Клер Лоримър
Шантал (25)

Двадесет и трета глава

Април 1839

Шантал и Замби седяха със скръстени крака на полянката сред дърветата и плетяха нови постелки от палмови влакна. Една огромна костенурка, кръстена от Шантал Джордж, която в последно време беше станала съвсем питомна, доволно дремеше близо до тях. От време на време животното примигваше с черните си очички и наместваше по-удобно грапавата си глава. Малките птички весело подхвръкваха около двете момичета в очакване на някое вкусно късче. Една от тях безстрашно кацаше на рамото на Шантал, по краката й, дори на главата й.

Малко по-далеч едно младо магаре усърдно пасеше обилната зеленина. Веднъж, като търсеха храна из острова, Шантал и Замби откриха стадо диви магарета. Едно малко магаренце ги последва чак до полянката, където бяха колибите им. Динес предположи, че майка му е умряла, защото след магаренцето не беше тръгнало никое по-възрастно животно. Междувременно то се привърза към тях като същинско кученце и стана любимец на Шантал.

И тримата бяха много изненадани, че са намерили стадо магарета на този далечен остров и Шантал се почувства изпълнена с нова надежда, когато Динес изказа предположение, че животните са се спасили на брега след корабокрушение.

— Това доказва, че и покрай нашия остров минават кораби — заяви тя. После се обърна към Замби и с въздишка допълни: — Току-що се сетих, че съм навършила осемнадесет години, Замби. Представи си, имах рожден ден и не се сетих.

Замби отпусна хамака, с който се занимаваше, и с усилия преброи годините си на пръстите на ръцете си.

— Замби също осемнадесет! — усмихна се тя.

Шантал остави работата си и се загледа към безкрайната далечина на синьо-зелената вода. Някъде на хиляди мили зад хоризонта се намира Англия, помисли си замечтано тя.

— Вече почти не си спомням как празнувах седемнадесетия си рожден ден, толкова отдавна ми изглежда! — въздъхна тя. — Дойдохме на Коативи само преди пет луни, но вече забравих живота, който водех в Англия.

Очите на Замби развеселено просветнаха.

— Сеньорита каза пет луни! — изхихика тя. — Говори като Замби.

Шантал мрачно се усмихна. Не е изненадващо, че говоря като Замби, замисли се тя, и без това тук няма друг човек, с когото мога да си поговоря. С Динес разменяше само по няколко думи, и то когато беше неизбежно.

Откакто за втори път го беше отблъснала, тя се държеше с него хладно и пренебрежително, но с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да спазва правилото, което сама си беше наложила.

За нещастие Динес се правеше, че не забелязва студенината й. Макар че никога не се опитваше да се доближи до нея, той не я изпускаше от очи. Тези странни блестящозелени очи следваха всяко нейно движение, сякаш мъжът беше някое диво животно от джунглата, което дебне плячката си и търпеливо очаква признак на слабост от нейна страна.

Шантал беше забранила на Замби да говори за Динес като за неин съпруг и да обсъжда въпроса за така наречената „сватба“. В очите на Замби се четеше ужасно смущение, когато вечер Шантал се прибираше сама в колибата си и оставяше Динес край бавно гаснещия огън или когато напълно го изключваше от разговорите им. Държеше се, сякаш него го няма и даваше уроци на Замби по четене и писане.

Постепенно за Шантал ставаше все по-трудно да пренебрегва Динес. Когато той ловуваше някъде из острова, тя се улавяше, че непрекъснато поглежда към края на поляната и очаква завръщането му. Понякога той се появяваше едва след свечеряване и против волята си Шантал се тревожеше да не би нещо да му се е случило. Когато най-после силната му млада фигура се мернеше между палмите и Замби се затичваше насреща му с радостен писък, тя се стараеше да се държи така, сякаш завръщането му изобщо не я засяга. Предпочиташе да се скрие в колибата си и да чака там, докато се появеше Замби и й съобщеше:

— Сеньор вече върнал. Време вечеря!

Но Шантал не можеше да измами Динес. Напротив, упоритостта, с която се държеше на разстояние от него, засилваше убеждението му, че младата жена избягва близостта му само защото няма доверие в собствената си въздържаност. Дните минаваха и той със задоволство наблюдаваше предателските признаци на нерешителност и колебание. Това улесняваше решението му да я изчака търпеливо, защото беше сигурен, че в крайна сметка тя ще отстъпи.

