Серия
Каменска (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Имя потерпевшего — никто, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 8 гласа)
Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Александра Маринина. Жертвата неизвестна

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

ISBN: 954-26-0249-9


Ние носим отговорност за онези, които опитомяваме.

Антоан дьо Сент Екзюпери

Глава 1

В очите на Ира Милованова се четеше страх. Това изражение се появи в погледа й преди месец и оттогава не слизаше от лицето й. Точно преди месец нейната бивша снаха и близка приятелка Татяна й заяви, че ще се мести в Москва. Разбира се, работата и навиците в живота са нещо прекрасно, но човек все пак не бива да прекалява. Мъжът на Татяна живееше в Москва и на двамата им беше много тежко един без друг. Пък и изобщо…

— Какво изобщо? Какво изобщо? — крещеше Ира, едва сдържайки сълзите си. — Как ще живея без теб? А за мен помисли ли? Какво ще правя, когато заминеш?

Естествено проблемът не беше в това, че Ира няма да има с какво да се занимава, след като Татяна заминеше, и би започнала да вехне от скука и безделие. Макар тази опасност също да съществуваше. Навремето братът на Ирина Милованова бе първият мъж на Татяна Образцова. После те се разведоха и той предпочете да замине за Канада, където се установи за постоянно. Ала за новия живот в процъфтяващия Запад му трябваха пари, и то много. А той можеше да ги получи само по един начин — като продаде тристайния им апартамент в центъра на Санкт Петербург. Според неговия замисъл след продажбата Татяна трябваше да се върне да живее при възрастния си баща, което тя — ако сложеше ръка на сърцето си — не искаше да прави. За апартамента в центъра на града можеха да се вземат доста прилични пари. Вярно, бившият съпруг трябваше да даде половината от тях на Татяна, тъй като апартаментът бе купен след сключването на брака им и по тази причина се смяташе за съвместно придобито имущество. Тогава се взе следното решение, което сега изглежда странно, но въпреки това в онзи момент се хареса на всички. Да не пипат тристайния апартамент, а вместо него, да продадат хубавия и ремонтиран наскоро апартамент на Ира. Ира щеше да се премести при Татяна и да живее заедно с нея. В тристайния апартамент нямаше да им бъде тясно. От психологическа гледна точка дамите щяха да се чувстват прекрасно заедно, тъй като се познаваха и дружаха от много години. С течение на времето Татяна щеше да купи на зълва си нов апартамент, който нямаше да е по-лош от предишния й. Под глагола да купи се подразбираше, че Ира ще се занимава с домакинството и изобщо ще поеме върху плещите си всички битови грижи, тъй като Татяна нямаше нито сили, нито време за това. А освободената от дребнавото ежедневие Татяна усилено щеше да пише криминални романи, за да може със събраните хонорари да закупи на зълва си апартамент. В тази ситуация имаше пряка зависимост: ако сестрата на бившия й мъж не беше до Татяна, тя нямаше да намира време да пише книгите си, което означаваше, че възможността да печели пари от литературните си занимания бе непосредствено свързана с присъствието на Ира и нейната активна стопанско-икономическа дейност.

Взимането на това рисковано решение скоро оправда замисъла си. Ако преди Татяна можеше да си позволи да съчинява криминалните си повести само по време на отпуска, то преместването на Ира Милованова при нея й освобождаваше време както през почивните дни, така и вечер. От млад автор, който дава надежди, Татяна Образцова, издаваща произведенията си под псевдонима Татяна Томилина, бързо си завоюва място в петорката, а сетне и в тройката на най-добрите криминални писатели в Русия. Поне така излизаше според всевъзможните рейтинги. Пък и хонорарите, които получаваше, също потвърждаваха този факт.

До заветната сума, която щеше да й позволи съвсем конкретно да мечтае за нов апартамент, ремонт в европейски стил и елегантни мебели, оставаше съвсем малко. И ето че изведнъж Татяна заяви, че се кани да се премести при мъжа си в Москва.

— Ама защо се разстройваш? — смееше се тя в отговор на хленченето на Ира. — Нали големият апартамент в центъра на града остава за теб! Няма защо да се занимаваш с покупката на нов апартамент, и мебели си имаш, и засега няма нужда да правиш ремонт. Живей си в този палат и бъди щастлива. Пък би могла да подредиш и личния си живот.

— На какво да се радвам? — хлипаше Ира. — Докато бях с теб, непрекъснато работех, сутрин се събуждах и бях наясно какво и как трябва да свърша днес. А най-важното беше, че всяка минута знаех защо и в името на какво правя всичко това. Имах цел. А сега — какво?

— Е, Ира — поклати с укор глава Татяна, — това все едно рано или късно щеше да се случи. Щях да събера пари за твоя апартамент, ти щеше да се преместиш в него и да заживееш сама. Нали не можем да живеем двете заедно до дълбока старост!

— Защо да не можем? — Всеки път на това място Ира задаваше един и същи въпрос. Вече цял месец този разговор се повтаряше почти всекидневно и всеки път точно на това място Ира питаше: „Защо да не можем?!“ И гледаше Татяна с насълзени и пълни с болка очи. — Защо да не можем да живеем винаги заедно? Да не би да ти преча?

— Ира, разбери най-сетне. Ти си млада жена и трябва да живееш собствения си, а не моя живот. Да си създадеш свое собствено семейство, което да се състои от мъж и деца, а не от мен и моите книги.

