Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Линдзи Макена. Горска магьосница

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-253-0

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Либи отметна непокорен кичур от златисторусата си коса и се намръщи. На голямото бюро пред нея лежаха четири купчини документи с надпис „Изследователски проект“. Тя въздъхна, стана и приближи до прозореца. Беше петък, около четири следобед, а й се струваше, че работният ден никога няма да свърши. В сряда шефът Дъг Адамс й съобщи, че новият проект изисква и нейното участие. Как би могла да се справи с пет задачи едновременно!

— Виж какво, Либи — рече й той с обичайния си любезен тон. — „Каскейд Амалгъмейтид“ е доста прогресивен отдел и работата там не е повече отколкото в лесовъдния. Ние сме много доволни от теб. Но вицепрезидентът смята, че договорът, който току-що подписахме, ще подхожда повече на твоята квалификация. Пък и ти се нуждаеш от почивка. Приеми тези няколко седмици във величествените планини на Айдахо като малка ваканция. — Усмихна се ослепително, поздрави шеговито и я остави напълно слисана.

Либи погледна отново документите. Още един проект!

Затвори уморено очи. Миглите й с цвят на зряла пшеница засенчиха високите скули.

Зад прозореца се простираше заливът на Сан Франциско. Винаги се бе удивлявала на цветовете на океана — до брега синьо-зелено, по-навътре изумрудено, докато стане тъмносиньо като мастило. Откъм хоризонта вече пълзеше мъгла и небето сякаш хвърляше бял воал над водата. Беше горещ летен ден и вечерният хлад щеше да бъде добре дошъл за всички. А Либи отчаяно мечтаеше за уикенд, през който да си отпочине.

— Доктор Стейпълтън? — стресна я гласът на секретарката, влязла в кабинета й. — Нали си спомняте провалената среща в десет сутринта с господин Уагнър?

— Да не е дошъл?

— Да, тук е. И ако се съди по изражението му, никак не е доволен. Да го поканя ли?

Либи приглади бялата престилка, която носеше върху костюма си.

— Да. Остави телефонните съобщения на бюрото си. Ще ги прегледам, преди да си тръгна.

Секретарката, връстница на Либи, кимна.

— Все пак можеше да бъде по-тактичен и да дойде в понеделник, нали? Петък следобед не е най-подходящото време за срещи.

Либи безуспешно се опитваше да подреди разхвърляните документи. Всяка от четирите купчини й приличаше на миниатюрно копие на кулата в Пиза, което всеки миг щеше да се срути.

— Налага се да го приема, Бети. Той е управител на лесничейството в земите, които току-що наехме от щата за изсичане. Моля те, донеси ни кафе. Опасявам се, че срещата ще се проточи.

— Разбира се. Да поръчам ли и сандвичи?

— Кафе ще бъде достатъчно — отвърна с усмивка Либи.

Мъжът влезе съвсем безшумно. Пристъпи с грацията на дива котка, елегантен, силен и гъвкав. Либи застина от изненада. Гледаше го с широко отворени очи. Пулсът й се ускори, а сърцето й се качи в гърлото, когато срещна погледа му. Имаше тъмносини очи с цвета на дълбокото море, а косата му бе кестенява, леко къдрава и тук-там прошарена със светли кичури. Но това, което най-много я впечатли, беше лицето му. То издаваше човек, който непрестанно предизвиква природата, воюва с нея и побеждава. Носът му беше правилен, с лека гърбица — доказателство, че някога е бил чупен. Либи едва не въздъхна с облекчение, като видя, че устните му са закачливо извити, а около очите има ветрило от ситни бръчици.

Значи от време на време се усмихва, помисли си тя. Това й даде смелост да заобиколи бюрото и да протегне ръка.

— Господин Уагнър, аз съм доктор Елизабет Стейпълтън. Моля, седнете.

Студените й пръсти докоснаха горещата му силна длан. Гласът й, обикновено уверен, трепна и Либи се ядоса на себе си. Какво се е разтреперила като ученичка! Не е единственият хубав мъж на света!

Той я гледаше втренчено. Тя насила издърпа ръката си.

— Не предполагах, че сте жена — рече мъжът. Гласът му бе леко дрезгав. — Онова проклето писмо бе подписано само с Е. Стейпълтън.

