Георги Н. Пенков
Космическа рапсодия (1) (Фантастичен роман в стихове)

Долавям шепота ти

всемогъщо време,

но смисълът му още

не разбирам.

В кръвта бушува непосилно

бреме

от генетични грешки

синтезирано.

След сляпото придвижване

напред,

спиралата духовна

изтъня.

Внезапно загорчал

планински мед

пробужда

късно чувство за вина…

Но някак много бързо

избледняха

на сътворението

огнените стъпки.

Във изворчето с живата

вода

на отчуждението

феята се къпе…

Комините се

надпреварват да въздишат

срещу смълчаното

небесно огледало,

и аз се чувствам,

като в кожа миша

със въгленчето в гърлото ми

спряло.

Полегнало до хоризонта сив

полето

прилича на картонен манекен

без грим.

Врабците ме засипват

с тежки клетви,

смалявам се

изтръпнал и незрим.

Скъсяват се

неимоверно бързо пръстите,

преди да скъсат стрък

наполовина,

и скришом в мен

неверника се кръсти

в дланта си

с еднолистна детелина…

А някъде любов забързана

се препъва

в укори и клюки.

Гълъбите

със криле опърлени

да пълзят започнаха да учат.

Някъде във телени гнезда

тлеят и се раждат мъченици,

а измислена

от някого вражда

хищно дебне

и цветя и птици.

Рибите не искат да мълчат!

Някой океана е отровил.

Други пак оръжия

дрънчат

и мечтаят

всички да поробят…

Биоритъмът ми ли е в минимум,

за какво така съм

натъжен?

Тишината е със цвят

на лилия,

самотата

с вкус обикновен…

И птиците отдавна

са смълчани.

Досущ цветя

попарени от студ.

Небето е парче

опушен мрамор

и има тежък мирис

на барут…

Прозрачното безмълвие

гнети

като озъбена хиена.

В душите ни — заключени врати,

умираше поредната

вселена…

Какъв е този страшен жребий,

неумолим и безпощаден,

да се надбягаме

със времето

още от самото раждане?

Ирония ли,

код ли генетичен,

или просто някаква нелепост,

но в часовниците ни

биологични

липсват всички белези

за вечност…

И не знаем

как да ги настроим,

няма от кого да се научим!

Може би в децата

и в простора

истинската тайна е заключена?

Може би в усмивката

скептична

на закоренелите ни нрави

или в нещо много по-различно,

несъвместимо

с нашите представи?

Отвъд пространството

и времето,

отвъд живота и смъртта,

отвъд стените

на Вселената,

чак зад отвъдното

отвъд…

Зад границите на мечтите,

в една неясна

безконечност,

угасват смаяно звездите —

сами понятие за вечност.

В необозримите пространства

на неродените

вселени,

изчезват жарките им страсти

и радости

изпепелени.

Поляга сянката

на мрака

върху застиналото време.

трептят планетите

в очакване

на Ново сътворение…

А там на гарата,

в бюфета,

изпусналите

всички влакове,

се тъпчат с бира

и кюфтета

с надежда

да заминат някъде…

— Ей!… — каза съвестта ми —

Накъде?

Достатъчно рисува

с тъмни краски!

В дъгата са

сияйни цветовете

и от това всемира

се задъхва!

А ти въздъхваш, а?

Защо въздъхваш?

— Така е! Сигурно си права,

но на живота в мъничките

тайни,

неукротими багри

ще отсъстват,

щом сълзите измивайки

палитрата

се утаят със безразличие

във нищото.

Посоките са ревнали

неистово

и всичките опечалени светове

лицата си

с треперещите пръсти търсят!

Все още не е късно да сме

искрени!

Тогава

взех от пламъка

на ранните цветя,

от устрема

на птиците и вятъра.

Отрова змийска,

вълчи вой,

събрах скептичните

усмивки

на приятелите.

От тях направих

кораба „Мечта“

и полетях направо

към безкрая…