Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (5)

Пета глава

Лети остави чашата си с шампанско върху плота с треперещи пръсти. Пое си дълбоко дъх, обви ръце около врата на Джоел и отвърна на целувката му.

Силно и дълбоко.

Беше великолепно. Не бе изпитвала нещо подобно досега. Почувства се омаяна, без вериги, свободна. През тялото й премина някаква непозната енергия — чиста, истинска страст.

Стъклата на очилата й се замъглиха. Това никога не й се бе случвало, когато Филип я целуваше. Никога не се бе случвало, когато друг мъж я беше целувал.

— Проклет да съм — изрече Джоел с хриптящ глас. — Точно от това се страхувах.

Лети направи крачка назад към плота, но той пристъпи, обхвана тила й и се надвеси над нея. Изненада я топлината му, предала се и на тяло й. Сякаш го обливаха вълни от гореща лава.

Простена, когато усети, че кракът на Джоел се плъзга между нейните. Той повдигна коляното си бавно нагоре. Тази интимност замъгли съзнанието й, накара я да загуби ориентация къде се намира.

Меките й вълнени панталони не се оказаха сигурна защита срещу топлината на бедрото му. Тя преминаваше през тях и изгаряше утробата й. Лети имаше чувството, че Джоел я бе разсъблякъл съвсем гола.

Той прокара пръста си по брадичката й, като че ли възнамеряваше да извае лицето й. Бедрото му стана още по-настоятелно и я принуди да разтвори по-широко краката си. Лети се вкопчи в раменете му, а когато езикът му се плъзна в устата й, обзе я паника.

— Боже Господи, Джоел… Джоел, почакай! Спри!

Задъхвайки се, тя с усилие успя да извие главата си встрани. Отвори очи и се загледа в него през изкривените си и запотени очила.

Сякаш гледаше в огнена пещ.

Всичко ставаше толкова бързо. Съзнаваше, че сама бе сложила началото с поканата си за вечеря, но не бе очаквала нещата да се развият с такава скорост. Трябваше да се овладее. Трябваше й време да се успокои, да вижда отново през очилата си.

— Лети?

— Лазанята… — усмихна се несигурно тя, все още не успяла да успокои дишането си. — Готова е. Трябва да я извадя от фурната. Сега…

— Разбира се. Не бива вечерята ни да изгори.

Джоел я пусна и сведе очи, за да прикрие пламналия си поглед. Като ги вдигна отново, огънят в тях бе потушен.

Лети едва не припадна, когато той махна ръката си от шията й. Беше ужасно развълнувана. Имаше чувството, че бе избягнала истинската катастрофа само на милиметри, но като че ли част от нея бе останала разочарована, че не се е стигнало до тази „катастрофа“.

„Имаме много време пред себе си — мислеше си, докато вземаше салфетки от едно чекмедже. — Ако наистина е било писано да се случи, ще се случи. Не е необходимо да изнасилваме нещата…“

Вече можеше отново да вижда ясно през очилата си.

— Лети?

— Да? — отвърна и се зае да вади лазанята от фурната.

— Мисля, че ще ми хареса да ти бъда учител.

Лети остави рязко тавата и се обърна към Джоел. Той я наблюдаваше напрегнато и това едновременно я плашеше и очароваше.

— Искам да си изясним едно нещо, Джоел…

— Остави ме да позная.

Устните му се присвиха в ъгълчетата.

— Не искаш да прибързваме, вярно ли е?

Лети се засмя с облекчение.

— Вярно. Не бях сигурна какво изпитваш ти. Не бях сигурна дали и ти се интересуваш от мен така, както аз от теб. Питах се дали въображението ми не се е развихрило прекалено много.

— Сега вече знаеш, нали?

Тя потърси очите му.

— Да зная ли?

— Интересувам се. И то много.

Лети си пое дълбоко дъх и събра кураж.

— Аз също… Но там, откъдето идвам, правят нещата малко по-бавно.

Джоел се засмя.

— Ти не си вече в Канзас.

— Не съм от Канзас! От Индиана съм.

Той вдигна ръка.

— Окей. Ще се опитам да го запомня.

— Мисля, че има още нещо, което би трябвало да запомниш.