Дан едва сдържаше гнева си. Как ще сече дърва с жена, която изглежда като момиченце и сигурно не знае нищо за дърво производството! Ала като гледаше миловидното й личице, жал сви сърцето му. Е, едва ли е толкова млада, помисли си той. Стреми се да бъде делова, но й личи, че е нервна. Реши да не бъде груб с нея. В същото време, мисълта му бе заета с планините. Там трябваше да се действа бързо и решително. Как ще се погажда с тази хубавица, която сигурно никога не е напускала уютната си канцеларийка! По дяволите!

Либи интуитивно усети враждебността му и се приготви да посрещне атаката. Обикновено работеше с мъже и много пъти се бе сблъсквала с подобно отношение. Мъжете трудно приемаха жени в своя свят.

— Седнете, моля — повтори учтиво тя и леко присви очи. — Сигурно сте уморен от пътуването.

Дан Уагнър остана прав. Носеше тесни избелели джинси, прилепнали по мускулестите му крака, тъмносиня риза и кадифено сако, предназначено може би да смекчи до известна степен дивата му външност. Широките му рамене излъчваха сила. Създаваше впечатление, че без усилие ще повдигне земята. Той се усмихна, очите му проблеснаха.

— За пътуването сте права, но седенето ме изморява повече. И понеже определено съм против тази среща, мисля да не се заседявам.

Либи се облегна в кожения стол и посочи с ръка документите на бюрото.

— Ще ни отнеме поне два часа — предупреди тя. — Трябва да обсъдим хиляди подробности относно програмата за опазване на околната среда в парцел 4293 от щатския проект. Така че, защо не отдъхнете за миг, докато секретарката ми донесе необходимите карти? — Усмихна се насила и излезе.

Мъжът явно кипеше от едва сдържан гняв. Но защо? Какво му беше сторила? Беше петък и всичко, за което мечтаеше, бе да се прибере у дома и да спи двайсет и четири часа.

— Бети, би ли ми дала картите на планината Спящия елен?

Когато се върна, мъжът крачеше нервно из стаята. Сърцето й отново подскочи, защото той я прикова с поглед.

— Самолетът ли закъсня? — попита тя, като се сети за неосъществената им сутрешна среща.

— Не. Имах друга, по-важна работа. Според мен всичко това е безсмислено, доктор Стейпълтън. „Каскейд Амалгъмейтид“ е получила правата върху горите и ще сече. А аз съм твърде зает, за да си губя времето с празни приказки и да наглеждам вас или някой от разглезените ви асистентчета цели три седмици в планината Спящия елен.

Либи изтри потните си длани в престилката.

Дан Уагнър бе съчетание от страст и мъжественост и това я изпълваше с необяснимо вълнение. Беше твърде различен от мъжете, с които бе свикнала да общува в големия град — мъже в костюми и копринени вратовръзки, които говореха учтиво и възпитано. Едва ли можеше да очаква от управител на лесничейство подобно поведение. Той сигурно се чувстваше най-добре с брадва в ръката.

— Господин Уагнър, мисля, че все още няма окончателно мнение по този проект. Официално ще работим заедно до завършването му.

Той нехайно пъхна ръце в джобовете си.

— Вижте какво, доктор Стейпълтън, при други обстоятелства бих се радвал да се срещна с вас.

Беше самата истина. Рядко бе виждал жена с подобна хубост. Дори се чудеше за какъв дявол е завършила биология, след като би могла да бъде манекен на най-престижните модни списания! Тя определено не подхождаше на този кабинет. А на неговия суров свят — никак!

Напомни си ядосано, че е израснал в провинцията, едва е завършил гимназия и спечелил мястото си на горски управител с упорит труд. А доктор Елизабет Стейпълтън бе не само хубава. Беше и умна, което го плашеше.

— Може да си вземете доктората по биология и всички проклети инструкции за опазване на околната среда и да ги… Не искам работата в моя сектор да спре само защото вие ще броите буболечките и тревичките и ще ме учите как да върша нещо, което правя вече петнайсет години.

Либи пламна при тези груби думи. Стисна юмруци и се опита да смекчи резкия отговор, който бе на езика й.

