Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiz the Season, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Лори Коупланд. Снежна приказка

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN 954-459-101-Х

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Добро утро, Бостън! Температурата се очаква да бъде около 30-40° по Фаренхайт[1], с опасност от превалявания на сняг в края на деня. Остават само 23 дни за покупки преди Коледа…

Дарби включи сешоара, с което заглуши гласа на говорителя.

— Сега е времето да си весел — промърмори тя сърдито и отметна мократа си коса назад, навеждайки се да я изсуши.

Настроението на Дарби никак не беше празнично. Натоварването й в службата тази есен беше толкова голямо, че едва бе намирала време да се храни на крак. Никак не й беше до пазаруване за Коледа.

Когато изключи сешоара си пет минути по-късно, по радиото звучеше нежна музика, която бе заглушена от шумотевицата, идваща отвън.

Строителите възобновяваха работата си. През последните няколко седмици грохотът от удари и воят на тежките машини, които сновяха напред-назад по улицата, се бяха превърнали в неизменна част от ежедневието й. Проектът за подновяване на бостънската канализация в предградията, струващ три милиона долара, бе обхванал и нейния квартал.

В продължение на три години Дарби бе спестявала всеки цент, за да си позволи първата вноска за жилище на изплащане в новия квартал Гилдърслийв — едно малко, но елегантно предградие на тридесет минути от Бостън. И каква ли беше ползата от преместването й от шумния пренаселен град? Огромни машини и още по-големи задръствания на движението.

Мръсотията, шумът, суетенето бяха постоянен източник на дразнение и Дарби с нетърпение очакваше завършването на обекта.

Тя погледна часовника си и с тревога отбеляза, че вече е осем и пет. Закъсняваше.

Застанала пред гардероба, Дарби обу обувките си и се огледа за последен път в огледалото.

Днес беше особено важен ден. Тя разглеждаше едно сериозно дело. Ако спечелеше, победата щеше да й осигури да стане пълноправен съдружник в престижната адвокатска фирма Йейтс, Бейтс, Слаг & Колерик. Бе посветила по осемнадесет часа дневно на фирмата през последните три години, затова и смяташе, че заслужава тази награда.

Тя погледна отново часовника, взе дипломатическото си куфарче и дамската чанта и излезе през входната врата. Отвън грохотът от багера беше оглушителен. Тя стисна зъби, хвърляйки мрачен поглед към него.

— Трябваше да се досетя — промърмори. Огромната боботеща машина препречваше алеята.

За втори път през тази седмица й се налагаше да моли багериста да премести тежката машина, за да излезе от двора си. Тя се отправи към сивото си БМВ и хвърли на задната седалка куфарчето и чантата си. След това, стъпвайки внимателно, тръгна по алеята. Силният дъжд през миналата нощ беше превърнал и без това подгизналата земя в кално блато.

Тя колебливо прекрачваше през плитките локви, избягвайки меката почва с надеждата да не развали новите си тъмносини италиански обувки. Беше се издокарала с тях и никак не й се нравеше мисълта да ги види покрити с кал.

Макар и невероятно, шумът се бе усилил още повече с приближаването й към масивния багер. Тя сложи ръце до устата си и извика:

— Хей!

Дългото рамо и заострените като нокти краища на огромната машина се спускаха към земята, острите й зъби се впиваха в буци пръст и ги отместваха встрани на алеята.

— Хей! — извика отново тя, разбирайки, че няма да е лесно да привлече вниманието на багериста. Той изглеждаше напълно вглъбен в работата си.

Но Дарби беше решена на всичко. Тази сутрин тя щеше да се изправи пред „адския“ съдия Мурхаус, а той беше много стриктен по отношение на закъсняването. Дарби знаеше, че ако след 45 минути не бъде в съдебната зала, я очакват неприятности. И то големи. Съдията Мурхаус нямаше да се поколебае да нахока закъснялата адвокатка и пред съдебните заседатели, и пред претъпканата зала. Всъщност той сякаш наблюдаваше с наслада, когато някой млад адвокат изпадаше в затруднение.