— Ама моля те, Таня, вземи ме със себе си — настояваше Ира. — Не ме изоставяй…

На Татяна й се късаше сърцето. Тя изпитваше чувство за вина, че се бе случило така. Когато преди шест години Ира се премести при нея, на никого и през ум не му минаваше, че ще се създаде такава ситуация. За сметка на това всички виждаха явните и дори скритите предимства на това решение. Татяна не се лишаваше от жилищна площ, нещо повече — сдобиваше се с домашна помощница и икономка, на която можеше напълно да разчита и която щеше да й осигури време за писане, а бившият й съпруг получаваше парите, които щяха да му позволят да започне собствен бизнес в Канада. Всички бяха доволни. В онзи момент никой не помисли за това какво ще стане, когато ситуацията се промени. Скоро след като се премести при Татяна, Ира завърши висшето си образование, но не беше работила нито ден по специалността си, тъй като напълно се бе посветила на талантливата си родственица. Дните й бяха изцяло запълнени с грижи и проблеми. Тя майсторски се бе научила да подрежда живота на Татяна по такъв начин, че бившата й снаха да не си губи времето напразно и да не жертва нито минута или секунда, в която би могла да се занимава с литературната си дейност. Например ако Татяна споменеше, че е време да се отбие в козметичния салон, Ира първо отиваше сама при личната им козметичка, старателно проучваше тетрадката с графика й, за да открие онзи удобен за Татяна час, който непременно ще бъде спазен. Той в никакъв случай не биваше да е вечерта, защото през деня се случваха всякакви непредвидени неща и привечер малките забавяния с обслужването на посетителките се превръщаха в 30-40-минутни закъснения. На Татяна щеше да й се наложи да чака и да загуби повече време от предвиденото. Не трябваше да бъде и в събота, защото тогава Татяна не ходеше на работа и целият й ден бе посветен на творчеството. Най-подходяща за посещение в козметичния салон бе сутринта на някой делничен ден. Нищо че на Татяна щеше да й се наложи да стане с час и половина по-рано, тъй като тя, все едно, щеше да изгуби това време в сън, а не в съчиняване на поредното си произведение. След като избереше времето, Ира започваше да уточнява дали в момента козметичката разполага с необходимите кремове и маски, в ред ли е апаратурата, която се използва за почистване и масаж, дали самата козметичка в момента е добре със здравето и дали няма признаци за началото на простудно заболяване или някаква друго неразположение. Защото тя можеше — не дай си боже! — да заведе Татяна рано-рано в козметичния салон и да се окаже, че няма как да бъде обслужена, защото козметичката се е разболяла. Или пък апаратурата се е повредила. Или пък е свършил онзи крем, който е най-добър за кожата на Татяна. И така нататък. Същото ставаше и с посещенията при фризьорката, шивачката, маникюристката, както и с ходенето по магазините. Когато Татяна се канеше да си купи обувки, костюм или палто, Ира обикаляше предварително магазините сама, оглеждаше дали има достатъчно богат избор на онова, което интересуваше бившата й снаха, уточняваше дали в близко време няма да има санитарен ден или ревизия и дали очакват да получат нови интересни модели и едва тогава завеждаше Татяна там. Трябваше да се отдаде дължимото на момичето, защото Татяна нито веднъж не си тръгна от магазините без покупка.

Да, всичко това беше прекрасно. Освен едно: Ира бе усвоила професията на дойка-довереница-компаньонка-икономка-готвачка, само че тази професия не се търсеше. А междувременно успешно бе забравила онова, на което я бяха научили в института, тъй като през всичките години, които бяха изминали от завършването на висшето й образование, не бе използвала тези знания нито веднъж. Докато живееше с Татяна, проблемът с парите за нея като че ли не съществуваше, понеже родственицата й я бе взела под пълното си попечителство и дори я водеше със себе си по време на отпуска — на море например. А сега какво щеше да стане? Как щеше да живее, след като Татяна заминеше за Москва? С какво щеше да живее? Къде и като каква щеше да работи? Та тя нямаше никаква професия. Пак ли трябваше да започне да учи отначало?

Имаше един момент, в който Ира много искаше да се омъжи и мечтаеше за времето, когато Татяна щеше да събере пари и да й купи нов апартамент.

Тя щеше да заживее в този апартамент с любимия си мъж и да отглежда любимите си деца. Татяна постоянно й повтаряше, че не бива да отлага това мероприятие и че ако има за кого да се омъжи, трябва да го направи веднага, защото след това може да стане късно. „Апартаментът е голям — казваше тя, — всички ще се съберем, няма да ни е тясно. Ако той ти харесва, омъжи се бързо за него. А после винаги можеш да се разведеш.“ Самата Татяна беше постъпила точно така и в момента имаше трети поред брак. Но Ира проявяваше някаква необяснима нерешителност, срещаше се с мъжете, които й харесваха, разделяше се с тях, но не се омъжваше. Само веднъж каза: „Не искам да водя в нашия апартамент чужд мъж. Непрекъснато ще се тревожа дали той, не дай си боже, няма да заживее на твоя издръжка. Понеже няма да можем да си разделим разходите по домакинството, нали така?“ Татяна се ядосваше, наричаше Ира с най-различни мили по форма, но обидни по съдържание думи, ала не можеше да промени нищо. И ето че сега 28-годишната Ира, която нямаше съпруг, нямаше професия и нямаше работа, я гледаше с огромни, пълни със сълзи очи и питаше:

— Защо? Ама защо да не можем да живеем винаги заедно?

В такива моменти на Татяна ужасно й се искаше да махне с ръка на всичко и да каже: „Разбира се, Ира, че винаги ще живеем заедно, както досега. Не се тревожи, нищо няма да се промени в нашия живот. Колкото до Стасов, той е голям човек, може да живее и сам, понеже ти си ми много по-близка и скъпа от него. Него познавам само от година и половина, а теб — почти от десет години.“