— Целият съм в слух.

— Никога не съм била привърженичка на авантюрите за една нощ или на краткотрайните връзки.

— Нито пък аз. Те са твърде несигурно и опасно занимание.

Лети съсредоточено си играеше със салфетката.

— Ако ние… ако ти и аз започнем нещо, искам то да е защото и двамата вярваме, че имаме общо бъдеще. Джоел, това е толкова странно… Разбираш ли какво се опитвам да кажа?

— Да, много добре те разбирам, Лети. Искаш да узнаеш дали намеренията ми са почтени. Малко е рано да ми задаваш такъв въпрос, не мислиш ли?

Тя се намръщи от ироничната нотка в гласа му.

— Твърде рано е за доста неща!

— Мислех, че си дошла тук, за да търсиш страст и приключения.

— Може би си прав, но някак си не бях подготвена да ги намеря толкова бързо — призна Лети.

Джоел се засмя и й подаде отново чашата с шампанско.

— Не се тревожи, ще правим всичко по твоя график. В края на краищата, ти си шефът.

Тази мисъл поуспокои изострените й нерви. „Аз съм шефът — повтори си Лети. — Аз започнах това и аз ще го контролирам. Трябва да съм по-предпазлива. Времето ще покаже дали той е истинският мъж.“

— За нас и за „Торнкуист Гиър“ — поднесе чашата към устните си.

— Правилно. За теб, за мен и за „Торнкуист Гиър“.

Тя го изпрати рано тази вечер и Джоел си тръгна с неохота, но и без да се съпротивлява. Когато си легна, Лети се усмихваше. Остана да лежи дълго будна, загледана в дъжда, шибащ по прозорците на спалнята й.

Всичко щеше да се нареди чудесно тук в Сиатъл. Беше постъпила добре, като се бе преместила. Щеше да намери всичко, което липсваше в живота й в Индиана.

 

 

Сутринта Лети седеше на бюрото си и се взираше невиждащо пред себе си. Мислите й се въртяха около телефонния разговор с Филип.

Нещо, което й бе казал, я притесняваше — по-точно, че неуспешно се е опитвал да се свърже с нея няколко пъти.

Реши, че е време да изясни поведението на секретаря си, и натисна бутона на вътрешната уредба.

— Артър, би ли дошъл за момент, моля?

— Да, госпожице Торнкуист.

Вратата се отвори след секунди и Артър Бигли бързо влезе в кабинета й, като нервно оправяше вратовръзката си и мигаше на парцали.

— Какво има, госпожице Торнкуист? Нещо не е ли наред?

— Моля те, седни, Артър. Искам да поговоря с теб.

Очите на Артър се разшириха и той потъна в най-близкия стол. В едната си ръка стискаше бележник, а в другата — химикалка.

— Моля ви, госпожице Торнкуист, няма да ме върнете в счетоводството отново, нали? Зная, че ме повишиха в тази длъжност твърде бързо. Предупредих господин Блекстоун, че не притежавам всички умения, които вие бихте очаквала да имам, но той ми каза, че всичко ще е наред. И аз се старая много. Честна дума, наистина се старая!

Лети му се усмихна окуражително.

— Вярвам ти, Артър. Нямам никакви оплаквания от уменията ти.

— Благодаря. Това е истинско успокоение. Помислих си, че сте вбесена от мен или нещо подобно.

— Не съм сърдита, но имам два въпроса. Първо, обаждал ли се е някой си Филип Диксън?

Лицето на секретаря й светна.

— Да, госпожице. Няколко пъти. И аз му отговарях така, както господин Блекстоун ми нареди. Обясних на господин Диксън, че не желаете да бъдете притеснявана.

— Разбирам.

Лети почука с маникюра си по бюрото и мисълта й заработи на бързи обороти.

— Давал ли ти е господин Блекстоун някакви други изрични заповеди как да вършиш работата си?

Артър отново изглеждаше притеснен. Мигането му се учести невероятно.

— Да, но аз спазвам точно инструкциите му, когато ми изброи задълженията на новата ми длъжност, госпожице Торнкуист. Заклевам се! Когато се съмнявам как да постъпя, винаги се консултирам с госпожа Седжуик.