Дарби извика отново. Споменът за буреносния поглед на съдията Мурхаус придаде настойчивост на гласа й:

— Хей! Трябва да изляза от алеята!

Мъжът я изгледа намръщено.

— Трябва да преместите това чудо оттук — извика тя, извисявайки глас над грохота на машината.

Мъжът поклати глава, все още начумерен. Стана й ясно, че той не разбираше какво казва тя.

— Колата ми. — Дарби посочи БМВ-то. — Трябва да се преместите. Ще излизам.

Тя забеляза, че тази сутрин нов човек управлява багера. Вчера зад ръчките седеше един кльощав тийнейджър. А мъжът днес беше сякаш по-зрял, по-уверен.

Без да спира мотора, багеристът отвори с ритник вратата и показа глава навън.

— Желаете ли нещо?

„А, не, сигурно си мислиш, че стоя до колене в калта и викам като банши[2] за собствено удоволствие“ — помисли си Дарби ядосано.

— Препречвате ми пътя. Ще трябва да се отместите, за да мина.

Багеристът й направи знак да изчака минутка, след което спокойно слезе от кабината си. Той свали каската си и погледът му мина по нея лениво и изучаващо, оглеждайки тъмносиния й костюм и красивата й бяла блузка.

Дарби усети как пулсът й се учестява под неговия поглед — нещо, което рядко й се случваше в присъствието на мъж. Тя се стегна и се намръщи, не желаейки да признае, че този мъж така лесно предизвика подобна реакция у нея.

Той беше висок, мургав и несъмнено красив, къдравата светлокестенява коса се беше слепила в основата на врата му, а кожата му имаше златистокафяв загар. Косата му придаваше измамно младежки вид, но малките бръчици около очите подсказваха на Дарби, че по-скоро наближава четиридесетте.

Очите му бяха морскосини и невероятно прями. Именно тези очи сега изцяло се бяха съсредоточили върху нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице?

Дарби рядко се смущаваше, но когато погледът й срещна неговия, изведнъж коленете й се подкосиха и тя сякаш отново стана на шестнадесет години.

— Аз трябва да изляза по алеята. Колко време ще копаете това… — Тя посочи безпомощно към рова.

Багеристът проследи посоката, към която сочеше върхът на маникюра й.

— Този изкоп ли?

— Да, дупката — потвърди тя. — Ще трябва да си преместите машината, защото не мога да изляза.

Погледът на мъжа се насочи отново към нея, очите му още веднъж бавно огледаха костюма й и скъпите обувки. Дарби усети как бузите й пламнаха при този поглед, който никак не бързаше да се отмести.

Хубава е, помисли си той. Твърде надменна му се виждаше, но пък определено беше красавица.

— Извинете за неудобството, госпожице. След не повече от десетина минути ще се отместя.

Тъмните очи на Дарби нервно погледнаха часовника.

— Не мога да си позволя десет минути. И без това съм закъсняла.

— Тогава ще се опитам след пет.

Тя направи гримаса по посока на ръмжащата машина. Не можеше да няма начин да излезе от тази безизходица.

— А имате ли разрешително да копаете този ров? — Тонът й беше хладен в опита й да му подражава. Тази тактика бе имала успех с другия багерист.

— Да, госпожице.

Дарби повдигна вежди.

— Сигурно сте експерт и по събарянето на сгради?

Той съвсем слабо се учуди.

— А трябва ли да съм?

— Чух взривове. Надявам се, че компанията ви има необходимото разрешително да извършва взривни операции?

Погледите им отново се срещнаха.

— Убеден съм, че има — отговори спокойно.

Той имаше волева брадичка, в която се четеше решителност, но там му беше грешката. Дарби Пайпър беше още по-решителна.

И на двамата очите останаха упорито неотклонни, и у двамата ядът вземаше връх.

