Едгар Лорънс Доктороу
Рагтайм (30)

30

Следобеда на другия ден, когато баща и син излязоха от къщи и с бърза крачка се запътиха към железопътната гара на Куейкър Ридж роуд, двама репортери ги следяха по петите поне до половината път. „Отиваме на бейзболния мач на «Джайънтс» — предупреди ги Бащата. — Това е всичко.“ „Кой ще забива?“ — попита един от репортерите. „Руб Маркърд — отговори момчето. — Той беше най-добър в последните три мача.“

Едва-що бяха стигнали Куейкър Ридж и влакът пристигна. Пътуваше по линията Ню Йорк-Уестър и Бостън. Не стигаше до Бостън, нито пък обслужваше целия път до Ню Йорк. Но удобно ги закара до Бронкс, а там, от разклона на 155-а улица имаше трамвайна връзка, която минаваше над Харлемската река и стигаше чак до игрищата за поло при Кугън Блъф.

Беше великолепен ден. Пухкави бели облаци се гонеха по ясното синьо небе. Когато трамваят прекосяваше моста, видяха върху голямата скала срещу дървените пейки няколко огромни дървета, оголени от зеленина дори в тоя сезон, по които висяха мъже с шапки; бяха предпочели да не плащат за вход, а да наблюдават мача от високо, нависнали по клоните като черни цветя, поклащани от вятъра. Бащата се зарази от вълнението на момчето. Беше безкрайно доволен, че е вън от Ню Рошел. Тълпи се стичаха по стълбите откъм електрическия влак, таксита спираха и изсипваха своя товар от пътници, вестникарчета разнасяха програми за мача, улицата кипеше от оживление. Свиреха клаксони. Релсите от електричката, които минаваха високо горе, изпъстряха улицата със слънчеви петна. Бащата купи скъпите петдесетцентови входни билети, после плати допълнително за ложа, влязоха на игрището и заеха местата си зад първата врата, където само след едно-две забивания, слънцето щеше да се измести така, че да ги кара да засенчват очите си.

„Джайънтс“ бяха облечени в торбестите си бели униформи на тънки черни райета. Над издутите си като бъчва панталони капитанът Макгроу носеше плътен черен пуловер с инициалите Н. Й., извезани на левия ръкав. Беше нисък и свадлив. Както всички от отбора, носеше чорапи на широки хоризонтални черти, малка шапка с козирка и копче на върха. Противници в двубоя този следобед бяха „Бостън Брейвз“, чиито тъмносини фланелки завършваха на врата с висока яка. Свеж ветрец вдигаше прахоляка от игрището. Играта започна и почти незабавно Бащата съжали, че бе избрал точно тези места. Всяка ругатня на играчите достигаше до ушите на сина му. Отбраняващият се отбор подхвърляше неприлични подигравки към атакуващия играч от противниковата страна. Самият Макгроу, най-старшият от всички, стоеше на третата врата и лееше безспирен поток от цинични епитети. Острият му грак ехтеше из целия парк. Тълпата запалянковци му пригласяше. Играта беше много оспорвана, с почти равни шансове за успех, като ту единият, ту другият отбор водеха в резултата. Един от играчите се шмугна към втората врата, вдигна втория вратар на „Джайънтс“; той се изправи с рев, закуцука в кръг, а през чорапа кракът му обилно кървеше. И двата отбора се втурнаха от скривалищата си, играта бе преустановена за няколко минути, през които всички се биеха и търкаляха из прахта, а тълпата ревеше насърчително. След сбиването нападателят на „Джайънтс“ Маркърд изпълни едно-две забивания, но, изглежда, изгуби контрол над себе си и метна топката така, че удари вратаря на бостънци. Онзи скочи от земята и се нахвърли към Маркърд, размахвайки бухалката си. Отново скривалищата се изпразниха, отново играчите се вкопчиха един в друг, ръгаха се с юмруци и вдигаха облаци прах. Този път и публиката участваше, като ги замеряше с шишета от газирана вода. Бащата се зачете в програмата. В „Джайънтс“ играеха още Мъркъл Дойл, Майерс, Снодграс и други. Бостънският отбор се гордееше с играча си Рабит Маранвил, който обикаляше позицията си, наведен ниско надолу, а дългите му ръце бръснеха тревата, сякаш беше човекоподобна маймуна. Първият им вратар се наричаше Буч Шмит, а другите имена като Конкрехан, Моран, Хес, Рудолф неизбежно водеха до заключението, че професионалният бейзбол се играеше от емигранти. Когато играта започна отново, Бащата взе да изучава играчите: личеше си, че идват от фабрики и ферми, с груби черти и обгорели лица, те дъвчеха тютюн, който издуваше бузите им, а умът им бе напълно погълнат от усилията в играта. Тези на терена носеха огромни увиснали кожени ръкавици и приличаха на полуголи клоуни. По сухия прахоляк във вътрешните очертания на игрището лъщяха храчките им. Горката Лига против храченето и плюенето на обществени места! Момчето от бостънския отбор, което събираше бухалките и ги нареждаше обратно в скривалището, беше джудже в игрален екип като останалите, само че миниатюрен. Неговите викове и подмятания излизаха в кресливо сопрано. Повечето от играчите, които трябваше да се целят, първо го докосваха по главата; той, изглежда, ги подканваше към този жест и Бащата реши, че го държат за талисман на отбора. „Джайънтс“ нямаха джудже, а един странен мършав човек с провиснал екип и разногледи очи; през цялото време той имитираше играта в някаква мудна пантомима, целейки се с въображаеми топки почти едновременно с истинската стрелба. Описваше с ръката си пълни кръгове като воденично колело. Бащата престана да следи играта, а наблюдаваше това жалко същество, явно галеник на отбора, нещо като бостънското джудже. По време на скучни моменти в играта тълпата ревеше към него и аплодираше щуротиите му. Фигурираше дори в програмата като талисман. Казваше се Чарлз Виктор Фауст. Явно беше малоумен, който си въобразяваше, че е играч, и го държаха в списъците си, за да се забавляват.