— Какво точно ти каза господин Блекстоун да правиш?

— Да прехвърлям всички желаещи да се срещнат с вас към неговия офис. Каза, че той ще се занимавал с тях, докато вие се запознаете с обстановката в „Торнкуист Гиър“. Каза ми също да уведомявам секретарката му, ако възникнат някакви проблеми. В допълнение ми даде да разбера ясно, че желае да бъде информиран за всичко, което става във вашия кабинет.

— Наистина ли? Колко предвидливо от негова страна…

Лети мрачно си припомни „лекцията“ на Джоел за значението, персоналът да знаел кой ръководи компанията. Очевидно бе сторил всичко възможно да постигне целта си.

— Направил ли съм нещо нередно, госпожице Торнкуист?

— Не, Артър. Изпълнявал си заповедите на господин Блекстоун много добре — насили се да се усмихне тя. — Но вече няма да е необходимо да ме предпазваш от такива обикновени неща, като телефонни обаждания и въпроси от страна на персонала. Почти се запознах с обстановката. Можеш да считаш заповедите на господин Блекстоун за отменени.

— Какво означава това? — Артър я изгледа предпазливо. — Отменени?

— Това означава, че вече не са в сила.

Той се изкашля дискретно.

— А господин Блекстоун знае ли?

— Аз лично ще го информирам. Всъщност, ще го направя незабавно.

Артър като че ли не бе напълно успокоен от това обещание.

— Добре. Бихте ли могла да кажете също и на госпожа Седжуик?

— Госпожа Седжуик?

— Тя е много властна жена — обясни неловко Бигли. — Исках да съм сигурен, че е разбрала, че не трябва вече да одобрява всичко.

— Ще обясня нещата на госпожа Седжуик — увери го Лети.

Артър си отдъхна малко повече.

— А тези телефонни обаждания от страна на господин Диксън?

— Съобщавай ми, когато професор Диксън ме търси, и аз сама ще реша дали имам време да разговарям с него.

— Да, госпожице.

Секретарят се изправи, като продължаваше да мига често-често.

— Това ли е всичко?

— Засега, Артър.

Лети се облегна на стола си и го изчака да излезе. После взе една разпечатка от компютъра, поставена на бюрото й. Не бе искала точно тази информация. Очевидно бе прикрепена по невнимание към данните, които бе успяла да вземе от един от операторите в счетоводството. Разучи внимателно цифрите на листа, преди да стане.

Пъхнала разпечатката под мишница, тя излезе от кабинета си и отиде право в „леговището“ на Джоел.

— Господин Блекстоун тук ли е, госпожо Седжуик?

Госпожа Седжуик — внушителният дракон, охраняващ кабинета на Джоел, я погледна. Беше жена с доста едро телосложение и неопределена възраст, а прошарената й коса бе с неизменно бухнали къдри.

— В кабинета си е, госпожице Торнкуист. Ще му съобщя, че сте тук.

— Направете го.

Госпожа Седжуик натисна бутона пред себе си.

— Госпожица Торнкуист иска да ви види, господин Блекстоун.

— Нека да влезе — прозвуча баритонът на Джоел.

— Благодаря, госпожо Седжуик.

Лети се спря с ръка върху дръжката на бравата.

— О, между другото…

— Да, госпожице Торнкуист?

— Артър Бигли вече е напълно обучен и двамата с него започваме да работим като екип. Няма да се нуждае повече от помощта ви и вие не трябва да се притеснявате за действията му. Ясно ли се изразих, госпожо Седжуик?

Секретарката присви неодобрително устни.

— Не разбирам, госпожице Торнкуист. Артър е съвсем нов и ми бе наредено да го инструктирам детайлно.

— Забравете за това. Отсега нататък Артър ще бъде инструктиран лично от мен.

Без да изчака отговор, Лети отвори вратата на вътрешния кабинет и влезе при Джоел.

Той откъсна очи от папката, лежаща сред хаоса на бюрото му. Бе облечен както обикновено. Лети нямаше нищо против навика му да идва на работа с маратонки, дънки и риза с дълги ръкави и разкопчана яка, но в този момент небрежното му одеяние я подразни.

