Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Едилин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scent of Jasmine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
viki-kati (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona

Издание:

Джуд Деверо. Ухание на жасмин

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

ISBN: 978-954-409-317-4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Чарлстън, Южна Каролина, 1799 година

— Представи си шотландските планини — говореше Конър на своята кръщелница Кей. — Представи си родината на твоя баща, неговите приятели, семейството му. Там той беше лорд, което означава, че ти си дъщеря на благородник, което пък от своя страна означава…

— А ти помисли ли дали моят баща ще поиска от мен същото, за което ме молиш? — попита тя и очите й му се усмихнаха изпод гъстите мигли.

Конър лежеше на леглото с шина на бедрото. Беше счупил крака си само преди час и лицето му се сгърчваше от болка и при най-лекото движение, но все пак се усмихна изнурено на Кей.

— Ако баща ти знаеше за какво моля скъпоценната му дъщеря, щеше да ме завърже за фургон и да ме влачи през планините.

— Аз ще отида — обади се Хоуп, застанала от другата страна на леглото. — Ще взема карета и…

Конър сложи ръка върху нейната и я погледна нежно. Хоуп беше единствената дъщеря на Вирсавия и Айзък Чапман. Красивата й майка беше починала съвсем млада преди години, а старият й баща, вечно кисел и отблъскващ, още се помайваше. Конър се представяше само като „семеен приятел“, но Кей беше дочула да се шушука, че между Вирсавия и него е имало нещо повече от приятелство. Даже се носеше слух, че той може би е баща на Хоуп.

— Много благородно от твоя страна, мила, но…

Гласът му заглъхна, защото не му се искаше да обсъжда очевидното. Хоуп беше градско чедо и никога не се беше качвала на кон. Пътуваше само с карета. Освен това, когато беше тригодишна, падна по стълбището и счупеният й крак не зарасна правилно. Под дългата пола едната й обувка беше с подметка дебела пет сантиметра.

— Чичо Конър — каза кротко тя, — молиш Кей за нещо невъзможно. Погледни я само! Облечена е за бал. С тази рокля ще й бъде неудобно да язди.

Конър и Хоуп извърнаха очи към Кей и искрящото й великолепие сякаш оживи стаята. Тя беше на двайсет и въпреки че не се отличаваше с класическата красота на майка си, беше много хубава. Тъмносините й очи бяха с невероятно дълги мигли, но онова, което правеше впечатление, бе гъстата й кестенява коса, в момента прибрана високо с фуркети, като отстрани на лицето й се спускаха масури, които смекчаваха твърдото очертание на челюстта, наследена от баща й.

— Моля я от мястото на срещата да отиде право на бала — Конър се помъчи да се надигне и едва сподави едно стенание. — Дали пък аз няма да успея…

Хоуп го бутна лекичко по рамото, той се отпусна отново и тя попи с влажна кърпа потта от челото му.

Задъхан от болка, той погледна Кей. Роклята й беше изящна. Върху белия сатен се носеше облак от газена ефирна материя, пришита към роклята със стотици кристални мъниста, около които имаше изискана бродерия. Прилягаше съвършено на стройната й фигура и като познаваше баща й — Ангъс Мактърн Харкорт, тоалетът сигурно струваше колкото Конър беше припечелил миналата година.

— Хоуп има право — рече той. — Не можеш да отидеш вместо мен. Много е опасно, особено за девойче като теб. Да беше тук Нейт или Итън, или Толи.

При споменаването на тримата й по-големи братя, Кей седна на стола до леглото.

— Яздя по-бързо от Толи и обикновено го побеждавам — каза тя за по-големия си брат. — И стрелям като Нейт.

— Адам — продължи Конър. — Да беше тук Адам.

— Чичо Конър — обърна се към него някак тревожно Хоуп, — не е редно да искаш това от Кей. Ще се окаже в ситуация, абсолютно невъзможна за нея. Тя…

— Защо да е невъзможна? — възрази Кей. — Доколкото разбрах, от мен се иска само да отида до някакво определено място, да отведа един кон с товар и да платя на двама мъже. Това е всичко, нали?

— Това е всичко — отговори Конър и пак се опита да седне. — Като срещнеш мъжете, подаваш им кесията с монетите и поводите на товарния кон на Алекс. Те ще си тръгнат, а ти ще пришпориш кобилата, за да отидеш на бала. Съвсем просто е.

— Може би ще успея… — започна тя, но Хоуп я прекъсна. Изправи се с ръце на кръста и погледна свирепо Конър.

— Конър, онова, което внушаваш на горкото дете, е пагубно. Влияеш й и изопачаваш фактите така, че да забрави за какво става въпрос, ако изобщо знае.

