Патриша Корнуел
Необикновена зараза (1)

1.

Нощта в Дъблин беше студена и вятърът стенеше отвъд стените на стаята ми, досущ милион гайди. Старите прозорци скърцаха като прелитащи призраци. Разместих възглавниците още веднъж и най-сетне легнах по гръб върху ленените ирландски чаршафи. Но сънят така и не идваше и в съзнанието ми отново се появиха образите на видяното през деня — трупове без крайници и глави. Надигнах се, обляна в пот.

Запалих лампите и пред очите ми отново се материализираха тапицираните в тъмночервени карета дървени мебели в хотел „Шебърн“. Облякох халата си и погледнах телефона. Беше два след полунощ. В Ричмънд, Вирджиния, бе пет часа по-рано и Пит Марино, шефът на отдел „Убийства“ в градската полиция, сигурно беше буден. Вероятно гледаше телевизия, пушеше и ядеше нездравословна храна, освен ако не патрулираше по улиците.

Набрах номера му и той отговори веднага, сякаш седеше до телефона.

— Шега или почерпка?^[1] — каза Марино, който явно беше добре почерпен.

— Малко си подранил — рекох аз и мигновено съжалих за обаждането.

— Ти ли си, докторе? Върна ли се в Ричмънд?

— Още съм в Дъблин. Каква е тази врява при теб?

— Събрали сме се няколко типа с толкова грозни лица, че не ни трябват маски. Затова всеки ден е Вси светии. Хей! Буба лъже! — изкрещя той.

— Винаги мислиш, че някой лъже — чу се глас. — Това е защото твърде дълго си бил детектив.

— Какви ги дрънкаш? Марино не може да разследва дори собствения си задник.

Чу се бурен смях и подигравателните пиянски забележки продължиха.

— Играем покер — уведоми ме Марино. — Колко е часът там, по дяволите?

— Едва ли ще искаш да знаеш — отговорих аз. — Имам неприятна новина, но моментът, изглежда, не е подходящ.

— Не, не. Чакай малко. Ще преместя телефона. Мамка му. Шнурът пак се е заплел. По дяволите. — Чуха се тежки стъпки и скърцане от преместване на стол. — Така е по-добре. Какво има?

— Днес обсъдих с патолога случаите в сметищата. И все повече се убеждавам, че серийните убийства и разчленявания са дело на същия човек, когото издирваме във Вирджиния.

— Тихо, момчета! — повиши тон Марино.

Чух го, че премества стола си още по-надалеч от веселата компания, и протегнах ръка към чашата с уиски.

— Доктор Фоли работи по петте случая в Дъблин — продължих аз. — Видях труповете. Гърбовете са разрязани хоризонтално през петия прешлен. Ръцете и краката са отрязани през ставите и това е необикновено, като вече подчертах. Жертвите са от различни раси, на възраст между осемнайсет и трийсет и пет години. Всички са идентифицирани и класифицирани като убийства с неуточнен предмет. Главите и крайниците не са намерени, а останките са открити в частни сметища.

— По дяволите. Звучи познато.

— Има други детайли, но приликата е очевидна.

— Тогава убиецът може сега да е в Съединените щати. В края на краищата се оказа добре, че отиде в Дъблин.

Марино явно не бе мислил така в началото. Всъщност никой не одобряваше идеята за заминаването ми. Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния и когато Кралската колегия на медиците ме покани да изнеса цикъл от лекции в колежа „Тринити“, не можах да подмина възможността да разследвам дъблинските убийства. Марино смяташе това за загуба на време, а ФБР предположи, че резултатът от разследването ми ще бъде само статистически.

Съмненията им бяха разбираеми. Убийствата в Ирландия бяха извършени преди повече от десет години и също като във Вирджиния, уликите бяха малко. Не разполагахме с отпечатъци, зъби, конфигурации на синусите, нито със свидетели. Нямахме биологични проби от безследно изчезнали хора, за да ги сравним с ДНК на жертвите. Не знаехме как е настъпила смъртта. Следователно беше ни много трудно да кажем нещо определено за извършителя. Само предполагах, че той умело борави с трион за месо и по всяка вероятност някога е работил с този инструмент.

— Последното убийство в Ирландия е било извършено преди десет години — казах аз. — А през последните две години във Вирджиния са станали четири подобни престъпления.

— Мислиш, че убиецът е направил пауза от осем години? Защо? Може да е бил в затвора, излежавайки присъда за друго престъпление.