И наистина — как можеше да направи избор между тях? Тя имаше двама души, които горещо обичаше — Ира и съпруга си. И в чия полза да вземе решение? Можеше да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да ги обедини в едно семейство. Да продаде тристайния апартамент в Санкт Петербург и едностайния апартамент на Стасов в Москва и тези пари, заедно със сумата, която вече беше събрала за апартамента на Ира, щяха да бъдат предостатъчни, за да купи едно прилично голямо жилище, да го ремонтира по собствен вкус и да го обзаведе с подходящи мебели. И всички да заживеят заедно. Стасов и Татяна щяха да работят, Ира, както винаги, щеше да се заеме с домакинството и всички щяха да бъдат доволни. Но Татяна Образцова разбираше, че това решение не е правилно. Едно беше доброволно да се съгласиш в продължение на няколко години да се занимаваш с домакинството на Татяна, защото по този начин можеш да помогнеш на родния си брат и неговата бивша жена, и съвсем друго — да станеш домашна помощница за цял живот. Без каквито и да било перспективи за лична кариера и интересен живот. И изобщо за каквото и да било друго. Ира бе още млада и глупава, харесваше й да живее така, както живееше в момента, и затова дори не се замисляше за онова, което може да се случи утре. Сега тя беше хубава стройна брюнетка, харесваше се на мъжете, постоянно имаше връзка с разни момчета и свободно можеше да се среща с обожателите си в своя дом, без дори да се налага специално да избира време, когато Татяна е на работа. Мястото в апартамента наистина беше много и никой не пречеше на никого. Беше добре облечена, караше колата на Татяна, не се нуждаеше от нищо и бе в отлично състояние на духа. Особено когато журналистите или телевизионните камери пристигаха, за да вземат интервюта от Татяна, а тя задължително им представяше Ира. Обясняваше им, че благодарение единствено на тази тъмнокоса елегантна красавица писателката Татяна Томилина има възможност да създава своите бестселъри. Ира се усмихваше мило, а те изпадаха във възторг: „Ах, че интересна ситуация!“ Сетне се появяваха снимките в списанията или едрият план в телевизионните предавания. И обажданията на познатите и на роднините й с думите: „Видях те по телевизията, изглеждаш страхотно, станала си известна…“ Материалното благополучие, активният личен живот и сгряващите душата успехи на Татяна по пътя към литературния възход създаваха на Ира Милованова комфорта, който й бе нужен. Както всички млади хора, тя не можеше и не искаше да мисли за събитията след десетина години. Да речем, за това, че няма вечно да бъде хубава и стройна брюнетка. За това, че охолството ще свърши в деня, в който ще си купи апартамент и ще напусне дома на Татяна. За това, че тогава успехите на Татяна вече няма да имат нищо общо с нея.

Татяна много пъти я бе съветвала да започне работа — на половин работен ден, дори на почасово заплащане, но да работи нещо, за да не загуби професионалните си навици. Ала кой знае защо, тази перспектива не вдъхновяваше Ира. На нея много повече й харесваше да бъде домашна помощница на известната писателка. Татяна пък, от своя страна, не проявяваше необходимата настойчивост. И на двете им се струваше, че времето за тяхната раздяла няма да настъпи скоро. А когато настъпеше, тогава щяха да му мислят какво да правят…

И ето че това време настъпи. И стана ясно, че нещата не стоят чак толкова просто. Сега Татяна се обвиняваше за лекомислието си, за това, че не настоя на своето и не накара Ира да започне работа, а също и за това, че никога не бе смятала за допустимо да се намесва в личния й живот. А щеше да е по-добре, ако бе проявила нетактичност и се бе намесила, ако бе успяла да я накара да се омъжи навреме и да роди дете. В такъв случай сега Ира нямаше да гледа Татяна с тези изплашени очи и нямаше да я пита: „Какво ще правя без теб? Какво ще правя, когато ти заминеш?“

* * *

Естествено Татяна не получи подкрепата на началството си. И това не беше трудно да се разбере, защото и бездруго нямаше кой да работи, а когато такива специалисти като Образцова напускаха службата си, положението направо се сриваше. Разговорът на Татяна с полковник Исаков бе тежък и остави у нея неприятно чувство.

— Колко просто стоят нещата при вас! — възмути се полковникът. — Изведнъж сте решили, че трябва да се преместите в Москва. А кой ще работи тук?

— Не разбирам — малко изненадано каза Татяна. — Искате да кажете, че не ме пускате, така ли?

— Разбира се, че не ви пускам. Кажете ми, ако обичате, от къде на къде трябва да ви пусна? Хайде, обяснете ми, защо сте решили, че ще ви пусна? И през ум не ми минава. Ще продължите да работите тук.

— Григорий Павлович, но аз се омъжих и искам да живея със съпруга си. Според мен това е нормално желание и не е забранено от закона. Вие не можете да ме задържите в Петербург.

— Защо да не мога? Мога. Мога и още как! Кой е казал, че съпрузите трябва да живеят там, откъдето е мъжът, а не жената? Нека вашият мъж се премести тук, щом като непременно искате да живеете заедно! Разбрах, че е бивш служител на милицията, така ли е?

— Да, така е.

— Щом е така, и тук ще се намери работа за него. Тъй че не се занимавайте с глупости, уважаеми следователю Образцова, а вървете да работите.

— Но, Игор Павлович… Несправедливо е. Пуснете ме.

— И през ум не ми минава. Вие сте офицер, бъдете така добра да изпълните заповедта. Вървете да работите!

Татяна не бе очаквала такъв развой. Разбира се, допускаше, че решението й да напусне работата си в Управлението на вътрешните работи в Санкт Петербург няма да бъде посрещнато с аплодисменти, но не предполагаше, че ще получи директен, бърз и груб по форма отказ. Беше се подготвила да чуе упреци, съжаления и какво ли не, но в никакъв случай — отказ.

След като поразсъждава върху ситуацията, Татяна осъзна, че ще трябва да търси заобиколни пътища. Реши да се обърне към един от заместниците на началника на управлението, с когото бяха следвали заедно в Юридическия факултет. Никак не й се искаше да ходи при него. Навремето, когато бяха във втори или в трети курс, Татяна имаше с него пламенна, но краткотрайна връзка, която, кой знае защо, бе оставила в душата й неприятни спомени, макар че между тях всъщност не се бе случило нищо лошо. Татяна избягваше да се среща с този човек, което не можеше да се каже за него. При всеки удобен случай Игор Величко се отбиваше при Татяна Образцова да размени няколко думи с нея. И сега, когато тя отиде при него, Величко много се зарадва, помоли секретарката си да им донесе чай и бисквити, изслуша внимателно Татяна и дълго се смя.

