Сюзан Шайблер
Хубава жена (1)

1

Това бе един от обичайните градински приеми, които Филип Стъки често устройваше във вилата си сред хълмовете на Холивуд. Елегантно облечени гости седяха или стояха на групички на терасата и в просторната розова градина, тълпяха се около студения бюфет, ядяха, пиеха и разговаряха.

Повечето гости бяха млади или поне се стараеха да изглеждат такива. Господата — със светли ризи и костюми, ефектно подчертаващи загорялата им от калифорнийското слънце кожа, с блестящи зъби, със закалени от спорт тела, поддържани в отлична форма във фитнес студио, на тенискорта и чрез бодибилдинг; дамите — с безупречен тен, перфектен грим и идеално оформени фризури. Това бе допълвано от ароматите на Армани, Унгаро, Диор и Живанши, от специално подбраните бижута, купени в магазините на „Родео Драйв“ — най-елегантната и скъпа улица по цялото Западно крайбрежие.

В патиото^[1] на къщата, построена в испански стил, малка група бе наобиколила нает от Филип Стъки илюзионист. Две жени бяха протегнали дланите си, над които той направи няколко светкавични кръгови движения.

— Госпожи, все едно е какво ще ви кажа, става дума винаги за пари — обясняваше той. — Представете си, че сте служителки в банка, които се занимават с кредити. Вие имате всичко, а аз — нищо.

Докато говореше, той бе сложил три огромни златни монети в ръката на Сюзън Брайсън, млада руса репортерка. „Едно, две, три…“ — преброи той, след което затвори ръката на Сюзън и извади четвърта монета от ръката на стоящата от другата му страна жена с червена рокля. Той вдигна високо монетата, за да могат всички да я видят, сви ръката си, отново я отвори и монетата бе изчезнала.

— Вие имате всичко, а аз — нищо — повтори той и разтвори пръстите на Сюзън. Оказа се, че сега в ръката й има четири златни монети. Зрителите се засмяха изненадано, а илюзионистът каза: — Но истинско злато няма да ви доверя. Затова всяка монета има стойност само на едно пени.

Той отново взе една златна монета от Сюзън, премести я в другата си ръка и я „превърна“ в голямо медно пени, което връчи на дамата с червената рокля.

— А сега положително се питате къде е изчезнала другата златна монета? — каза той с усмивка. — Внимавайте!

Той протегна ръка и измъкна златната монета иззад ухото на Сюзън. Отново всички се смееха и аплодираха, когато зад групата се появи домакинът на партито Филип Стъки — нисък, плешив, предразположен към пълнеене мъж на около трийсет години. Той бе успял да види последния фокус.

— О, едно пени от ухото! — провикна се той весело. — А колко струва останалото?

Сюзън, хубава блондинка, искаше да му отговори, но Стъки вече се беше обърнал към младия мъж до нея.

— Да си виждал Едуард, Марк? — осведоми се той.

Онзи поклати глава:

— Не, за съжаление не съм. Страхотно парти, Филип!

Макар че бе поласкан, Филип се усмихна иронично.

— Да, жена ми положи доста усилия. Тя направо се обади в една фирма за услуги. Извинете.

Той се насочи към бара, където видя друг познат, с когото би искал да размени няколко думи.

— Здравей, Хауърд, как си?

Мъжът със сивия костюм, който до този момент разговаряше с една млада жена, й се извини и се приближи към Стъки.

— Благодаря, добре, Филип. Между другото, чух, че Едуард се интересува от „Морс Индъстриз“.

Филип кимна.

— Да, сигурно не е дошъл да прави слънчеви бани.

— Мога ли да се включа?

— Разбира се, обади ми се. Просто ми се обади. — Стъки махна с ръка за довиждане и с най-лъчезарната си усмивка се насочи към един тъмнокож господин.

— Здравейте, аз съм Филип Стъки, адвокатът на Едуард Луиз.

— Здравейте. — По-възрастният му протегна ръка. — Всъщност, къде се подвизава почетният гост на този прием?

Той имаше предвид Едуард Луиз, шеф на „Луиз Ентърпрайсиз“, който бе дошъл от Ню Йорк, за да купи почти фалиралата фирма „Морс Индъстриз“.

Едуард и Филип Стъки бяха приятели от доста години. Но през това време Стъки бе работил и като адвокат за фирмата на Едуард и беше спечелил огромни суми покрай неговите сделки и усета му за бизнес.