— Не ме интересува какво мислите за изследването, но няма да позволя да ме оскърбявате. И няма да споря с вас. — Вирна предизвикателно брадичка, а лешниковите й очи потъмняха. — Предлагам ви да помислите. Сигурна съм, че седмицата е била уморителна и за двама ни. Защо не дойдете отново в понеделник и ще обсъдим въпроса спокойно.

Дан Уагнър изненадано я изгледа. Непокорните му сини очи станаха по-светли, а устните му се извиха в усмивка.

— Костелив орех сте!

— Бъдете така добър да не коментирате личните ми качества, господин Уагнър!

Той се усмихна, но очите му останаха студени.

— Ще ми бъде трудно, докторе. Вие сте много красива. Нищо че сте биолог.

Пулсът й се ускори при този неочакван комплимент. За двайсет и девет години бе свикнала на мъжкото възхищение от скандинавската й хубост. Но кой знае защо Дан Уагнър я извади от равновесие. Ядосана, тя му обърна гръб, скръсти ръце и се загледа през прозореца.

— До понеделник в осем сутринта, господин Уагнър.

Мъжът не отговори. Либи се обърна, заинтригувана от мълчанието му. По дяволите, поведението му я дразнеше!

— Много работа ви се е насъбрала. Май ще ви отнеме доста време?

— Прекалено — съгласи се сърдито тя. — И ако искате да знаете, никак не ми е по сърце този проект. Имам достатъчно грижи.

— Чудесно. Значи и двамата сме на мнение, че няма смисъл от него. Което означава, че може да не идвам в понеделник.

В същия миг Бети почука и влезе. Либи пое картите, поразчисти бюрото си и ги разстла.

— Господин Уагнър, ще говорим или днес, или в понеделник. Изследването трябва да се проведе. Или може би искате да осведомите управителния съвет защо няма да изпълним изискванията на правителството? А какво ще обясните на президента на фирмата, когато щат Айдахо ни глоби няколко милиона, задето не сме спазили процедурата? Да не говорим, че ще дадат под съд „Каскейд Амалгъмейтид“ без да им мигне окото. Помислете поне за това!

— Не ме заплашвайте! — изръмжа Дан Уагнър. — Мога да разпоредя на хората си да секат, а когато правителството ни хване за гушата, вие ще седите в съда и ще се усмихвате като…

Тя тръсна ядосано глава и го прекъсна.

— Ще ви обвиня без угризения! Аз съм биологът на фирмата и вие сте под моята юрисдикция. Правителството ще търси отговорност от президента на нашата компания. Просто като две и две. — Част от гнева й се стопи. Заобиколи бюрото и се облегна на него. — Освен това договорът ни може да бъде анулиран. Ще загубим много пари. „Каскейд“ сигурно е похарчила вече трийсетина милиона. И най-вероятно никога повече не ще получим подобна поръчка; а това ще бъде истинска катастрофа за нас.

— Знаете ли, сякъл съм дърва къде ли не по света, но никога не съм срещал бюрокрация като нашата, в Щатите. — Той прекара ръка през косата си. — Защо просто не ни позволят да изсечем старите дървета и толкова!

— Защото тези планини се нуждаят от залесяване, за да няма ерозия. — Либи говореше назидателно, като учителка. — В противен случай целият екологичен баланс ще бъде нарушен, от буболечките до тревичките, както сам казахте преди малко.

— Много хубаво говорите, докторе, но бих искал да ви видя колко време ще издържите в онази пустош.

Стомахът й се сви. Наистина, никога досега не бе попадала в подобна ситуация. Беше работила само в градска среда — търговски центрове, летища, небостъргачи. Нормален осемчасов работен ден, след който се прибираше в апартамента си в Пало Алто и спеше в удобното легло. А сега трябваше да отиде в дивите гори и да спи на палатка.

— Господин Уагнър, и на мен не ми харесва. Но… решавайте, сега или в понеделник?

— Сега. Не ми се идва отново в това противно място. Да се хващаме на работа, докторе.

Либи крадешком погледна часовника си. Беше почти девет. Тъмнината бе погълнала града, но светлините край залива блещукаха и се отразяваха във водата — същинска скъпоценна броеница. Дан Уагнър спореше разпалено по всеки въпрос. Смяташе например, че не е необходимо изследване на растителността, ерозията и почвата. Било губене на време! Слепоочията й болезнено пулсираха и тя потърка чело.