— Таня, ама ти като че ли си паднала от Луната! Какво ти става, да не би никога да не си сменяла работното си място?

— Не, само съм се издигала в йерархията. Защо питаш?

— Защото той винаги прави тези номера. Всички са минали през това. Никой не може да накара Гриша да те пусне. Никой, освен министъра. За целта трябва да напишеш рапорт до министъра на вътрешните работи с молба да ти разреши да се преместиш от Петербург в Москва във връзка с встъпването ти в брак с жител на столицата. И ако поиска, министърът ще сложи върху твоя рапорт резолюция: Разрешавам. Но забележи — ако поиска. Ако не поиска, може да напише например следното: На вниманието на началника на Управлението на вътрешните работи в Санкт Петербург. А то означава, че ще стане онова, което реши генералът. И тук целият въпрос е кой има по-тесни връзки с нашия генерал — Гриша или ти. Може да има и трети вариант. Министърът да се направи, че твоят рапорт не съществува. Естествено на самия министър изобщо не му пука за теб, ти не си му никаква и той не те познава, но пък има референти и помощници и твоят рапорт спокойно може да потъне в техните бюра или случайно да попадне в неподходящата папка. Всичко зависи от това кой за какво моли. Тъй че в момента ти изцяло си в ръцете на твоя началник Григорий Павлович Исаков. Обаче Гриша се досеща, че ти може и да нямаш връзки с министъра, но не се знае дали твоят мъж също няма. Той може и да има. И неговите връзки дори може да са много тесни. Тъй че все едно — рано или късно ще му се наложи да те пусне. Ако не даде съгласието си още в първия момент, ти ще започнеш да пишеш рапорти и молби и въпреки всичко ще получиш разрешение.

— Но ако нещата стоят така, както ти казваш, тогава защо той сам не ме пусне?

— Ами защото никой не прави нищо просто така — обясни й търпеливо Величко.

— Да не би да иска подкуп?

— Макар че си умна, Образцова, ти всъщност си много глупава. За какво му е на него твоят рушвет? Той иска да отидеш при висшестоящото началство и да се оплачеш от него. Ти ще отидеш да се оплачеш, нали? Ще отидеш. Точно така, а сетне началството ще му се обади по телефона и ще го попита: „Какво става там с вашата Образцова? Нещо се оплаква от вас.“ Гриша ще им каже, че няма кой да работи, че един следовател е натоварен едва ли не с по 50 дела наведнъж и че изобщо не знае какво ще прави, ако и Образцова напусне. В смисъл че ако той вземе такова безотговорно решение и пусне Образцова, цялата петербургска престъпност моментално ще се увеличи поне двойно и ще залее целия град. Таня, разбери, това са игрички, на които всички поголовно си играят. Направо е учудващо, че си успяла някак си да не участваш в тях. Целта на всичко това е само една: след като ще напускаш, значи трябва да те накарат да свършиш колкото се може повече мръсна работа, която останалите отказват да вършат. Да речем, да приключиш следствието по някое дело, което шестима или седмина следователи са водили един подир друг, като пътьом са изгубили половината документация и почти всички доказателства по него. Няма как да пробуташ такова дело на никого, защото ако го направиш със заповед, това няма да означава приключване на следствените действия, а просто прехвърляне на поредния осми следовател, който ще внесе и своята скромна лепта в създадената бъркотия, а пък делото така и няма да стигне до съда. Или например някое дело, което просто е опасно да стига до края си, защото на човек много му се иска да поживее още малко. Никой не би се заел доброволно и добросъвестно с такава гадост. А ако му наредят да го води, той привидно ще се занимава месец-два с него и сетне ще мушне папката с делото в шкафа. От това няма да има никаква полза и дори — слава на Бога, ако не му навреди! Защото такова дело е безперспективно, умряла работа и практически е невъзможно да накараш следователя да го доведе докрай, ако той не е лично заинтересован от това. И по тази причина те стоварват такива дела на хора като теб, които искат да им разрешат да напуснат или да им направят някаква друга услуга. Един вид: направи го и си свободен. Хайде, Татяна Григориевна, да постигнем консенсус, както е модерно да се казва сега. Ние ще ви се притечем на помощ, макар да не сме длъжни да го правим, но в такъв случай ще трябва и вие да ни помогнете. Не зарязвайте това дело по средата, доведете го докрай. Разбра ли, Танюха?

— Разбрах — кимна тя. — И какво трябва да направя сега от гледна точка на регламента във вашите игри? Да чакам, докато Гриша ме извика, или сама да отида при него и да си предложа услугите?

— Изчакай два дни. Аз ще му се обадя и ще му кажа, че си идвала при мен. После той ще те извика и ще започне да ти обяснява как не е искал да те пусне и как аз съм му казал някакви неприятни неща. И че той, разбира се, има пълното право да не те пуска, но след като ти си такава мръсница и обикаляш кабинетите на началниците, на него ще му е по-лесно да ти разреши да се преместиш, отколкото да се обяснява с ръководството, на което ти говориш всякакви гадости срещу него. В този момент ти ще започнеш да се чувстваш ужасно виновна и за да изкупиш вината си пред Гриша, ще ти бъде предложено да поработиш върху някои дела, с които никой не може и не иска да се справи. А когато ги довършиш, можеш да се преместиш в своята столица.

— Прекрасно! — усмихна се с половин уста Татяна. — Методът е изпипан до съвършенство. Само че аз не съм ти говорила никакви гадости за Гриша. Така че той няма да има в какво да ме обвини. Номерът няма да мине.

— Ще мине — стана иззад бюрото си Величко и се приближи до Татяна. Беше плътно надвесен над нея.

— Ще мине и още как! Той ще ти цитира думите, които уж си ми казала, а ти никога в живота си няма да можеш да му докажеш, че не си ги произнасяла. Танечка, скъпа моя, не си мисли, че следствената работа е едно, а животът — съвсем друго. Всичко е едно и също. Когато извършваш следствени действия, ти почти всеки ден използваш същия метод, нали така?

