Мария Тройберг
Таен брак (1)

1.

По радиоуредбата съобщаваха за пристигането на влака от Мюнхен. Пътниците от трети перон награбиха куфарите и обърнаха глави в посоката, откъдето всеки момент щеше да се покаже композицията.

— Ти знаеш, сърце мое, че не ми се ще да заминаваш — каза младият мъж и обгърна раменете на спътницата си.

Бяха застанали малко встрани от другите и той се вглеждаше загрижено в тъмносините очи, отправени към него.

— Какво ли не бих дал да можех да те придружа…

— Зная — кимна с глава момичето. — Обсъдихме всичко надълго и нашироко и стигнахме до това решение. Можеш да ми вярваш — усмихна се леко тя, — че и аз щях да се чувствам значително по-добре, ако можеше да ме придружиш, ако със силата на твоята личност можеше да унищожиш всички предразсъдъци.

— Това щеше да е най-малкото! — очите на младия мъж станаха мрачни, още по-загрижени, гласът пресипна. — Но ти и сама ще се справиш. Все пак той е твой баща, съвсем чужд човек за мен, когото не познавам и към когото трябва да се доближа внимателно, бавно, пипнешком. Обаче не това ме тревожи в момента. Дългото пътуване, твоята крехка конструкция…

Момичето смело се усмихна, поклати глава.

— Какво говориш! Това няма никакво значение… Аз съм жилава, от добро тесто, нищо няма да се случи. Нищо не е в състояние да ме събори. Баща ми винаги е казвал това, а той най-добре ме познава. Приятелките ми боледуваха, лягах с простуда и аз, но бързо ставах, учех си уроците или играех, докато те все още бяха в леглото. Така че тази дреболия няма да ме сломи. Освен всичко друго тук мненията ни съвпадат, това пътуване е крайно необходимо, трябваше да се предприеме.

Чертите на младия мъж се отпуснаха, очите му блеснаха искрици. Той се наведе над момичето, притисна главата му до гърдите си, зашепна:

— Моята сладка годеница! Моята обична, малка, смела Анета! Знам, всичко знам и въпреки това те моля да се пазиш, да се върнеш възможно по-скоро.

Устните им се сляха в дълга целувка.

— И аз те моля — отдръпна се момичето, нежно го погали, — моля те да се пазиш, храни се добре и недей да зубриш до късно, поне тази вечер недей. Което не си запомнил досега, няма да запомниш и през нощта… О, ето го и влака!

Той я поведе през тълпата, качи я на високата платформа, подаде малката пътна чанта. Видя я как бърза по коридора, търси свободно място в препълнените купета. Крачеше заедно с нея, но долу, на перона и не я изпускаше от очи. Тя захвърли чантата и веднага посегна към прозореца. Но успя да го отвори, когато влакът вече засилваше ход. Така че имаше само един последен дълъг поглед, една махаща ръка, самотна фигура на перона, докато и тя не се стопи. Чак тогава Анета се отпусна на мястото си до вратата.

Влакът бързо напускаше очертанията на града, а заедно с това и неговия символ — крепостта, разположена на възвишението. Насочваше се на север, виеше се по брега на река Майн, губеше се от погледа. Чак тогава Фриц Лингенер напусна гарата, пресече площада. Беше непоносимо горещо в този обеден час на юлския ден и тревогата отново обсеби съзнанието на младия мъж. Пътуването на Анета щеше да е дълго, изморително. Но не можеше да се отложи. Само преди няколко дни бяха решили да се оженят. Налагаше се. И тъй като Анета искаше да отпразнува сватбата в бащиния дом, от само себе си се разбираше, че трябва да замине, да се подготви. А това можеше да отнеме и седмици. И естествено Фриц Лингенер се притесняваше. Анета му беше разказала нещичко за живота на родителите си, за дълбоко вкоренените традиции в ежедневието им, в представите им. Традиции на едно малко отдалечено селище зад дигата на брега на Северно море. Консерватизмът на хората от малкото селце го плашеше, но той беше готов на всякакви отстъпки, би ги направил на драго сърце, защото обичаше Анета. Не можеше да си представи бъдещето без нея. Знаеше, че годеницата му чувства нещата по същия начин и все пак се притесняваше. Заради женитбата…

С нея, разбира се, можеха да почакат, но при създалите се обстоятелства тя беше нещо толкова естествено, че вече принадлежеше към избраното от тях общо бъдеще. Освен това — при тази мисъл той машинално се изпъна, вдигна гордо глава, — след един ден щеше да е доктор по медицина. Беше преизпълнен с надежда, с радостно очакване. Не можеше да не е доволен от себе си. Надяваше се устният изпит да мине също така добре, както и другите. Представяше се блестящо, всички го хвалеха. А това го правеше приемлив зет за доктор Йенсен, бащата на Ана, на неговата Анета, който живееше някъде далеч, в забравеното от бога гнездо край морския бряг.