— Глава ли ви боли? — В гласа му нямаше враждебност. — Отнех ви доста време!

Не беше извинение, а констатация. Либи го наблюдаваше как се движи като дебнеща пантера. Мъжът се обърна към нея и тя се почувства като поставена под микроскоп.

— Е, кога смятате да започнем експедицията, докторе? — По устните му се плъзна подигравателна усмивка. — Или ще изпратите някое глезено гражданче да се мъчи вместо вас?

— Не, ще дойда аз.

Уагнър я огледа преценяващо и доста безцеремонно.

— Изглеждате доста силна. Хубави здрави крака. Вероятно не се изморявате бързо. А колко тежите, имате ли шейсет килограма?

Либи отново се изчерви. Този мъж сякаш я събличаше с поглед!

— Горе-долу — промърмори тя. — Защо питате?

— Носили ли сте някога раница?

— Не.

— Бих могъл като истинско копеле да ви оставя сама да си подберете екипировката. Но няма да го направя. Ще ми се колкото може по-бързо да приключим с разходката из онези места. Нямам нито желание, нито време да играя ролята на бавачка. Вие ще бъдете излишен багаж. — Сякаш говореше на себе си. — Кой номер обувки носите?

— Трийсет и осем.

— Вървели ли сте някога повече от километър?

— Случвало се е.

— Тогава започвайте тренировки. Всяка вечер, докато не постигнете скорост от четири километра в час.

— Но ние няма да участваме в маратон!

— Напротив, доктор Стейпълтън. Искам да сте във форма за този двестакилометров преход и да си вземете проклетите проби от почва, вода, насекоми и Бог знае още какво!

Либи се опита да пренебрегне сарказма в гласа му. Отвори делово календара си.

— Добре. Кажете кога ще тръгнем, господин Уагнър.

— След три седмици. Ще ви чакам на летището в Чалис. — Той отвори вратата и неочаквано се обърна. — Вземете и противоотровен серум. Ако ви ухапе змия, няма да ви лекувам с подръчни материали.

Тя понечи да отговори, но замълча. Този мъж беше толкова груб! Напомни си, че с взаимни обиди съгласие не се постига.

— Не се безпокойте, няма да увисна на шията ви.

— Гладна ли сте?

— Моля? — Изненадана от въпроса, Либи се почувства като ученичка, хваната, че не внимава в час.

— Гладна — повтори той и погледна часовника си. — Минава девет, а аз не съм ял нищо от обяд. — Огледа я бавно от главата до петите. Доктор Елизабет Стейпълтън изглеждаше така уязвима, крехка и изморена, че непримиримостта му се стопи. — Хотелът ми е зад ъгъла. Има денонощен ресторант. Освен това трябва да ви продиктувам списък на нещата от първа необходимост. Бих желал да сте добре екипирана.

Либи усети промяната в гласа му. Напрежението, сковало раменете й, я напусна и тя се усмихна.

— Добре, господин Уагнър. Ще вечерям с вас и ще обсъдим подробностите. Само да си взема чантата.

Едва издържа пронизващия му поглед, докато събираше нещата си. Никога не се бе чувствала така неудобно в присъствието на мъж. Не знаеше да се радва ли, но бе доволна от поканата му, която й даваше шанс да установи по-близки отношения с този див ягуар от горите. Или поне да опита. Реши да не мисли за другата причина, поради която изпитваше тъй силно вълнение — бе очарована от Дан Уагнър. Той приличаше на гръмотевична буря. Непрекъснато се променяше и държеше всичко под контрол.

— Надявам се да събирате багажа си по-бързо там, в гората.

Сърцето й спря, когато срещна студените му очи. Защо бе така враждебен! Трябваше да избира; или да продължи битката, или да потърси примирие. Избра примирието.

— Господин Уагнър, щом сте толкова откровен, и аз ще бъда пряма. — Приближи към него в полутъмния коридор. Лицето му бе в сянка. Обля я вълна на възбуда и усещането за смътна, неуловима, дебнеща опасност. — Много съм изморена. И въпреки обективните ви забележки, не съм съгласна с грубите оценки.

