Джон Уиндъм
Време за почивка (1)

I

Гледката не беше нищо особено. За очи, свикнали с пейзажите на Земята, това изобщо не беше гледка, а просто част от неизменния марсиански фон. Отпред и отляво спокойната вода се простираше като копринено платно до хоризонта. На около миля отдясно лежеше нисък бряг, чийто жълточервен пясък прозираше през разхвърляните туфи от проскубани храсти. В далечината се издигаха белите корони на пурпурни планини.

В кротката топлина на пладнето Бърт остави лодката да го носи сама. Зад него вълните тихо разтваряха своето ветрило, а после пак замираха в спокойствие. Още по-назад необятната тишина се сгъстяваше отново и не оставаше нищо, което да напомня, че някой е минал оттук. Тази картина се беше запазила почти непроменена през няколкото дни и стотиците мили монотонно пърпорещо пътуване.

Неговата лодка бе странно, уникално съоръжение. Защото я беше направил сам — при това без да знае каквото и да било относно конструирането на плавателни съдове. Отначало съществуваше нещо като план — е, някаква неясна идея — в главата му, но се наложи да го изменя толкова пъти, че на практика по-голямата част от него се беше родила от плоскостите и другите материали, които успя да намери. Резултатът се оказа нещо средно между китайска джонка, плоскодънна лодка и резервоар за дъждовна вода, но задоволяваше Бърт.

Той се изтегна в уютно безделие на кърмата. Едната му ръка, в дрипав ръкав, висеше през лоста на кормилото, а другата лежеше върху гърдите му. Дългите му крака, обути в изпъстрени с кръпки панталони, се протягаха отпуснато, за да завършат в чудновати ботуши с брезентова горна част и подметки, скалъпени от преплетено лико — тях също бе правил сам. Червеникавата брада върху изпитото му лице бе подстригана и със заострен връх, а неговите тъмни очи гледаха безизразно напред изпод раздърпаната и омазана периферия на филцовата шапка.

Той слушаше боботенето на стария двигател, както би слушал мъркането на дружелюбен котарак, и наистина мислеше за него като за стар приятел, дарявайки го с внимателни грижи. Понякога му говореше насърчително или му разказваше за какво мисли — навик, който не одобряваше и се стараеше да потиска, когато се усети. Той чувствуваше привързаност към хриптящото корито не само защото го носеше през стотиците мили вода, но и затова, че държеше тишината на разстояние.

Бърт не обичаше тишината, която се разстилаше като симптом на гангрена над пустинната суша и вода, но не се страхуваше от нея. Тя не можеше да го принуди, както правеше с много други, да живее в поселенията — с техните добросъседски отношения, шум и илюзорна надежда. Неговото неспокойство бе по-силно от отвращението, което изпитваше към голата земя и продължаваше да го води напред дори когато авантюристите — не намерили никакви приключения — бяха отстъпили пред отчаянието. Той нямаше нужда от нищо друго освен — подобно на циганин — да пътува непрестанно.

Преди години го наричаха Бърт Тесър, но толкова отдавна не беше чувал фамилията си, че почти я бе забравил — както всички други. Сега бе просто Бърт и, доколкото знаеше, единственият Бърт.

— Трябва да се покаже скоро — промърмори той на търпеливия двигател или на себе си, и седна, за да вижда по-добре.

В бреговата линия бе започнала да се забелязва лека промяна. Някакъв бурен се подаваше все по-често сред мършавите храсти — растение с тънко стебло и лъскави, сякаш направени от метал листа, чувствителни към най-лекия полъх на вятъра. Той можеше да ги види как трептят с меки отблясъци и все повече на брой в далечината и знаеше, че ако сега спре двигателя, няма да чуе мъртвата обвивка от тишина, а звънтящите удари на безброй малки твърди листенца.

— Калаени звънчета — каза той. — Да, вече сме близо.

От едно сандъче наблизо измъкна доста изтрита, чертана на ръка карта и се вгледа в нея. След това разлисти някаква също толкова използувана тетрадка и прочете списъка от имена, написан на една от страниците. Той все още си ги повтаряше на глас, докато връщаше листовете в сандъчето, а вниманието си — към пътя, който лежеше отпред. Мина още половин час, докато някакъв тъмен предмет се появи в далечината и прекъсна монотонната линия на брега.

— Показа се вече — каза той, сякаш да окуражи двигателя за последните две-три мили.

Постройката, която дори от разстояние изглеждаше странна, отблизо се оказа просто развалина. Основата бе квадратна и украсена със строги орнаменти, изпълнени някога в орелеф, но толкова загладени сега, че по-фините детайли бяха изчезнали. Едно време тя бе поддържала някаква кула, въпреки че точно каква можеше само да се гадае, защото не повече от първите шест метра на тази горна част от зданието все още съществуваха. Те, подобно на основата, бяха построени от тъмночервена скала и носеха следи от заличена украса. Изправена на стотина метра навътре от брега, нейното уединение бе измамно. Размерът и степента на разрухата, която времето и употребата й бяха нанесли, можеха да бъдат оценени едва когато човек отидеше по-близо до нея.

Бърт продължи по права линия и застана точно срещу постройката, преди да обърне своята тромава лодка. След това зави и се насочи към брега с малка скорост, докато леко докосна полегатата суша. Той изключи двигателя и въздухът се изпълни със звуците на околността — металическия напев на калаените звънчета, жаловитото скърцане на паянтово колело, въртящо се бавно и неравномерно малко наляво от него надолу по брега и един пресеклив глух звук, идващ откъм развалината.

