Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Perfect Partners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
varnam (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Перфектни партньори

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-511-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

„Ех, Чарли, кучи син такъв! Винаги си имал извратено чувство за хумор. Как, по дяволите, можа да ми погодиш това!?“

Джоел Блекстоун стоеше в предверието на малката църква и оглеждаше опечалените, скупчени на предните скамейки.

Септемврийското слънце се прокрадваше през витражите и осветяваше вътрешността на храма. Гласът на свещеника бе силен и изненадващо бодър, въпреки че се извършваше опело.

— Чарли Торнкуист беше най-запаленият и всеотдаен рибар, когото някога съм познавал — редеше свещеникът. — И това не означава малко, защото Господ ми е свидетел, че самият аз съм посветил доста време на това благородно занимание. Но за мен риболовът беше развлечение, хоби. А за Чарли той бе истинско призвание.

От дясната страна на свещеника върху дървена поставка имаше урна. На нея висеше месингова плочка, на която беше гравирано: „Отплавал на риболов“. Вътре в урната се намираха последните земни останки на осемдесет и петгодишния шеф на Джоел — Чарли Торнкуист. Наоколо бяха сложени няколко снимки на покойния с трофеите му. Най-впечатляващата беше тази с един марлин, уловен покрай бреговете на Мексико.

Джоел все още не можеше да повярва, че старият мошеник го бе изиграл накрая след всичките си обещания да му позволи да изкупи компанията, фирмата, която Джоел бе създал едва ли не от нищото, бе завещана на дъщерята на племенника на Чарли — госпожица Летисия Торнкуист, библиотекарка в някакъв малък колеж в Средния запад.

„По дяволите! «Торнкуист Гиър» ми принадлежи по право и аз няма да позволя да попадне в ръчичките на една госпожичка, която не можеше да различи счетоводен баланс от тълковен речник!“ Вътрешностите на Джоел се присвиха от гняв. Той бе дал всичко от себе си за укрепването на компанията и за десет години почти съвсем сам я бе превърнал в авторитетен конкурент на пазара.

През последните осем месеца бе подготвял дългоочакваното си отмъщение. Но за да го осъществи докрай, му бе необходим пълен контрол върху „Торнкуист Гиър“. На всяка цена трябваше да успее да оглави компанията, а малката библиотекарка от Айова — или откъдето там беше — можеше да върви по дяволите.

— Днес сме се събрали, за да се сбогуваме с Чарли Торнкуист — продължаваше словото си свещеникът. — Това е тъжен момент. Но истината е, че ние го изпращаме в любещите ръце на Покровителя на рибарите.

„Бяхме сключили споразумение, Чарли. Аз ти вярвах. Беше ми обещал «Торнкуист». Защо трябваше да умираш, преди да сме уредили всичко?!“

Вместо да притежава „Торнкуист Гиър“ — бързо просперираща компания със седалище в Сиатъл, специализирана в производството на спортни екипировки и оборудване за летуване на къмпинг — Джоел имаше нов шеф. Дори само мисълта за това го караше да скърца със зъби. „Библиотекарка! Да работя за някаква си скапана библиотекарка!“

— През целия си съзнателен живот Чарли Торнкуист всеотдайно се бе посветил на една страст. — Свещеникът се усмихна благо на малката група опечалени. — И тази страст бе риболовът. По-точно — риболовът като начин за сливане с природата. За Чарли бе върховно удоволствие да седи на яхтата с въдица в ръка…

„Това е съвсем вярно — размишляваше Джоел. — Докато Чарли прекарваше времето си да лови риба, аз се потях с кървава пот, за да превърна «Торнкуист Гиър» от малко, невзрачно магазинче в компания — гигант — в истинска млада и гладна акула, готова да погълне първата си плячка цялата. Чарли би оценил това сравнение…“

Той отново присви очи към златистите лъчи, които се процеждаха през витражите, а после огледа преценяващо тримата на предната редица скамейки.

Благодарение на Чарли вече се бе запознал с Морган Торнкуист — професор във факултета по философия и логика при колежа „Риджмор“ в Сиатъл. Беше малко над петдесетте и бе изгубил първата си съпруга преди около пет години. Морган бе израсъл във ферма в Средния запад и това още си му личеше по набитата фигура и широките рамене.