Дан я наблюдаваше с нескрит интерес.

— Честност — промърмори под носа си той. — Голяма рядкост. Кажете, докторе, как се справяте с лицемерието на политиканите около вас?

Либи долови неподправена симпатия в гласа му. Този мъж или бе параноик, или много пъти се бе сблъсквал с демагогията. Беше рязък, но не жесток, както й се стори в началото. Явно такъв бе стилът му на поведение.

— Не ме бива много в преговорите.

— Забелязах.

— Благодаря за комплимента. — Тя едва потисна усмивката си. — Е, ще се сработим ли? Ще отложите ли коментарите си за друг път, когато ще бъда във форма?

Той също се усмихна. Хвана лакътя й, сякаш да я подкрепи по пътя. Стана й необяснимо приятно от този жест.

— Готово, докторе.

Дан си каза, че не бива да я гледа така втренчено. Косата й светеше като ореол под приглушеното осветление в елегантния ресторант. Умората й бе очевидна и той почувства вина заради грубостта си. Но дявол го взел, проклетата „Каскейд Амалгъмейтид“ го бе изкарала от кожата. И тази жена стана прицел на гнева му, защото щеше да му тежи като воденичен камък по време на идиотското им пътуване. Дан с ярост потисна чувствата, предизвикани от присъствието й. Знаеше да се бори с подобни емоции. Нали ги бе избягвал цели петнайсет години. Намръщи се, с мъка откъсна поглед от нея и прегледа менюто.

След като поръчаха, той попита:

— Били ли сте някога в гората?

— Ако приемем парка „Голдън Гейт“ за гора, често. В противен случай, никога.

Харесваше му чувството й за хумор.

— Нали сте биолог? Мислех си, че биолозите прекарват живота си в най-затънтените и безлюдни кътчета на света.

— Само че аз съм градски биолог. Основната ми работа е да изследвам влиянието на човешкия фактор върху градската среда.

— Всички „бръмбароведи“, които познавам, предпочитат самотата на природата.

Тя се усмихна на определението. Беше прав — много биолози прекарваха години сред пустините и провеждаха задълбочени изследвания върху естествения баланс на природата.

— Аз съм родена и израснала в града, господин Уагнър.

— Значи наистина ще ви бъде много трудно. Какво ще търсите в онази пустош, след като нямате никакъв опит?

— Задачата ми е да подготвя ръководство за работата. Всъщност няма да извърша цялостното изследване. Имаме предложения от няколко фирми, които ще го направят. Така че липсата на опит не е от значение.

Умна е, помисли си Дан. И не прилича на никоя от жените, които познавам.

— Ако уредите и въпроса за издръжливостта ви при дългите преходи по същия начин, има надежда.

Тя се усмихна уморено.

— Та какво искахте да обсъдим?

Докато се хранеха, Либи си записа необходимите й неща. Донесоха и кафето.

— Е, кое от този списък е най-важното? — попита и посочи листа пред себе си.

— Ботушите. Ще ги купя аз. Като си изпиете кафето, ще ви измеря стъпалата. Не мога да рискувам аматьор като вас да се издокара с неподходящи обувки и още първия ден да ви излязат мехури.

— Как ще ми измерите стъпалата?

— Ами много просто… С метър. А в Чалис има страхотен магазин за ботуши. Ще ви купя и ще ви ги изпратя.

Либи се разсмя. Въпреки недодялаността, той беше искрено загрижен. Но всъщност сигурно мислеше само за себе си.

— Не съм предполагала, че ботушите са толкова важни.

— Когато носите на гърба си двайсетина килограма, най-добре е да чувствате ботушите като втора кожа. Иначе ще ви излязат мехури и рани. А както вече споменах, нямам намерение да ви влача на гърба си в това приключение.

Дан плати и стана. Тя искаше да каже: „Само разговорът с вас вече е приключение“, но се въздържа. Доста я развесели поканата да се качи в стаята му, за да измери стъпалата й.

Стаята бе осветена само от малка нощна лампа.

— Седнете. Връщам се след секунда — каза той.

Взе молив, бележник, шивашки метър и клекна пред нея. Подаде й огромни мъжки чорапи.

