Нора Робъртс
Окото на пламъка (1)

1.

Попаднал сред плетеницата от ветрове над реката Битъруутс, самолетът с парашутистите пожарникари се опитваше да не се отклонява от курса си. От бушуващите в горите долу пожари се извисяваха гъсти стълбове дим, като ръце, заплашващи да нанесат смъртоносен удар.

Роуан Трип наблюдаваше ужасяващото представление на майката природа. След броени минути щеше да се озове в този ад, обкръжена от влудяващия свят на изгаряща топлина, поглъщащи всичко пламъци, давещ дим. За да воюва с лопата и трион, със смелост и ловкост. Война, която нямаше намерение да загуби.

Стомахът й се бунтуваше при всяко разклащане на самолета, но се стараеше да не обръща внимание на неприятното усещане. През целия си живот бе летяла, всеки сезон се бореше с пожарите още от осемнайсетия си рожден ден. И през втората половина от последните осем години скачаше с парашут край огнищата на пожарите.

Беше обучавана, беше проливала кръвта си, беше обгаряна, превъзмогвайки болката и изтощението, за да стане една от зулитата. Така наричаха скачащите сред дима пожарникари от Мисула.

Протегна за миг дългите си крака и разкърши раменете си, притискани от раницата.

До нея партньорът й в днешния скок също оглеждаше терена и нервно потропваше с пръсти по бедрата си.

— Стихията изглежда доста зла.

— Ние сме по-зли.

Озари я за миг с широката си усмивка.

— Можеш да заложиш задника си.

Нерви. Сякаш видя как тръпките полазиха по кожата му.

Наближаваше краят на първия им сезон, замисли се Роуан. Джим Брейнър трябваше да се мобилизира преди скока. Някои винаги го правеха, докато други си подремваха за малко, преди да настъпят най-тежките моменти в операцията.

Този път тя бе избрана да скача първа от екипа, а Джим веднага трябваше да я последва. Ако той се нуждаеше от малко загрявка, тя щеше да му я осигури.

— Ще й видим сметката на огнената чума. Това е първият сериозен пожар през тази седмица. — Тя леко го сръга с лакътя. — Нали ти все повтаряше, че сезонът почти е приключил?

Той продължи да потропва с пръсти по бедрата си в някакъв свой, вътрешен ритъм.

— Не, това го казваше Мат — отклони той с още по-широка усмивка обвинението й към брат си.

— Това е типично за вас, двамата, като селски момчета от Небраска. Нямаш ли за утре вечер някоя гореща забивка?

— Моите забивки винаги са горещи.

Тя не му възрази, понеже бе виждала как Джим ловеше гаджета като пъстърви по речните бързеи при всяка свободна от дежурство вечер или при посещение в града. Той се бе опитал да свали и нея още на втората секунда след пристигането си в базата. Все пак прие философски отказа й. Роуан се придържаше твърдо към правилото да не се забърква в срещи с мъжете от отряда.

В противен случай дори и тя можеше да бъде изкушена. Джим имаше открито, дружелюбно лице, бързо огрявано от усмивка, а на всичкото отгоре и този блясък в очите. За миг се запита, само на шега, какво ли ще стане, ако отпуши тапата на тази бутилка, пълна с похотливост. А после, вече сериозно, реши, че той изобщо не ставаше за това. Макар че бяха на еднаква възраст, Джим изглеждаше твърде млад, твърде зелен, сякаш току-що пристигнал от фермата и може би малко сладникав под тънкия слой от незрялост.

— Кое момиче ще си легне тъжно и самотно, ако танцът ти с огнения дракон продължи по-дълго? — попита го тя.

— Люсил.

— Тя да не е онази дребната, която все се киска за какво ли не?

Пръстите му продължаваха да барабанят по коляното му.

— Способна е на много повече, а не само да се киска.

— А ти, Ромео, си толкова предан.

Джим отметна глава и се разлая рязко като куче. Роуан се засмя.

— Постарай се Доли да не узнае, че виеш като куче — промърмори тя. Знаеше, както всички тук, че той през целия сезон се чукаше яко с една от готвачките в базата.

— Мога да се справя с Доли. — Барабаненето с пръстите се засили. — С Доли ще се оправя.