Но нищо друго у него не издаваше фермерския му произход. С рунтавите си вежди, добре оформената посивяла, брада и академична си надутост той идеално отговаряше на общоприетите представи за колежански професор. Джоел нямаше нищо против Морган — и при двата случая, когато се бяха срещали, той се бе държал учтиво и любезно. Джоел уважаваше интелигентността, а не можеше да се отрече, че Морган Торнкуист несъмнено бе интелигентен.

Същото можеше да се каже и за сегашната му съпруга — висока, леденостудена блондинка в напреднала бременност, седнала от дясната му страна. Стефани Торнкуист във всяко отношение бе блестяща. Едва четиридесетгодишна, вече бе професор във факултета по лингвистика в същия колеж.

Чертите й бяха аристократични, а тялото й — стройно и елегантно дори и по време на бременността. Сребристорусата й коса бе къса и пригладена — стилна прическа, който не остаряваше и не излизаше от мода. Студените й сини очи излъчваха същата висока интелигентност като на съпруга й.

Джоел имаше известна представа какво би могъл да очаква от тях двамата — те не представляваха за него нито директна заплаха, нито загадка.

Новият му шеф обаче беше и двете.

Той премести погледа си върху младата жена, седнала отляво на Морган Торнкуист. Все още не се бе запознал с Летисия Торнкуист и съвсем не очакваше този момент с нетърпение.

От мястото си не виждаше много добре лицето й, най-вече защото тя непрекъснато подсмърчаше в една голяма носна кърпа. Госпожица Торнкуист единствена от всички присъстващи плачеше. При това го правеше с доста голямо усърдие.

Първото му впечатление от новата собственичка на „Торнкуист Гиър“ бе, че тя нямаше никаква прилика с мащехата си. Вместо да е висока, елегантна и руса, тя изглеждаше възниска, разрошена и в никакъв случай руса.

Впрочем гъстата й и буйна медно кафеникава коса веднага се набиваше на очи. Летисия Торнкуист явно беше положила големи усилия да събере непокорната си грива на кок, но безрезултатно. Няколко кичура се бяха изплъзнали от златната шнола, някои висяха покрай нежната извивка на шията й, а други се спускаха непокорно над челото й или се виеха надолу покрай лицето й.

Веднъж Чарли бе споменал мимоходом, че Лети била на двадесет и девет години. Беше казал дори името на колежа, където работела като библиотекарка, но Джоел не си бе направил тогава труда да го запомни точно — Вълмонт или Велакот, или нещо подобно.

В този миг Летисия Торнкуист се обърна, сякаш бе усетила, че я наблюдава. Джоел не отклони погледа си, докато тя се взираше в него. Очите й бяха големи и необикновени. Малките кръгли очила в рогови рамки, заедно с тъмните вежди над тях, правеха лицето й да изглежда по детски невинно. Изражението му бе на малко любопитно котенце.

Летисия сбърчи носле, вероятно заинтригувана кой е той и какво прави там.

С лека изненада Джоел откри, че имаше хубави пълни устни. Забеляза също, че сакото на костюма й бе леко измачкано, което поне отчасти се дължеше на позаоблената й фигура. Съвсем не бе дебела, а просто приятно закръглена — точно на тези места, където трябваше. В нея имаше някаква земна чувственост. Беше от онзи тип жени, които мъжете тайничко свързваха с представите си за дом, уют и деца.

Джоел простена вътрешно. Като че ли си нямаше достатъчно проблеми, а сега на всичко отгоре трябваше да измисли как да прави бизнес с подобно невинно същество със сияещи очи, на което много повече би му подхождало да се суети край кухненската печка, а в краката му да се боричкат две-три хлапета.

От друга страна пък, ако Летисия Торнкуист бе наистина такава, каквато изглеждаше — наивна библиотекарка от Средния запад — би могъл да се справи с нея. Щеше да й предложи същата оферта като на Чарли и при добро стечение на обстоятелствата госпожица Торнкуист щеше да подскочи от радост, защото й се удаваше възможността да забогатее за няколко месеца и да се качи на самолета обратно за Канзас — или откъдето там беше.