— Обуйте ги.

Либи събу обувките си. Беше така близо до него, че усети горещина да пълзи по шията й. Опита се да не обръща внимание на настойчивия му поглед, докато нахлузваше грубите чорапи.

— Тях пък защо трябва да обувам?

— Защото винаги трябва да носите два чифта под ботушите.

Има страхотни крака, помисли си Дан. Всъщност забеляза ги още в мига, в който влезе в кабинета й.

— Готово — въздъхна накрая тя. — Май не са последния вик на модата!

Дан се разсмя. Тази жена, макар и да бе от най-висшите кръгове на Сан Франциско имаше невероятно чувство за хумор! А той харесваше хора, които умеят да се шегуват със себе си.

Постави бележника под десния й крак и внимателно очерта стъпалото.

— Обичате да се посмеете?

— Ами да. Всички обичат — погледна го изненадано Либи.

— Не всички. — Дан вдигна глава. Изпитваше непреодолимо желание да я погали. — Особено префърцунените, много красиви жени, свикнали да получават всичко на тепсия.

— Вие ме мислите за сноб, господин Уагнър, но това не ми пречи да се радвам на живота.

— Май нещата не са толкова отчайващи, докторе. В добра форма сте. — Каза го повече на себе си, прокарвайки длан по глезена й.

Либи пламна и стисна устни. Усети грубите му пръсти през чорапа. Обзе я неясна тревога и Либи безмълвно се втренчи в мъжа.

Дан взе метъра, измери тънкия глезен, ширината и дължината на ходилото и си записа всичко.

— Сигурно посещавате спортен център? — попита неочаквано той и пренесе бележника под лявото стъпало.

Тя преглътна мъчително.

— Ами… да, три пъти в седмицата.

— Полезно е за градския сноб да се поизпоти, така ли? — Изгледа я иронично.

— Защо мразите гражданките?

— Това пък откъде ви хрумна? — Той очерта стъпалото върху хартията.

— От цялостното ви отношение. Бързате да се заядете само защото се опитвам да поддържам формата си.

— Всъщност беше комплимент. Жените, които познавам, са родени и израсли на село. Имат груби мазолести ръце.

Либи инстинктивно понечи да скрие ръце зад гърба си. По тях нямаше мазоли, само добре поддържан маникюр. Още една точка в негова полза!

— А гражданките са слаби, мързеливи и неспособни на нищо според вас!

— Досега мислех точно така. Но вие не сте слаба.

— В какъв смисъл?

Но защо толкова я интересуваше какво мисли за нея?

— Малко жени се осмеляват да ми противоречат. А и мъжете не са много.

— Да отгатна ли причината? Сигурно в подобни случаи дори въздухът се нажежава.

Той безмълвно сви рамене. Приключи с измерването, но задържа ръка върху глезена й.

— Да не ме мислите за феминистка?

— Нямам нищо против жената да работи, стига да може.

— Значи силните жени не ви дразнят?

— Напротив, харесвам жените, които знаят какво искат и умеят да го постигнат.

Либи му подаде чорапите и за миг пръстите им се докоснаха. В стаята сякаш изведнъж стана по-горещо. Помежду им тежеше напрежение.

— Споменахте, че смятате гражданките за слаби мързеливи сноби. Бих искала да зная кое от тези качества приписвате и на мен.

— Скоро ще разберем дали сте мързелива. Подобна експедиция не е за мързеливци.

— Вие очевидно не ми вярвате много! — Очите й предизвикателно проблеснаха.

Дан Уагнър се изправи.

— Ще изчакам с преценката, доктор Стейпълтън. Вече доказахте, че сте костелив орех. Ще ви изпратя до колата.

— Не е необходимо. — Либи взе чантата си. — Ние, силните жени, умеем да се пазим.

Но преди да разбере какво става, почувства ръцете му върху раменете си. Сърцето й замря, дъхът й секна. Пръстите му се плъзнаха по блузата й. Либи плахо вдигна поглед и потъна в сините дълбини на неговите очи.

— Всъщност не сте чак толкова силна — промълви той. — Когато, пътешествието ни завърши, ще мога да преценя по-добре.