Да, поклати замислено глава Роуан, нещо става тук. Точно заради това умните хора не се забъркват в интимни истории с хората, с които работят.

Тя го сръга леко в ребрата, защото се притесняваше от неспирното мърдане на пръстите му.

— Всичко наред ли е с теб, селски момко?

Погледът на бледосините му очи за миг се кръстоса с нейния, но бързо се отмести, а коленете му продължаваха да подскачат под неспирното барабанене на пръстите му.

— Няма проблеми. Както винаги, плаването ще е гладко. Трябва само да се спусна долу.

Тя сложи ръка върху неговата, за да го успокои.

— В тази игра трябва много да внимаваш, Джим.

— Тя е там. Точно там. Погледни стихията как си размахва опашката — отбеляза той. — Веднъж, след като ние, зулитата, се приземим долу, няма да е толкова дръзка. Ще я укротим, а утре вечер ще се забавлявам с Люсил.

Надали, въздъхна Роуан. Като гледаше отгоре огнището на пожара, прецени, че им предстоят поне два дни тежка и неуморна работа.

И то ако всичко се развива нормално.

Роуан се пресегна, за да вземе шлема си. Кимна към навигатора.

— Бъди готов. И по-спокойно, момко.

— Ледено спокоен съм.

Кардс си проправи път до екипа от десет парашутисти и оборудването, струпано в задната част на самолета, за да окачи края на предпазното си въже към ограничителния кабел.

Кардс извика на скачачите да проверят резервните си парашути и Роуан притисна ръце към екипировката си. Кардс, набит и широкоплещест ветеран, отвори задния люк и в самолета нахлу вятърът заедно с мириса на дима от пожара и горивото на самолета. Щом той протегна ръка към първия комплект от многоцветните ленти за проверка на въздушните течения, Роуан постави шлема си над късо подстриганата си руса коса, закопча каишката и нагласи предпазната маска пред лицето си.

Тя се загледа в цветните ленти, танцуващи на фона на задименото небе. Дългите им ивици се подмятаха бясно от турбулентните вихри, виеха се на спирали към югозапад, свиваха се на рула, издигаха се, сплитаха се на снопове, преди да се заплетат в короните на дърветата.

— Надясно! — извика Кардс в микрофона, прикрепен към слушалката, и пилотът започна десен завой.

Лентите от втория комплект бяха изхвърлени от люка и се понесоха като детски играчки, подхванати от вятъра. Ивиците се заплитаха или раздалечаваха, преди да увиснат накрая към оголената от дървета площадка за приземяване.

— Вятърът духа откъм реката, като се снижава над дърветата и по поляната — каза Роуан на Джим.

Над нея навигаторът и пилотът се разбраха за още няколко корекции в курса и още един комплект ленти се спусна от самолета.

— Няма да е лесно.

— Да. Разбирам. — Джим избърса устни с опакото на ръката си, преди да закопчее каишката на шлема си и да си нахлузи маската.

— Спусни самолета до три хиляди метра! — изкрещя Кардс.

До височината за скачане. Роуан зае позиция като първата за скока от групата парашутисти.

— Ще се снижим до три хиляди метра — провикна се тя към Джим, повтаряйки това, което бе чула от разговора на Кардс с пилота. — Но после ни очаква най-трудното. Пази се течението да не те повлече надолу.

— Няма да ми е за пръв път.

Видя усмивката му зад решетката на лицевата му маска — уверена, дори нетърпелива. Но нещо в очите му я тревожеше. Проблесна само за миг. Понечи отново да заговори, ала Кардс вече бе заел позиция отдясно на люка и й изкрещя:

— Готови ли сте?

— Готови сме — викна тя в отговор.

— Закачи се.

Роуан закопча предпазното въже.

— Иди до люка!

Тя приседна на ръба, с крака провиснали сред опасните вихри извън самолета, с наведено назад тяло. Наоколо се разнасяше силен грохот. Долу, в бездната, под протегнатите й крака, огънят бушуваше в трепкащо червено и златисто.

Нищо не можеше да се сравнява с този миг, когато пред теб оставаха единствено вятърът и огънят, възбудата и страхът, който винаги я изненадваше.

— Виждаш ли лентите?

— Да.

— Виждаш ли мястото за приземяване?

