Едуар Глисан
Река Лезарда (20)

XX

Валерия мислеше за планините и се безпокоеше за бъдещето. Алфонс Тигамба търсеше Мицеа, без да се реши да задава въпроси. Така Валерия се озова на един „сеанс“ при дядо Лонгуе, владетел на нощта и времето, в същия миг, когато Алфонс пристигна зад колибата на Ломе, където най-сетне съзря Мицеа.

Колибата на дядо Лонгуе се намираше високо, за там водеше мрачна пътека и Валерия изпита страх, когато трябваше да измине този път. Все пак се реши и когато се озова на малката площадка от утъпкана земя пред къщата, дядо Лонгуе стана и каза:

— Чаках те и ти дойде. — С тези думи той посрещаше всичките си посетители.

Валерия го последва в колибата, тя седна близо до вратата, той от другата страна на лошо сглобена от сандъци маса.

— Защо си дошла?

— Искам да узная бъдещето си.

— Защо искаш да узнаеш бъдещето така млада?

— Обичам един мъж, дядо Лонгуе. (Това беше сериозна причина и старецът тихо се наведе.)

Те останаха така, без да говорят. Сянката в колибата се сгъстяваше, Валерия виждаше само втренчените очи на стареца. Навън вечерните сенки започваха да се размърдват.

— Малка девойко — каза най-сетне дядо Лонгуе, — първо виждам нощ, знойна нощ, всичко пламти. Двама мъже вървят в нощта, те те гледат. Единият от тях зове, но не тебе гледа той. Тъжен е, изглежда болен. Огромна мълния прорязва дълъг, тесен затвор и другият мъж застава до тебе. Той е истинският мъж. Небесни сили, небесни сили, колко млади са и двамата!…

Виждам дълъг път, навред вода, всичко е сиво, сякаш нощта е оскубала перата си, мъжът, който е твой, върви по този път с още един човек, не виждам кой, и накрай морето, голяма светлина и… опасност, да… Небесни сили, небесни сили, какво правят те?…

Виждам дни, не много, щастливи, волни дни, няма нощ, навред е ясно, после много хора, които викат, сякаш е празненство, борби, не опасна битка, светлини, като че ли победа…

После виждам път, който води в нощта; няма вече нощ, всичко е чисто, спокойно, пурпурно дърво… Небесни сили!… Какво виждам?…

Девойко — извика най-сетне, залитайки, дядо Лонгуе, — виждам кучета!… Пази се от кучетата!… Назад… Пази се, девойко!

„Не вярвам нищо от всичките тези приказки — помисли Валерия, — те нямат никакъв смисъл! Опасност, каква опасност? Кучета, какви кучета? Нощ, път, дядо Лонгуе е луд. Не вярвам нищо от приказките му…“

Тя стана. Знахарят отказа да вземе пари, каза, че й гледал така, за удоволствие, от приятелство; това обезпокои Валерия. Тя си тръгна, все още премисляйки думите на дядо Лонгуе, търсейки в тях грешка, противоречие. Затова не го чу, като прошепна:

— Което е писано, ще се сбъдне… Девойко, пази се…

В същия миг Алфонс Тигамба видя, че Мицеа изглежда щастлива и си отиде.