— Не знам. Може да е убивал другаде и полицията да не е установила връзка между случаите.

Навън вятърът издаваше неописуеми звуци.

— И в Южна Африка има такива серийни убийства. Във Флоренция, в Германия, в Русия и в Австралия. По дяволите, като се замисля, всъщност навсякъде — разсъждаваше на глас Марино, после сложи ръка на телефонната слушалка и извика. — Хей! Пушете от собствените си цигари! Да не мислите, че това е благотворителен бал?

По линията се чуваха свадливи мъжки гласове. Някой бе пуснал песен на Ранди Травис.

— Струва ми се, че добре се забавлявате — сухо отбелязах аз. — Моля те, и догодина не ме кани.

— Стадо животни — измърмори той. — Не ме питай защо се събирам с тях. Всеки път ме карат да се напивам. И лъжат на карти.

— Почеркът в тези престъпления е много отличителен — сериозно казах аз.

— Ако убиецът е започнал в Дъблин, може би търсим ирландец. Мисля, че трябва да побързаш да се прибереш тук. Изглежда, се налага да отидем до Куонтико и да проверим как стоят нещата. Каза ли вече на Бентън?

Бентън Уесли беше шеф на отдел „Серийни убийства и отвличания на деца“ във ФБР, на който Марино и аз бяхме консултанти.

— Още не съм имала възможност да му кажа — колебливо отговорих аз. — Може би ти ще го направиш. Ще се върна колкото мога по-скоро.

— Утре би било добре.

— Още не съм свършила с лекциите тук.

— Няма място на света, където да не искаш да изнасяш лекции. Вероятно можеш да правиш само това — рече Марино и аз разбрах, че възнамерява да се заяжда с мен.

— Ние изнасяме насилие в други страни. Най-малкото трябва да ги научим на онова, което знаем и сме разбрали през годините, работейки върху тези престъпления…

— Лекциите не са причината за престоя ти в страната на елфите — прекъсна ме той. — Знаеш това.

— Марино — предупредих го аз. — Не започвай отново.

Но той продължи:

— След развода на Уесли ти непрекъснато намираш поводи да напуснеш града. И като съдя по тона ти, ми е ясно, че не бързаш да се върнеш, защото не желаеш да раздадеш картите, да ги погледнеш и да рискуваш. Искам да ти кажа, че идва момент, когато трябва да обявиш цвят или да пасуваш…

— Разбрах. Не стой буден цяла нощ, Марино.

 

 

Кабинетът на съдебния следовател се намираше на Стор стрийт номер три, срещу митницата и централната автобусна спирка, близо до доковете и река Лифи. Тухлената сграда беше малка и стара. Алеята за коли водеше към задната част, преградена с тежка черна порта, на която с големи бели букви пишеше МОРГА. Качих се по стъпалата, натиснах звънеца и зачаках.

Беше вторник. Утрото бе мъгливо и хладно и листата на дърветата бяха пожълтели. Липсата на сън оказваше въздействието си върху мен. Очите ми пареха, главата ми сякаш беше празна и бях разстроена от онова, което Марино бе казал, преди да затвори телефона.

Координаторът отвори и весело ме покани да вляза.

— Здравейте Скарпета. Как сме днес?

Казваше се Джими Шоу — млад ирландец с огненочервени коси и сини като небето очи.

— Чувствала съм се и по-добре.

— Тъкмо правех чай — рече той и тръгна по тесния, оскъдно осветен коридор, където се намираше кабинетът му. — Струва ми се, че ще ви се отрази добре.

— Благодаря. Би било чудесно, Джими.

— А що се отнася до добрата докторка, тя би трябвало вече да приключва с показанията. — Той погледна часовника си и влезе в малката неподредена стая. — Всеки момент ще излезе.

По-голямата част на бюрото му беше заета от „Записки на следователя“ — голяма книга в черна кожена подвързия. Преди да дойда, Джими бе чел биографията на Стив Маккуин и бе закусвал. Сега мигновено ми поднесе чаша чай и попита, както правеше всяка сутрин:

— Препечена филия с конфитюр?

— Благодаря. Закусих в хотела.

— Това не би ми попречило да хапна пак — усмихна се Джими, седна зад бюрото и си сложи очилата. — Програмата ви за днес е следната. В единайсет и в тринайсет имате лекции. И двете са в колежа, в старата сграда на патологията. Очаквам всяка от тях да бъде посетена от седемдесет и пет студенти, но може да дойдат и повече. Не знам. Тук сте много популярна, доктор Кей Скарпета. Или може би американското насилие е екзотично за нас.