Бърт влезе в кабината. Тя бе достатъчно уютна, за да му пази завет през студените нощи, но слабо осветена, защото стъкло се намираше трудно. Опипвайки в полумрака, той откри чантата с инструменти и един празен чувал и ги метна през рамо. После прегази плитчината до брега, заби едно колче, за да придържа лодката, ако по някаква случайност спокойната вода се развълнува, и пое с широка бавна крачка към постройката.

От двете й страни и отвъд нея бяха скупчени няколко малки нивички, в които се очертаваха свежи и зелени добре оформените редове на посеви между тесни напоителни канали. До едната стена на каменния куб имаше оградено място и някакъв груб навес, построен от несъразмерни отломъци, които по всяка вероятност са били част от изчезналата кула. Въпреки неугледния си вид навесът беше спретнато поддържан и от време на време иззад него идваше сумтенето на дребни животни. В най-близката стена на куба имаше врата, а от двете й страни — дупки с неправилна форма, които, макар и без стъкло, изглежда бяха прозорци. Пред вратата работеше някаква жена — тя стриваше зърно върху плитка износена скала с нещо като каменна бухалка, която държеше в две ръце. Кожата й бе червеникаво-кафява, нейната тъмна коса — събрана на топка върху главата, а единствената й дреха бе пола̀ от груб домашно тъкан плат, украсен със сложен жълт рисунък. Беше на средна възраст, но мускулите й не бяха отпуснати, нито пък фигурата й беше изгубила стегнатостта си. Когато Бърт приближи, тя вдигна глава и го заговори на местното наречие:

— Здравей, землянино — каза тя. — Очаквахме те, но доста се забави!

Бърт отговори на същия език:

— Закъснях ли, Аника? Аз никога не зная датата, но ми се стори, че е време пак да намина.

Той остави торбите и в същия миг десетина малки баникука се втурнаха да ги изучават. Разочаровани, те се скупчиха около краката му, писукайки настоятелно и вдигнаха своите малки, прилични на маймунски лица към него. Бърт извади от джоба си шепа орехи и им ги хвърли. После седна на един удобен камък и започна да разпитва за останалите членове на семейството, като си припомняше списъка на имената в тетрадката.

Изглежда бяха добре. Янф, нейният най-голям син, бе заминал нанякъде, но Танак, по-малкият, беше тук, както и момичетата Гика и Зило, мъжът на Гика, децата също, а имаше и ново бебе, откакто бе идвал за последен път. Всички освен бебето бяха на далечната нива, но щяха скоро да се върнат.

Бърт погледна, където му сочеше тя, и видя няколко тъмни точки, които се движеха между правите редове.

— Втората реколта върви добре — каза той.

— ВЕЛИКИТЕ помнят — отвърна тя с безизразен глас.

Той седеше и я гледаше как работи. Нейният цвят и багрите на пейзажа го караха да мисли за картини, които бе виждал преди години — от Гоген, ако си спомняше добре! — въпреки че тя не притежаваше чертите на онзи тип жени, които бе рисувал Гоген. Вероятно художникът нямаше да види красотата в нея, както и самият Бърт не бе успял отначало. Марсианците, с тяхната крехка конструкция и тънки кости, му се сториха болнави и хилави, когато ги видя за първи път, но постепенно свикна с тази разлика. Всяка земна жена би изглеждала странна и тантуреста сега, предполагаше той, ако изобщо му се случеше да види някоя.

Усетила втренчения му поглед върху себе си, Аника отпусна бухалката и обърна глава към него. Тя не се усмихна, но в нейните тъмни очи имаше доброта и разбиране.

— Изморен си, землянино! — каза тя.

— Отдавна съм изморен — отвърна Бърт.

Тя кимна със съчувствие и пак подхвана работата си.

Бърт разбираше. И знаеше, че по своя тих начин тя също разбира. Те бяха кротък, чувствителен народ, при това и откровен. Бе трагедия, една от цяла поредица подобни трагедии, че първите земни жители, дошли на Марс, ги бяха оценили като слаба, изчерпана раса, „туземците“, по-низши същества, които трябва да бъдат изтласкани и експлоатирани, когато е изгодно. Сега това бе забравено, защото едни познаваха марсианците по-добре, както и той самият, а други живееха в поселенията и рядко ги виждаха, но Бърт все още чувствуваше срам за своя собствен народ, когато помислеше за миналото.

След няколко минути тя попита:

— Колко време стана, откакто обикаляш?

— Около седем от вашите години — това прави почти четиринадесет наши.

— Това е много време. — Тя поклати глава. — Много време, когато скиташ съвсем сам. Но вие, земляните, не сте като нас. — Тя отново се вгледа в него, сякаш се опитваше се открие тази разлика в очите му. — Все пак не чак толкова различни… — добави Аника и още веднъж бавно поклати глава.

— Чувствувам се отлично! — рязко отговори Бърт. После смени темата. — Каква работа има за мене този път? — попита той и остана да седи, слушайки разсеяно, докато тя изреждаше колко тигани се нуждаят от поправка, какви нови неща са й необходими за домакинството, как колелото вече не изкарва достатъчно вода, как Янф се опитал да закачи отново вратата, когато тя се извадила заедно с пантите и колко зле се справил… Но Бърт не чуваше почти нищо, защото мислите му блуждаеха — може би това бе едно от нещата, които се случваха, когато човек толкова дълго е сам.