Тя беше почти на трийсет, с девет години по-възрастна от Кей, и често се държеше с нея така, сякаш още скача на въже.

— Разбрах за какво ме моли — каза момичето.

— Не, не си — гласът на Хоуп стана креслив. — Те са престъпници. Всичките до един. Тези двамата, на които трябва да платиш… — погледна мъжа много ядосано. — Кажи й откъде ги изнамери.

— От пандиза — избъбри той, но сърдитият й поглед го принуди да изрече ясно: — От затвора. Хванах ги тъкмо когато ги освобождаваха. Откъде иначе да намеря хора, готови на онова, което ми е необходимо? От църквата ли? Хоуп, забравяш, че в случая Алекс е важният. Алекс, който…

— Алекс!

Хоуп се подпря на леглото му и се извърна настрани. Когато погледна отново безпомощно лежащия Конър, лицето й беше почервеняло от гняв. Тя не беше красавица и руменината съвсем не я разхубавяваше.

— Не знаеш нищо за този Александър Макдауъл. Запозна се с него в затвора.

Кей се изненада:

— Но аз си мислех…

— Мислеше, че нашият скъп чичо Конър го познава, нали? Кръстникът ни е служил в армията с бащата на въпросния Алекс, с твоя баща и…

— И човекът ми е спасявал живота не веднъж — тонът му беше гневен. — Защитавал ни е, когато бяхме съвсем неопитни новобранци и даже не се сещахме да се наведем, когато стреляха по нас. Мак ни беше като баща или като по-голям брат. Той…

— Мак ли? — възкликна Кей, когато най-после взе да навързва историята. — Човекът, на когото трябва да помогнеш да избяга от затвора, син на онзи Мак ли е, дето баща ми го споменава?

— Да — отговори той. — Не вярвам, че днес баща ти щеше да бъде жив, ако не беше Мак.

— Кажи й синът какво е направил — лицето на Хоуп червенееше като изгорено от слънце. — Кажи на Кей защо са го заключили зад решетките.

Конър мълчеше и Кей промълви:

— Аз си помислих, че…

— Какво? Че са го арестували за пиянство ли? Или защото е паднал в поилото на конете?

— Хоуп! — предупреди я сърдито той и тя видя как лицето му почервеня точно по същия начин като на Хоуп. — Наистина мисля, че…

— Че можеш да подмамиш Кей, без да й съобщиш фактите ли?

— Какво е направил? — попита момичето.

— Убил е жена си! — почти извика Хоуп.

— О!

Освен това възклицание друго не й дойде наум. Очите й бяха станали толкова кръгли и големи, че приличаше на кукла с красивата си рокля. В косата й имаше три диамантени звезди, които проблясваха на светлината на свещите.

Хоуп седна на стола до леглото и погледна Конър.

— Аз ли да й разкажа или ти?

— Явно държиш на кървавите подробности, така че разказвай.

— Ти не беше тук — започна тя — и не знаеш отвратителните истории, изнесени във вестниците. Александър Лачлан Макдауъл пристигнал в Чарлстън преди три месеца, запознал се с прекрасната и талантлива госпожица Лилит Грей и се оженил веднага за нея. На другия ден след венчавката й прерязал гърлото.

Кей сложи ужасено ръка на шията си. Хоуп се обърна към Конър, който я гледаше гневно:

— Казах ли нещо измислено? Преувеличих ли?

— Вестникарски приказки — отговори сдържано той.

Хоуп пак се втренчи в Кей.

— Хванали са този мъж Алекс съвсем случайно. Някой хвърлил камък с бележка през прозореца на спалнята на съдия Арнолд. Там пишело, че съпругата на Алекс Макдауъл е мъртва и лежи до съпруга си гола-голеничка в стаята им в най-хубавия хотел. Отначало съдията предположил, че това е някаква отвратителна шега, но когато доктор Никерсън заблъскал по вратата и се развикал, че е получил същата бележка, тръгнал с него да проучи случая — тя погледна Конър. — Да продължавам ли?

— Нима мога да ти затворя устата?

Кей местеше поглед от единия към другия и виждаше една и съща конструкция на челюстта и очи, блеснали гневно по един и същи начин. Представи си колко ще се смеят вкъщи двете с майка й на всяка дума, на всеки жест в разигралата се тази вечер сцена. Щеше да сподели и с баща си, но след като избягва старателно в разказа думи като „затвор“ и „убийство“.

— Съдията и докторът нахлули при този Александър Макдауъл още преди да пукне зората и до него лежала съпругата му. Била с прерязано гърло.

Кей отново ахна и сложи ръка на шията си.