Джоел си припомни, че Чарли му бе споменал нещо и за неотдавнашния й годеж. Опита се да огледа елегантните й пръсти за годежен пръстен, но Летисия Торнкуист се извърна и отново насочи вниманието си към свещеника.

— Чарли напусна този свят, докато се бе отдал на любимото си занимание — привършваше той. — Не всички от нас са толкова привилегировани. Чарли ще липсва на семейството и на приятелите си, но те биха могли да намерят утешение в мисълта, че той изживя живота си така, както желаеше.

Джоел се взря в урната.

„Ще ми липсваш, стари друже, макар да провали всичко накрая…“ — рече си мислено.

После проследи с любопитство действията на Летисия. Тя отвори черната си чанта, извади друга голяма кърпа и издуха носа си. Когато я прибра обратно, опита се да изпъне дискретно сакото на костюма си. Усилията й се оказаха напразни, защото очевидно беше от жените, за които бе невъзможно да облекат изгладен костюм, без той да се измачка само след пет минути.

Тя като че ли отново усети погледа му и пак се обърна.

С внезапно обзела го похотливост Джоел се запита дали тази очилата библиотекарка имаше същото изражение на напрегнато любопитство, лежейки в кревата с някой мъж. Дори си представи изненадата й, когато достигаше до оргазъм. Тази представа го накара да се усмихне — правеше го за пръв път от няколко дни насам.

— Нека помълчим минута, докато пожелаем на Чарли Торнкуист спокойно пътуване към отвъдното.

Свещеникът сведе глава и всички присъстващи го последваха.

След малко той подаде урната на Морган Торнкуист, а опечалените станаха и се упътиха по пътеката към предната част на църквата.

Джоел не изпускаше Лети от очи, която тъкмо посягаше за поредната носна кърпичка. Когато отвори чантата си, няколко от вече използваните паднаха на пода. Наведе се да ги събере между пейките и приятно закръгленото й дупе разцъфна в цялата си прелест.

Точно в този момент Джоел реши, че госпожица Летисия Торнкуист ще бъде за него само едно малко неудобство, а не голям проблем.

Той импулсивно се приближи до нея.

— Разрешете да ви помогна, госпожице Торнкуист.

Бързо вдигна мокрите кърпи и й ги подаде.

Летисия изненадано впери в него огромните си изумрудени очи.

— Благодаря — промърмори, като механично се опитваше да изпъне полата и сакото си.

Джоел потисна въздишката си.

— Добре ли сте? — попита я.

— Да, разбира се. Просто винаги плача на погребения.

Морган Торнкуист си проправи път към тях.

— Здравей, Джоел. Радвам се, че успя да дойдеш.

— Не бих пропуснал погребението на Чарли за нищо на света — отвърна сухо Джоел.

— Разбирам. Запозна ли се с дъщеря ми? Лети, това е Джоел Блекстоун — изпълнителният директор на „Торнкуист Гиър“.

Очите на Летисия блеснаха от любопитство и вълнение.

— Здравейте. Как сте? — подаде му десница тя.

— Добре. Дори страхотно.

Морган го погледна.

— Ще дойдеш с нас във виличката, нали? Ще изпием по едно-две питиета и ще вечеряме заедно в памет на Чарли.

— Благодаря, но бях планирал да се върна в Сиатъл още тази вечер.

Стефани също се присъедини към малката им групичка.

— Защо не останеш, Джоел? Имаме достатъчно място. Ще вечеряме и ще пийнем нещо.

„По дяволите — рече си Джоел. — Това е удобен случай да разбера каква точно заплаха представлява за мен госпожица Летисия Торнкуист.“

— Окей. Благодаря.

Лети се бе намръщила замислено.

— Значи вие сте изпълнителният директор на чичо ми?

— Точно така.

Тя изгледа неодобрително черното му яке, дънките и маратонките. Джоел усети точно мига, когато Летисия забеляза, че е и без вратовръзка.

— Бързал сте, за да стигнете навреме, нали? — попита го учтиво.

— Не — усмихна се той. — Облякох се за случая точно според вкуса на Чарли. Работя за него почти десет години и никога — нито веднъж — не съм го виждал с вратовръзка.

Морган също се засмя.

— Чарли често ни е разказвал колко си му полезен. Твърдеше, че единствено, благодарение на теб е успял да прекара последните десет години в риболов.