Тя кимна, постара се да запечата в паметта си участъка, където трябваше да се приземи, като следва цветните ленти.

Кардс повтори на Джим това, което бе казал на нея, почти дума по дума. Тя само кимна отново, вперила поглед в хоризонта. Представяше си как лети, как пада, как променя посоката, докато се носи надолу към целта.

Премина през четирите степени за проверка, а самолетът се завъртя в кръг и се задържа на височината за скачане.

Кардс наведе глава.

— Бъди готова.

„Готов, непоколебим“, отекнаха в главата й любимите думи на баща й. Вкопчи ръце в двата ръба на люка и си пое дъх.

И щом ръката на навигатора я тупна по рамото, тя скочи в небето. Нищо не можеше да се сравни с този безумен миг, когато се хвърляш през глава в пустотата. Започна да брои, вършеше го машинално, като дишането. Завъртя се над задимения долу пейзаж към отдалечаващия се самолет и зърна фигурата на Джим, скочил веднага след нея.

Наново се извъртя, за да преодолее напора на вятъра под краката си. Парашутът й се разтвори с внезапно подръпване и за миг тя се издигна рязко нагоре. Отново погледна към Джим и малко й олекна, като видя как и неговият парашут се разпъна на фона на чистото небе. Използва паузата на магическа тишина, настъпила след заглъхването на рева на самолета, за да улови краищата на двата шнура за насочване на парашута.

Вятърът се опитваше да я издуха на север, при това много упорито. Но Роуан бе не по-малко упорита от него в усилията си да се придържа към курса, който бе начертала в главата си. Докато лавираше сред кръстосаните въздушни течения, опитващи се да завъртят парашута, тя не преставаше да следи терена под себе си.

Турбулентните вихри опъваха яростно шнуровете. От обхванатата от огъня земя се надигаше силна горещина. Ако вятърът надделееше, имаше опасност да не улучи участъка за приземяване и да налети върху дърветата с риск да увисне на клоните. Или да се стигне до нещо още по-лошо, да се отдалечи на запад и да попадне сред пламъците.

Дръпна силно шнура си и се озърна тъкмо навреме, за да забележи как Джим бе уловен от течението и се завъртя във въздуха.

— Изтегли се надясно! Изтегли се надясно!

— Разбрах! Разбрах!

Но за неин ужас той зави наляво.

— Надясно, по дяволите!

Трябваше да се обърне, за да довърши спускането си. Но радостта от почти безупречния скок точно в предвидения участък моментално отстъпи пред обзелата я пронизваща паника — Джим се носеше на запад, безпомощен да промени полета на парашута.

Роуан улучи набелязаното за приземяване място и се претърколи. Веднага се изправи на крака и откопча ремъците. И тогава й се стори, че се е озовала в центъра на пожара.

Защото чу отчаяния вик на партньора си.

 

 

Викът я събуди и отекна в главата й. Разтреперана, Роуан се сви на кълбо в мрака.

„Стига, стига, стига!“, заповяда си младата жена и отпусна глава върху коленете си, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане.

Няма смисъл, каза си. Няма смисъл отново да го преживява, да си припомня всички подробности, всички мигове, да се пита отново и отново дали не е можела да промени поне едно нещо.

Не преставаше да си задава въпроса защо Джим не я бе последвал към предварително уточнения участък за приземяване. Защото, по дяволите, беше дръпнал грешния шнур.

И бе полетял право към високите стволове и смъртоносните клони на горящите дървета.

Месеци изтекоха оттогава. Имаше цялата дълга зима, за да го преживее. И мислеше, че го е сторила и кошмарът е избледнял в паметта й.

Вероятно завръщането й в базата бе пробудило спомена. Разтри лицето си с двете си ръце и приглади назад косата си, която само преди няколко дни бе подстригала.

Наближаваше сезонът на пожарите. Опреснителният курс щеше да започне съвсем скоро, само след два часа. Спомени, съжаления, скръб — всичките те не я оставяха на мира. Но тя се нуждаеше от сън, от още един час поне, преди да се впусне в изтощителния, като наказание, крос от три мили. Или четири хиляди и осемстотин метра.