— Залагам живота си, че синът на Мак не е извършил убийството — каза тихо Конър.

— Чудесно, но залагаш живота на Кей, не своя! — подхвърли нервно Хоуп.

Момичето гледаше ту него, ту нея и се усъмни дали един ден ще си проговорят.

— Значи го измъкваш от затвора и му помагаш да избяга?

— Такъв беше планът ми, само че и аз щях да тръгна с него.

— На едно от неговите мъчително дълги и опасни пътешествия — прибави все така гневно Хоуп. — Този път накъде щеше да се запилееш?

— В пущинака на Флорида.

Жената потръпна от погнуса.

През целия си живот Кей беше слушала за пътешествията на чичо Конър. Ходеше на изследователски експедиции далеч на запад и беше видял неща, каквито друг бял мъж не беше виждал. Обожаваше растенията и като че ли знаеше латинските наименования на всичко що расте. Три години изучава рисуване, за да изобразява онова, което среща. Но докато всички възхваляваха рисунките му, Кей и нейната майка криеха мнението си, понеже и двете притежаваха художествен талант и според тях рисунъкът му беше елементарен и неумел. Един от учителите по рисуване на Кей, а тя взимаше уроци от четиригодишна, беше английският художник Ръсел Джоунс. В ателието се държеше като истински тиранин и Кей полагаше огромни усилия, за да изпълнява изискванията му, и не се посрамваше. „Ех, защо не си момче“ — все й повтаряше той умислено.

Кей не осъзна, че е изрекла думите на глас, докато не усети, че Конър и Хоуп са я зяпнали.

— Сетих се за…

— Господин Джоунс — каза той. — Последният ти учител — гледаше я със завист. — Как ми се иска да имам твоя талант, Кей. Ако можех да рисувам така хубаво и така бързо като теб, щях да нарисувам много повече и всяко изображение щеше да бъде превъзходно, но не умея.

Хоуп не знаеше почти нищо за Кей и за нейното семейство. Конър беше кръстник и на двете и само това ги свързваше. На Хоуп й беше казано само, че Кей е „взела решение“ и ще остане в Чарлстън, докато не го изпълни.

— Рисуваш ли?

Той се изсмя и остра болка прониза тялото му. Потри коляното си, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Микеланджело щеше да завиди на таланта й.

— Едва ли — каза Кей, но се усмихваше. Сведе скромно поглед.

— И ти караш тази прелестна млада жена да спасява един убиец!

Хоуп изпепеляваше с поглед Конър.

— Не. Карам я да направи нещо за човек, който е загубил всичко на света. Ако беше дошла с мен в затвора, както те помолих, щеше да видиш скръбта му. Скърбеше повече за ужасната загуба, отколкото за онова, което го чака.

Хоуп не реагира и Кей предположи, че са водили този спор много пъти.

— И какво ще прави този човек, като избяга? — попита Хоуп. — До края на живота си ли ще се крие от закона?

— Както ти казах, първоначалният ни план беше Алекс да дойде с мен и господин Грейди във Флорида — Конър погледна момичето. — Господин Грейди е ръководител на тази експедиция и от пролетта я подготвяме. Аз щях да регистрирам, да описвам и да рисувам всичко, което срещаме. Той беше така любезен да ме наеме, след като знаеше, че не мога да рисувам човек или животно. Интересувам се само от растения. Кей може…

На нея не й се слушаха повече хвалби за уменията й; струваха й се излишни, когато животът на човек висеше на косъм.

— Ако на мястото на срещата няма никой, какво ще стане със сина на твоя приятел?

— Ще го заловят, ще го върнат в затвора и утре ще го обесят.

Кей погледна към Хоуп дали ще потвърди, но тя замълча.

— Искаш от мен да му отведа кон, така ли?

— Да! — побърза да отговори Конър, преди другата жена да се намеси. — Само това. Плащаш на хората, които ще го измъкнат от затвора, предаваш коня на Алекс и си тръгваш.

— Ако свърша тази работа, той накъде ще поеме?

— На експедиция с господин Грейди. Начертах карта на Алекс къде да го засече. Предполагам, че на господин Грейди ще му се наложи да наеме друг вместо мен за описите. Много лошо се получи…

Кей се усмихна, защото се досещаше какво намеква.

— Даже да бях мъж, не бих се съгласила. Не ме привлича подобна перспектива. Аз съм много щастлива със семейството си във Вирджиния и там искам да си остана. Нека моите братя да търсят приключения.

— Така си е — съгласи се Хоуп. — Не е редно жените да се мерят с мъжете и да обикалят къде ли не. И най-вече не е редно да яхнат кон и да препуснат да спасяват убиец.