— Направих всичко, което ми бе по силите, за да сваля ежедневните грижи за компанията от плещите му.

— Да, знам — кимна Морган. — И съм сигурен, че двамата с Лети ще работите много добре заедно. Вие очевидно имате да обсъждате доста неща около…

— Татко, моля те! — прекъсна го Лети. — Нито му е времето, нито пък мястото да се говори за бизнес.

— Глупости! Чичо ти Чарли едва ли би искал да изпадаме в сантименталности. А вие двамата с Джоел наистина се нуждаете от възможност да се опознаете. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Всъщност, Лети, защо не дойдеш до виличката с колата на Джоел? Тъкмо ще му покажеш пътя.

Джоел забеляза колебанието в очите й, докато Лети обмисляше това предложение. Изведнъж му хрумна, че най-добрият начин да се справи с новата си шефка, е да й спести неудобството да взема оспорвани решения сама.

— Добра идея — рече спокойно, хвана здраво ръката й и я поведе към изхода на църквата. — Джипът ми е отзад.

— Ами… — Очите на Лети се стрелкаха бързо между баща й и Джоел. — Ако си сигурен, че нямаш нищо против?

— Разбира се — кимна Морган.

Както бе и предположил Джоел, неговата решителност беше накарала Лети да му се подчини. Стискайки черната си кожена чанта, тя се остави да бъде поведена.

„Никакви усилия — помисли си той. — Ще бъде като да отнемеш бонбон от дете. Чарли се водеше също така лесно.“

— Ох! — изстена Лети. — Заболя ме ръката.

— Съжалявам — въздъхна с досада Джоел и поразхлаби хватката си.

„Чарли, стари мошенико, как можа да ми погодиш този номер?!“

Джипът прекоси малкото планинско селце и пое нагоре по пътя, който се извиваше покрай руслото на реката. Лети седеше неспокойно на седалката и оглеждаше изпитателно изпълнителния директор. Беше озадачена от напрежението, което долавяше у Джоел Блекстоун.

Разбира се, погребенията бяха съпроводени с доста отрицателни емоции, но мрачното му настроение едва ли бе породено само от кончината на шефа му. У Джоел Блекстоун имаше някакво неовладяно нетърпение. Лети го чувстваше почти физически. То гореше в светлокафеникавите му ириси и трептеше във всеки мускул на слабото му, стегнато тяло.

Джоел гореше вътрешно, въпреки че си налагаше да се владее. Целият бе обзет от гняв. Лети осъзна това и потрепери. Гневните мъже бяха опасни.

Вероятността да избухне всеки миг се долавяше и от изопнатите черти на лицето му. То бе някак си диво — лице, което издаваше първичните инстинкти за преследване и лов. Тези инстинкти трябваше да бъдат дълбоко скрити в съвременния, цивилизован мъж, но у Джоел Блекстоун те бяха твърде близо до повърхността.

Летисия предположи, че е тридесет и шест или тридесет и седемгодишен, но нещо в него й изглеждаше много по-възрастно.

Тя се разкъсваше между изпълнилото я до краен предел любопитство и почти толкова силното си чувство за предпазливост. Никога досега не бе срещала човек, с когото трябваше да бъде така бдителна. Това бе някакво примитивно усещане.

— Колко време си работил при чичо ми, господин Блекстоун? — осмели се да го попита, когато мълчанието стана потискащо.

— Почти десет години.

— Разбирам…

Тя навлажни устните си.

— Чичо се изказваше много ласкаво за теб. Твърдеше, че си притежавал остър ум и нюх към бизнеса.

— Да. Имам нюх вместо научни степени — отвърна иронично Джоел. — Той говореше много ласкаво и за теб. Била едно малко образовано същество.

Лети трепна.

— Не смятам, че чичо Чарли се впечатляваше много от научните ми занимания. Винаги се отнасяше към тях с подчертано снизхождение.

— Той се е издигнал сам и не се е замислял особено за живота във въздушните кули.

— Да разбирам ли, че същото се отнася и за теб? — положи усилие да бъде учтива тя.

— С Чарли имахме някои общи възгледи. Този е един от тях.

Лети присви устни.