— Ами вие? Вие имате ли официално свидетелство да управлявате багер? — Тя повдигна озадачено вежди. Заканата бе така слабо маскирана, че тя дори се изчерви. Но по дяволите! Негова щеше да е вината за закъснението й и за нахокването, което щеше да последва.

— Да, госпожице, имам. — Той погледна към колата й. — Предполагам, че и вие имате шофьорска книжка за БМВ-то?

Дарби стисна челюсти. Така доникъде нямаше да стигнат. Мъжът очевидно нямаше намерение да я послуша.

— Вижте какво, нямам никакво време да споря. Само преместете багера.

— Дайте ми десет минути и ще освободя пътя ви — повтори той и Дарби долови в тона му упорство. Помисли си, че мъж с такава главозамайваща външност е свикнал да очарова жените. Но тя не беше в настроение да бъде очарована. Пое дълбоко въздух и му отправи почти покровителствен поглед.

— Добре, десет минути и нито секунда повече.

— Петнадесет, само че предлагам да влезете в къщата и да останете вътре, докато не ви съобщя, че можете да излезете.

На Дарби й призля. Но пък знаеше, че ако продължава да спори от петнадесет, минутите щяха да станат на двадесет. Тя се обърна кръгом и се отправи към къщата, като отново внимателно отбягваше локвите.

Багеристът гледаше как тя се отдалечава и по устните му играеше усмивка.

Точно след петнадесет минути я видя да излиза и отново внимателно да пристъпва по земята.

Ровът беше изкопан, но огромен куп пръст беше насипан до алеята й.

На Дарби й стана ясно, че мъжът умишлено беше насипал пръстта там, оставяйки място едва да се провре кола, за да затрудни излизането й с БМВ-то.

Когато погледна назад към багера, тя го видя, седнал в кабината, с арогантно вдигнати крака на таблото да пие кафе.

Дарби го стрелна с убийствен поглед, влезе в колата, нагласи огледалото за обратно виждане, закопча колана си и запали мотора.

Даде на скорост и започна да излиза на заден ход по алеята, покрай купчината прясна пръст, като караше бързо, за да покаже на този мъж какъв съвършен шофьор е. Тъкмо когато започна да изпитва самодоволство, че не е останала по-назад от него, тя усети странно хлъзгане.

След секунда направи ужасна гримаса, разбирайки, че гумите на БМВ-то буксуват. Погледна към огледалото за обратно виждане и видя усмивката на багериста над ръба на чашата му с кафе.

Да се присмива!

И то на нея!

Тя пое дълбоко въздух и натисна газта по-силно. Колелата се превъртяха на място в калта, но колата не се помръдна.

Натискайки по-силно газта, Дарби превключи на първа скорост и започна бавно да мести колата напред-назад. Макар че занасяше наляво и надясно, гумите не намираха никакво съпротивление.

Загубвайки търпение, Дарби включи рязко на задна скорост и натисна газта докрай. Моторът изрева.

Задните гуми се завъртяха като пумпал, оставяйки спирала от син дим във въздуха.

Тя погледна назад и видя багериста да се прозява и след това невъзмутимо да се протяга напред, за да напълни чашата си от термоса с кафе.

Форсирайки двигателя, Дарби почувства отново буксуването на задните колела. Кал и камъчета се разхвърчаха при последния й отчаян опит да се освободи.

Бръмммм!

Разбра, че се е изложила напълно. Усилията й само помагаха колата по-добре да затъва в калта.

Ядосана, тя затвори очи и отново пое дълбоко въздух.

Защо това се случваше именно на нея? Да се прави на идиот пред един присмехулен работник.

Мъжът се беше облегнал удобно и наблюдаваше как задните колела все по-дълбоко потъват в калта. Колата беше вече затънала в нея чак до осите.