Либи се почувства като в капан — едновременно възбудена и уплашена. Тялото не й се подчиняваше. Трябваше да избяга… колкото може по-далеч от омайващото му присъствие, което й действаше като наркотик.

— А сега — продължи любезно Дан Уагнър ще ви изпратя до колата. И без възражения. — Хвана я за лакътя и я поведе към вратата. Либи безмълвно се подчини. Погледна го крадешком едва на улицата. Приличаше й едновременно на средновековен рицар и на хищен дебнещ звяр. И кой знае защо имаше чувството, че плячката е тя…

 

 

Във вторник сутринта Либи намери на бюрото си пакет.

— Току-що пристигна — осведоми я секретарката. — Какво ли е?

Либи огледа пакета. Нямаше подател, само нейното име бе изписано доста нечетливо върху кафявата опаковъчна хартия.

— Не зная — призна тя и изведнъж се разсмя. — О, клеймото е от Чалис, Айдахо.

— Сигурно е от страшния господин Уагнър… Бързо, отворете го! Не мога да повярвам, че ви изпраща подарък! Не е ли чудесно!

Но Либи знаеше какво съдържа колета. Бети щеше да бъде жестоко разочарована.

Разопакова го и намери сгъната бележка, а под нея чифт високи, груби и не особено елегантни ботуши.

— Ботуши! — възкликна Бети. — Много интересен начин на ухажване!

— Съмнявам се, че е ухажване, Бети. Миналият петък господин Уагнър бе доста враждебно настроен. Съвсем ясно ми даде да разбера, че няма да ме глези по време на експедицията. Изпраща ми ботушите, за да е сигурен, че няма да му преча при преходите. — Срещна изумения поглед на секретарката си и обясни с усмивка. — Там, където ще ходя, ботушите ще ми бъдат много необходими.

Бети презрително побутна пакета.

— Възмутително! Толкова ослепителен мъж! Такива като него сигурно не изпращат цветя, но…

Когато остана сама, Либи отвори с треперещи пръсти бележката. Кой знае защо се вълнуваше.

„Скъпа доктор Стейпълтън,

Тези ботуши не са красиви, но са практични. Носете ги всеки ден, докато се разхождате. Не забравяйте да обувате и два чифта вълнени чорапи, за да избегнете мехурите.“

Толкова — кратко и ясно. Нямаше дори подпис. Беше ядосана, а в същото време бележката я развесели. Е, едно нещо със сигурност можеше да се каже за него — последователен. Определено практичен, педантичен към детайлите и заядлив, Дан Уагнър вече бе обсебил част от съзнанието й. Напомняше й див жребец, който има свой стил на бягане. Не се подчинява никому, не се поддава на опитомяване. Явно с жените общува само на едно ниво — леглото. Не обича да му се месят в работата. И не е никак сговорчив.

— Е, добре, Дан Уагнър, за добро или лошо ще трябва да ме изтърпиш — промърмори на себе си Либи. В златистокафявите й очи проблесна дяволито пламъче.

 

 

Дъг Адамс вдигна крака на бюрото и с усмивка скръсти ръце.

— Значи си готова да отидеш вдън гори Тилилейски? — попита той.

— Така е, Дъг. Не мога да си представя, че ще прекарам толкова време там, но се налага. Чудя се как ще оставя работата тук. Сигурен ли си, че Чери ще се справи с останалите задачи? Тя работи съвсем отскоро и не е в течение на всичко.

Дъг поклати глава.

— Ще спреш ли някога да се тревожиш? Успокой се, Либи. Честно казано, ако бях на твое място, щях да се тревожа по-скоро за съвместната работа с Дан Уагнър. — Погледна я изпитателно. — Уточнихте ли всичко с него?

Младата жена се усмихна.

— През последните три седмици разменихме доста интересни мисли. Господин Уагнър не вярва на биолозите, нито на екологичните изследвания. Така че, както се досещаш, това ще бъде доста „приятна работа“!

Дъг стана.

— Не му позволявай да ти налага мнението си, Либи. Той е отличен управител и може би най-добрият експерт по горите в Северното полукълбо. Накарай го обаче да се вслушва в препоръките ти.

— Все едно да накараш див жребец да стои мирно, докато му слагаш седло. Но съм сигурна, че ще намеря юзда и за него, Дъг.