Харолд Робинс
Пираните (1)

Погребението

В единадесет часа сутринта пред катедралата „Свети Патрик“ валеше като из ведро. Полицията беше блокирала цялото движение надолу по Пето авеню от Четиридесет и четвърта до Четиридесет и девета улица с изключение на автобусите, а те се бяха подредили един след друг покрай тротоара близо до „Рокфелър Сентър“ срещу катедралата. Самата улица беше запълнена с луксозни дълги лимузини със затъмнени стъкла. Тротоарът и стъпалата към входа на катедралата гъмжаха от телевизионни камери, репортери и отвратително любопитната тълпа, която винаги успява да се събере в случаи на смърт или разрушения.

Пейките в катедралата бяха запълнени с хора, едни облечени в скъпи траурни дрехи, други — в износено черно облекло. Всички бяха вперили погледи в олтара и инкрустирания със злато ковчег, на който бе положен най-обикновен венец. Усещаше се, че очакват да чуят службата и думите на кардинал Фитцсимънс. Искаха да чуят какво ще каже, защото той винаги беше мразил покойника.

Седях до пътеката на първия ред, който беше запазен само за роднини на покойника. Хвърлих поглед към отворения ковчег. Чичо лежеше спокойно и изглеждаше много добре. Всъщност дори по-добре, отколкото докато беше жив. Още като дете бях разбрал, че той е съсредоточен и мислещ човек. Най-важното бе, че винаги виждах как над лявото му рамо наднича Ангелът на смъртта и как този Ангел изчезва, щом чичо ми ме заговори. На пейката до мен бяха още петима членове на фамилията. Едната беше леля Роза, сестра на чичо ми и баща ми. Останалите — дъщерите на Роза, със съпрузите си. Трудно ми беше да си спомня имената им, защото с годините се виждахме все по-рядко. Май бяха Кристина и Пиетро и Лусиана и Томас, като последните имаха две малки деца.

От другата страна на пътеката, пак на предния ред, бяха големците и приятелите на чичо ми. Той имаше много приятели. Не можеше да няма много приятели, защото издъхна в леглото си вследствие инфаркт, а не умря от куршум, което беше нормално за неговите съотечественици. Погледнах към пейките оттатък пътеката. Разпознах някои от мъжете, изглеждащи мрачно в черните си костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Близо до страничното крило бяха седнали Дани и Самюел. Те бяха млади, може би на моята възраст, около четиридесетте. Телохранителите на чичо ми. Разпознах човека, който седеше до тях, от неговите снимки по вестниците и списанията. Беше много представителен, със сребристосива коса, облечен в изрядно ушит костюм, от горното джобче на който се подаваше черна кърпичка, подхождаща на връзката, която елегантно падаше върху бялата му копринена риза. Главният разпоредителен директор (ГРД). Председателят на Управителния съвет. Преди петнадесет-двадесет години биха го наричали Кръстника. Capo di Tutti Capi. Навремето така наричаха чичо ми. Преди четиридесет години. Тогава му целуваха ръка, но днес вече това не се правеше. ГРД беше четвърто поколение американец и това вече не беше Мафията. В Сицилия може би още съществува Мафията. Но тук в Америка това е един конгломерат от сицилианци, негри, латиноамериканци и азиатци. Обаче ГРД държеше здраво юздите на управителния съвет, който се състоеше от пет фамилии-основоположници. Главата на всяка фамилия седеше заедно с ГРД. Няколко реда зад тях бяха заети от останалите — латиноамериканците, негрите и азиатците. Това йерархично подреждане никога не е било променяно.

Кардиналът засили темпото на церемонията. Тя приключи за по-малко от десетина минути. Той прекръсти ковчега, обърна се и започна да се отдалечава от олтара. В този момент един слабичък, дребен човек в черен костюм, който седеше към центъра на църквата, се затича към ковчега с пистолет в ръка.

Чух писъка на леля Роза и видях как кардиналът се мушна бързо зад олтара, развявайки одеждите си. Скочих и се втурнах към човека, забелязах, че и други хукнаха към него. Но никой от нас не успя да го хване преди той да изстреля патроните си в ковчега. Щом направи това, той застана пред него и извика високо:

— Една смърт е малко за предателите!

Телохранителите на чичо ми се нахвърлиха върху човека и го събориха на земята. Видях как започват да му чупят врата, но ГРД вече беше при тях.