— Това е все едно да наречеш чумата екзотична.

— Е, не можем да не бъдем заинтригувани от онова, което виждате вие.

— И от онова, което ме притеснява — дружелюбно, но същевременно злокобно отбелязах аз. — Не бъдете твърде заинтригувани.

Прекъсна ни телефонът. Джими грабна слушалката с припряността на човек, който твърде често отговаря на обаждания.

Заслуша се за миг, сетне отривисто каза:

— Добре. Ами, още не можем да поемем такава поръчка. Ще ви позвъня друг път. От години чакам компютри — оплака ми се той, след като затвори. — Но все няма пари.

— Никога няма да има достатъчно пари. Мъртвите не гласуват.

— Точно така, по дяволите. Е, каква ще бъде темата днес?

— Сексуални убийства — казах аз. — И по-точно ролята, която играе ДНК.

— Онези разчленявания, от които се интересувате… Мислите ли, че са извършени на сексуална основа? Дали това не е била мотивацията на убиеца?

Очите му блестяха от любопитство.

— Сексът със сигурност е един от елементите.

— Но откъде знаете това, след като нито една от жертвите не е била идентифицирана? Не е ли възможно да е някой, който убива заради самия спорт? Като например Сина на Сам^[2]?

— В извършеното от Сина на Сам има сексуален елемент — отговорих аз и се огледах за приятелката ми, патолога. — Знаеш ли колко още ще се бави? Бързам.

Шоу отново погледна часовника си.

— Можете да проверите. Предполагам, че е отишла в моргата. Докараха млад мъж, който вероятно се е самоубил.

— Ще отида да я потърся — казах аз и станах.

Близо до входа се намираше залата, където пред съдебни заседатели се разследваха случаите на неестествена смърт. Това включваше трудови злополуки, автомобилни катастрофи, убийства, самоубийства и процедури при затворени врати, защото на пресата в Ирландия не й е позволено да публикува много подробности. Влязох в студена стая с лакирани пейки и голи стени и видях няколко души, които слагаха доклади в куфарчетата си.

— Търся доктор Маргарет Фоли — казах аз.

— Излезе преди двайсетина минути. Мисля, че дойде човек да идентифицира трупа, който докараха днес — отговори единият.

Излязох от сградата през задната врата. Докато прекосявах малкия паркинг към моргата, оттам излезе възрастен мъж. Изглеждаше объркан, препъваше се и се озърташе озадачено. За миг се вторачи в мен, сякаш аз знаех решението на проблема му, и сърцето ме заболя за него. Знаех, че работата, която го е довела тук, е неприятна. Човекът забърза към портата. В същия момент на прага се появи доктор Маргарет Фоли. Изражението й беше разтревожено, а посивелите коси — разрошени.

— Господи! — възкликна тя. — Обърнах се само за миг и той изчезна.

Мъжът излезе и остави вратата широко отворена. Фоли тичешком прекоси паркинга и я затвори и заключи. Върна се задъхана и едва не се спъна в някаква грапавина на асфалта.

— Станала си рано, Кей.

— Роднина ли беше онзи човек?

— Бащата. Тръгна си, преди да идентифицира трупа. Дори не успях да смъкна чаршафа. Това ще развали настроението ми до края на деня.

Маргарет ме заведе в малката тухлена морга с бели порцеланови маси за аутопсия, вероятно собственост на медицински музей, и стара желязна печка, която не отопляваше нищо. Въздухът беше студен като в хладилник и с изключение на електрическите триони, нямаше други модерни инструменти. През матовите стъкла на капандурите се процеждаше слаба сивкава светлина и едва озаряваше белия чаршаф, покриващ тялото, което бащата не бе имал сили да погледне.

— Това винаги е най-трудното — каза Фоли.

Влязох след нея в малък склад и й помогнах да изнесе няколко кутии с нови спринцовки, хирургически маски и ръкавици.

— Обесил се на гредата в хамбара — продължи тя, докато работехме. — Лекували го от алкохолизъм и депресия. Все същата история. Безработица, жени, наркотици. Бесят се или скачат от мостове. Слава богу, че нямаме оръжия. Особено след като не разполагам с рентген.

Фоли беше слаба жена със старомодни очила с дебели лупи. Харесваше грубите вълнени платове. Бяхме се запознали преди няколко години на една международна научна конференция по съдебна медицина във Виена, когато жените патоанатоми бяха рядко явление, особено в Европа, и бързо се сприятелихме.