Беше дяволски добра в умението да си заповядва да заспива, независимо кога и къде. Можеше да налучка най-безопасната зона при гасене на пожари след рискован скок от самолет. Знаеше как да се храни и да спи само когато се налага и се открива възможност за това.

Но като затвори отново очи, пак се озова в самолета, пак се извърна и видя срещу себе си широката усмивка на Джим.

Трябваше да пропъди спомена. Скочи от леглото, взе си душ, после се зареди с малко кофеин, само колкото да се разбуди, а накрая леко разгря, за да е готова за теста по физическа издръжливост.

Продължаваше да удивлява колегите си скачачи с това, че никога не пиеше кафе, освен ако нямаше друг избор. Предпочиташе го студено и сладко. След като се облече, Роуан взе една кока-кола и едно енергийно блокче с шоколадова глазура и излезе навън, където небосводът плахо просветляваше от изток, а въздухът още оставаше студен, както бе характерно за ранната пролет в Западна Монтана.

Звездите избледняваха по бездънното небе като стапящи се малки свещи. Възползва се от обкръжаващите я мрак и тишина. Осигуряваха й комфорт, спокойствие и възможност да остане сама със себе си. Само след около час базата ще се събуди и въздухът ще се изпълни с оживление.

Тъй като тя по принцип предпочиташе мъжка компания както за разговори, така и за приятелство, не възразяваше, че в базата мъжете преобладаваха. Но ценеше и усамотението си, когато можеше да остане в пълна тишина, тези малки отрязъци от време, толкова редки и затова толкова скъпоценни през сезона. Следващото най-приятно занимание за нея бе да се наспи добре преди следващия ден, запълнен с напрежение и стрес.

Повтаряше си, че не бива да се тревожи за днешното бягане. Нали през цялата зима не бе преставала да тренира упорито и сега бе в най-добрата си форма. И все пак това въобще не я успокояваше.

Всичко можеше да се случи. Да изкълчи глезен, внезапно да се схване някой мускул или дори да загуби самообладание. Или просто бягането да протече зле за нея.

И на други се бе случвало. Понякога се възстановяваха, понякога не.

Не, черногледството нямаше да й помогне. Сдъвка енергийното блокче, изпи колата и се загледа в зората, обагряща с първите си проблясъци назъбените, покрити със сняг върхове на запад.

Когато няколко минути по-късно влезе в залата за фитнес, разбра, че усамотяването беше дотук.

— Здрасти, Тригър — кимна тя на мъжа, който правеше упражнения за укрепване на коремните мускули върху рогозката на пода. — Какво ново при теб?

— Все си мисля, че всички ние сме откачени. Какво правя тук аз, по дяволите, Ро? Та аз съм един шибан четирийсет и три годишен дъртак.

Тя разгъна една от рогозките и се зае с разтягане на краката.

— Ако не беше откачен, нямаше да си тук, но пак щеше да си останеш шибан четирийсет и три годишен дъртак.

Високият метър деветдесет и шест сантиметра Тригър Гълч приличаше на добре изпипан механизъм, без грам тлъстина, с носов тексаски говор и пристрастеност към каубойски ботуши.

Той изсумтя след серията коремни преси.

— По-добре щях да се чувствам, ако се излежавах на плажа в Уайкики.

— Можеш да продаваш недвижими имоти в Амарило.

— Бих могъл. — Избърса лицето си и се обърна към нея. — Мога да го кажа с деветдесет и пет процента сигурност, че това ще се случи през следващите петнайсет години, след което ще се пенсионирам и ще се пека на онзи плаж в Уайкики.

— Слушала съм, че плажът в Уайкики в Хаваите бил пренаселен.

— Да бе, това е дяволският проблем. — Той се надигна, добре изглеждащ мъж с кестенява коса, започнала да посивява, и белег на лявото коляно от операция на менискуса. Усмихна й се, когато тя се излегна назад, повдигна десния си крак и го опря до носа си. — Изглеждаш добре, Ро. Как мина почивката?

— Оживено. — Повтори упражнението с левия си крак. — Нямах търпение да се върна, за да си почина.

Той се засмя.

— А баща ти как е?

— Съвсем добре. Стабилен като златото. — Роуан се надигна и прегъна на две дългото си гъвкаво тяло. — Малко натъжен по това време на годината. — Тя затвори леденосините си очи и повдигна над главата си сгънатите си крака. — Липсва му началото на сезона, когато всички се връщат, но бизнесът не му оставя време за размисли.

