Денис Робинс
Лукреция (7)

Глава седма

Час по-късно прислугата отведе Лукреция със специалната носилка в майчината й вила. Препъвайки се от умора, тя влезе в покоите си. Бе заповядала на прислугата да не я чака. Веднага зърна стройната фигурка на своя паж. Той бе коленичил на молитвен стол и ревностно се молеше… но не пред икона, а пред алабастровия бюст, който неотдавна й бе направил самият Микеланджело.

Усещайки влизането й, Марио скочи силно смутен и гъста червенина заля бузите на красивото момчешко лице. Лукреция, която в този миг изглеждаше божествено прелестна в бялата си атлазена рокля и обляно в сълзи прекрасно лице, просто попадна в капана, който й бе отредила съдбата. Благородните й подтици бяха притъпени. В този миг тя изпитваше само една неутолима нужда — да бъде любена и утешавана. И затова със задавен приглушен вик тя се хвърли в обятията на пажа.

— Боже мой — стенеше тя и сълзите продължаваха да се стичат по страните й, — боже мой, колко само съм нещастна!

В невероятния екстаз на сбъднатото си желание — невероятно, но тя бе се върнала при него, така поне си мислеше Марио — младежът я обгърна в прегръдките си. Целувките му покриха лицето й и той усети солените й сълзи в устата си.

— Мразите го, нали, нали мразите испанеца? — шепнеше той. — Милата ми бедна господарка!

Лукреция разбираше какво си мисли Марио — че тя плаче, защото не може да понася бъдещия си съпруг. Но не можеше да му разкаже за Алфонсо и за преживяното, за катарзиса на собствената си душа. Помъчи се да изтрие спомена за смръщеното, обвиняващо лице на Алфонсо и откритото презрение в думите му. Бе видяла какво ли не в собствения си дом — разгар на страсти и пълно отдаване. Нека тази нощ тя да почувства насладата на пълното отдаване, реши тя, преди задължително да попадне в нежеланите прегръдки на дон Керубино.

— Заключи вратата, Марио! — тя почти изплака тези думи с устни допрени до ушите му.

Той незабавно изпълни нареждането й, а цялото му тяло потръпваше от предвкусваната наслада.

Когато се върна при нея, тя яростно дърпаше атлазената си рокля, опитвайки се да я смъкне от тялото си, но нежните й пръстчета бяха безсилни да разкъсат великолепната материя. Тя не бе свикнала да се облича и съблича: това правеха придворните. И сега — с обляно в сълзи и прекрасно лице, пламнало в червенина и капризно по детски — тя властно се насочи към пажа си.

— Трябва да ми помогнеш да я сваля — рече му Лукреция.

После застана пред него, а Марио бе закрил уста с опакото на ръката си, цялото му тяло бе мокро от пот и пламтеше, като че ли се грееше на огън.

— Не мога, не смея…

— Не смееш ли? — повтори след него тя.

И започна да удря гърдите му с малките си юмручета като повтаряше през стиснати зъби: „Страхливец… страхливец… от кого се страхуваш? От баща ми ли? От брат ми ли? От Марко? Лукреция Борджия те моли за утеха, а ти казваш, че не можеш! Трябва да си полудял, как смееш да ме отхвърляш!“

После замлъкна, без да знае какво прави и говори. В яростта си откъсна скъпоценен камък от вплетените в косата й накити и го захвърли на земята. Марио го вдигна и с ужас забеляза, че заедно с него тя бе откъснала и косъм от разкошната си коса. Незнайно защо този косъм възвърна и куража, и желанията му. Той боготвореше и желаеше господарката си. Ръцете му се сключиха около тялото й. Влуден от възбуда той започна да разкопчава богато украсения корсаж. А после зарови лице в разкрилите се разкошни мраморни гърди…

— Не се страхувам от никой смъртен… — стенеше той. — О, мадона Лукреция, вие сте тази, която ме подлудява от любов. Вашата красота ме плаши, вие сте толкова прелестна, че се страхувам да не се превърнете в дух — като ангел — да се разтворите под нечистите ми ръце и да изчезнете!

Лицето й светна, гневът й се стопи и тя се засмя задъхано. Устните й се впиха в неговите. Малките бели зъбки потънаха в плътта му. Тръпки пробягаха по тялото му и той я притисна още по-силно, забравяйки и съмнения, и тревоги, и всякаква предпазливост. Разумът го бе напуснал: той вече не беше нейният паж, а любовникът й, мъж, който жадуваше да даде и да получи, да вникне във вечните тайнства на плътта. Да побеждава и да бъде победен от всемогъщата и вездесъща сласт.

— Ооо, така е много по-добре… сега отново се чувствам щастлива — простена Лукреция и се изплъзна от атлазената дреха. После се залюля от наслада, когато Марио смъкна и последните ефирни останки от облеклото й, вдигна я и я понесе в ръцете си към златистото легло…

Веднъж или дваж младежът измърмори думи на любов и обожание, той все още не вярваше напълно на случилото се и бърбореше нещо за огромната чест, която му се е паднала.