— Не е съвсем така. Мисля, че ти изпитваш истинска ненавист към интелектуалните занимания, докато Чарли никога не е проявявал подобно отношение към тях.

— Така ли? — промърмори равнодушно Джоел.

— Чичо Чарли е отгледал баща ми след смъртта на дядо и баба. Издържал го е да следва. Той не презираше академичните среди.

Джоел сви рамене.

— Чарли даваше възможност на хората да правят това, което си пожелаят. Искаше единствено да го оставят на спокойствие, за да ходи на риболов, колкото е възможно по-често.

— Да, допускам, че си прав…

И с това се изчерпаха усилията й да разсее напрежението с обикновен разговор.

Лети се запита каква ли бе жената, с която той поддържаше някаква връзка. Ако имаше съпруга, логично беше да я доведе на погребението.

„Която и да е приятелката му, тя сигурно е много чувствена — реши накрая. — Мъж като Джоел би искал от партньорката си да му отвръща по чисто физически начин. Разбира се, повечето мъже желаят такъв тип жени. Дори Филип, когото смятах за не толкова настоятелен, се нуждаеше от по-чувствена жена. Добре че го разбрах, докато бяхме само сгодени, а не след евентуалната ни женитба…“

— Докога възнамеряваш да останеш тук, госпожице Торнкуист? — обади се по едно време Джоел.

— Можеш да ме наричаш Лети.

— Добре, да бъде Лети. И така, колко време?

— Все още не зная…

Като че ли привидното му самообладание го напусна за миг и Летисия усети, че той буквално изгаря от нетърпение.

— Какво значи „не зная“?!

Джоел се взираше свирепо в тесния криволичещ път пред себе си.

— Не трябва ли да се върнеш в онзи колеж, където работиш?

— Във Велакот?

— Да, във Велакот. Няма ли да се върнеш на работа?

— Не.

— Но Чарли казваше, че си работела там в библиотеката.

— Работех. В справочния отдел. Почти шест години.

Лети инстинктивно се хвана за дръжката на вратата.

— Имаш ли нещо против да намалиш малко скоростта?

— Какво? — изгледа я враждебно Джоел.

— Попитах те имаш ли нещо против да намалиш малко скоростта? — повтори предпазливо тя.

— Баща ти също е доста припрян. Хубава кола, между другото.

Лети погледна към червеното порше кабрио пред тях, което пъргаво вземаше острите завои. Морган беше свалил гюрука и Стефани бе обвила сребристорусата си коса с бял копринен шал. Бялото й стоеше добре и беше в тон със студената й красота.

— Поршето е на Стефани. Баща ми има BMW.

Джоел повдигна вежди.

— Ти като че ли не го одобряваш. Да нямаш нещо против хубавите коли?

— Не. Просто е някак странно мащехата ти да кара последен модел порше. Най-доброто, което аз съм имала някога, е било буик. Моля те, намали! Не се притеснявай, че ще изостанем. Зная пътя до вилата им.

Джоел поотпусна педала на газта.

— Ти си шефката.

Лети се усмихна.

— Е, така се получи. Знаеш ли, струва ми се малко смущаващо…

— Да наследиш компания с мащабите на „Торнкуист Гиър“? Да ти падне като гръм от ясно небе? Мога да те разбера. Кажи ми, Лети, имаш ли някакъв опит в областта на бизнеса?

— Не, но прочетох много книги и статии по въпроса, откакто научих, че чичо възнамерява да ми завещае „Торнкуист Гиър“.

— Книги и статии, ха-ха! Знаеш ли, че има доста голяма разлика между света на бизнеса и академичната тишина?

— Така ли?

Летисия се загледа в околния пейзаж. Здрачът се спускаше бързо. Гъстата гора вече тайнствено тъмнееше със стопяването на последните слънчеви лъчи. Тя беше привикнала с широки открити пространства и такива диви, заплашителни лесове й действаха потискащо. Като Джоел Блекстоун…

— Това са съвсем различни светове — повтори Джоел натъртено. — Не зная дали Чарли ти е споменавал, но двамата с него имахме неофициално споразумение.

— И какво бе то?

— Щях да изкупя компанията след година.

— Щеше ли?

Той я изгледа косо.