— Така е.

— И той ти върши работа. Тогава защо си мислиш, че няма да свърши работа и в обикновения живот? Този метод е съобразен с човешката психология и от тази гледна точка е универсален. А за да го прилагаш успешно, просто трябва да знаеш правилата на играта и строго да ги спазваш. Аз зная тези правила, Гриша също ги знае и затова винаги успява. Той ще те извика и ще ти каже, че съм му се обадил. И че ти си идвала при мен да се оплачеш, че Гриша не те пуска, и си ми разказала, че той е отвратителен гад и мръсник — пие на работното си място, взема рушвети и редовно чука върху началническото си бюро секретарката си Света или както там се казва тя. И че, разбира се, аз съм му предал всичко това. А след тази история той не смята за възможно да те задържи в поверената му служба, защото няма нужда от подли служители, които са готови да оклеветят началника си в името на собствените си интереси, тъй че за него е по-добре да не разполага с никакви следователи, отколкото с такива като теб. Забележи: това е хитрост номер едно. Той те пуска не защото са го помолили или са му заповядали отгоре да го направи, а защото ти си се оказала отвратителен боклук и самият той вече не иска да работиш при него.

— Но аз ще му възразя, че не съм казвала нищо подобно.

— Точно така. А в отговор той ще те попита защо трябва да вярва на теб, а не на мен. Нали аз съм му казал, че ти си го поляла с мръсотия! И тук следва хитрост номер две.

— Наистина ли ще му кажеш такива неща?

— Разбира се, че няма да му кажа — разсмя се Величко. — Защо трябва да го правя? Правилата на играта не предвиждат такова нещо. Ще му кажа, че ти си идвала при мен и си изразила недоволството си от него заради това, че не те пуска и не ти дава разрешение да се преместиш в Москва. Останалото той сам ще си измисли. Има само един начин да докажеш, че всъщност ти не си ми казала нищо лошо за Гриша — да ни направиш очна ставка. Тоест да ни събереш в една стая и да ме попиташ в негово присъствие дали си ми говорила гадости за него. Аз обаче никога няма да се съглася да участвам в такава среща. Понеже много добре зная правилата на играта. Затова ще бъдеш принудена да смяташ, че Гриша има всички основания да ти се сърди. Да, аз — твоят стар приятел Игор Величко — съм се оказал глупак и мръсник и съм те злепоставил в очите на твоя началник Гриша Исаков. Но ти не можеш да убедиш Гриша в това и по тази причина ти се налага да се примириш с обстоятелството, че той вече има лошо мнение за теб. Е, а всичко останало плавно произтича от тази ситуация.

Татяна помълча известно време, докато с любопитство разглеждаше сияещото от задоволство едро лице на Игор Величко.

— Всички ли във вашия апарат са такива гадове, а? — попита най-неочаквано тя.

— Естествено — потвърди, развеселен, Величко. — Ако ние тук не бяхме такива гадове, интересно как щяхме да ръководим всички вас? Както и да е, няма защо да ти чета нравоучения, понеже и аз не съм стока. Я по-добре ми кажи дали от Москва вече са изпратили искане за личното ти дело?

— Още не са. Защо да притеснявам хората, след като не съм получила съгласието на началството си? Когато Гриша ми каже, че ме пуска, веднага ще се обадя на мъжа си и още на другия ден искането ще тръгне за Петербург.

— Трябва да проследиш този процес — посъветва я Игор. — Предупреди момичетата от секретариата да ти съобщят веднага щом искането пристигне при тях.

— Защо? — учуди се Татяна. — Какво ще промени това?

— О, скъпа моя, всичко може да се случи на този етап. Например искането може да се изгуби. Чакаш седмица, две, месец, два, три, но никой не те вика. Сигурна си, че искането отдавна е получено и че личното ти дело е заминало за Москва за проучване, а всъщност на никого и през ум не му е минало да го изпраща в Москва, защото искането не е постъпило в отдел „Кадри“. Теб те товарят с най-гадните дела, включително и с такива, които са опасни за живота, ти работиш, надявайки се, че всичко това всеки момент ще свърши, а всъщност нещата дори още не са започнали. Да допуснем, че изпратят личното ти дело в Москва, че там го прегледат и кажат, че си подходяща за тях и те ще пуснат молба дотук да бъдеш прехвърлена при тях. Но тяхната молба също може да не стигне до нас. И никой няма да те прехвърли в Москва. Тъй че бъди нащрек, дръж под око секретариата, а най-добре ще е да се разбереш с мъжа си — лично той със собствените си ръце да донесе тук всички искания от Москва. За личното ти дело, за прехвърлянето ти. И лично ти да ги занесеш в секретариата, за да бъдат заведени, и да ги предадеш в отдел „Кадри“. Разбра ли? Само така имаш шанс да се измъкнеш оттук най-рано след два месеца. Иначе ще трябва да чакаш две години.

— Благодаря ти, че ми отвори очите — каза тъжно Таня. — Знаеш ли какво, Игор, отдавна вече минавам за добър следовател, но сигурно страшно съм се откъснала от живота. Имам предвид от живота на системата, в която ние с теб работим. Мога много добре да играя на тези игрички с прокуратурата, със съда и с адвокатите, но никога не съм допускала, че свои хора, които работят в рамките на една система, си играят по същия начин. Някак не ми се бе налагало да решавам личните си проблеми с намесата на ръководството.

— Хайде-хайде, не ставай чак толкова черногледа! — потупа я бащински по рамото Величко. — Ти ни изкара направо някакви чудовища. Всички ние сме най-обикновени хора, всички сме напълно нормални. Впрочем ако положението съвсем се затегне, решаваш нещата кардинално. Напусни службите, свали пагоните, премести се в Москва и започни отначало. Така постъпват много хора, когато началството им не ги пуска. Нямат право да ти забранят да напуснеш системата, законът не им го позволява. Не си ли мислила за такъв вариант?