Наистина Шантал се опитваше да си втълпи, че умело скрива от всички вълнението, което я обхващаше в близост до него. Но от вниманието на Динес не убягваше, че дишането й се ускорява и гърдите й бързо се вдигат и отпускат, когато се обръщаше към нея. Веднага забелязваше и предателската червенина, която заливаше лицето й, когато той й подаваше нещо и уж случайно докосваше ръката й. Тогава тя цялата се разтреперваше и миглите й трепкаха. Динес знаеше, че тялото й се стреми към него, макар че разумът й все още се опитва да се съпротивлява.

Твърдото решение на Шантал да не се поддава на чувствата си се разклати най-неочаквано през един топъл ден в началото на април. Динес беше наредил на двете момичета да съберат банани и от вкусния зеленчук, който беше ежедневна съставна част от менюто им. Самият той отиде да лови риба, защото, както обясни, печените птици ужасно са му омръзнали и много му се иска някакво разнообразие.

Късно следобед Динес се върна от риболова. Беше ходил чак до другия край на острова и изглеждаше доволен.

— Тази вечер ще имаме царско ядене! — заяви той и пусна в пясъка препълнената кошница. — Днес ще готвя аз, Замби. Ще ви направя супа от раци, скариди, лангусти и разни други лакомства, каквито никога не сте вкусвали!

И той се зае да разтваря черупките и да реже рибите на парчета. После сложи всичко в едно гърне, докато Замби събираше дърва за огъня. Когато супата завря, негърката недоверчиво помириса парата, която се издигаше от съда, и попита:

— Какво ядем? — Лицето й издаваше тревога.

Динес се усмихна.

— Изненада! — каза той. После се обърна към Шантал и прибави: — Веднъж бях на гости при един французин, който бил главен готвач, преди да стане пират. В родината си приготвял това прекрасно ястие, наречено буйабес. Ще видите колко ще ви хареса!

След като опита супата няколко пъти и най-после заяви, че вечерята е готова, той напълни черупките на кокосовите орехи, които използваха вместо чинии. Шантал беше гладна и любопитна да изпробва новото ядене, но почака малко, защото не искаше да прояви твърде явен интерес към кулинарните му умения. Замби обаче вдигна черупката до носа си и няколко пъти звучно помириса супата. Докато Динес развеселено я наблюдаваше, тя потопи пръст в течността и го облиза.

— Нямаш ли доверие в готварското ми изкуство? — засмя се той.

Но Замби с писък запрати в огъня кокосовата черупка, обърна се към него и със силен удар изби вечерята от ръката му.

— Не добре! Лошо! Много лошо! — изкрещя тя. Едновременно с това се обърна към Шантал и издърпа черупката от ръцете й. Съдържанието й се изля на земята.

Като треснат от гръм Динес седеше и втренчело гледаше Замби.

— Сигурно в супата е имало нещо, което досега не сме опитвали — промърмори Шантал. В суматохата беше забравила решението си никога вече да не разговаря с Динес.

С намръщено чело португалецът скочи на крака. Никога не бяха го виждали толкова ядосан.

— Сега вече край, Замби! Толкова се старах да ви сготвя нещо ново, а ти…

— Това не хубаво, сеньор! Прави болно! — прекъсна го Замби и посочи гърнето, което димеше на триножника. Със сълзи на очи извика: — Риба лоша, сеньор! Прави болно!

— Рибата е току-що уловена! — отговори Динес със святкащи от гняв очи. — Всичко, което сложих в гърнето, хванах сам преди по-малко от два часа.

Замби се хвърли в краката му. По черното й лице се стичаха сълзи. Тя умолително вдигна очи към господаря си.

— Риба лоша! — изхълца тя — Замби знае. Риба прави мъртъв!

Шантал, която се вслушваше в разговора им, усети, че й прилошава, когато смисълът на думите достигна до съзнанието й. В супата имаше отровна риба. А Динес вече беше ял от нея!

Динес се извърна към Шантал. Изгорялата му от слънцето кожа беше станала смъртнобледа.

— Там имаше една риба… Никога по-рано не я бях виждал.

После се опита да я опише колкото се може по-точно. Рибата била около двадесет и пет сантиметра дълга, с кръгъл гръб на зелени и черни точици, с жълтеникави очи. Двете двойки перки били оранжеви и зеленикавосини. Пъстрата опашка имала жълта ивица в средата.

Замби все още клечеше в пясъка и продължаваше да хълца. Тя кимаше при всяка дума на Динес и даваше да се разбере, че рибата й е позната.

Шантал коленичи пред нея.

— Сеньорът не яде много от супата! — прошепна тя. — Само няколко пъти я опита, Замби. Такова малко количество не може да му навреди, нали? — попита обезпокоено тя.