— Сега съм готов да умра за вас. Предпочитам смъртта пред това вие да принадлежите другиму… и блаженството на тази нощ да не се повтори нивга вече — изрече пажът.

— Сладки ми Марио — не говори за смърт, защото това е нашата любовна нощ — откликна тя.

— Но утре ще дойде, любима ми повелителко. О, дано никога не се съмне, никога няма да потърся друго ложе… обожавам ви!

Тя продължи да се усмихва, после се прозя и протегна прекрасното си тяло. Тя не обожаваше Марио. Все още не разбираше напълно какво точно значи да обожаваш един мъж. Който и да е той. Все още обичаше твърде много самата себе си — влюбена бе в прекрасната Лукреция. И все още тръпнеше от неприятния спомен за сина и наследника на Ферара — някак си недоосъзнат и продължаващ да я измъчва с огромната и могъща сила, която бе изпитала върху себе си.

Красивият й паж бе идеалният мъж във физическо отношение и тя не би могла да намери по-добър учител в любовта, нежна и всеотдайна. Но в крайна сметка той бе само нейният слуга, за чиито разноски плащаше тя. Един младеж, който никога не би могъл да бъде неин повелител, да я владее изцяло, освен за няколко сладострастни мига. Лукреция имаше нужда от някой по-възрастен, по-опитен мъж, за да може истински да разбере значението на думите смирение и самоотдаване. И сега, когато лежеше до пажа си, напълно задоволена физически, тя започна да осъзнава, че всъщност желае Алфонсо д’Есте. И в миг на разочарование, гняв и капризи тя се бе отдала на едно голобрадо, красиво, но невежо момче, бе му дала онова, което би могла с истинско самоотдаване да предложи на д’Есте.

Тя извърна лице от Марио и заплака.

Той помисли, че е прекалено изтощена и се опита да я помилва, да я предразположи към любовни ласки и да върне усмивката й. Но тя не искаше да има нищо с него повече.

Тогава Марио почувства истинско отчаяние, надигна се и навеждайки се над нея улови с пръсти дълъг кичур от прекрасната й коса, после го нави около гърлото си.

— Вече съжалявате за ласките и целувките, които ми дарихте — изплака младежът. — Вече ме мразите. О, мадона, не мога да понеса да ми обръщате гръб, не мога да понеса да пророните дори и една-единствена сълза по моя вина.

— Глупако, не плача по твоя вина — зарида тя още по-гневно и зъбите й изскърцаха.

Този път той се ужаси не на шега и се опита да избяга от леглото.

— Сега ще се махна, ще ви оставя на мира — стенеше той. — Ще се хвърля през прозореца и ще си разбия главата на плочите долу… предпочитам да умра пред омразата ви.

Самата крайност на емоционалната му импулсивност й се понрави много и тя го дръпна отново към себе си, като се самоукори за грубостта си към това толкова мило създание. Каква би била ползата да мисли и страда за онзи зеленоок, студен грубиян д’Есте, чиято единствена целувка не бе нищо друго, освен обида и унижение?

И след като трябваше да се омъжи за дон Керубино — този отблъскващ, студенокръвен като влечуго испанец — и да прекара живота си в мрачните мадридски замъци, нямаше ли да й липсва Марио и любовната магия на тази нощ? Едва ли щяха да й позволят да го вземе в свитата си в Мадрид — в това бе сигурна.

В Лукреция непрестанно пламтеше борба между доброто и злото и сега най-лошото в нея изглежда побеждаваше, за да се противопостави на неподправеното обожание на това момче. Трябваше незабавно да го отпрати, да го предупреди за опасността и да му помогне да се промъкне в стаята си незабелязан. Опасно бе да остава повече тук. Вече се обаждаха първи петли. Скоро сивите улици на града щяха да се оживят, а в огромното им жилище слугите щяха да се пробудят и с прозевки да се захванат да чистят и подреждат след снощното разгулно пиршество.

Обаче тя не каза нищо подобно на Марио. Не прошепна нужното „върви си“ в ухото му. Вместо това го накара да остане и се притисна пак към тялото му, пламнала от желание, мила, топла и премаляла, съблазнителна.

И те отново изпитаха върховната наслада в пламтящите си прегръдки, ту ридаеха от страст, ту крещяха в екстаз и избухваха в томителен смях. После, изтощени от взаимното удовлетворение, след като любовният ритъм достигна апогея си, те потънаха в дълбок сън, все още с вплетени едно в друго тела и крайници.

И така вкопчени в обятията си те изглеждаха сърцераздирателно невинни и прекрасни в младостта си и мирния покой на изконсумираната любов. Под очите им бе изписана виолетовата отмала на изразходената страст и самият Леонардо да Винчи би могъл да ги увековечи в тази им поза; а небето бе смръщено, защото името на Лукреция Борджия щеше тепърва да се превърне в олицетворение на моралното падение, позора и покварата в аналите на бъдещата история.