— Точно така. Виж, разбирам, че е твърде рано да говорим по този въпрос, но искам да знаеш, че все още съм готов да удържа на думата си. Ще продължа да ръководя компанията през следващата година, както съм го правил през последните десет, и ще ти изплатя всичко. Как ти се струва това?

— Отбивката е надясно.

Джоел стисна зъби.

— Благодаря за информацията.

Намали скоростта и сви вдясно от реката по един още по-тесен път между дърветата.

Постройката в края на пътя — цялата от дърво и стъкло — съвсем не беше „виличка“, а луксозна и скъпа къща.

— Можеш да паркираш зад поршето — посъветва го Лети.

— Хубаво местенце — рече той, като огледа с око на познавач фасадата на сградата. — Не знаех, че професорите получават достатъчно, за да си позволят да карат поршета и да поддържат такива дворци за уикенда.

— Баща ми е един от водещите специалисти в страната по средновековна философия, а мащехата ми е написала някои от най-значимите съвременни трудове по синтактичен и семантичен анализ.

— Е, и?

— И двамата имат блестящи аналитични умове. Това им дава предимство, когато става въпрос за инвестиции.

— Ще го имам предвид следващия път, когато се нуждая от съвет за стоковата борса — рече Джоел и скочи от джипа.

После заобиколи и понечи да й отвори вратата, но тя го изпревари и слезе сама.

Лети прекрачи колебливо в светещата от чистота кухня и видя Стефани, която бе застанала до мивката.

— Мога ли да ти помогна? — предложи й, макар да знаеше предварително отговора.

— Не, благодаря ти, скъпа — усмихна се студено тя. — Ще се справя сама със скаридите. Защо не отидеш при баща си и Джоел?

У Стефани винаги всичко беше под контрол. Лети се чудеше понякога какво ли трябваше да се случи, за да стопи безукорно гладката повърхност на леденото й спокойствие.

— Окей, Щом като си сигурна, че не мога да направя нищо тук…

— Ще те извикам, ако се нуждая от помощта ти.

— Какво приготвяш?

— Черен сос със скариди и миди.

Лети знаеше, че Стефани нямаше да я повика, защото се страхуваше да допусне, когото и да било в педантично подредения си свят. А без съмнение, съществуваше твърде голям риск да се обърнат нещата в него наопаки.

Стефани обожаваше готвенето. Развихряше цялата си фантазия при поднасянето на какви ли не изтънчени ястия. Впрочем, тя правеше всичко със завидно майсторство и при безупречен ред.

Когато Лети влезе във всекидневната, Морган разговаряше с Джоел до френския прозорец.

— А, ето те и теб, скъпа — обърна се той към дъщеря си. — Тъкмо се канехме да отворим бутилка „Совиньон блан“ от долината Якима. Мисля, че ще ти хареса.

После поясни на Джоел.

— Лети все още не е прекарала достатъчно дълго време при нас, на Северозапад. Опитваме се да я запознаем с вкусовете тук.

— Казаха ми, че Сиатъл бил град на чревоугодници — вметна сухо Летисия.

Джоел сви рамене.

— Просто обичаме да си похапваме. И то добре.

— Това вече ми бе дадено да разбера. Добре, татко. Готова съм да опитам последното ти откритие.

Лети седна на един от диваните, тапицирани с бяла кожа, а Джоел се загледа в тъмната гора.

— Бих казал не без удоволствие, че това е изключителна находка. — Морган се приближи до малкия бар, вграден в най-отдалечения край на хола. — Нещо истински изтънчено. Много тънко. Изискано.

„Изискано“ бе дума, която професор Морган Торнкуист никога не би употребил за бутилка вино в миналото. Лети все още трябваше да привиква с промените, които наблюдаваше у баща си.

Някои бяха добри. Бе свалил излишните десетина килограма и се беше отказал от лулата си. Изглеждаше здрав и щастлив. В походката му се чувстваше нова пъргавина. Не можеше да му се отрече, че той просто разцъфтяваше тук на Северозападното крайбрежие на Тихия океан.

Лети се радваше заради него. Но доколкото това я засягаше, решението му да си създаде за втори път семейство на неговите години бе стигнало твърде далеч. Все още не й се вярваше, че ще се сдобие с братче или сестриче, и то съвсем скоро.