С въздишка на пораженец Дарби прие очевидното — беше закъсала. Бе безнадеждно закъсала. И всичко това по вина на този мъж. Тя отвори рязко вратата на колата и излезе навън, като се намръщи и стисна зъби, щом усети, че кракът й потъна дълбоко в калта. Измърморвайки някаква псувня, тя погледна надолу и видя тинята да се процежда над ръба на новата й обувка.

Дарби измъкна крака си от обувката и куцукайки, отиде до гаража и отвори вратата.

Мъкнейки триумфално пазарска чанта, пълна с вестници, тя излезе оттам. При условие че вестниците помагат при лед, можеше да помогнат и при кал. Чорапогащникът й беше вече напълно съсипан, а за обувките дори не й се мислеше. На път към колата тя свали и другата си обувка и я бутна в чантата си.

Газейки безстрашно през локвите, този път беше решена да запази и малкото гордост, която й беше останала.

Този нахалник все още беше в багера, пиеше кафе и преглеждаше спортните страници на някакъв вестник. Тя клекна и внимателно нареди вестниците под двете гуми.

След минутка вече седеше зад волана и палеше отново мотора.

За един кратък приятен миг й се стори, че тактиката й е успешна. Но в следващия гумите яростно изхвърлиха вестниците в рова.

Вече наистина вбесена, Дарби енергично натисна газта решена ако трябва и да потроши колата.

Призна провала си чак след като предното й стъкло се покри със заслепяващ слой кал.

Тя излезе, тряскайки вратата след себе си, запъти се решително към багера и почука нервно по прозореца.

Мъжът спокойно остави чашата с кафе и смъкна прозореца.

— Да, госпожице?

— Закъсах.

В очите му се четеше смях.

— Да, госпожице.

— Е, и какво смятате да направите по въпроса?

Той изглеждаше учуден.

— Не знаех, че е моя работа да направя нещо по въпроса.

— Вие нарочно насипахте пръстта така, че да не мога да я заобиколя — обвини го тя.

Погледите им се кръстосаха.

— Но вие трябваше да чакате, докато ви кажа, че можете да тръгнете — припомни й той.

— Чаках петнадесет минути.

— Да, но не ви бях казал, че можете вече да тръгвате.

— Сега ме изслушайте! Всичко това стана заради вас. Можете просто да ми помогнете да се измъкна от дупката. — Тя нетърпеливо погледна отново часовника си и изохка. Часът беше осем и половина.

— Нямам такова намерение.

Главата на Дарби се отметна назад.

— Вие ще изкарате колата ми от калта… — повтори тя заканително.

— Или какво ще направите?

— Или ще…

— Вижте какво, госпожице. — Той почтително докосна периферията на каската си. — Много бих искал да ви помогна, но просто не мога, разбирате ли?

— Ааа, така ли? — Дарби враждебно пресрещна погледа му. — И защо по-точно не можете да ми помогнете?

Той се усмихна и покорно сведе глава.

— Нямам разрешително за теглене.

Дарби го изгледа яростно, едва преодолявайки желанието си да крещи. Той беше най-вбесяващият, най-надменният глупак, когото някога бе срещала.

— Кажете си името, моля — заповеднически каза тя, бъркайки слепешката в чантата си за химикал и лист. Тя щеше да се оплаче от него, нямаше никакво съмнение в това.

Мъжът запали мотора на багера и направи извинителен жест, че не чува нито дума от приказките й.

Отдръпвайки се, Дарби не можеше да повярва на наглостта му. Той продължи да дава газ и ревът на багера я оглуши.

Как смееше! Как смееше да се отнася по такъв начин с нея!

Вбесена, тя се врътна и закрачи обратно към къщата. Не й оставаше нищо друго, освен да се обади в съда и да поиска отсрочка, използвайки жалкото извинение, че е пленничка в собствения си дом.

Бележки

[1] Равнява се на –1 до +5° по Целзий. — Б.пр.

[2] В ирландския и шотландския фолклор — дух, чийто вой предвещава смърт в дома. — Б.пр.