Той махна с ръка и поклати глава:

— Не! — каза той.

Телохранителите се изправиха и в същия момент ковчегът бе заобиколен от униформена полиция. Групата полицаи се командваше от двама цивилни детективи. Единият посочи дребния човек на пода:

— Махнете го оттук!

Другият детектив взе пистолета от пода и го пъхна в джоба си. Обърна се към мен, защото бях най-близо:

— Кой е тук шефът!

Огледах се. ГРД и телохранителите на чичо ми се бяха върнали на местата си. Леля ридаеше. После се изскубна от двамата си зетьове, затича се към ковчега и, като видя кървавата бъркотия вътре, писна отново. Главата на чичо беше почти неузнаваема — това, което бе останало от нея, беше чучело, а не човешко лице. Копринената постелка беше изплескана от пръснат мозък, парчета разкъсана кожа и от бледорозовата течност, която балсаматорът беше използвал, за да замести кръвта в тялото на чичо ми.

Издърпах леля и я изтиках в ръцете на зетьовете.

— Изведете я оттук! — казах аз.

Леля Роза постъпи точно както трябваше. Припадна и двамата зетьове я довлякоха до пейките с помощта на дъщерите й, втурнали се да помагат. Сега поне тя беше безмълвна. Обърнах се към един от обредните служители:

— Затворете ковчега!

— Не желаете ли да го приберем вътре и да го почистим? — попита друг служител.

— Не — казах аз — Отиваме направо на гробищата.

— Но той изглежда ужасно! — възрази служителят.

— Това вече няма значение — казах аз. — Сигурен съм, че Господ ще го познае.

Детективът ме изгледа.

— Кой сте вие? — попита той.

— Неговият племенник. Син на брат му.

— Не ви познавам — каза учудено детективът. — Мислех, че познавам цялата му фамилия.

— Живея в Калифорния и току-що пристигнах за погребението. — Извадих от джоба си визитна картичка и му я подадох. — А сега, ако обичате, позволете ми да задвижа погребението. Отседнал съм в хотел „Уолдорф Тауърз“, в случай, че пожелаете да ме потърсите довечера.

— Само един въпрос. Знаете ли нещо за типа, който разигра този номер?

— Абсолютно нищо — отговорих аз.

Към нас се приближи кардиналът с побледняла, напрегната физиономия.

— Това е кощунство! — каза той дрезгаво.

— Така е Ваше Високопреосвещенство — потвърдих аз.

— Много съм разстроен — каза кардиналът. — Подобно нещо никога не се е случвало тук досега.

— Съжалявам, Ваше Високопреосвещенство — казах аз. — Ако има някакви повреди, моля ви, представете ми сметката и аз ще уредя въпроса.

— Благодаря ти, сине мой, — каза кардиналът и ме изгледа. — Не си спомням да съм се запознавал някога с теб, нали?

— Не сте, Ваше Високопреосвещенство — отговорих аз. — Аз съм блудният син. Живея в Калифорния.

— Но, доколкото разбирам, ти си неговият племенник — каза той.

— Така е — отговорих. — Но никога не съм бил кръщаван, защото майка ми е еврейка.

— Но баща ти е бил католик — каза кардиналът. — Никога не е късно да се върнеш към вярата.

— Благодаря ви, Ваше Високопреосвещенство — отвърнах аз. — Няма къде да се връщам, тъй като никога не съм бил католик.

Кардиналът ме изгледа с учудване.

— Ти на юдейската вяра ли принадлежиш?

— Не, сър — отговорих аз.

— А каква религия изповядваш? — попита той.

— Атеист съм — усмихнах се аз.

Кардиналът тъжно поклати глава:

— Жал ми е за теб — каза той и след известно колебание махна на един млад проповедник да дойде при нас.

— Това е отец Браниган, който ще ви придружи до гробищата.

 

 

Две коли с цветя и пет лимузини следваха катафалката по Второ авеню, през тунела в средата на града към Лонг Айленд, преминавайки портите на Първо кавалерийско гробище. Фамилният мавзолей блестеше ярко на обедното слънце с белите си мраморни колони пред чугунените решетъчни врати с разноцветни витражи. На белия италиански мрамор над вратата беше издълбано с длето името на фамилията ДИ СТЕФАНО. Вратите бяха широко отворени. Кортежът спря на тясната алея.