— Маргарет, ще трябва да се върна в Щатите по-скоро, отколкото мислех — казах аз, поех дълбоко въздух и разсеяно се огледах. — Снощи не мигнах, по дяволите.

Фоли запали цигара и изпитателно се вторачи в мен.

— Мога да ти намеря копия на каквото искаш. Бързо ли ти трябват? За снимките ще са ми нужни няколко дни, но мога да ти ги изпратя по пощата.

— Предполагам, че винаги има чувство за неотложност, когато такъв човек се разхожда на свобода.

— Не ми е приятно, че в момента този убиец е проблемът ти. Надявах се, че ще се откаже след всичките тези години, по дяволите. — Тя ядосано изтръска цигарата си в пепелника и издиша силния дим на британския тютюн. — Хайде да си починем малко. Краката ми вече се подуха. Ужасно е, когато цял живот вървиш по твърд под.

В ъгъла имаше три дървени стола. Това беше кътчето за отдих. Фоли сложи краката си на един кашон и се отдаде на порока си.

— Не мога да забравя онези нещастни хора — отново заговори за убийствата тя. — Когато докараха първия, помислих, че е работа на ИРА. Не съм виждала така зверски разкъсани хора, освен при бомбени атентати.

Сетих се за Марк и мислите ми се понесоха към него, когато беше жив и бяхме влюбени. Представих си лицето му. Усмихнатите му очи бяха изпълнени със закачлив блясък, който сякаш ставаше електрически, когато се смееше и ме дразнеше. В юридическия факултет в Джорджтаун имаше много смях, закачки и нощни веселби. Желанието ни един към друг беше неутолимо. С течение на времето оженихме други хора, разведохме ги и отново ги оженихме. Марк беше моята пътеводна звезда. Непрекъснато ми се обаждаше по телефона или идваше в стаята ми. Разби сърцето и леглото ми.

Не бях в състояние да прогоня мислите за него и още не можех да повярвам, че бомба на лондонска гара е сложила край на бурната ни връзка. Не можех да си го представя мъртъв. Видях тялото му и избягах като възрастния ирландец, който нямаше сили да погледне сина си. Осъзнах, че Фоли ми казва нещо.

— Съжалявам — повтори тя. Очите й бяха тъжни, защото много добре знаеше историята ми. — Не исках да предизвиквам болезнени мисли. Бездруго изглеждаш достатъчно потисната.

— Ти отбеляза нещо интересно. — Опитвах се да бъде смела. — Подозирам, че убиецът, когото издирваме, наистина прилича на терорист. Не му пука кого убива. Жертвите му са хора без лица и имена. Те са само символи на личното му зло верую.

— Ще стана ли ужасно досадна, ако ти задам въпрос за Марк?

— Питай каквото искаш — усмихнах се аз. — И без това ще го направиш.

— Ходи ли на мястото, където е загинал?

— Не знам къде се е случило — побързах да отговоря аз.

Тя ме погледна.

— Искам да кажа, че не знам точно къде е станало — уклончиво и почти заеквайки добавих аз.

Фоли не каза нищо и стъпка угарката.

— Всъщност — продължих аз — изобщо не съм ходила на гара Виктория, откакто той умря. Нямам закъде да взимам влак оттам. Доколкото си спомням, Ватерло беше последната гара, на която бях.

— Единствената сцена на произшествие, която великата доктор Кей Скарпета няма да посети — отбеляза Маргарет и извади друга цигара. — Искаш ли?

— Господи, знаеш, че искам. Но не мога.

Тя въздъхна.

— Спомням си Виена. Всички онези мъже, а ние двете пушехме повече от тях.

— Може би причината, че пушехме толкова много, бяха всички онези мъже.

— Вероятно, но не мога да ги откажа. Това само показва, че онова, което правим, не е свързано със знанията ни. Вършим го под въздействието на емоциите, без да се замисляме. Виждала съм бели дробове на пушачи. И черни дробове на алкохолици.

— Белите ми дробове са по-добре, откакто зарязах цигарите. Виж, за черния си дроб не мога да гарантирам. Още не съм се отказала от уискито.

— Не го прави, за бога. Няма да си забавна. — Фоли млъкна, после многозначително добави: — Разбира се, емоциите могат да бъдат насочвани и възпитавани, за да не заговорничат срещу нас.