Но сега тя спеше, задоволена в този кратък миг на времето, забравила, че рискува и живота на Марио и своята чест. Всъщност в живота й бе влязла голямата любов и я бе наранила. Раната бе временно излекувана от любовните ласки и дълготрайната преданост на едно очарователно момче. Излекувана? Поне до следващия ден, когато тя щеше да си спомни отново за Алфонсо.

Внезапно младите любовници се разбудиха от удари по вратата на спалнята. Те седнаха в постелята и се вгледаха в сънните си лица, изпълнени със страх и чувство на вина. И в съзнанието на двамата похвално изплава една и съща самопожертвувателна повеля — да бъде спасен другият!

С треперещ показалец Лукреция му посочи красив гоблен на стената до леглото. На него бе изкусно изобразена богинята Диана на лов и нимфите й, преследвани от ухилен сатир.

— Бързо влизай там, бързо — прошепна тя.

— А ти, мила ми господарке — заекна той с измъчен глас.

— Глупако — изсъска тя в ухото му, — грабвай си дрехите и бягай там, защото и двамата сме изгубени!

Този път той бързо изпълни повелята й. Лукреция навлече кадифена нощница във виолетово върху прекрасното си тяло и започна да сплита разпуснатата си руса коса. Каквото и да се случеше никой не трябваше да обвини Марио в греха, който тя го бе изкусила да стори. Почувства странно желание да покровителства младежа, изпита и благодарност за утехата, която й бе донесъл той. Но тялото й бе сковано от страх, когато отключи вратата, която продължаваше да ехти от нетърпеливи удари.

Видя брат си изправен там, а зад него стоеше Марко. Присви се от ужас. Успя обаче да имитира дълбока прозявка и протегна ръце над глава.

— О, ти ли си, братко? И защо блъскаш така силно? За какво е тази дандания? Събуди ме — рече тя и се нацупи — нещо, което прекрасно й се отдаваше. — Не би ли трябвало да си си в леглото?

— Тихо! Веднага тръгвай при баща ни, Лукреция!

— Защо? Какво се е случило? Да не би дон Керубино…?

— Не. Този глупак не се чувства добре и почива в покоите си. Пирът свърши. Гостите си отидоха. Но майка ни умира. Родила е близначки. И двете са мъртви. Негово светейшество, баща ни, е обезумял от скръб и мъка. Вече поставят свещите на погребалното ложе. Новородените са мъчителна гледка. Върви, Лукреция, баща ни те вика, нали си му единствената любима дъщеря!

Лукреция ахна и дълбоко пое въздух. Не я заболя особено много за майка й. Ваноца винаги се бе държала мило, но се бе занимавала предимно със собствените си победи и завоевания като примадона в двора на Родриго Борджия. Всъщност почти не бе имала време за нежни разговори с дъщеря си. За сметка на това бе имала най-голяма слабост към сина си — Чезаре. Но все пак новините потресоха Лукреция. Предишната вечер бе научила, че майка й е в родилни мъки и сега я замъчиха угризения; чувстваше срам, че бе забравила за нея в обятията на първия си истински любовник и поетичната му преданост към нея.

Погледна крадешком и уплашено към гоблена. Щеше ли да мирува Марио там? Нямаше ли да го намерят? Тези неща съвсем я объркаха и тя избухна в плач. Чезаре нетърпеливо я погали по ръката.

— Хайде, хайде, Лукреция, моля те не плачи сега. Тръгвай при Кардинала — вече по-рязко нареди той.

— Веднага ще се облека — пророни тя, без да спре да хлипа.

Чезаре й обърна гръб и се запъти към покоите на Ваноца. Марко обаче пристъпи напред. Преди Лукреция да успее да затвори вратата, той вмъкна крака си в открехнатото пространство. Погледът, който бе хвърлила към гоблена, се бе оказал фатален. Лукавият чернобрадец бе усетил нещата. И лукаво каза с тих глас:

— Моля да ме извините, най-благородна ми господарке, но ми се струва, че гобленът ви се нуждае от подшиване. Мисля, че виждам скъсано място, което прислужниците ви не са забелязали. Позволете ми да го разгледам отблизо.

Замръзнала на място от ужас, Лукреция изгледа човека, който се бе превърнал в главния й враг. Все пак стоеше между него и стаята.

— Сега не е време да говорим за съдрани гоблени — не чу ли, че майка ми е на смъртно легло — гласът й придоби хистерични нотки. — Остави ме на мира и веднага си върви!

Марко не се помръдна. Гледаше я с тънка усмивка, в която обаче нямаше и следа от веселие. Забавно му бе да си играе с Лукреция като котка с мишка, и то точно сега. Защото отлично разбираше какво се е случило и сърцето му преливаше от злоба и ревност към безбрадото момченце, чиито прегръдки се бяха оказали предпочитани пред неговите собствени. И Марко пророни:

— Може би сте права, мадона. Вървете тогава при баща си. Тъй като сте вече облечена в подходящия за случая цвят, няма нужда да се преобличате. Риданията на Кардинала звучат все по-силно. Вървете при него в този тежък момент. Аз ще ви изчакам тук и… хм… ще поразгледам вашия гоблен докато се завърнете.