Излязохме от колите и изчакахме служителите да изтъркалят ковчега върху количка с четири колела по пътеката към мавзолея. Цветята от колите бяха незабавно разтоварени и последваха ковчега. След тях тръгнаха отец Браниган, леля Роза и семейството й. Аз бях във втората кола заедно с телохранителите на чичо ми и ние ги последвахме. От трите коли зад нас слязоха Председателят и охраната му, последвани от адвокатите и счетоводителите на покойника. После се появиха шестима възрастни италианци, вероятно приятели на чичо ми.

Цветята бяха натрупани на грамада край отворените врати на мавзолея. Влязохме в хладната зала. Ковчегът все още беше върху количката в средата на помещението. На отсрещната стена имаше малък олтар. Агонизиращият Христос тъжно гледаше от кръста към положения в нозете му ковчег.

С глухо отекващ глас свещеникът бързо изпълни последните обреди пред ковчега, прекръсти го и се отдръпна. Един от служителите раздаде на всекиго по една роза, леля Роза постави своята на ковчега, след нея ние направихме същото.

Четирима мъже безшумно вдигнаха ковчега и го вкараха на мястото му в стената. Секунда след това двама служители монтираха бронзовата табелка върху отвора. Лъчите светлина от витражите ми помогнаха да видя гравирания надпис:

РОКО ДИ СТЕФАНО.

Роден 1908 година.

Починал. Почивай в мир.

Леля Роза отново се разплака и зетьовете я изведоха навън. Огледах стените на мавзолея и видях имената на други роднини, които никога не съм познавал. Баща ми и майка ми не бяха сред тях. Те бяха погребани в едно гробище за всички вероизповедания, северно от Ню Йорк Сити на брега на река Хъдзън.

Последен напуснах мавзолея аз. Спрях за момент да видя как един от гробарите превърта големия бронзов ключ в ключалката на вратата. Погледна ме и разбрах какво иска. Пъхнах в ръката му една банкнота от сто долара и той докосна шапката си в знак на благодарност. Поех по алеята към улицата.

Катафалката и колите за цветята вече ги нямаше. Доближих се до леля Роза и я целунах по бузата:

— Утре ще мина да те видя.

Тя кимна, очите й бяха пълни със сълзи. Ръкувах се със зетьовете й, целунах по бузите братовчедките си и изчаках, докато лимузината им се отдалечи.

Тръгнах към моята кола, където все още чакаха двамата телохранители. Единият от тях почтително ми отвори вратата. Но ето че чух зад себе си тихия глас на Председателя:

— Аз ще ви откарам в града.

Изгледах го.

— Имаме да обсъждаме много неща — каза той.

Кимнах и дадох знак на телохранителите да вървят.

Тръгнах след Председателя към луксозната му дълга лимузина. Тя беше негова собствена — черна, със затъмнени стъкла на местата за пътници. Седнах до него. Един мъж в тъмен костюм затвори вратата и седна до шофьора. Автомобилът потегли.

Председателят натисна един бутон и купето за пътници се прегради от предната седалка с тъмно стъкло.

— Сега можем да говорим — каза Председателят. — Не могат да ни чуват, защото има звукова изолация.

Погледнах, без да кажа нищо.

Той се усмихна, очите му се присвиха.

— Ако ми разрешиш да те наричам Джед, можеш да ми казваш Джон — и ми протегна ръката си.

Стиснах я. Беше здрава и силна.

— Отлично, Джон. И за какво трябва да говорим?

— Първо искам да ти кажа, че много уважавах твоя чичо. Той беше човек с достойнство и никога не нарушаваше думата си.

— Благодаря — казах аз.

— Съжалявам за нелепия инцидент в черквата. Салваторе Анзелмо е стар и не е съвсем с всичкия си. От тридесет години разправя, че ще убие чичо ти, но никога не е имал куража да го стори. А сега вече е твърде късно. Той не би могъл да убие мъртвец.

— За какво е била вендетата? — попитах аз.

— О, това беше толкова отдавна, че едва ли някой си спомня.

— А сега какво ще стане със стареца? — попитах аз.

— Нищо — отговори той простичко. — Вероятно ще го настанят в психиатрията „Белвю“ на първо време. Е, ще му лепнат нещо от сорта на нарушение на обществения ред и спокойствие, но никой няма да си прави труда да завежда дело срещу него. Ще го изпратят у дома при семейството му.