Бащата си припомни бейзболните мачове в Харвард преди двайсет години, когато играчите се обръщаха един към друг с „мистър“, играеха настървено, но спортсменски, в прилични униформи, пред публика от колежани, която рядко надхвърляше стотина души. Смути се от това свое носталгично настроение. Винаги се бе смятал за напредничав. Вярваше във възможностите за усъвършенстване на републиката. Не виждаше защо например негрите, под правилно ръководство, да не могат да поемат върху плещите си всички тежести по пътя на човешкия възход. Не вярваше в аристокрацията, тъй като й липсваха виждания и стремежи. Това, че баща му бе прахосал състоянието си, той оценяваше като факт в своя полза, който го бе спасил от безкритичното приемане на идеите и предразсъдъците на бащината си класа. Над откритото игрище смърдеше като в задните помещения на кръчма. Пушек от пури изпълваше стадиона; полегатите лъчи на следобедното слънце осветяваха широката пещера от въздух, в която Бащата седеше, сякаш притиснат от отвратителната атмосфера и от задъханото дишане на десет хиляди гърла, чиито крясъци на възхвала и омерзение се изливаха в ушите му.

В централния сектор, точно зад откритите трибуни, грамадно табло показваше броя на попаденията, излезлите топки и резултатите. Един човек се покачи на някакво скеле и закачи табели, отразяващи точния развой на играта. Бащата се отпусна в седалката си. Колкото повече напредваше денят, той потъваше в илюзията, че това, което гледа, не е бейзбол, а детайлно представяне на собствените му проблеми, лично за него закодирани в яснотата на цифрите, които можеха да се видят от разстояние.

Той се обърна към сина си. „Какво ти харесва в тая игра?“ — попита той. Момчето не откъсваше поглед от вътрешното игрище. „Все едно и също нещо се повтаря“ — продължи той. „Атакуващият хвърля топката така, че да измами вратаря, който си мисли, че може да я отбие с бухалката. Но понякога я удря — и тогава атакуващият остава излъган“ — отвърна момчето. В този момент атакуващият от Бостън се прицели и бухалката на нюйоркчанина Ред Джек Мърей запрати топката надалеч. Тя се извиси във въздуха, описа висока дъга, сякаш се готвеше да се закове в своята траектория. С ужас Бащата видя, че лети право срещу тях. Момчето скочи и протегна ръце; зад тях се разнесоха одобрителни възгласи, когато то прегърна кожения сфероид до себе си. За миг всички на стадиона впериха поглед в тях. После идиотът с повреденото зрение, който се мислеше за играч, се приближи до оградата, загледа момчето, а ръцете му потреперваха в торбестите ръкави на фланелката му. Шапката му бе абсурдно малка за ненормално грамадната му глава. Момчето му подаде топката и онзи с почти нормална усмивка я пое внимателно.

Една интересна подробност за същото това нещастно същество, Чарлз Виктор Фауст — наистина го изкарали на терена да бие една топка в края на някакъв мач, когато „Джайънтс“ вече били спечелили знамето на първенството и играели безгрижно. За миг неговата заблуда, че е голям играч, се сляла с реалността. Скоро след това започнал да досажда на отбора и Макгроу престанал да го взима за талисман. Отнели му екипа и най-безцеремонно му дали пътя. Бил върнат в приюта за душевноболни, където след няколко месеца починал.