Анита Лус
Джентълмените предпочитат блондинки… (1)

Биографията на една книга

Спомням си, преди години пътувах със специалния експрес „Санта Фе Чийф“ от Ню Йорк за Лос Анджелис. Бяхме все хора от киното и се връщахме в студиото след заслужена почивка в Ню Йорк. Принадлежахме към онзи елит на киното, който не обичаше Холивуд — Дъглас Феърбанкс, който едва започваше кариерата си, но вече бе идол на нацията: съпругът ми Джон Емерсън, който бе режисьор на сценариите, които пишех за Дъг, човекът, който отговаряше за рекламата, един помощник-режисьор, прислужникът на Дъг и още много други. В онези безгрижни години на нямото кино се движехме на големи и шумни групи.

С нас пътуваше и една блондинка, която бе „износ“ за Холивуд — за главната роля в новия филм на Дъг. И това момиче, въпреки че се извисяваше доста над мен и бе доста налято, се радваше на вниманието и ухажванията на цялата мъжка част от компанията. Ако случайно изпуснеше романчето, което четеше, няколко мъже веднага скачаха да й го подадат, а аз мъкнех тежките куфари, докато те спокойно си седяха и не забелязваха усилията ми.

Явно имаше някаква голяма разлика между мен и това момиче. Но каква? И двете бяхме в чудесните години на ранната младост, и двете бяхме еднакво приятни на външност, а що се отнася до интелекта — нямаше съмнение, че аз доста я превъзхождах. Защо тогава тя толкова ме надминаваше по женска привлекателност? Дали силата й, като тази на Самсон, не се криеше в косите й? Тя бе естествена блондинка, а аз — брюнетка.

Замислих се и така се натъкнах на важен научен факт. Припомних си всички блондинки, които познавах. Мислено съставих списък и избрах най-тъпата от тях — момиче, което бе омагьосало Х. Л. Менкън — един от най-умните хора на нашия век.

Менк бе мой идол, а и добър приятел. Той често ме канеше на обяд в „Лукоус“ и дори ме бе включил в списъка на най-близките си приятели-любители на хубавата бира. В онези времена на сухия режим ходехме чак в Джърси специално да пием бира. Менк наистина много ме обичаше, но за нещо по-интимно предпочиташе някоя тъпа блондинка.

Това положение бе ужасно несправедливо. Премислях го, докато влакът се носеше през равнините на Средния Запад. Протегнах ръка към един от големите жълти бележници, в които пишех сценариите за Дъг, и започнах да записвам мислите си — не с горчивина, както би направил един истински писател, а с едно доста детинско забавление. В моите очи, още от дете, възрастните винаги са изглеждали малко смешни и никога не съм се хващала на двуличието им. Имах един приятел, който, казваше, че съм гледала на живота точно като десетгодишно дете, което подскача от вълнение при някое голямо бедствие.

И наистина, ако човек се замисли върху сюжета на книгата, ще открие, че е почти толкова мрачен, колкото роман на Достоевски. Когато книгата ми стигна Русия, съветските власти разбраха това и го използваха като доказателство за експлоатацията на безпомощните блондинки от капиталистическите магнати. С присъщата си „склонност към скръбта“ руснаците лишиха „Джентълмените предпочитат блондинки“ от хумора и така стигнаха до сюжет, който бе направо трагичен: героинята е изнасилена в ранна възраст; опитва се да извърши убийство (неуспешно, защото не може да стреля); понася я течението на гангстерския живот в Ню Йорк по времето на сухия режим; непрестанно я преследват хищни мъжкари; отхвърля единствения мъж, който докосва женската й душа, и става любовница на човек, който я отблъсква физически, умствено и емоционално; а накрая я поглъща монотонният живот във Филаделфия.

Всеки голям писател като Шерууд Андерсън, Драйзър, Фокнър или Хемингуей би използвал този сюжет, за да накара читателите си да закипят от възмущение. Скот Фицжерълд би ги накарал да заплачат с горчиво-сладки сълзи над подобни тъжни обстоятелства. Аз обаче с детинската си жестокост винаги съм гледала дори на най-величавите човешки постъпки като на глупост. Например, когато Айнщайн предупреждаваше колегите си да не използват откритието му, за да унищожат човечеството, на мен това ми звучеше точно като онази приказка, в която майката казва на децата да не си пъхат в носа грахови зърна, но, разбира се, само за миг да се обърне, и те започват.

Така че, като пишех историята на Лорелай Ли в жълтия си бележник, се получи смесица от факти и измислица. Истинското име на героинята ми е Мейбъл Миноу. Исках тя да стане символ на най-ниското умствено равнище на нацията. Менк бе написал есе върху американската култура, в което дамгосваше Арканзас като „Сахара на изкуството“. И затова за ранните години на героинята си избрах Литъл рок — място, което и до ден-днешен е крайната точка на човешката глупост и късогледство.