По бузите на Замби се стичаха потоци сълзи.

— Яде риба и умира! — проплака тя.

Шантал ужасено погледна към Динес.

— Не може да бъде! — заекна тя. — Замби преувеличава, нали, Динес?

Той отговори на погледа й със свиване на вежди.

— Честно казано, Шантал, не знам. Постепенно ме обхваща подозрението, че рибата е била питон. Често съм чувал за нея, но никога не бях я виждал. Среща се често в Индийския океан. Вероятно Замби я е виждала по африканското крайбрежие, но много се надявам, че не разбира кой знае колко от тия работи. Във всеки случай се чувствам отлично.

Замби беше престанала да плаче и със знаци се мъчеше да убеди Динес, че трябва да се опита да повърне.

— Тя е права! — каза Шантал и като видя, че Динес се колебае, добави: — Ако рибата наистина е била отровна… — Гласът й пресекна, защото страхът на Замби се беше пренесъл върху нея. — Направи това, за което те моли Замби! — прошепна тя. — Моля те!

— Е, добре, щом настояваш, Куш-куш!

Когато с нежна усмивка я нарече отново с това галено име, Шантал се обърна настрани, за да не види сълзите в очите й.

— Нищо няма да му стане, Замби — заяви тя колкото се може по-убедително, макар че съвсем не вярваше в това.

Скоро Динес се върна и обясни, че все още се чувства отлично.

— Макар че гледката на разстроените ви лица съвсем не е успокоителна! — добави с усмивка той.

— Няма нищо смешно! — укори го Шантал. — Ако беше хапнал малко повече…

— Но не ядох! — прекъсна я безгрижно Динес. — Освен това съвсем не съм убеден, че рибата е била отровна.

Вече бяха готови да повярват, че предупреждението на Замби е вдигнало фалшива тревога, когато Динес внезапно се оплака, че усеща странно дразнене по езика.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо — промърмори той.

Дразненето бързо се разпространи в устата и гърлото и скоро се появиха болки в мускулите и гадене. Замби, която обикновено имаше неизтощим запас от идеи, се оттегли безмълвно в своята колиба и започна тихо да нарежда. Шантал почувства, че в душата й се надига паника. Явно Динес също се уплаши, защото гласът му прозвуча измъчено:

— Май Замби вече ме оплаква! — Той прокара ръка по гърлото си и страхливо вдигна очи към Шантал. — Много ми е трудно да говоря — промърмори дрезгаво той. — Явно Замби е поставила правилна диагноза. Не е ли жестока иронията на съдбата, Куш-куш, аз, който съм преживял толкова опасности, да умра тук от една отровна риба!

— Няма да умреш! Няма да го допусна! — изкрещя Шантал.

Като видя, че Динес се олюлява, тя го хвана под ръка и го отведе в колибата. Той се отпусна тежко в постелята си. Лицето му блестеше от пот. Шантал с ужас се вгледа в него и видя как тялото му внезапно се сгърчи и затрепери от жестокия пристъп.

Тя изтича в колибата на Замби и разтърси раменете на плачещото момиче.

— Сеньорът е много болен! — извика тя. — Бързо, Замби, намери някаква билка! Сигурно има противоотрова.

— Няма растение прави здрав! — отговори през плач Замби. — Сеньор умре… и то скоро!

Страхът на Шантал се обърна в гняв. Тя плесна момичето през лицето.

— Не смей да говориш така! — изкрещя диво тя. — Ще оздравее, ще видиш!

Хукна обратно към колибата на Динес и видя, че той не помръдва. Само по очите му личеше, че още е в съзнание. Обхваната от ужас, Шантал разбра, че тялото му е парализирано.

— О, Динес! — изплака тя и се отпусна на колене до него. После хвана безжизнената му ръка. — Не бива да умираш! Няма да го понеса. Моля те, опитай се да живееш! Каквато и да е отровата, тя ще измъчи тялото ти, но все някога въздействието й ще отслабне. Трябва да се бориш срещу нея с цялата сила на волята си! Не искам да умреш!

Зелените му очи с усилие се обърнаха към нея. В тях просветна въпрос. Шантал потрепери от ужас. Непоклатимото убеждение на Замби, че смъртта е неизбежна, подкопа вярата й в спасението му. Състоянието на Динес беше толкова лошо, че едва ли щеше да изкара нощта. По лицето й потекоха сълзи.