— Макар и с хора, на които, за разлика от нас, скачането от самолети не им е професия.

— Но плащат много добре за това. Миналата седмица имаше един особен случай. — Роуан разтвори краката си широко като буква „V“ и улови върховете на пръстите си. — Една двойка реши да отпразнува своята петдесетгодишнина със скок. Вместо бакшиш ми подариха бутилка френско шампанско.

Тригър седна и се загледа в нея, когато тя се изправи на крака за йогийската поза „Посрещане на слънцето“.

— Още ли водиш онзи клас за хипита?

Роуан застана на длани и колене за повдигане и спускане на таза, но спря и го стрелна съжалително.

— Това е йога, старче. И да, още давам индивидуални уроци извън сезона. Помага ми да пазя задника си от тлъстините. Ами ти?

— Аз пък ги трупам. Така ще имам повече мазнини за изгаряне, когато започне истинската работа.

— Ако този сезон продължава все така лениво, само ще си седим на дебелите задници. Виждал ли си Кардс? Тази зима май не се нуждаеше от нови помощници.

— Има нова жена.

— Сериозно? — Тя седна на рогозката, след което започна в темпо странични извивания.

— Запознал се с нея през октомври пред фризерите за замразени храни в гастронома, а за посрещането на Новата година се преместил при нея. Учителка, с две деца.

— Учителка? Деца? Кардс? — Роуан поклати глава. — Трябва да е любов.

— Все нещо трябва да е. Каза, че тя и децата може би ще дойдат тук в края на юли и навярно ще останат до края на лятото.

— Започва да звучи доста сериозно. — Тя се измести, за да започне следващата серия упражнения, но не изпусна Тригър от погледа си, докато заемаше новата си позиция. — Явно тази жена трябва да е нещо по-особено. Все пак ще е по-разумно да види как тя ще се справи със сезона. Едно е да се сприятелиш със скачач в дима през зимата, но съвсем друго е да издържи с него през лятото. Тогава се случва семействата да се разпадат като счупени яйца — добави тя и й се прииска да не го бе казала, защото при тях влезе Мат Брейнър.

Не го бе виждала от погребението на Джим и макар да бе говорила няколко пъти с майка му, не беше сигурна дали Мат се е върнал.

Изглежда поостарял, отбеляза тя. Има по-уморен вид с тези бръчки около очите и устата. Толкова прилича на брат си с гъстата си светлоруса коса и бледосините си очи, че чак сърцето да те заболи. Погледът му се плъзна покрай Тригър и се прикова върху лицето й. Роуан се зачуди колко ли усилия му струваше да й се усмихне.

— Как си?

— Много добре. — Тя се изправи и избърса длани в анцуга си. — Само се потя от нерви преди изпита по физическа издръжливост.

— Мисля, че и с мен ще е така. Или ще оплескам нещо и ще се втурна към града, за да си поръчам двойна порция палачинки.

— Ще се заемем с палачинките след кроса. — Тригър се приближи и му протегна ръка. — Радвам се да те видя, момко.

— Също и аз.

— Отивам за кафе. Има още доста време, преди да ни извикат.

След като Тригър излезе, Мат пристъпи навътре и вдигна една десеткилограмова тежест. После отново я остави на мястото й.

— Всеки, който ме види, се… замисля. Струва ми се странно, поне донякъде.

— Никой няма да го забрави. Радвам се, че се върна.

— Не зная дали и аз се радвам, но не виждам какво друго да направя. Както и да е. Искам само да ти благодаря, че си говорила с мама, че си й казала онези хубави неща. Това означава много за нея.

— Иска ми се… Ех, ако желанията бяха коне, сега щях да имам родео. Радвам се, че се върна. Ще се видим във вана.

 

 

Тя разбираше Мат, той наистина нямаше какво друго да прави. С това можеха да се обобщят чувствата на мъжете в базата, както и на четирите жени — включително и нейните, които се настаниха във вана, за да потеглят към мястото за старта на кроса като първа професионална проверка. Роуан седна на една от седалките и се остави да я разсейват шумът и разговорите наоколо.

