Агата Кристи
Черно кафе (10)

Глава X

Вратата се отвори и в стаята предпазливо влезе Барбара Еймъри. Тя взе един стол от най-близката стена и го занесе до библиотечния шкаф, качи се отгоре му и взе металната кутия с лекарствата. В този миг Хейстингс рязко кихна и стресна Барбара, която изтърва кутията.

— Ох! — възкликна смутено тя. — Не знаех, че тук има някой.

Хейстингс се хвърли напред и взе кутията, която пък Поаро на свой ред му отне.

— Позволете, мадмоазел — рече детективът. — Сигурен съм, че е твърде тежка за вас.

Той отиде до масата и сложи кутията отгоре й.

— Ваша ли е тази малка колекция? — попита той. — Птичи яйца? Или вероятно черупки от миди?

— Боя се, че е далеч по-прозаично, мосю Поаро — отговори Барбара и нервно се засмя. — Нищо друго, освен хапчета и прахчета.

— Ала навярно — рече Поаро — една млада, жизнена и енергична девойка едва ли се нуждае от подобни глупости.

— О, не са за мен — увери го Барбара. — За Лучия са. Тази сутрин тя има ужасно главоболие.

— La pauvre dame — промърмори Поаро, а гласът му бе пълен със съчувствие. — Значи тя ви прати за тези лекарства?

— Да — отговори Барбара. — Дадох и един-два аспирина, но тя иска по-сериозно успокоително. Казах й, че ще й занеса цялата аптечка, тоест ако в стаята няма никой.

Сложил ръце върху кутията, Поаро замислено повтори:

— Ако в стаята няма никой. Защо е това изискване, мадмоазел?

— Ами, нали знаете, как е обикновено в домове като този? — поясни Барбара. — Шум и олелия! Искам да кажа, например леля Каролайн се държи като разклопана стара квачка! Пък и Ричард, който е така дяволски досаден и съвършено безполезен на всичкото отгоре, каквито са обикновено мъжете, когато човек се разболее.

Поаро съчувствено кимна.

— Разбирам, разбирам — каза той на Барбара и поклати глава, за да й покаже, че приема обясненията й.

Той прокара пръсти по капака на кутията с лекарства и сетне бързо погледна ръката си. Остана безмълвен за миг, после прочисти гърлото си с пресилено покашлюване и едва тогава продължи:

— Знаете ли, мадмоазел, че сте случили на добра прислуга?

— Какво искате да кажете? — попита Барбара.

Поаро посочи металната кутия.

— Вижте — посочи той. — Няма и следа от прах! Да се качват на стол и да си правят труда да почистват праха толкова нависоко… не всички слуги са така съзнателни.

— Така е — съгласи се Барбара. — И аз снощи се почудих, че няма никакъв прах.

— Значи сте сваляли тази кутия и снощи? — попита я Поаро.

— Да, след вечеря. Знаете ли, пълна е със стари медикаменти.

— Я да хвърлим един поглед на тези неща! — предложи Поаро и отвори кутията.

Той извади няколко шишенца и ги задържа на височината на очите си, сетне вдигна високо вежди.

— Стрихнин… атропин… наистина прекрасна колекцийка! Аха! Ето и шише с хиосциамин — почти празно.

— Какво? — извика Барбара. — Ха, снощи всичките бяха пълни. Сигурна съм в това!

— Voila! — Поаро й показа едно от шишенцата и после го върна в кутията. — Много любопитно. Казвате значи, че всичките тези… как ги наричате… шишенца — са били пълни? Къде точно стоеше снощи тази кутия, мадмоазел?

— Ами, след като я свалихме, я поставихме на тази маса — осведоми го Барбара. — А доктор Карели ги разглеждаше и поясняваше и… — тя спря, защото в стаята влезе Лучия.

Съпругата на Ричард Еймъри се изненада, когато видя двамата мъже. Бледото й лице с обичайно гордо изражение на дневна светлина изглеждаше, измъчено, с тъжна извивка на устата. Барбара бързо отиде при нея.

— О, скъпа, не трябваше да ставаш — каза тя на Лучия. — Точно се качвах при теб.

— Главоболието ми почти премина, Барбара, скъпа — отговори Лучия с поглед, прикован към Поаро. — Слязох долу, защото исках да поговоря с мосю Поаро.

— Но, мила, не мислиш ли, че би трябвало…

— Моля те, Барбара!

— Е, хубаво, ти си знаеш най-добре — каза Барбара и отиде до вратата, която Хейстингс побърза да й отвори.

След като тя излезе, Лучия отиде до един седна.

— Мосю Поаро… — започна тя.

— На вашите услуги, мадам — отговори любезно Поаро.

Лучия заговори колебливо, а гласът й леко потрепери:

— Мосю Поаро — започна тя повторно. — Снощи аз отправих към вас една молба. Помолих ви да останете тук. Аз… аз… ви помолих да постъпите така… Тази сутрин виждам, че съм сгрешила.

— Сигурна ли сте, мадам? — попита я тихо Поаро.

— Съвсем сигурна. Снощи бях изнервена и превъзбудена. Много съм ви благодарна, че направихте това, за което ви помолих, ала сега е по-добре да си вървите.

— A, c’est comme ca^[1]! — промърмори Поаро под носа си, но на глас той неопределено каза: — Разбирам, мадам.

Изправяйки се, Лучия нервно го погледна и полита:

— Значи, разбрахме се?

— Не съвсем, мадам — отговори Поаро и направи една крачка към нея. — Ако си спомняте, вие изразихте съмнение, че вашият свекър е умрял естествена смърт.

— Снощи бях превъзбудена — настоя Лучия. — Не знаех какво говоря.

— Значи сега сте убедена — настоя Поаро, — че смъртта му, в края на краищата, е била естествена?

— Напълно — заяви Лучия.

Веждите на Поаро леко се повдигнаха. Той мълчаливо я погледна.

— Защо ме гледате така? — попита Лучия с тревога в гласа.

— Защото, мадам, понякога е доста трудно да накараш кучето да тръгне по следата. Веднъж обаче щом я намери, нищо не е в състояние да го откъсне от нея. Стига да е добро куче. А аз, мадам, аз — Еркюл Поаро, съм много добро куче!

Силно развълнувана, Лучия рече:

— О! Но вие трябва, наистина трябва да си отидете! Моля ви, умолявам ви! Не знаете каква вреда ще причините, ако останете.

— Вреда? — попита Поаро. — На вас ли, мадам?

— На всички ни, мосю Поаро. Не мога да ви кажа нищо повече, но ви моля да повярвате на моите думи, че това е така. От мига, в който ви видях, усетих, че мога да ви се доверя. Моля ви…

Тя спря, защото вратата се отвори и Ричард, който изглеждаше силно смутен, влезе заедно с доктор Греъм.

— Лучия! — възкликна съпругът й, когато я видя.

— Ричард, какво има? — тревожно запита Лучия и се хвърли към него. — Какво се е случило? Още нещо се е случило, виждам по лицето ти. Какво е то?

— Нищо, скъпа моя — отвърна Ричард, правейки опити гласът му да звучи спокойно. — Имаш ли нещо против да ни оставиш за малко?

Очите й се взираха изпитателно в лицето му.

— Не мога ли да… — започна тя, но се поколеба, когато Ричард отиде до вратата и я отвори.

— Моля те! — повтори той.

С последен поглед през рамо, в който ясно се четеше страх, Лучия излезе от стаята.