— Готово — Морган триумфално извади корковата тапа от бутилката. — Отличен цвят, нали, Джоел? Лети, подай ми чашата си.

Летисия се изправи и поднесе винената чаша с високо столче. Той я напълни и я постави на лакираната малка масичка в стил „Арт Деко“ до дивана.

— Жалко, че Стефани не бива да пие. Тя няма да се докосне до алкохол, преди да роди. А на теб, Джоел, какво да ти налея?

— Да ти се намира бира?

Морган се усмихна.

— Разбира се. Хладилникът ми е пълен с любимите неща на Чарли. Знаеш колко много обичаше бира.

Той повиши глас:

— Стефани, скъпа, би ли донесла на Джоел бутилка от онази хубава бира, която купихме миналия месец от новата пивоварна в Сиатъл?

Стефани се появи почти незабавно на вратата с бутилка и чаша.

— Заповядай, Джоел.

— Благодаря.

— В памет на Чарли — отпи голяма глътка Джоел.

— За Чарли.

Лети опита виното и огледа платото със зеленчуци, поставено в средата на масата.

— Какво е това? — посочи тъмночервеното пюре, заобиколено от хрупкави бисквити. — Този аромат не ми е познат.

— Мой специалитет — отвърна Стефани. — Приготвям го от изсушени на слънце домати. Харесва ли ти?

— Много интересно…

— Ако искаш, ще ти дам рецептата.

— Благодаря — отвърна официално Лети, съзнавайки, че всички я гледаха с различна степен на изумление.

— Обичаш ли стриди? — попита я Джоел прекалено любезно.

— В Индиана ги слагаме за стръв на въдиците си.

Морган се засмя.

— Всички ядат такива деликатеси тук, нали Джоел?

Джоел кимна бавно, без да откъсва очи от нейните.

— Да, така е. На всеки ъгъл можеш да си ги поръчаш. Но предполагам, че Лети предпочита говеждо.

Стефани изрази незабавно загрижеността си:

— О, скъпа Лети, ти не се храниш с подобно месо, нали? Никой не яде вече телешко и говеждо.

— Ами… в Индиана не си падаме много и по суровата риба. Четох една статия за рисковете от червейчета в нея. Те причинявали една доста неприятна болест, която била изключително трудна за лекуване.

— Глупости — рече Стефани и се отправи обратно към кухнята. — Статистически погледнато, шансовете да попаднеш на заразена риба са изключително малки, особено ако човек внимателно подбира ресторантите, които предлагат добра храна.

Морган погледна дъщеря си.

— Защо не ни кажеш какви са плановете ти сега, след като вече имаш свой бизнес?

— Честно казано, размишлявах много дълго…

Лети замълча и отпи от виното си. Буквално физически усещаше кипящото напрежение, което отново витаеше около Джоел — очевидно бе застанал нащрек. Тя осъзна с лека уплаха, че никога не бе чувствала по-болезнено присъствието на мъж до себе си. Беше твърде смущаващо.

— Хайде, Лети. Кажи ни какво мислиш? — подкани я Джоел тихо, но очите му бяха напрегнати.

— Стигнах до заключението, че трябва да направя някои промени в живота си. Наследството от чичо Чарли едва ли би могло да се появи в по-подходящ момент. Може би това просто е пръстът на съдбата. По време на полета дотук реших, че няма да се върна във Велакот.

Морган изглеждаше изненадан, но същевременно и изключително доволен.

— Добре, много добре. Радвам се да го чуя. Ти не си човек на импулсите, скъпа. Какви са тези промени в живота ти, които са те накарали да вземеш такова почти мигновено решение?

Лети бавно сдъвка хапка бисквита, намазана с пюре от сушени домати.

— Развалих годежа си с Филип и напуснах работата си. Затова реших да се преместя в Сиатъл и да поема ръководството на „Торнкуист Гиър“.

Отекна рязък звук на счупено стъкло.

Тя погледна към Джоел, който все така си стоеше до прозореца, и установи, че бе изпуснал бутилката си с бира.

Той вдигна поглед от стъклените парчета, разпръснали се в краката му. Очите му горяха като на тигър по време на нощен лов.

— Съжалявам — каза безизразно. — Не се тревожете. Ще почистя.