Пускаха се доста солени шеги за натрупаното през зимата допълнително тегло, специално внимание получи популярната тема за тлъстите задници. Тя затвори очи в очакване нервите й да се поотпуснат. Край нея се сипеха добронамерени закачки при влизането на следващия им колега, който веднага побърза да се ръкува с нея.

Джанис Петри, една от четирите жени в отряда, се настани на съседната седалка. Дребната й стегната фигура й бе спечелила прякора Елф. Приличаше на дяволита и наперена водеща мажоретка.

Тази сутрин ноктите й бяха лакирани в яркорозово, а бляскавата й кестенява коса бе привързана отзад на опашка, стегната с ластик.

Беше красива като декоративна свещ, често се кискаше шумно, но в същото време бе способна да работи по четиринайсет часа, за да изгражда преградна линия срещу някой пожар.

— Готова ли си за рок, Шведке?

— И за рок, и за рокендрол. Защо си сложила грим преди този проклет изпит?

Джанис запърха с дългите си гъсти мигли.

— Така тези нещастни момчета ще имат нещо хубаво за гледане, когато се прекатурят през финалната линия. Когато ще видят, че аз ще съм първата.

— Ти наистина си дяволски бърза.

— Дребна, но способна. А ти провери ли новаците?

— Не още.

— Тук има шест от нашата порода. Може би ще се сдобием с достатъчно жени, за да си спретнем един готин кръжок по шев и кройка. Или клуб на любителите на книгата.

Роуан се засмя.

— А след това ще организираме разпродажба на домашни курабийки.

— Най-добре ще е с тарталетки. Те са ми слабостта. Местността тук е толкова красива. — Джанис се наведе напред, за да има по-добър изглед през прозореца. — Винаги ми липсва, като не съм тук. Все се питам какво търся в града и защо се занимавам с психотерапия в кънтри клуба с разни типове, страдащи от епикондилит. — Въздъхна, преди да продължи: — А после, през юли, ще се питам какво правя тук, ще се въртя в леглото, без сън да ме лови, всичко по тялото ще ме боли, а в града мога да си закусвам в басейна.

— Дълъг е пътят от Мисула до Сан Диего.

— Дяволски си права. Ти нямаш тази грижа. Нали живееш тук. За повечето от нас това е само временен дом, докато не приключи сезонът и не се приберем по домовете си, нашият дом е тук. Така може да ти изгорят бушоните.

Щом колата спря, тя завъртя топлите си кафяви очи към Роуан.

— Ето че отново се започва.

Роуан се измъкна от вана и пое дълбоко дъх. Въздухът ухаеше на нещо свежо, на нещо ново. Наближаваше пролетта, когато всичко тук ще се раззелени, ще се изпълни с цветя и благоуханен ветрец. Огледа флагчетата, маркиращи трасето, в това време Майкъл Малката мечка, мениджърът на базата, съобщаваше изискванията.

Дългата му черна брада се спускаше по яркочервеното му яке. Роуан знаеше, че той държи в джоба си ролка с дражета, вместо кутията марлборо, защото през зимата отказа цигарите.

Малката мечка и семейството му живееха в къща, разположена съвсем близо до базата. Жена му работеше при бащата на Роуан.

Всички бяха наясно с правилата. Да пробягат разстоянието, при това за по-малко от двайсет и две минути и трийсет секунди, или да си ходят. След седмица можеха отново да се явят за проверка. Ако и тогава се провалят? Тогава трябваше да си търсят друга работа за лятото.

Роуан се зае с разтягането на мускулите и сухожилията на коленете и глезените, бедрата, прасците си.

— Мразя тази работа.

— Ще се справиш. — Тя сръга Кардс с лакът в корема. — Мисли си, че от другата страна на линията на финиша те очаква най-вкусната пица, мечтата на чревоугодниците.

— Цуни ме отзад.

— Като ти е станал задникът толкова голям? Ще ми отнеме доста време.

Той се засмя, докато се подравняваха в редицата.

Роуан се успокои. Постара се още по-добре да овладее и тялото си, и мислите си. Малката мечка се върна при колата. Щом ванът потегли, Роуан натисна бутона на хронометъра на китката си, същото направиха и останалите от групата. Познаваше ги добре, беше работила с тях, бе проливала пот с тях, бяха рискували живота си заедно. И сега на всички желаеше само много късмет и успех.