Фриц Лингенер беше така погълнат от мислите си, че не забеляза жената, която крачеше до него, нито погледа на живите кафяви очи, които оглеждаха от горе до долу високата му, тънка фигура и най-после се спряха на слабото одухотворено лице, на високото чело, над което, също като при нахалната придружителка, се виеше в разбъркани къдрици тъмнокестенява коса. Трябваше да го дръпнат за ръкава на якето, което бе провесил през рамо, за да се спре. Чак тогава я видя. Беше сестра му.

— Хей, разсеяният професор — разнесе се нейният звънък смях, — с какви световни проблеми е заета главата ти? От сума време вървя край тебе и бих могла да отмъкна от джоба всичките ти неща. Какво става?

Фриц Лингенер също се разсмя, дръпна я за ръката.

— Ела! — каза кратко и посочи края на големия площад. — Там виждам примамливо разпръснати чадъри, където положително може да се отдъхне и изяде по един сладолед. Тази среща трябва да се отпразнува. Освен това ми спестява пътуването. Има някои неща, които искам да обсъдим заедно.

— Съгласна, братче! — ухили се сестрата. — И на мен ми се иска сладолед. Целият предобед тичах из града, правех покупки и тъкмо исках да видя разписанието, да хвана подходящ автобус за връщане, когато те видях да идваш откъм гарата. Впрочем защо гарата? Каква работа имаше там?

— Изпратих Анета.

— О, не знаех, че ще пътува! — възкликна изненадано Барбара Лайтнер и присви очи. — Нищо не казахте миналата неделя. Е, предполагам ще чуя някакви обяснения, докато чакаме сладоледа.

Бръчиците около очите показваха, че е малко по-възрастна. Но тя беше запазила нещо от момичешката си дяволитост и нямаше нищо против да тича заедно с него до чадърите.

— Как е Бертолд, как са децата? — попита той, щом се настаниха на сянка.

— Добре са — усмихна се жената и хвана ръката му. — Хайде, Фрици, изплюй камъчето! Не сме седнали тук, за да разпитваш за тях, нали? Или — погледна го дяволито, — искаш да събереш смелост за предстоящото обяснение, така ли е?

— Права си донякъде…

— Но… О, ето го и сладоледа! Нека първо да се подкрепим и тогава ще разказваш, става ли?

— Дадено — промърмори той. — Щом искаш така.

Жената вече гребеше в купичката, лакомо облизваше лъжичката. Фриц или Фрици, както го наричаха близките му, приятелите, разбърка своя, остави лъжичката и изрече на един дъх:

— Анета и аз решихме да се оженим!

— Боже, как ме изплаши! — Барбара изпусна лъжичката си и част от сладоледа се изля от купичката.

— Анета и аз искаме да се оженим — повтори той и въздъхна. — Скоро. Извини ме, моля те, но комуто сърцето прелива от чувство…

— Той да мълчи не умее — довърши Барбара и изведнъж стана сериозна. — Шегата настрана, братче, наистина ли така решихте? Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-малко настроен за шеги…

— Тогава защо си тъжен? Женитбата все пак е едно радостно събитие.

— Както винаги си права — въздъхна Фриц и пак разбърка разтопения сладолед. — Само че бащата на Анета… Той има такива старомодни възгледи и…

— Ами съобразете се с него, какво толкова! — прекъсна го сестра му. — Уважете го… И защо ли толкова сте се разбързали да се жените? Анета е само на двадесет и една години, по средата на следването си, а и ти сега започваш. Чух, че един асистент медик, изключено е да ти предложат нещо друго в момента, не печели много пари. Спомням си ясно, че и нашата добра майка имаше доста сурови схващания по този въпрос. Бертолд трябваше първо да получи лесничейския пост и чак тогава можехме да мислим за женитба.

Барбара прехапа устни, замълча. Какво му ставаше на Фриц? Защо беше толкова смутен? Изведнъж нещо проблесна в съзнанието и. Хвана ръката на брат си, която нервно търкаше масата, задържа я и го погледна нежно с веселите си кафяви очи. Също като неговите.