Стъки се огледа, но не можа да открие приятеля си нито в патиото, нито на терасата или в хола. Той направи опит да се усмихне.

— О, познавам го. Положително се е оттеглил в тихо кътче и флиртува с някоя страхотна красавица.

Той кимна още веднъж на негъра, а след това целуна по бузата една атрактивна млада дама, която стоеше близо до него. „Как си?“ — осведоми се той и без да чака отговор, продължи обиколката си сред гостите. Поздравяваше ту един, ту друг и от време на време спираше до някой, за да размени обичайните реплики.

Едуард Луис обаче не прекарваше времето си във флиртове, а от кабинета му говореше по телефона с Ню Йорк. Той се бе облегнал на огромното бюро от абаносово дърво, а приятното му, излъчващо мъжественост лице изглеждаше сърдито.

— Но секретарката ми трябваше да уреди всичко. Обаждала ли се е? — попита той нетърпеливо.

Женският глас от другата страна звучеше обидено:

— Обади се. Между другото говоря повече със секретарката ти, отколкото с теб.

Едуард потисна въздишката си. С Джесика имаха връзка от доста време и живееха заедно, но той намираше, че тя става все по-трудна. Нещата между тях някак си се влошиха.

— Разбирам — промърмори той, докато гледаше през огромния прозорец осветения от слънцето хълм. Отдолу се чуваха музика и гласове.

— В края на краищата и аз мога да имам личен живот — чу той Джесика да говори с оня полухленчещ, полуагресивен тон, който така му действаше на нервите.

— Но тази седмица е много важна за мен — продължи той и се опита да вложи малко повече шарм в гласа си. — Имам нужда от теб тук.

— Не си ме уведомил навреме за това — отвърна недоволно Джесика. — Смяташ, че трябва само да свирнеш и аз ще дотичам.

— Джесика… — Едуард се опита да остане спокоен и доброжелателен. Или поне да прави впечатление на такъв. — Не смятам, че трябва само да свирна и ти да дотърчиш.

— Но точно такова е чувството, което винаги изпитвам. Може би ще бъде по-добре, ако си събера нещата и напусна.

Отговорът прозвуча бързо, а след това той като че ли почувства облекчение:

— Ако искаш, разбира се!

— Добре, когато дойдеш в Ню Йорк, можем да поговорим за това — заяви Джесика, като се видя хваната натясно, но той не виждаше повод да отлага вече неизбежната раздяла, а също да изтърпи свързаните с нея неприятни сцени.

— Защо? — попита той студено. — Настоящият момент е също толкова подходящ, колкото и всеки друг.

— Добре, и за мен така е най-хубаво! — Гласът на Джесика звънтеше. — Сбогом, Едуард! — И тя тресна слушалката.

Той подържа своята още няколко секунди и каза: „Сбогом, Джесика!“, макар да знаеше, че тя вече не го чува, и чак тогава с въздишка я остави. „С това — помисли си Едуард — главата «Джесика» е приключена.“ Той прекара ръка през късо подстриганата си вълниста коса, в която вече имаше доста бели кичурчета, оправи тъмносивото си сако и напусна кабинета на Фил. След като слезе по стълбите на приземния етаж, за момент погледна през стъклените витрини към гостите, които се забавляваха във вътрешния двор, и усети, че няма особено желание да остане там.

Проклетата Джесика! Макар че в последно време връзката им ставаше все по-проблематична, с внезапната раздяла тя успя да му развали настроението. Все пак съжалението му трябваше да остане в определени граници. Как жените никога не могат да разберат, че един мъж може да има и друга работа, освен непрекъснато да се прави на Big Lover^[2].

По стълбите се качваше млад мъж. Това беше Уонс, един от сътрудниците на Едуард във филиала на „Луис Ентърпрайсиз“ в Лос Анджелис. Щом видя шефа си, той се усмихна облекчено.

— Филип ме помоли да ви потърся…

— Филип е мой адвокат, нали? — прекъсна го Едуард раздразнено.

Уонс смутено кимна.

— Да, сър.

Едуард продължаваше да стои на стълбите.

— Каква е днес цената на акциите на Морс в Токио? — осведоми се той.

— Аз… аз не знам.

Едуард хвърли поглед към часовника си и се намръщи.