Но през следващите двайсет и две минути и половина всеки от тях — мъж или жена — трябваше да разчита само на себе си.

Роуан се втурна напред и се затича с все сила заради това, което в голяма степен бе смисълът на живота й. Проправи си път през множеството и чу, както и другите, окуражаващи възгласи и присмехулни подвиквания, в зависимост от това кое ще може най-силно да ги тласне да напрегнат докрай силите си. Знаеше, че коленете ще болят, гърдите ще туптят, стомахът ще се разбърка. Пролетните тренировки успяха да потушат болките от някои стари травми, но подсилиха други.

Не трябваше да мисли за това. Съсредоточи се изцяло върху първата миля и когато премина покрай маркера, видя, че времето й е четири и дванайсет.

Втора миля, отбеляза си тя, като се стараеше да поддържа равномерно темпо — дори и когато Джанис я задмина с мрачна усмивка. От ходилата към глезените й се надигна горещина, сетне се изкачи още по-високо, по прасците й. Пот се лееше по гърба й и отпред, над бясно препускащото й сърце.

Можеше да забави ритъма — времето й беше добро, но стресът от виденията й за препъвания, изкълчени глезени, прогарящи спомени от миналото я тласкаше напред.

Не се отпускай!

Като пробяга и втората миля, вече беше преглътнала мъките от изгарящата умора, не обръщаше внимание на потта, с изпразнено от мисли съзнание. Още една миля. Всичко три. Четири хиляди и осемстотин метра. Подмина някого, беше задмината от други, а пулсът отекваше в ушите й. Както преди всеки скок с парашута тя гледаше само към хоризонта, където небето се сливаше със земята. Любовта й към тях я пришпорваше през последната миля.

Профуча покрай последния маркер и чу как Малката мечка извика името й и времето й: Роуан Трип, петнайсет и двайсет. Успя да протича още двайсетина метра, преди да успее да убеди краката си, че всичко е наред и вече могат да спрат.

Преви се на две и си пое дъх с плътно затворени очи. Както винаги, след поредния изпит за издръжливост й идеше да се разплаче. Не заради физическото натоварване. Тя, всъщност всички от екипа, се бяха сблъсквали с много по-трудни, по-опасни предизвикателства. Но стресът, забил нокти в ума й, най-после започна да се стопява.

Трябваше да продължи да е това, което искаше да бъде.

Отдалечи се от трасето, но остана да слуша имената и времената на другите бегачи. Вдигна ръка и поздрави Тригър с ръкопляскане, когато той пробяга трите мили.

Всички, приключили кроса, застанаха пак в редица. Отново бяха един отбор, искаха останалите им съотборници също да се справят, да постигнат добри времена. Тя погледна хронометъра си. Наближаваше крайният момент, а оставаше още четирима от техните да прекосят финалната лента.

Кардс, Мат, Янгтри, който празнуваше или по-скоро жалееше своята петдесет и четвърта годишнина, както и Гибънс, който се оплакваше от болки в коляното и силно накуцваше през тези последни метри.

Кардс профуча през финала три секунди преди определеното време. Янгтри го следваше по петите. Лицето на Гибънс бе плувнало в пот от болка и стискане на зъби. Но Мат? На Роуан й се стори, че той едва тича.

Погледите им се кръстосаха. Тя стисна юмрук и си представи как го влачи, и него, и Гибънс, през тези финални няколко метра, докато часовниците отброяват последните секунди. Можеше да се закълне, че вече виждаше как Мат достига финала и се строполява на земята.

Той закова хронометъра на двайсет и две минути и двайсет и осем секунди, а Гибънс беше само на половин секунда след него.

Раздадоха се бурни приветствия. Постигнаха триумф за още един сезон.

— Реших, че двамата сте се наговорили да добавите малко напрежение — усмихна им се Малката мечка и прибра бележника си. — Добре дошли отново в отбора. Имате по минута да се порадвате на успеха, след което се качваме във вана.

— Здравей, Ро! — Тя се извърна, като чу вика на Кардс, точно навреме, за да го види как се приведе и с мъка си пое дъх.

Отново бяха заедно.