— Добро утро, господин Блекстоун.

Той се усмихна бавно, с чувствен поглед — съвсем преднамерено и неприкрито.

— Изглеждате добре тази сутрин, госпожице президент. Харесва ми този костюм.

— Благодаря.

Лети машинално се опита да поизпъне блузата си, която се бе насъбрала под сакото. Осъзна какво прави и спря. Не трябваше да допусне да се почувства поласкана от изражението на очите му. Въпросът бе сериозен. Не биваше да пренебрегне вероятността, интересът му към нея да не е съвсем искрен. Може би снощи просто бе опитвал почвата, за да открие дали би могъл да я манипулира със секс.

„Какво ме накара да повярвам дори за миг, че действително го привличам?“ — мина й през ума.

Седна срещу него и изобрази усмивката, която обикновено запазваше за най-неприятните си посетители на библиотеката във Велакот.

— А какво ще кажеш за „интелигентна“? Изглеждам ли достатъчно интелигентна тази сутрин, господин Блекстоун?

Джоел присви очи.

— Съмнявам се, че можеш да изглеждаш по друг начин.

— Колко галантно. А би ли казал, че изглеждам достатъчно компетентна, за да се справя с отегчителните дреболии в живота? Изглеждам ли способна да се занимавам с такива незначителни неща, като телефонни обаждания или срещи, например? Мислиш ли, че бих успяла да стигна навреме за делова среща, ако положа максимални усилия? Ако някой си направеше труда да ме информира предварително?

Джоел остави настрани химикалката, с която пишеше забележките си, и се облегна назад.

— Добре, предавам се. Каква игра играем?

— Добър въпрос. — Тя се усмихна с ледено одобрение. — Имам впечатлението, че ти си измислил играта. И зная със сигурност, че досега спазвахме твоите правила.

— Днес си в лошо настроение, Лети. Защо не спреш с тези загадки и да ми кажеш какъв е проблемът. Да не си разстроена заради снощи? Защото, ако е така, нямаш никакво основание. Мисля, че се споразумяхме.

— Аз също мисля така.

Лети хвърли разпечатката на бюрото му.

— Говорих с бившия си годеник снощи.

— Диксън ти се е обадил?

— Точно така. Вкъщи. Можеш да си представиш изненадата ми, когато узнах, че напразно се е опитвал да се свърже с мен няколко пъти тук в „Торнкуист Гиър“. Очевидно моят секретар е бил инструктиран да не ме свързва.

Джоел невъзмутимо сви рамене.

— Аз наредих на Бигли да те предпазва от обажданията му.

— Дал си му и още някои инструкции. Инструкции, които ефективно ме държат настрани от нещата в компанията.

— Ти си вън от нещата. Може да си собственичка на „Торнкуист“, но не я ръководиш ти. Изглежда не си схванала съвсем добре тази разлика. Вчера ти обясних, че персоналът трябва ясно да знае кой издава заповедите.

— Ти очевидно си се постарал да го изясниш на всички, нали?

— Лети, правиш страхотна лазаня и мисля, че си неустоимо секси, но не ти ръководиш тази компания. Аз я ръководя. Тук нещата стават, както кажа аз, или изобщо не стават!

„Неустоимо секси?“ Лети игнорира тази фраза, решавайки да я обмисли по-късно.

— Вчера ти казах, че напълно оценявам факта, че си изпълнителен директор. Но ти продължаваш да забравяш, че „Торнкуист Гиър“ е моя!

— Повярвай ми, не съм забравил това нито за минута.

— Настоявам да бъда в течение на нещата. Настоявам, секретарят ми поне да получава заповеди единствено от мен и от никой друг. Настоявам да ми се позволи да вземам сама решения с кого да разговарям и настоявам да бъда включвана във важните срещи. Престани да си мислиш, че добрият стар чичо Чарли все още е собственик тук. Защото той вече не е. Компанията е моя!

Джоел се приведе напред с пламнали от гняв очи.

— По дяволите, Лети…

— Госпожица Торнкуист в офиса, ако обичаш!

