Денис Робинс
Лукреция (34)

Глава тридесет и четвърта

Пръстът на съдбата бавно, но неумолимо се насочваше към нея.

През годината след лукрецината сватба се случиха много неща, които промениха живота на Борджиите. Обзет от ненаситните си амбиции за власт и богатство, Чезаре забрави Санча, която вехнеше в Рим и накрая си взе жена — Шарлота д’Албре, сестра на наварския крал. Тя бе слабичко, любвеобилно и красиво момиче; страхуваше се до смърт от ужасния си съпруг и не смееше да му откаже нищо. Чезаре я използваше като залог в политическите си игри и интриги и за момента се отнасяше сравнително добре с нея. Главната му цел бе да сключи съюз с френския крал Луи и да прогони сегашния владетел на Милано. За да постигне това той бе готов да предложи приятелство дори и на кардинал Дела Ровере, сегашен враг на Александър VI. Дела Ровере бе все още важен, влиятелен фактор, който би бил полезен на Чезаре, пък и бе готов да му стане съучастник.

На второ място Чезаре хвърляше алчни погледи и към Неапол. И той и Луи желаеха да си присвоят и Неапол след Милано. Естествено по този начин съпругът на Лукреция и вуйчо му се превръщаха във врагове, вместо в приятели както досега. И ставаха мишени, които трябваше да бъдат поразени на всяка цена, без всякакви скрупули.

И така дойде една утрин, когато Лукреция се събуди в луксозната си стая във Ватикана — тя все още предпочиташе да живее там — и не намери до себе си съпруга си. Научи, че той я е оставил и почувства истинска горчивина и невероятна тъга. Как така! Просто си бе тръгнал, без да й се обади, изчезнал без следа! Лукреция седна в леглото си и зарони жални и горчиви сълзи за загубената си любов, за разрушеното щастие. Скоро разбра какво точно се е случило. Бе слушала много за политическите ходове на брат си и точно от тях се бе опасявала от известно време. Просто бе настъпил моментът, когато Чезаре вече не се нуждаеше от херцога на Бизели и го бе захвърлил, като стара износена ръкавица. Младият Бизели се бе измъкнал тайно от Ватикана, без да се обади, на който и да е. Това бе естествено — той явно се бе страхувал за живота си.

Бе се страхувал да се довери дори и на нея — на чиито милувки се бе наслаждавал толкова дълго. Това красиво и разглезено момче бе просто един страхливец, си повтаряше тя. Бе я задушил в ласките си… а после се бе уплашил и избягал.

Лукреция се облече и поиска среща с папата. Сълзите й бяха пресъхнали. Гневно и отчаяно поиска от баща си да върне младия й съпруг и да не позволява на Чезаре непрекъснато да руши живота й.

Александър я целуна… и се разплака заедно с нея. Той просто не смееше да се опълчи срещу сина си, чиято мощ в Европа непрекъснато растеше. Растеше и влиянието му. Папата знаеше, но не смееше да каже на дъщеря си, че Асканио Сфорца бе уведомил младия Бизели за надвисналата над него опасност.

Още повече наскърбена и озадачена Лукреция се завърна в апартамента си и прекара останалата част на деня в горчиви упреци и неосъществими заплахи срещу Чезаре. Вдигна температура и към полунощ така й призля, че главният лекар на Светия престол трябваше да дойде и да се погрижи за нея. Наложи се пускане на кръв и приемане на силни лекарства, които още повече я отслабиха и сега тя лежеше в леглото си отмаляла, безсилна и бледа. Помоли да повикат баща й. Сега вече имаше голяма новина само за него. Бе се оказало, че е бременна. Носеше детето на Бизели, отрочето, което той бе желал толкова много…

— И то ли ще се роди без баща? И него ли ще оставиш Чезаре да ми вземе, както прогони и баща му? — питаше тя и гледаше безхарактерното лице на Александър с големи тъжни очи. Сърцето на папата се късаше, защото той обичаше Лукреция много, и то по свой особен начин.

Той клекна до леглото и покри треперещата й ръка с нежни целувки. Новината за детето, което тя носеше в себе си, бе укрепила донякъде решимостта му да върне съпруга й, независимо от плановете и интригите на Чезаре.

— Ти няма да родиш сама, в тъга и отчаяние — обеща той. — Лично аз ще повикам Бизели да се върне. Ще пратя специален пратеник и ще осигуря охраната му.