— Утре вероятно ще замина.

— Първо трябва да отидеш до Лондон, за да смениш самолета. Остани там поне един ден.

— Моля?

— Това е недовършена работа, Кей. Отдавна имам такова чувство. Трябва да погребеш Марк Джеймс.

— Маргарет, откъде ти хрумна тази идея?

Пак започнах да пелтеча.

— Разбирам, когато човек иска да избяга от нещо. И ти бягаш. Като онзи убиец.

— Много ме успокои.

Разговорът ми беше неприятен.

Но този път Фоли нямаше да ме остави да се измъкна.

— Поради различни и същевременно сходни причини — продължи тя. — Той е лош, а ти не си. Но нито един от двама ви не иска да бъде заловен.

— И кой или какво, според теб, иска да ме хване? — Тонът ми беше безгрижен, но усещах, че ще се разплача.

— На този етап мисля, че е Бентън Уесли.

Вторачих се в празното пространство. Светлината навън се променяше, докато облаците минаваха пред слънцето. Миризмата на смърт в плочките и камъка датираше от сто години.

— Какво искаш да направиш, Кей? — попита тя, докато бършех сълзите си.

— Той иска да се ожени за мен.

 

 

Върнах се в Ричмънд и дните се превърнаха в седмици. Времето ставаше все по-студено. Утрините бяха посребрени от скреж, а вечерите прекарвах пред камината. Размишлявах и се измъчвах. Имаше много загадки и аз се опитах да ги реша, както винаги съм го правила, като търсех път в лабиринта на професията си, но не можех да го намеря. Това побъркваше секретарката ми.

— Доктор Скарпета? — извика тя и стъпките й отекнаха в залата за аутопсии.

— Тук съм.

Беше трийсети октомври. Бях в съблекалнята и миех ръцете си с антибактериален сапун.

— Къде се забави? — попита Роуз и влезе при мен.

— Работих върху мозъка. Внезапният смъртен случай от онзи ден.

Тя държеше календара с графика ми и прелистваше страниците. Посивелите й коси бяха пригладени назад. Беше облечена в тъмночервен костюм, подхождащ на настроението й. Роуз ми беше сърдита, защото заминах за Дъблин, без да й кажа довиждане. А после, когато се върнах, забравих за рождения й ден. Спрях водата и избърсах ръцете си.

— Оток, разширени мозъчни гънки, стеснени бразди между тях, исхемична енцефалопатия, предизвикана от силно и постоянно напрежение — цитирах аз.

— Търсих те — нетърпеливо каза тя.

— Какво направих този път? — попитах аз и вдигнах ръце в знак, че се предавам.

— Трябваше да обядваш с Джон в „Скъл енд боунс“.

— О, боже — изстенах аз, като си спомних за него и за другите стажанти, с които нямах време да се срещна.

— Сутринта ти напомних. И миналата седмица забрави за него. Той наистина трябва да говори с теб за специализацията си в клиниката в Кливланд.

— Знам, знам. — Погледнах часовника си и се почувствах ужасно. — Един и половина. Може би Джон ще дойде в кабинета ми да пием кафе.

— В два часа трябва да даваш показания, в три имаш конференция за случая в Южен Норфък, в четири — лекция за раните от огнестрелно оръжие и в пет — среща със следователя Ринг от полицията.

Не харесвах Ринг и начина, по който той извършваше разследванията. Когато бе намерен вторият труп, Ринг самоволно се включи в разследването и явно мислеше, че знае повече от ФБР.

— Ще мина без Ринг — казах аз.

Секретарката ми се вторачи в мен.

— Тогава ще отложа срещата ти с него и ще се видиш с Джон. — Тя ме погледна през очилата си като строг училищен директор. — И да си починеш. Това е заповед. А утре не идвай. Да не съм те видяла тук.

Отворих уста да възразя, но Роуз ме спря.

— Не си и помисляй да спориш — решително продължи тя. — Нуждаеш се от един ден почивка. Нямаше да го кажа, ако не го мислех сериозно.

Роуз имаше право и като си помислих, че ще имам свободен ден, настроението ми се повиши.

— Освен това винаги мога да променя графика ти — усмихна се тя. — Циганското лято продължава. Времето ще бъде хубаво. Листата на дърветата имат прекрасни багри. Да не споменавам, че е Денят на вси светии. Може да си направиш фенер от тиква.

Извадих от шкафчето сакото и обувките си и казах:

— Трябвало е да станеш адвокат.