— Не знаете? Борсата в Токио е отворена преди деветдесет минути. Вие сте длъжен да бъдете идеално информиран по тези въпроси, ясно ли е?

Уонс беше готов да козирува.

— Ще бъде изпълнено, сър.

Едуард му кимна малко по-дружелюбно и се усмихна на две гостенки, които се появиха зад него.

— Здравейте, мистър Луис! — каза едната и го погледна с нескрито възхищение.

Едуард се ръкува с нея и със спътничката й така, сякаш са най-скъпите му гости: „Здравейте, как сте?“, след това отново се обърна към Уонс.

— Бих искал да приключа делото Морс колкото се може по-бързо. В неделя се връщам в Ню Йорк. Имам билети за Метрополитен опера.

— Да, сър.

Младият човек го придружи до гостната и се почувства видимо облекчен, когато Едуард Луис му кимна за довиждане, докато прекосяваше стаята, насочвайки се към преддверието. Той наистина нямаше желание да остане на това парти, а искаше да се върне в хотела си.

— Палтото ви, сър.

Отнякъде изникна портиерът на Филип Стъки.

— Благодаря.

Едуард взе от него светлосивия тренчкот и вече се канеше да напусне къщата, когато някой го извика. Това беше Сюзън Брайсън, която бързаше да го настигне. Лицето на Едуард се разведри.

— Здравей, Сюзън — поздрави я той зарадван и я целуна по двете бузи.

Тя го погледна в очите и каза:

— Толкова съжалявам за Картър!

— О, да, и аз съжалявам — отвърна той неловко.

Картър беше баща му, който бе починал преди няколко седмици. За да се отклони от тази тема, Едуард побърза да се осведоми:

— Чух, че си се омъжила.

Тя се засмя и гордо му протегна лявата си ръка, на която проблясваше халка.

— Да, омъжих се. В края на краищата не можех вечно да те чакам.

— Хм… — Той се закашля и реши да подеме въпроса, който го занимаваше след телефонния разговор с Джесика. — Сюзън, кажи ми нещо…

— Да? — попита тя любопитно, като забеляза колебанието му.

— Когато още бяхме заедно, като исках да се уговоря за нещо с теб, тогава ти говореше ли със секретарката ми по-често, отколкото с мен?

Сюзън се усмихна многозначително.

— Тя беше една от шаферките ми.

— Ау… — промърмори Едуард.

Той разбра. За шаферки се канят само най-близките приятелки. Значи още докато са имали връзка със Сюзън, секретарката му е станала нейна приятелка, предполага се, поради обстоятелството, че доста често са разговаряли по телефона по негова поръчка. В порив, предизвикан от гузна съвест, той се наведе и я целуна по бузата.

— Във всеки случай мъжът ти е щастливец, щом има теб — каза той. — Желая ти всичко хубаво!

— Благодаря — отвърна тя сърдечно. — И на теб, Едуард.

 

 

Тръгването на Едуард не остана незабелязано от Елизабет, съпругата на Филип. Тъй като не можа да го открие сред гостите на приема, предположи, че се е оттеглил в някоя тиха стая и положително с някоя суператрактивна жена. Оказа се, че е точно така. Въпреки това, когато завари Фил с една расова червенокоса дама, чието, обуто с черен чорапогащник, коляно той самозабравено опипваше, Елизабет бе далеч от намерението да му прави остри забележки.

Семейство Стъки имаше негласно споразумение: Фил печелеше много добре и предоставяше на Елизабет възможност да води живот, който й харесва, за което пък тя си затваряше очите пред малките удоволствия, които той си намираше извън семейната спалня. Тя знаеше, че в Холивуд разведените жени бяха малко или много пренебрегвани. Те ставаха аутсайдери — не ги канеха никъде, поне на действително значими приеми, и те нямаха вече никаква роля в обществото. Затова Елизабет предпочиташе да остави Фил да върти любовните си афери, докато й дава кредитните си карти и тя си остава мисис Филип Стъки, чийто календар е запълнен с покани, а на приемите й идват всички, които имат влияние в Холивуд или в Бевърли Хилс. Обаче Елизабет смяташе за лично поражение това, че почетният гост на днешното събиране си отива толкова рано, затова прекъсна доста развълнувана тази среща на мъжа си с червенокосата, за която смътно си спомняше, че се казва Алисън. Фамилията беше забравила.

— Той си тръгва! — извика Елизабет. — Едуард си тръгва!