— По дяволите, госпожице Торнкуист, ако Чарли все още бе тук, точно сега щеше да урежда документите да ми продаде „Торнкуист Гиър“. Днес. Такъв беше планът. Така трябваше да стане. „Торнкуист“ трябваше да е моя.

— Да, но не е твоя. Моя е!

— Не допускаш ли, че дяволски добре зная това?

Лети усети, че пръстите й треперят. Цялата яростно напрегната енергия, която бе усетила при първата си среща с Джоел, сега отново започваше да пламти у него.

— Виж, не обичам конфронтациите. Не искам да споря с теб.

— Тогава не го прави. Върни се в кабинета си и коригирай упътването за палатките. Остави ме да ръководя „Торнкуист Гиър“!

— Искам да работим заедно.

— Така и ще бъде, стига да не се изпречваш на пътя ми и да ме оставиш да си гледам работата.

Тя си пое дъх.

— Ти не ме искаш тук въобще, нали?

— Казах ти какво искам. Искам да ми продадеш компанията.

— Не съм готова да направя това.

— Разбирам. Искаш да използваш „Торнкуист Гиър“, за да намериш себе си, нали?

Джоел стана и отиде до прозореца.

— Искаш да използваш компанията, която съм създал с неуморен труд през последните десет години, за да се забавляваш. Искаш да намериш страст и приключения. Искаш да се развличаш с моята компания.

Лети бе ужасена.

— Джоел, това не е вярно!

— Вярно е, по дяволите! Не си прави труда да го отричаш. И двамата знаем, че си решила да поемеш „Торнкуист Гиър“, защото си се отегчила от живота си в Индиана.

Тя почувства, че й прилошава.

— Джоел, трябва да те попитам нещо.

— Давай направо. Ти си шефът.

Лети потръпна от жестокия му сарказъм, но навлажни устните си и си наложи да зададе въпроса, на който отчаяно се нуждаеше да чуе отговора.

— Трябва да зная причината защо дойде снощи на вечеря… Дали ме целуна, защото държиш на някаква връзка между нас, или защото си мислиш, че можеш да ме манипулираш чрез секса?

— Господи! — измърмори той и се обърна.

— Трябва да зная, Джоел. Не е ли това още една тактика за постигане на контрол, както да изолираш кабинета ми и даваш нареждания на моя секретар? Защото, ако е тъй, мога да ти спестя доста неприятности, като ти кажа, че от това няма да излезе нищо!

— Така ли? — подхвърли ледено през рамо Джоел.

— Да, така е. Питай Филип.

Лети се изправи, страхувайки се, че ще избухне в сълзи, а не искаше да изгуби контрол над чувствата си пред него.

Джоел се извъртя и я улови за ръката точно когато тя се отправи към вратата.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

— Няма значение… — смънка Лети, съжалявайки, че не си бе държала устата затворена.

— Госпожице, няма да излезеш оттук, докато не ми обясниш значението на думите си!

Лети вдигна глава, забеляза изражението му и му повярва. Намести очилата на носа си и го изгледа свирепо. Бузите й пламтяха.

— Имах предвид именно това, което казах. Не съм податлива точно на този подход. Сексът не е в списъка на предпочитаните от мен неща…

Този път лицето му изобразяваше недоверие.

— И очакваш да ти повярвам след онази целувка снощи?

— Не казвам, че не се интересувам напълно — информира го тя вдървено. — Но за да съм съвършено ясна, намирам го за доста прехвален. Накратко, няма да стигнеш доникъде в кариерата си, ако спиш със своята шефка, господин Блекстоун. Просто си мислех, че трябва да го знаеш!

— Благодаря за предупреждението. Ще го запомня.

— Направи го.

Лети вече се чувстваше по-добре, беше по-силна и определено нямаше да се разплаче.

— Мисля си още, че ти трябва да знаеш следното: нещата ще се ръководят малко по-различно тук.

— Така ли?

— Да!

Тя изправи рамене и се освободи от ръката му. Върна се до бюрото и взе разпечатката, която бе донесла със себе си.

— Отсега нататък искам да съм вътре в нещата. И като начало, можеш да ми обясниш защо „Торнкуист Гиър“ притежава петдесет и един процента от една почти фалирала компания, наречена „Коупланд Мърин Индъстрис“.