— Не умирай, моля те! — изхълца тя. — Какво ще правим сами на този остров? Моля те, Динес, не ни изоставяй! Замби те обича, а аз… аз също имам нужда от теб. Щом оздравееш, ще се омъжа за теб, обещавам ти. Чуваш ли ме, Динес?

Динес не даде знак, че импулсивната й клетва е достигнала до съзнанието му. Следващият пристъп разтърси тялото му. Шантал скри лице в ръцете си, за да не гледа мъчителните гърчове.

Тежкото му, пресекливо дишане я накара да открие лице. Беше сигурна, че смъртта наближава. Започна да се моли и да призовава Бог да му прости злодеянията и да го остави жив заради нея.

Нощта не свършваше. Шантал заспиваше, събуждаше се и отново се молеше. От време на време изтриваше лицето и тялото му с влажна кърпа. После мокреше гърлото му с малко вода, макар че всеки път й се налагаше да разтваря със сила вцепенените му челюсти.

Когато денят настъпи както обикновено с многогласен птичи хор, Шантал безпомощно се вгледа в неподвижното тяло до себе си. Беше сигурна, че Динес е умрял, докато е спала. С празен поглед в сухите си очи тя се наведе над него. Но от устните й се изтръгна въздишка на облекчение, когато видя, че гърдите му едва забележимо се повдигат. Дишането му почти не се усещаше, но беше станало равномерно. Трескава, изпълнена с нова надежда, тя изля няколко капки вода в устата му и веднага след това забеляза, че устните му помръдват. Тялото му беше покрито със студена пот, но пулсът беше ритмичен и дори леко се засилваше.

Шантал изскочи от колибата и извика Замби. С подути от плач очи негърката я последва при Динес. Тя се наведе над господаря си и дълбоко въздъхна. После се обърна към Шантал и в ъгълчетата на устните й просветна едва забележима усмивка.

— Сеньорита право каза. Сеньор вече по-добре!

— Слава богу! — извика Шантал. — Господ чу молитвите ми!

— Ти се моли на бял бог? — попита любопитно Замби.

Шантал кимна.

— Лек на бял бог по-силен от този на черен! — установи делово Замби. — Черно момче яде риба и умря. Черен бог не можа спаси брат на Замби.

След два дни Динес вече можеше да говори и тялото му постепенно се подчиняваше на волята му. Лежеше в сянката на палмите пред колибата и разговаряше с Шантал за религиозните възгледи на Замби.

— Не отричам възможността Господ да е чул молитвите ти, Куш-куш — промълви замислено той. — Но не бива да забравяме, че ядох съвсем малко от супата. То не беше достатъчно да ме убие като брата на Замби. — Той й се усмихна с нежност. — Все едно къде е истината — въпреки всичко ти благодаря, че си се молила за живота ми. През изминалите месеци често имах чувството, че предпочиташ да ме видиш мъртъв. Радвам се да узная, че си се бояла за мен…

Шантал плахо се усмихна. Беше трогната от кротката му искреност. Динес все още беше много слаб, но в очите му проблеснаха познатите подигравателни искрици, когато продължи:

— Мисля, че няма да предложа провансалската супа дори на най-злия си неприятел! Отравянето беше извънредно болезнено. Никога не съм се страхувал толкова за живота си.

— За мен също беше ужасно! — прошепна Шантал.

— Наистина ли, Куш-куш! Ти прояви голяма смелост, като цяла нощ остана до леглото ми. Замби ми каза, че напълно се е отчаяла и не е виждала смисъл да се бори за живота ми. Най-много ме утешава мисълта, че си била до мен, преди да загубя съзнание.

Той посегна към нея, хвана ръката й и нежно я целуна.

— Отново сме приятели, нали? Почти се радвам на отравянето си, щом то беше цената на твоята промяна…

Шантал потрепери.

— Не искам да говорим повече за смъртта — прошепна тя. — Плаши ме мисълта за нашата безпомощност. Ако стане нещастие или се разболеем, нямаме нито лекарства, нито лекар.

Динес стисна ръката й.

— По-добре е да не мислим за това — усмихна се той. — Нека поговорим за нещо по-хубаво. Щом си се страхувала за мен, значи ме обичаш. Готова ли си най-после да станеш моя жена?

Шантал тайно се питаше дали трябва да спази обещанието, дадено пред леглото му. Но не можа да си отговори. Едно обаче беше ясно — от сега нататък вече не можеше да се преструва, че е равнодушна към него. Не можа да скрие дълбоката си тревога за здравето му и не се изненада, че Динес веднага усети промяната в поведението й.