— Мислила съм — призна си Татяна. — Но когато постъпвам отново, ще трябва да мина през медицински преглед, а там няма да ме допуснат.

— Защо мислиш така?

— Ходих на преглед и специално се консултирах с лекарите. Казаха ми, че нямам никакъв шанс. Имам наднормено тегло и всичките ми проблеми тръгват оттам. Сърцето, дишането и така нататък. С две думи, този вариант е невъзможен.

— Е, в такъв случай очаквай Гриша да те затрупа с куп безнадеждни дела. Нищо, Таня, не се притеснявай. Ще се справиш. Ти си умна жена и никакви безнадеждни дела не могат да те изплашат.

Прогнозата, която направи Игор Величко, се оказа точна до най-малките подробности. След три дни Григорий Павлович Исаков извика Татяна с глас, преливащ от потискано страдание. Обясни й каква неблагодарна твар е тя и че след всичко, което се е случило, той не може да я задържа повече тук. Нека да върви, където й видят очите, но преди това…

Тъй се случи, че през декември, три седмици преди новата 1997 година, следователят Татяна Образцова пое за разследване няколко дела, едно от друго по-гадни. Това бяха все отдавна „забатачени“ дела, по които необходимите действия своевременно не бяха извършени и сега предстоеше мудна, рутинна, но изискваща изключителна изобретателност работа по възстановяването на онова, което все още можеше да бъде възстановено, и по равностойната замяна на онова, което вече не можеше да бъде възстановено. Само едно от деветте дела, които тя пое, беше сравнително ново, заведено само преди около месец. Но съдейки по всичко, то също не предвещаваше бърза развръзка. Татяна реши да започне с него.

* * *

Той седеше в претъпканата влажна и смърдяща килия вече месец. И нищо не разбираше. Освен едно — че трябва да издържи. Трябваше да се постарае да не го накиснат по всички точки, но за него това бе задача номер две. Второстепенна задача. Съществена, разбира се, но не и най-важната. Най-важната му задача — задача номер едно — беше да не предаде човека, който му се бе доверил. Иначе нямаше да се чувства мъж.

Отдавна вече не го бяха викали на разпит. Изобщо събитията се развиваха някак непоследователно. Първо го арестуваха направо на улицата, извиха му ръцете, пребиха го, хвърлиха го в килията и започнаха да го разпитват по 6–7 часа без прекъсване. Като на това отгоре дори не го питаха как е извършил убийството и защо го е извършил — всичко това им беше ясно и без неговите отговори. Питаха го за друго: за онова, което той — колкото и да се стараеше и да напрягаше мозъка си — не можеше да разбере. Сетне го оставиха на мира и в продължение на няколко дни не го закачаха. Тъкмо беше на път да се въодушеви, да възприеме това като добър знак и да си помисли, че са му повярвали и сега само събират доказателствата, за да го оправдаят и да го пуснат. Но работата се оказа друга! Да го оправдаят, да го пуснат… Как ли пък не! Можеше да си мечтае за това колкото си иска. Започнаха отново да го викат, но вече при други хора. Новите ченгета се оказаха по-разбрани и очевидно се изпълниха със съчувствие към него. Направиха нещичко за него, ако, разбира се, не го бяха излъгали, но сетне всичко отново затихна. Тишината продължи още няколко дни. Той не разбираше какво става. Нищо не разбираше.

Естествено, че се чувстваше зле в килията, но можеше да го изтърпи. Понеже не беше някакъв си интелигент и лигльо, можеше и една майна да тегли, и да запуши устата, на когото трябва, и на мястото му да го сложи, тъй като не току-така бе прекарал целия си живот на улицата и много добре познаваше тамошните нрави и обичаи. Целия си живот, с изключение на последните две години…

— … И какво толкова сте намерили в тази музика? Тя е абсолютно неразбираема, няма нито смисъл, нито ритъм. Изключете я!

— Ти просто не търсиш смисъла и ритъма там, където трябва. Затвори си очите и си представи една рисунка, направена от звуци. Нали пишеш отляво надясно, е, и звуците на клавиатурата са разположени по същия начин: отляво са ниските, отдясно са високите. Музиката се движи от високите към ниските звуци, а ти си представи линията, която те очертават отдясно наляво. Разбра ли? Проследи музиката по този начин. Не слушай мелодията, а си представяй рисунъка. Тогава ще разбереш…

И той наистина разбра. Вярно, не веднага. Помнеше, че цяла седмица се мъчи, докато мозъкът му се настрои както трябва, за да изпълнява онова, което му бе наредено. А след това изведнъж успя. Музиката започваше да звучи, а пред очите му взе да се появява рисунъкът, който бе един такъв палав, изящен, с извивки и дори симетричен. В един момент му се привиждаше профил на женско лице, а след това и на цяла женска фигура в дълга дреха.

След това се случи нещо крайно неприятно. Започна да получава халюцинации. Просто ей така, наяве, без таблетки и без каквото и да било друго. По това време вече бе изминала една година, откакто не вземаше абсолютно нищо. Започна да получава халюцинации, и то толкова странни, че те изобщо не приличаха на онези, които получаваше преди, когато се боцкаше или пушеше трева. Уж фигурата в дългата дреха беше света Богородица, а на земята пред нея лежеше сваленият от кръста Исус. Земята беше гола, камениста и суха. Някак чужда. Спомняше си, че когато беше малък и родителите му го водеха на село, постоянно го теглеше да легне на земята. Тревата беше сочна, зелена и мека. Самата земя беше мека и миришеше някак особено, сякаш го викаше при себе си. Помнеше тази миризма до ден-днешен. А там, в халюцинациите му, тази земя бе такава, че изобщо не ти се щеше да легнеш върху нея. Беше някак враждебна. Струваше му се, че разпнатият Исус изпитва болка и му е неприятно да лежи върху нея. И изведнъж осъзна, че не той — Сергей Суриков — усеща това, а го усеща самата Дева Мария. Гледа мъртвия си син и се притеснява, че той не се чувства удобно, легнал така.