— Прости ми, Фриц, трябва да ми простиш! Говоря глупости… Искам да знаеш, че се радвам и ви желая всичкото щастие на земята. Не мога да си представя, че родителите на Анета ще са толкова коравосърдечни и ще откажат благословията си. Усмихни се, скъпи, усмивката повече ти отива! Всичко ще е наред, радвай се на щастието си.

Лицето му просия, озари се с лека усмивка.

— Добър човек си ти! — каза развълнувано. — Надявам се, че ще поднесеш новината на своя Бертолд в подходяща форма. Аз ще се заема с майка, ще я покани на сватбата. Каня и вас, разбира се, каня ви и от името на нейните родители.

— Така, така — стрелна го с поглед младата жена. — Значи правилно съм преценила и това е нещо повече от едно радостно събитие… Великолепна възможност! Най-после и ние ще отидем до Северно море. Да-а — смръщи носле тя, — трябва веднага да започнем подготовката за голямото тържество. Ще се наложи да придумам Бертолд да ми отпусне средства за нов тоалет, нали ние сме твоето семейство! Децата ще научат подходящи стихотворения, трябва да се упражнят в разпръскването на цветята. Ще съм претрупана с работа до голямото събитие. Вече ме сърбят ръцете. Ще видиш как ще се представим, ще видиш!

Малката добродушна жена на лесничей и любяща сестра успя да изтрие сянката от лицето на брат си. Той отново се почувства обнадежден, тежките предчувствия го напуснаха. Анета, неговата Анета, щеше да се справи и да извоюва съгласието на родителите си. Любовта щеше да победи!

— Тя ще се върне след три или четири дни — съобщи радостно. — Веднага ще телефонирам.

— Точно така — подкрепи го Барбара. — Четиримата ще си организираме предварително едно малко тържество. Има какво да празнуваме, не сме отбелязали и дипломирането ти. От нас ще е болето, от вас доброто настроение. И за веселбата ще се погрижим, дребосъците ще покажат какво могат. Нямаш представа що за звукоусилвател е петгодишният Марк.

— В присъствието на майка?

Тя нехайно вдигна рамене, интересуваше се от друго.

— Къде ще живеете? — попита любопитно. — Потърсихте ли нещо подходящо или в състоянието на екзалтираното щастие, в което плувате, изобщо не се сетихте за това?

— Госпожа Ман дава още една стая под наем. Точно до моята. Тя ще е за Анета. По-късно, да-а, трябва да видим за по-нататък.

— Ще поживеем, ще видим — каза мъдро младата жена. — Не се коси още отсега. Ще премисля тази работа, ще поговоря с Анета. Имате време.

— Надявах се на твоята помощ — погледна я признателно Фриц. — Знам, че няма да се чувства много добре в бащиния дом, особено при тези обстоятелства. Освен това тя има намерение да вземе предварително изпитите си. Няма да прекъсва, разбрали сме се да свърши с випуска си. Аз ще й помагам.

— Доколкото ще ти позволи работата — напомни трезво тя. — Знаеш как товарят младите лекари по клиниките. Но какво ще стане, ако не можеш да останеш в града?

— О, в това отношение нямам никакви опасения! Вчера професорът ми намекна няколко пъти, че мога да започна в градската болница. Разбира се, след като издържа и устния изпит. Подготвен съм, не се страхувам.

— Е, тогава всичко е наред и мога да си замина спокойна — надигна се Барбара.

— А аз да се заловя за работа — допълни въодушевено Фриц Лингенер и махна с ръка из сервитьорката. — Имам да прегледам още някои неща и съм готов. А ти — обърна се към сестра си, — ти успя ли да прочетеш разписанието? Дано не се наложи да чакаш много. Забравил съм часовете за тръгване.

— Аз също — усмихна се младата жена. — Бертолд така урежда нещата, че се връщаме заедно с колата. Днес беше изключение.

— Щастливо изключение! Чувствам се значително по-добре, след като си поговорихме.

— Радвам се. Хайде, отивай да четеш! Не се безпокой за мен. Сега ще проверя колко време трябва да чакам и ще си позволя още едно малко удоволствие, ще поскитам по улиците.

— При тази жега?

— Ако си заобиколен само с гори и поля, градът и при двадесет и седем градуса на сянка ще ти се стори привлекателен! А сега побързай и се захващай за работа! Желая ти всичко най-добро за утре!

Тя целуна брат си по бузата и изтича през площада към автобусната спирка. А бъдещият доктор, вече в много по-ведро настроение, тръгна към квартирата си. Да учи…