— Вече половин година живеем на Коативи — върна се Динес на темата със свойствената си упоритост. — Не смяташ ли, че бях достатъчно търпелив, Куш-куш? Междувременно сигурно си разбрала колко те обичам.

Шантал кимна. Не се съмняваше в любовта на Динес, но не беше наясно със своите собствени чувства. Безспорно той беше станал извънредно важен за щастието й. От друга страна пък, ако живееха в цивилизования свят сред множество други хора, тя и насън не би си помислила да се ожени за такъв като Динес. Но съдбата ги беше запратила чак на Коативи, този самотен тропически остров, където може би щяха да прекарат остатъка от живота си. Може би й беше отредено да живее тук с човек като Динес, размишляваше Шантал. Осъждаше онова, което беше вършил в миналото, преди всичко търговията с роби, но все пак трябваше да признае, че от гледна точка на произхода и националността му деянията му не можеха да бъдат осъдителни. За португалците търговията с роби беше напълно в рамките на закона.

— Нека да поговорим за това, когато си по-добре! — опита се да избегне прекия отговор Шантал. Но не можеше току-така да се отърве от Динес.

— Значи все пак не ме отблъскваш, Шантал? — настоя той.

— Не — призна тя. — Не те отблъсквам, Динес, но имам нужда да си помисля малко.

Динес бързо възстанови предишното си здраве и сила. Без да разпитва повече, той приемаше като даденост, че Шантал ще стане негова жена. Самата тя не правеше нищо, за да го отклони от решението му. Помоли само за две седмици отсрочка, след които щеше да се състои сватбата. Динес не възрази. Зае се с помощта на Замби да построи нова хижа, достатъчно голяма за двамата.

— Ще построя къща, достойна за кралица! — засмя се той. — За бъдещата кралица на Коативи Куш-куш Първа!

Въпреки двойствените си чувства Шантал се зарази от въодушевлението, с което Динес планира и осъществи строежа на новата колиба. Тя прекара дълги часове да изработи нови постелки и да окачи големи палмови листа на саморъчно изплетени въжета за покрива на колибата. Така по цял ден ръцете й бяха заети, но мислите й все по-често се насочваха към предстоящата брачна нощ. Наблюдаваше златисто мургавото тяло на Динес, който работеше неуморно, и си спомняше бурната нощ, през която за пръв път стана негова. Отчаяно се опитваше да прогони спомена за нея, но желанието й да усети отново неговата нежност непрекъснато се засилваше.

 

 

Когато дойде сватбеният ден, Замби се събуди много преди Шантал. Искаше да изненада младата си господарка с венчална премяна. Вместо красивия сатен, обшит с дантели, за който беше разказвала Шантал и в който обикновено се обличаха английските булки, младата негърка беше решила да направи рокля от цветя. Набра грамаден букет, наниза цветята на връвчици и направи прекрасна пола. По подобен начин приготви и корсажа, после изплете булчиния венец. Със своите разнообразни цветове и сладък аромат роклята стана наистина приказна и Шантал просто не можеше да понесе мисълта, че в този горещ климат тя ще увехне още преди края на деня и ще загуби цялата си красота.

Докато благодареше на усмихнатата Замби за чудесния подарък, тя не смееше да спомене съмненията, които изпълваха сърцето й. В Англия сватбените рокли грижливо се запазваха след венчавката. Сгъваха ги, увиваха ги и ги прибираха на сигурно място за някоя бъдеща булка. Или правеха от тях рокличка за кръщене. Сватбената рокля беше нещо трайно, както и самият брак. Не й се искаше да се отдава на лошите си предчувствия. Така скоро щеше да се превърне в суеверна туземка, която се боеше, че бракът й няма да трае по-дълго от сватбената й рокля, разсъждаваше Шантал.

Затова побърза да прогони неканените мисли и мълчаливо се остави в ръцете на Замби, която грижливо среса дългата й черна коса. Това е моят сватбен ден, каза си Шантал. Скоро ще бъда жена на Динес. Тогава ще бъда длъжна да му се подчинявам във всичко…

Навън, застанал на полянката, Динес пееше на португалски: „Лека нощ, до утре, сеньорита!“. Беше същата песен, която пееше всяка вечер преди лягане.

Но от днес нататък вече нямаше да спят в отделни колиби. Щеше да заспива в обятията му и сутрин отново да се събужда в силните му ръце.

— Обичам го! — каза високо Шантал на Замби, докато негърката увиваше около талията й цветната пола. — Сега знам, че го обичам!

Замби се усмихна.

— Сеньор добър мъж. Много силен. Прави щастлива. Много бебета.

Този път няма връщане, помисли си Шантал.