Ти Си Конър наблюдаваше сериозно Кей.

— Познавам те откакто си се родила и никога не съм те излагал на опасности. Ще се загърнеш в пелерината с качулка на Хоуп, а за язденето ми е ясно. Виждал съм те да прескачаш огради, от които повечето мъже се плашат.

— Ако се плашех, братята ми щяха да ме скъсат от подигравки — засмя се тя. — Те…

И като се замисли за тях, се попита как биха постъпили в подобна ситуация. Толи вече щеше да е яхнал коня, Нейт щеше да зададе куп въпроси, преди да тръгне, Итън щеше да си стегне багажа, понеже ще заеме мястото на Конър в експедицията, а пък Адам…

— Не се доизказа за тях — подкани я Конър.

— Те ще помогнат на всеки приятел на татко — каза Кей и се изправи.

— Ти не бива да участваш.

Хоуп се взираше в Кей от другата страна на леглото.

— Не каза ли, че би отишла, ако можеше? — попита тя.

— Да — съгласи се Хоуп, — но ако бях аз, щеше да бъде много по-различно. Ти си толкова млада, толкова…

— Наивна ли? Разглезена? Богата? — изреждаше Кей и при всяка дума присвиваше все повече очи. Откакто се запозна с тази жена, имаше чувството, че тя я държи настрана, смятайки я за твърде млада, твърде лекомислена и твърде разглезена, за да свърши някоя работа докрай. Кей наистина нямаше лошия късмет на Хоуп да падне и да окуцее, да загуби майка си и цял живот да понася мърморенето на стария си баща, но и тя си имаше проблеми. По нейно мнение, когато едно момиче расте с четирима братя, е достатъчно подготвено за бойни действия.

— Съгласна съм — каза и погледна Хоуп с онзи поглед, който използваше, за да стресне Толи, когато се кани да й пусне жаба във врата.

— Благодаря ти — почти се просълзи Конър. Грабна малката й ръка и я целуна по дланта. — Благодаря ти, благодаря. С теб всичко ще бъде наред. Алекс е много приятен млад мъж и…

— Съмнявам се, че семейството на жена му ще сподели твоето мнение — прекъсна го Хоуп.

Той я погледна и тя седна на стола. Разбираше, че е претърпяла поражение.

— Дали да не се преоблека? — зачуди се Кей.

— Не, не, остани си с този тоалет. След срещата ще отидеш направо на бала.

— Така ще имаш алиби — каза Хоуп, примирена донякъде.

— Да, ще имаш алиби. Не че някой ще те пита къде си била, но… — гласът на Конър заглъхна.

Хоуп въздъхна разочаровано.

— И скрий лицето си под качулката. Внимавай никой да не го види. Даже онзи мъж.

— Ще го преследват ли? — полита Кей, като започна да разбира с какво се е нагърбила доброволно.

— През всичките седмици откакто е в затвора, планирам бягството му — обясни Конър — и смятам, че съм подсигурил всяка възможност. Три групи мъже ще избягат, но само ти ще знаеш къде да се срещнеш с истинския беглец.

— Навярно си се изръсил доста — предположи Хоуп.

Той махна пренебрежително с ръка. Това бягство му струваше почти всичко, което притежаваше, но нямаше намерение да им казва.

— Кога трябва да тръгна? — попита момичето, преглъщайки нервно при мисълта за предстоящата нощ.

— Преди около двайсет минути.

— Не иска да ти даде време да размислиш — каза Хоуп.

— Моята камериерка…

— Ще й намеря работа — продължи другата жена — и тя изобщо няма да забележи, че те няма.

— Аз… ами… — заекна Кей.

— Тръгвай! — рече Конър. — Не разсъждавай повече, тръгвай! Крий се под качулката, пази се никой да не види лицето ти, даже Алекс, после иди на бала. Остави коня откъм задния вход на балната зала, за да не се говори как си пристигнала. Хоуп ще се погрижи по-нататък.

Кей погледна Хоуп и кимна.

— Добре тогава, тръгвам. Не зная как ще яздя с тези дрехи, но…

— Наметалото ще те покрие от глава до пети — успокои я Ти Си, а очите му я умоляваха да не се бави повече. — Утре на закуска ще пием шоколад и ще се смеем на случката.

— Обещаваш ли? — усмихна се тя.

— Заклевам се.

Позабави се само колкото да му се усмихне още веднъж, подхвана роклята си и хукна по стълбището.

Сърцето й се разтуптя лудо, но знаеше, че в случая трябва да помогне. Тази вечер щеше да спаси живота на един човек. Не желаеше в момента да се тревожи дали е убиец или не. По-добре първо да свърши работата и после да разсъждава по въпроса.