Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Unexpected Guest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Неочакваният гост

ИК „Селекта“, София, 1999

Адаптация: Чарлз Озбърн

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Беше малко преди полунощ в една мразовита ноемврийска вечер и къдели мъгла закриваха части от тъмния, ограден от двете страни с дървета, тесен селски път в Южен Уелс недалеч от Бристол Чанъл, откъдето някаква сирена за мъгла механично издаваше своя тъжен вой през определен интервал от време. Сегиз-тогиз в далечината се чуваше кучешки лай и печалният вопъл на нощна птица. Немногото къщи по протежение на шосето, което беше малко по-добро от черен път, отстояха на около половин километър една от друга. На един от най-тъмните си участъци пътят правеше завой, минавайки покрай красива триетажна къща с голяма градина отпред и точно на това място колата заседна, като предните й колела хлътнаха в канавката отстрани на пътя. След два или три опита да се измъкне с форсиране от нея, шофьорът изглежда реши, че няма полза да упорства и двигателят замлъкна.

Минаха минута-две, преди да излезе от колата, като затръшна вратата след себе си. Беше набит мъж с русолява коса на около тридесет и пет години, облечен като за излизане в дебело сако от туид, тъмен балтон и с шапка на главата. Използвайки фенерче, за да намира пътя си, той внимателно пое към къщата през ливадата, спирайки се на средата й, за да разгледа елегантната фасада на сградата от осемнадесети век. Къщата изглеждаше потънала в съвършена тъмнина, когато той наближи френски прозорец на тази й част, която беше с лице към него. След като се обърна да огледа ливадата, която беше прекосил, и пътя от другата й страна, той отиде право до френския прозорец, прокара ръка по стъклото и надникна вътре. Тъй като не можеше да долови никакво движение във вътрешността, почука на прозореца. Отговор не последва и след кратка пауза той почука отново, доста по-силно. Когато разбра, че от това няма полза, опита дръжката. Вратата незабавно се отвори и той неуверено влезе в една стая, потънала в мрак.

Вътре се спря отново, опитвайки се сякаш да долови някакъв звук или движение. После извика:

— Хей! Има ли някой тук?

Осветявайки с фенерчето си стаята, която се оказа приятно обзаведен кабинет, чиито стени бяха опасани с лавици книги, той видя в средата й привлекателен мъж на средна възраст в инвалидна количка. Мъжът беше с лице към стъклените врати, а връз коленете му имаше одеяло. Той, изглежда, се беше унесъл в сън, както си е седял.

— О, здравейте! — каза неканеният гост. — Не исках да ви стресна. Много съжалявам! Всичко е заради тази ужасна мъгла! Колата ми изскочи от пътя и заседна в една канавка, а аз нямам никаква представа къде се намирам. О, и прозореца съм оставил отворен! Толкова съжалявам! — Като не спираше да се извинява, той се обърна, отиде до френския прозорец, затвори го и дръпна завесите. — Някъде трябва да съм се отклонил от главния път — обясни той. — Час и нещо въртях из тези заплетени коларски пътища!

Отговор не последва.

— Спите ли? — попита неканеният гост, като отново се обърна към мъжа в инвалидната количка. Тъй като пак не получи отговор, той освети с фенерчето си лицето на седящия в количката мъж и изведнъж рязко спря. Човекът в количката нито отвори очи, нито помръдна. Когато неканеният гост се наведе над него, побутвайки го по рамото, сякаш за да го събуди, тялото му се наклони напред и тежко се отпусна в инвалидния стол.