Херцогът бе избягал и се укрил във вилата на бившата си приятелка — красивата Изабела. Когато пристигна папският вестител, той пиеше вино с нея, възхищаваше се на прекрасната й кестенява коса с пламтящите къдрици, отпуснати на кадифените възглавници, върху които лежаха и двамата.

Бе потърсил утешение при Изабела, но чувстваше остро липсата на Лукреция и му тежеше принудителната раздяла. Бе се привързал много емоционално към съпругата си. Но Сфорца го бе уверил, че повече няма да бъде в безопасност във Ватикана и затова, силно уплашен, той бе избягал.

Още щом прочете написаното от Александър обаче тъгата му се превърна в радост. Тъстът му го уведомяваше, че ще става баща, обещаваше му личното си покровителство и защита и му нареждаше като на „скъп зет“ да замине веднага за Непи. В този стар етруски град го очакваше Лукреция. Там те ще бъдат в безопасност и далеч от дългата ръка на Чезаре и пагубните му интриги, пишеше Александър.

Папата пишеше също, че ще назначи Лукреция за управител на Непи. Бе осигурил и града, и неговия замък за тях, като неотдавна го бе отнел от последния му властелин Асканио Сфорца.

Когато червенокосата Изабела чу какво възнамерява да прави любовникът й, тя се хвърли в краката му и започна да го умолява да не заминава. Кой би могъл да вярва на Борджиите, говореше му тя. Сфорца е неговият приятел — не Александър. Не бива да ходи там! — настояваше тя. Там сигурно ще го убият.

Но Бизели, опит от виното, което му даваше смелост, не искаше и да чуе. Той намираше Лукреция за много по-привлекателна от Изабела, смяташе я за много по-веща в любовта и затова набързо се сбогува с младата неаполитанка и си тръгна! Той бе обикновено и добродушно момче, което жадуваше да се върне при съпругата си и да бъде заедно с нея в тежките дни на бременността й.

Дори и да изпитваше известна несигурност, той я потисна и замина за Непи.

Може би го жегна известно предчувствие, когато на разсъмване спря коня си и за пръв път хвърли поглед към строгата средновековна крепост, извисяваща се на хълма пред него, обвита в призрачните утринни мъгли. Буря се бе разразила наоколо неотдавна и сега пътищата бяха още наводнени. Бизели и придружаващите го бяха мокри до костите, уморени и гладни. Все още валеше проливен дъжд. Наближаваше летният ден, който обещаваше да бъде топъл и лепкаво влажен.

Лукреция сигурно нетърпеливо го очакваше там горе в сивия замък сред начумерените кули и мрачните дървета. Сърцето му биеше нетърпеливо при спомена за жизнерадостната и весела красавица, остроумна и божествено чувствена с онова прелестно тяло, което сега носеше неговото дете. Тези мисли го ободриха и той даде знак на благородниците да го последват. Конете бавно се качваха по стръмния наклон, а влажната зеленина на долината и Тибър оставаха все по-назад.

Зад групичка дървета се бяха скрили двамина конници с черни брони, на които бе изрисуван гербът на Чезаре Борджия. Те чакаха малката дружина да се доближи повече; кимнаха си разбиращо и пристегнаха мантиите по-плътно около себе си, същевременно прикривайки лицата си. После смушиха конете си и ги подкараха в галоп към пристигащите. Когато се приближиха съвсем, те заковаха конете си, а прекрасните животни изцвилиха силно и се изправиха на задните си крака. Младият херцог се вгледа с известен страх в черните фигури, които не можеше да разпознае в тъмата и продължаващия силен дъжд.

— Кои сте вие? — извика той високо. — Херцогинята ли ви изпрати да ме посрещнете?

Не получи отговор, но единият от конниците се приближи. В следващия миг остър кинжал се заби в гърдите му. Бизели изохка силно и гласът му отекна невероятно високо в зловещата тишина на пропукващата се зора. После залитна от коня и падна в ръцете на двамина от стоящите до него придружители. Непознатите убийци рязко извиха, пришпориха конете и бързо се стопиха в мрачината, изчезвайки така неочаквано и тихо, както се бяха и появили.

Високо горе на хълма, Лукреция седеше пред огъня, горящ в голяма камина, заедно с придворните си дами. Очакваха пристигането на херцога. Като по чудо тя чу стона на Бизели. Скочи и изтича до прозореца, взирайки се навън. Извика името му силно и в гласа й прозвуча отчаяние. Защото интуицията й бе подсказала какво се бе случило. И тя отново изпищя пронизително:

— Зели, ооо, боже мой… Зели, съпруже мой!

Нероденото в утробата й зарита по-силно сякаш подскочи…