И преди влакът да стигне Пасадена, аз завърших моя малък разказ. После стана време да си прибираме багажа. В Холивуд ме завъртя ежедневната вихрушка в студиото. Бях пъхнала разказа в един джоб на куфара и се сетих за него чак след шест месеца.

И може би въобще никога нямаше да се сетя, понеже пишех сценарии и не съм си представяла, че героинята ми може да стигне до големия екран. Но един ден в Ню Йорк случайно се натъкнах на смачканите страници на малкия ми разказ, и за да накарам Менк да се посмее за своя собствена сметка (вече през него бяха минали още няколко блондинки след онази, която ме вдъхнови), аз му го изпратих.

Менк много го хареса, разбра идеята и въпреки че засягаше интимния му живот, той ме окуражи да го публикувам.

А историята на публикуването е разказана най-добре от Кармел Сноу в автобиографията й:

„Когато «Джентълмените предпочитат блондинки» се появи с гръм и трясък и очарова света, аз взех Анита Лус под крилото си. Тя всъщност бе под крилото на снажния си съпруг Джон Емерсън и едва стигаше до брадичката му. Анита твърдеше, че на всички приеми не смеела да се изпусне от полите на фрака му. Ние веднага си допаднахме. И двете се обличахме от «Шанел», «Майнбахер» и по-късно «Баленсиага»…

Когато се запознах с Анита, Лорелай Ли излизаше като история с продължение в списанието, което стана голямата любов на моя живот. С какво нетърпение само чакахме всеки следващ брой на «Харпърс базар»! И дори през ум не ни минаваше, че историята може и да свърши. Анита бе написала «Джентълмените предпочитат блондинки» като разказ и го бе изпратила на Х. Л. Менкън — големия редактор на 20-те години. Той току-що бе напуснал «Смарт сет» и бе станал главен редактор на «Американския Меркурий», но според него разказът не бе подходящ за там.

«Момиченце — бе казал той на Анита, — ти си правиш майтап със секса, а досега никой не си е позволявал това в Америка. Най-добре го изпрати на „Харпърс базар“ — там ще се изгуби между рекламите и няма да обиди никого.»

По онова време отговорен редактор бе Хенри Сел и за късмет разказът попадна първо в неговите ръце. «Не спирай дотук! — каза той на Анита. — Започнала си историята в движение, ами продължавай!» И така, докато Лорелай се появяваше в един брой на «Харпърс базар», Анита трескаво пишеше продължението за следващия брой. А след третия месец в списанието започнаха да се сипят реклами за мъжко облекло, коли и спортни стоки. Тогава за първи път мъжете започнаха да си купуват «Харпърс базар» и продажбата се удвои и дори утрои. Джеймс Джойс, който вече губеше зрението си, бе обаче предан читател на историята на Лорелай. А когато запитали Сантаяна, коя според него е най-добрата философска книга, написана от американец, той отговорил: «Джентълмените предпочитат блондинки».

След като историята на Лорелай свърши в «Харпърс базар», един мой приятел, който работеше в издателство «Ливрайт», ми предложи да отпечатаме няколко броя като книга, за коледен подарък на приятелите. Аз казах, че това е чудесна идея и така се появи първото «суетно» издание в не повече от 1500 екземпляра, което по-късно стана голяма рядкост, търсена от библиофилите.

Първото издание се разпродаде в същия ден, когато се появи по книжарниците. И въпреки че второто издание бе в 60-хиляден тираж, то също така бързо се изчерпа. Мисля, че само за да се задоволи първоначалния читателски глад, книгата претърпя 45 издания. През годините последваха и още. Но според мен Лорелай достигна върха на славата си, когато бе включена в Оксфордския сборник с известни цитати.

«Джентълмените предпочитат блондинки» стана бестселър на 13 езика. (Забележка към Хрушчов: «Къде ми е хонорарът, таварищ?».)“

Светът и нравите много са се променили от годината, когато Лорелай Ли се появи на сцената за първи път. Неотдавна, по време на едно интервю за телевизията в Лондон, ми зададоха следния въпрос:

„Госпожо Лус, в основата на романа ви е невижданият икономически бум на 20-те години. Ако трябваше да го напишете днес, каква щеше да бъде темата му?“

Аз без колебание отговорих:

„Джентълмените предпочитат джентълмени“.

С това интервюто приключи малко набързо.

А днес внуците на първите ми читатели четат моята малка книжка като история на онова време. И ако имат нужда от окуражаване, докато треперят в атомните скривалища на 60-те години, могат да намерят развлечение в приключенията на Лорелай Ли и смелост от любимата й философска мъдрост: „Усмихвай се, усмихвай се, усмихвай се!“.