Когато дойде на себе си, вече нямаше музика. Да не би пък да бе заспал? Ама че чудеса!

— Какво беше това? — попита тогава той.

— Научи се да слушаш и да разбираш.

— И може да ми се случи още веднъж, така ли? — Много му се искаше това да се повтори. Беше малко страховито, но в онзи момент Сергей бе изпълнен с възторг.

— Сега вече винаги ще бъде така. Ти се научи и винаги ще носиш в себе си това свое умение. То никога няма да изчезне.

— Как се казва тази музика?

— Това е Бах. Чакона…

* * *

Татяна Образцова дълго се подготвя за първата си среща със следствения Суриков, защото изобщо не можеше да се ориентира в материалите по делото. Правеше впечатление, че Суриков многократно бе променял показанията си, опитвайки се да се защити, но позицията на следователя бе някак вяла. Сякаш си бе мислил: „Щом искаш да се оправдаваш, оправдавай се, за бога — няма да ти пречим. А ако не искаш да се оправдаваш — твоя си работа, ние няма да те накисваме.“ В официалните документи и отчетите това се наричаше „отсъствие на активна настъпателна позиция на следователя“. По време на разпитите на Суриков, както се виждаше от наличните в делото протоколи, бе отделено голямо внимание на въпроса за съучастниците. Но това не бе довело до никакъв смислен отговор от страна на арестанта. На всичкото отгоре най-интересното бе, че изобщо не бяха успели да измъкнат от него нито един смислен отговор и той не бе признал дори онова убийство, в което беше обвинен и заради което го бяха арестували.

На 7 ноември 1996 г., на разсъмване, гражданката София Иларионовна Бахметиева, родена през 1910 година, бе намерена от съседите си убита в собствения й апартамент. Черепът на 86-годишната старица беше разцепен с брадва на територията на въпросния апартамент. Както можеше да се предполага, брадвата не бе донесена от престъпника, а принадлежеше на самата Бахметиева. По свидетелства на съседите, тази брадва винаги си бе стояла в килера — още от времето, когато жилищата нямаха централно парно отопление и в тях палеха печки с дърва. Никой не се съмняваше, че това е личната брадва на Бахметиева, защото на дръжката й бяха издълбани инициалите Б. Б., които означаваха „Борис Бахметиев“, както се казваше покойният брат на София Иларионовна.

Същите съседи, още преди да чуят въпроса на появилите се при тях служители на милицията, им съобщиха, че старицата Бахметиева имала квартирант — млад и доста подозрителен мъж. Казвал се Сергей Суриков. Старицата София Иларионовна го била взела да живее тук с условието, че той ще се грижи за нея, а срещу това тя ще му припише апартамента си.

Ситуацията бе широко разпространена. Голям брой самотни възрастни хора се хващаха на въдицата на подобни „грижовници“, подписваха им генерално пълномощно за правото да се разпореждат с цялото им имущество, включително и с апартаментите им, а сетне се озоваваха изхвърлени на улицата. Пак добре беше, ако се озовяха на улицата, защото мнозина от тях попадаха директно в моргата. А други — неизвестно къде. Просто изчезваха. Притежателят на генералното пълномощно спокойно продаваше апартамента или го заменяше с друг. След като се установило, че убитата възрастна жена има квартирант, това автоматично предизвикало неговото задържане. Понеже първо задължително се проверяваше версията за убийство заради присвояване на апартамента, квартирантът трябваше да бъде намерен и арестуван, дори ако се окажеше, че в момента на убийството е бил в командировка в Нова Зеландия. Тъй като щом не я е убил самият той, значи е имал съучастници и нямаше никакво съмнение, че в такива случаи става дума за организирана акция.

Веднага обявили Сергей Суриков за издирване и след два дни го задържали. Той сякаш нямал намерение да се крие, където и да било, не очаквал задържането си и затова не оказал съпротива. Нещо повече — дори нямал алиби за времето, когато е било извършено убийството на хазяйката му, и не се опитал да си го измисли. Изобщо създавал впечатление на умствено недоразвит човек. На някакъв перко. Въобще не можел да се защити. Отричал убийството да е организирана акция.

Татяна разбираше за какво става дума в този случай. Машинациите с присвояването на апартаментите, които бяха собственост на престарели хора, процъфтяваха в Санкт Петербург като майски рози. Беше й ясно, че с това се занимават добре организирани групи и служителите на правозащитните органи малко по малко ги разкриваха. Но съвсем неотдавна отнякъде се прокрадна информацията, че в града има и една много специална група. В смисъл че е толкова специална, че те — тъпите ченгета — никога в живота си няма да я разкрият, защото за нищо на света няма да се досетят как действа. Не можаха да разкрият никакви други подробности около тази група, но самият факт накара милиционерите да се изправят на нокти. Как така: „за нищо на света няма да се досетите“? Да не би ние да сме по-глупави от престъпниците? Сега по всеки подходящ и дори немного подходящ случай следователите и оперативните работници се опитваха да напипат следите на тази тайнствена група, която по необясним начин измъкваше апартаментите от самотните възрастни хора. Затова се бяха вкопчили в глуповатия Суриков, макар че по принцип би трябвало да осъзнават, че наличието на труп с разцепена глава очевидно е криминално престъпление и не може да бъде свързано с хитрата и добре маскирана група престъпници. Те точно за това бяха хитри и добре маскирани, за да не ги свързват с очевидни престъпления. Въпреки това следователите бяха вадили душата на Суриков относно съучастниците му. А той не бе успял да им каже нищо смислено.