guest-plan.png

— Мили Боже! — възкликна човекът с фенерчето. Той се спря нерешително за миг, без сякаш да знае какво да предприеме, но после, осветявайки стаята, откри до една врата електрически ключ и тръгна натам, за да го щракне. Лампата на бюрото светна. Неканеният гост остави фенерчето си върху него и заобиколи човека в инвалидната количка, като го гледаше втренчено. Съзирайки още една врата с електрически ключ до нея, той прекоси стаята, за да го щракне и по този начин запали лампите върху две ниски масички, разположени на подходящи за целта места. После се накани да отиде при човека в количката, но се сепна, защото едва сега внезапно забеляза една привлекателна руса жена на около тридесет години, облечена в рокля за коктейл и сако в същия тон, да стои в ниша с книги в срещуположния край на стаята. Ръцете й бяха отпуснати безжизнено до тялото и тя нито се помръдна, нито проговори. Изглеждаше така, сякаш се стараеше да сдържи дори дъха си. За миг настъпи тишина, докато те се гледаха втренчено един друг. После мъжът проговори.

— Той… той е мъртъв! — възкликна той.

Съвършено безизразно жената отговори:

— Да.

— Вие сте знаели? — попита мъжът.

— Да.

Той се приближи предпазливо до трупа в количката и каза:

— Застрелян е. В главата. Кой…?

Той спря, защото жената бавно вдигна дясната си ръка, която криеше в гънките на роклята си. Държеше пистолет. Мъжът шумно си пое дъх. Когато разбра, че тя не го заплашва, се приближи до нея и внимателно й го отне.

— Вие ли сте го застреляли? — попита той.

— Да — отговори жената след кратка пауза.

Той се отдалечи от нея и сложи оръжието на една маса до количката. За миг остана загледан в мъртвото тяло, а после погледът му нерешително обходи стаята.

— Телефонът е ей там — каза жената и кимна към бюрото.

— Телефонът? — повтори мъжът. Гласът му прозвуча уплашено.

— Ако искате да се обадите на полицията — продължи жената със същия равнодушен и безизразен глас.

Непознатият я загледа така, сякаш не можеше да схване какво му говори. После каза:

— Така или иначе няколко минути в повече няма да са от значение. И без друго доста ще трябва да се поизмъчат, за да стигнат дотук в тази мъгла. Аз бих искал да узная малко повече… — Той спря и погледна трупа. — Кой е той?

— Съпругът ми — отвърна жената. Тя млъкна и сетне продължи: — Казва се Ричард Уоруик. А аз съм Лора Уоруик.

Мъжът продължаваше да я гледа.

— Разбирам — промълви той накрая. — Няма ли да е по-добре… да седнете?

Лора Уоруик бавно и някак несигурно отиде до едно канапе. Оглеждайки стаята, мъжът попита:

— Да ви донеса ли… едно питие… или нещо друго? Сигурно е било голям шок!

— Да застрелям съпруга си ли? — гласът й прозвуча с невъзмутима ирония.

Явно стараейки се да запази спокойствие, мъжът се опита да влезе в нейния тон:

— Бих казал, че да. Или просто е било забавно, ей така — на игра?

— Беше забавно и ей така — на игра — отговори загадъчно Лора Уоруик, докато сядаше на канапето. Мъжът се намръщи озадачено. — Но бих пийнала нещо — продължи тя.

Човекът свали шапката си и я хвърли върху някакво кресло, после сипа в стъклена чаша бренди от една гарафа, която стоеше на масата до инвалидната количка и й я подаде. Тя отпи и след малко той каза:

— А сега предлагам да ми разкажете всичко.

Лора Уоруик вдигна поглед към него.

— Не е ли по-добре да позвъните на полицията? — попита тя.

— Всяко нещо с времето си. Няма нищо лошо в това първо малко да си побъбрим, нали?

Той си свали ръкавиците, натъпка ги в джоба на балтона и започна да разкопчава сакото си.

Самообладанието на Лора Уоруик започна да се пропуква.

— Няма… — започна тя, млъкна и после додаде: — Кой сте вие? Как така се озовахте тук тази нощ? — И без да му даде време да отговори продължи, като вече почти крещеше: — За Бога, кажете ми кой сте вие!