Филип, който тъкмо уверяваше Алисън колко би се радвал да се опознаят по-добре, погледна объркано жена си.

— Извини ме! — помоли той Алисън и побърза да напусне стаята, макар да не му бе особено приятно, че жена му остава сама с нея. На излизане успя да види как Елизабет скръсти ръце и я заразглежда с вдигнати вежди. „О, господи, да не е решила да прави сцени?“ — помисли си той. Но сега нямаше време да се безпокои за това, пък и сцените не бяха в стила й.

Междувременно Едуард Луис безрезултатно се опитваше да стигне до колата си. Дългата сребриста лимузина, която му предоставяха от хотела за времето на престоя му, беше безнадеждно заклещена от другите коли, паркирали на площадката пред портала на Стъки. Само един също сребрист „Лотус Еспри“ стоеше готов за тръгване. Едуард откри двама японци при таблото с ключове от колите и посочи лотуса.

— Това колата на мистър Стъки ли е?

Двамата кимнаха, а единият отговори:

— Да, сър. Тя е на мистър Стъки.

Едуард се насочи към лотуса и в същия момент чу Филип да го вика. Адвокатът бързаше да го настигне.

— Накъде си тръгнал? — осведоми се той.

Едуард не отговори на въпроса му, а попита:

— Ще ми дадеш ли ключовете от колата си?

Фил замръзна.

— Защо? Нещо не е в ред с лимузината ти?

— Не, но е блокирана отвсякъде. Дарил не може да се измъкне.

Едуард посочи цветнокожия шофьор, който с още един колега стоеше облегнат на стената зад паркираните коли. Когато Едуард и Филип погледнаха към него, негърът само сви рамене, изразявайки съжаление, и продължи да си чете вестника.

— Моля те, дай ми ключовете от колата си — повтори Едуард и Стъки с неохота се съгласи.

— Окей.

Той извади ключовете от джоба на панталона и ги подаде на приятеля си.

— Но по-добре е да не караш, Едуард, преуморен си. Остави колата ми, ще се погрижа да изкарат твоята. — Той сърдито замаха на единия от японците. — Хайде, хайде, преместете колите! Ама че разпусната работа!

Едуард вече сядаше в колата, Стъки се стресна и се хвърли към него.

— Моля те, почакай…

Луис отвори страничното стъкло и Филип почти се пъхна вътре.

— Можеш ли изобщо да се оправяш с лоста за скорости?

Едуард включи тежкия мотор.

— Разбира се…

— Някога карал ли си кола със скорости? — настояваше Филип и Едуард му се ухили.

— Ами, сигурно…

— Е добре, но моля те, бъди внимателен! Колата е чисто нова.

Филип Стъки се изпоти, щом чу звука, с който Едуард премести лоста на първа скорост. Той вдигна ръце.

— Моля те, остани… по-добре остани тук!

Едуард само махна с ръка за довиждане.

— Всичко е наред. Мога да се оправя с бричката.

Моторът изрева и той потегли. Филип вече не можеше да скрива страха си за новата спортна суперкола.

— Едуард, моля те, внимавай да не ми повредиш колата!

Лотусът се засили, но спря на края на площадката. Стъки тичаше след него.

— Обичам тази кола! — провикна се Едуард от прозореца, като се смееше.

— Аз също я обичам! Моля те, бъди предпазлив! Та ти изобщо не знаеш как трябва да я караш…

Когато Едуард с трясък потегли, Филип изпита почти физическа болка.

— Ще объркаш пътя в тъмното…

Той гледаше след колата си, която със страшно скърцане на гуми зави в грешна посока.

— Бевърли Хилс е в подножието на планината — извика Фил, но Едуард вече не го чуваше.

С ревящ мотор той летеше по тесните и остри завои. За Едуард Луис наистина не бе привично да кара кола със скорости. Той въобще не беше опитен шофьор, тъй като по правило се оставяше да го возят, ако не използваше направо частния си „Джет“. Няколко пъти взе завоите прекалено рязко и почти задави мотора, като удари спирачките. Колата занесе и Едуард в последния момент се озова на едно островче за паркиране, където успя да спре.

— Проклет боклук! — изруга той, докато се опитваше да включи на задна скорост, за да върне колата и да продължи пътя си, но вече с по-умерено темпо.

Междувременно се беше стъмнило, а Едуард Луис още не забелязваше, че е тръгнал в грешна посока.