Татяна отново и отново препрочете материалите по криминалното дело, което бе възбудено във връзка с убийството на гражданката С. И. Бахметиева. Това бяха протоколи с разпитите на съседите на Бахметиева: с кого е контактувал Суриков, с кого го бяха виждали, кой бе идвал при него. Отговорите бяха съвсем еднотипни: с никого и никой. В продължение на две години нито един човек, живеещ в блока, не бе забелязал лице, което да посещава Суриков. Той всяка сутрин тръгвал за работа и се връщал около 7–8 часа. Понякога водел баба София в поликлиниката. Ходел до магазина за хранителни продукти и понякога за някакви други покупки. Но винаги бил сам. Опитът да се докопат до групата по този начин бе неуспешен. Имаше и други протоколи, този път от разпитите на хора, които са работили заедно със Суриков в универсалния магазин „Балтийски“. Те твърдяха, че той бил спокоен, дисциплиниран, дружелюбен и общителен. Никой не можел да каже нищо лошо за него. Не закъснявал за работа и не излизал оттам, преди да е свършило работното му време. Само дето често боледувал. Бил с разклатено здраве и болно сърце. Случвало се да се подпре на стената, пребледнял, и да започне да стене. На два пъти се наложило да викат „Бърза помощ“, но обикновено изсмуквал по една таблетка и се оправял. Разбира се, с това заболяване той не трябвало да работи като хамалин, но трудно можел да си намери друга работа, защото нямал образование и дори не бил завършил гимназия. Не, никой не го бил посещавал на работното му място и не го бил търсил по телефона. Той също не се обаждал на никого, освен на хазяйката си. Името й било такова едно странно, точно така — София Иларионовна. Той й се обаждал по няколко пъти на ден, питал я как се чувства, какво прави, дали не й е скучно и дали не трябва да купи нещо на път за вкъщи. Много се грижел за нея. Веднъж ръката й започнала да изтръпва и той вдигнал всичките си колеги на крак да ги разпитва дали нямат познат невропатолог, който обаче да е най-добрият. Намерили му добър лекар, той помолил да му дадат кола, закарал лекаря при своята бабичка, сетне си взел неплатен отпуск за една седмица и си останал вкъщи, без да се отделя на крачка от нея. Когато отново се появил на работа, обяснил на колегите си, че бабата можела да получи инфаркт, но те взели мерки навреме и опитният лекар казал, че, общо взето, нещастието ги е отминало. Радвал се като дете, че станало така. Оттогава започнал да се обажда вкъщи буквално всеки час. Обяснил, че лекарят го бил предупредил, че най-важното е да се следи състоянието й. Ако стане нещо, веднага да се вземат мерки. Затова се обаждал всеки час на своята София Иларионовна, разпитвал я дали не й изтръпва ръката и дали не й се вие свят. Казано с две думи — бдял над нея.

В делото нямаше протокол от разпита на лекаря-невропатолог, вероятно защото от гледна точка на издирването на тайнствената група той не представляваше никакъв интерес за следователя, който се занимаваше с това дело.

Цялото дело беше някак неясно и объркано. Срещу Суриков нямаше преки улики. Но и малко факти говореха в негова полза. Самият Сергей не можеше да обясни къде е бил в момента на убийството на неговата хазяйка Бахметиева, но и съседите им не го бяха видели по това време в блока. С користните мотиви не всичко беше ясно, тъй като Суриков нямаше генерално пълномощно за правото да се разпорежда с имуществото на София Иларионовна. Нещо повече — такова пълномощно беше подписано на името на съвсем друг човек, който очевидно нямаше и не можеше да има нищо общо с убийството на старицата. В такъв случай каква полза би имал Суриков да я убива? Но, от друга страна, кой друг, освен самия той, би могъл да я убие така, че съседите да не чуят нито викове, нито шум от борба, нито идването на външни лица? Единствено Суриков. Затова трябваше да бъде притискан, докато не си признае и по този начин не им подскаже къде и какви доказателства за неговата вина трябваше да търсят. Например някоя окървавена дреха. Нали трябваше да има такава, ако си убил човек чрез удар с брадва в тила? Трябваше. Е, можеше да не е пропита с кръв, но някакви дребни пръски задължително са се разлетели на различни страни и са попаднали върху дрехата на престъпника. Върху дрехите, с които Суриков беше задържан, нямало такива следи. Но ако убиецът беше той, значи тази дреха бе скрита някъде и очакваше часа, в който ще излезе на бял свят. Затова Сергей трябваше да каже къде се намира тя.

Татяна замислено прелистваше протоколите, справките, запитванията и си мислеше, че това дело наистина е някакво… не би казала глупаво, а по-скоро нелепо. Генералното пълномощно беше подписано преди половин година на името на Зоя Николаевна Голдич. Преди два месеца бяха получени заповедите за замяната, тъй като се оказа, че Бахметиева е искала да се премести от този апартамент в друг, но нямала нито сили, нито юридически познания, за да се занимава сама със замяната. По тази причина цял месец преди смъртта си София Иларионовна вече не била собственичка на двустайния апартамент на улица „Салтиков-Шчедрин“, който се намирал в блока точно до спирката на метрото „Чернишевска“. Този апартамент вече бил собственост на съвсем други хора, а София Бахметиева притежавала едно съвсем миниатюрно апартаментче в панелен блок, който бил някъде на майната си, до Волковското гробище в Купчино. Дотам метрото не стигаше и едва ли щеше да стигне в близките двадесет години. Оттам можеш да се добереш до центъра само с трамвай, който пък минава веднъж на четиридесет минути и в който практически човек не може да се качи, тъй като е страшно претъпкан. Както твърдяха и Голдич, и Суриков, и новите собственици на апартамента, всички документи били готови, но по взаимно съгласие те решили да изчакат с размяната до пролетта. В убийството на Бахметиева нямаше никакъв смисъл. Междувременно Суриков бе влязъл в ареста, а освен него, не бяха набелязани никакви други заподозрени.

Татяна погледна часовника си. Всеки момент щяха да й доведат следствения. Тя бързо стана иззад бюрото си, отиде до шкафа и отвори вратичката му, за да се погледне в огледалото, което беше поставено от вътрешната й страна. Всичко беше наред. Имаше вид на не много злобна, но и не много добра жена-следовател, която не бе чак толкова възрастна, но вече не бе и момиче. Образът й не беше на жената-вамп, но нямаше и вид на мухла. Просто така — нещо средно. Точно такъв вид й бе необходим за първия разпит.