— Дъртият му нещастник — казах аз.

Джон се протегна и отвори барчето зад предната седалка.

— Имам добро уиски. Ще пийнеш ли с мен?

— С лед и вода — кимнах аз.

Той бързо наля в две чаши от една бутилка „Гленливет“. Прибави лед и минерална вода „Евиан“ от малките шишета, подредени в дъното на барчето. Вдигнахме чаши.

— Наздраве — каза той.

Кимнах и отпих от уискито. Беше добро. Чак сега разбрах колко ми е липсвало.

— Благодаря ти — казах аз.

Той се усмихна:

— А сега на работа. Утре адвокатите ще те информират, че ти си изпълнителят на завещанието за имота на чичо ти. Неговото недвижимо имущество, с изключение на няколко лични завещания за леля ти и семейството й, е вложено във фондация, от която ще се разпределя за различни дарения с благотворителен характер. Това е много сериозна и тъжна отговорност. Касае се за около двеста милиона долара.

Нищо не казах. Знаех, че чичо Роко има много пари, но не бях подозирал, че са чак толкова много.

— Чичо ти не е мислил да ти оставя пари, поради това, че, първо, ти самият си състоятелен и, второ, като изпълнител на завещанието му ще спечелиш между пет и десет процента при разпределението на финансовите средства от фондацията, както е решението на съдебните власти относно завещанието.

— Не искам нищо от тези пари — казах аз.

— Чичо ти каза, че ще реагираш така, но в случая става въпрос за обикновено законно разпореждане — каза Джон.

Замислих се за момент, после се съгласих:

— Добре. А твоят дял от всичкото това?

— На мен не ми се полага нищо от неговия имот — каза той — Обаче има други заинтересовани. Преди петнадесет години, когато чичо ти се пенсионира и се премести в Атлантик Сити, той сключи споразумение с фамилията Де Лонго и фамилията Анастасия да му отстъпят територията на Атлантик Сити. Това беше много преди някой да е помислял за хазартни игри тук. Оттогава насам всичките синдикати и други делови начинания са под контрола на чичо ти. Днес тези фамилии биха желали да поемат контрола върху тази част от неговия бизнес.

Изгледах го.

— Това много пари ли са?

Той кимна утвърдително.

— Колко? — попитах аз.

— Петнадесет-двадесет милиона годишно — отговори той.

Аз мълчах.

Джон впери поглед в мен:

— Не те ли интересува да поемеш бизнеса?

— Не — отговорих аз. — Това не е моят тип игра. Но ми се струва, че те би трябвало да внесат нещо във Фондацията на чичо Роко — ако не за друго, то поне от уважение към паметта му. В крайна сметка, доколкото разбирам, чичо Роко е поел тези делови начинания, когато Атлантик Сити не е бил нищо друго освен един мизерен град, и той е спомогнал за сегашния му просперитет.

Джон се усмихна:

— Не си глупав. Ако беше пожелал да запазиш неговата организация, щяха да те пречукат не по-късно от една година.

— Вероятно е така — казах. — Но аз си имам свой собствен бизнес, за който трябва да се грижа, и не ме интересуват работите на чичо Роко. Все пак наистина смятам, че трябва да направят някакво дарение на неговата фондация.

— Колко? — попита Джон.

— Двадесет милиона долара би било справедливо — отвърнах аз.

— Десет милиона — удари го Джон на пазарлък.

— Петнадесет и ти подписвам веднага — казах аз.

— Прието — протегна той ръка и аз я стиснах.

— Парите трябва да се внесат във фондацията преди да почнем юридическото изпълнение на завещанието — казах аз.

— Разбирам — отвърна той. — Утре парите ще бъдат преведени.

После отново напълни чашите:

— Много приличаш на чичо си. Как така никога не си се включвал в бизнеса на фамилията?

— Баща ми беше против — отвърнах аз. — Когато бях млад, имах случай да се докосна до семейния бизнес и разбрах, че това не е моят тип игра.

— Имал си възможността да бъдеш на моето място — каза той.

Поклатих глава:

— В такъв случай единият от нас щеше да е мъртъв. — Помълчах една минута и после казах: — Тогава бях много млад — и си спомних как преди години напредвахме нагоре по Амазонка с братовчед ми Анджело.