Майкъл Конъли
Смъртта е моят занаят (3)

3.

Очите на Уилям Гладън оглеждаха щастливите лица, които се въртяха пред него. Всичко напомняше на гигантски автомат за продажби. Избираш си стоката. Не ти харесва? Ето следващата. Ще ти свърши ли работа?

Този път обаче нищо не ставаше. А и освен това родителите бяха прекалено близо. Трябваше да изчака до момента, в който някой от тях допуснеше грешка и се отдалечеше по вълнолома или пък отскочеше до прозорчето на будката за сандвичи да купи сладолед на клечка, оставяйки скъпоценното си чедо самичко.

Гладън обичаше да се навърта около въртележката на вълнолома на Санта Моника. Не защото беше оригинална и според историята на таблото ръчното боядисване на галопиращите коне и възстановяването им до първоначалното им състояние беше отнело шест години. Не защото беше увековечена в множество филми, които беше гледал през годините, особено при престоя си в Райфорд. Не и защото му навяваше спомени от времето, когато се бе возил със своя Бест Пал на въртележката в областния панаир в Сарасота. Обичаше я заради децата, които се возеха на нея, заради невинността и пълната забрава върху всяко детско личице при всяко завъртане, придружено от звуците на латерната. Още след пристигането си от Финикс не пропускаше и ден без да спре край въртележката. Всеки ден. Знаеше добре, че процесът изисква доста време, но един ден всичко ще се отплати и той отново ще бъде в състояние да попълни заявката си.

Докато гледаше колажа от преливащи се цветове, се пренесе назад в миналото, както правеше често, откакто бе напуснал Райфорд. Спомни си своя Бест Пал. Спомняше си тъмния килер с единствената ивица светлина, процеждаща се под вратата. Беше се сгушвал на пода близо до светлината, близо до въздуха. Виждаше краката му да приближават. Искаше му се да е по-възрастен, по-висок, така че да може да стигне до най-горния рафт. Успееше ли само да го стигне, и щеше да спретне хубава изненада на своя Бест Пал.

Гладън се опомни. Огледа се. Въртележката бе спряла и последните деца се изнизваха по пътеката към родителите си от другата страна на входа. Вече имаше нова група деца, нетърпеливи да се втурнат към въртележката и да яхнат любимото си конче. Отново потърси тъмнокосото момиче с гладка кафява кожа, но не го откри. После забеляза жената, която събираше билетите от децата, да го гледа втренчено. Очите им се срещнаха и той отмести поглед. Нагласи ремъка на чантата си. Камерата и книгите вътре я бяха изместили по рамото му. Отбеляза си следващия път да остави книгите в колата. Хвърли последен поглед към въртележката и тръгна към една от вратите, които извеждаха на кея.

Когато стигна до вратата, се извърна и изгледа внимателно жената. Децата пищяха и бягаха към дървените кончета. Някои бяха придружавани от родителите си, но повечето бяха сами. Жената, която събираше билетите, вече го бе забравила. Той беше в безопасност.