Винс Флин
В името на честта (61)

61.

Ню Орлиънс

Часовникът го събуди с монотонно пиу… пиу. Хаким изключи алармата и погледна таблото. Беше четири и половина. Той смъкна ръката си и напипа ръчката за регулиране на седалката. Натисна я и облегалката започна да се вдига. Погледна над кормилото, като почти очакваше да види полицейски кордон. Нямаше никого. Огледа другите коли отпред и се усмихна. Наоколо нямаше жив човек, а над бетонната рампа на паркинга небето започваше да просветлява. Хаким почувства облекчение. Засега планът му работеше.

На отиване към Ню Орлиънс беше обмислил всички възможности и реши, че е време да изпита късмета си, докато още не е станало късно. Трябваше да действа решително. Проведе кратък разговор с приятеля си Тими Кокаина, който му каза, че след пет дни чака лодка. Идеята беше Хаким да отиде за получаването на пратката и да отплава с празната лодка. Планът можеше да свърши работа, но имаше няколко проблема. Първият — че трябваше да остане пет дни в бараката на Тими. Мястото беше истинска кочина. При сегашното си състояние рискуваше да хване някоя убийствена инфекция. Другото, което го притесняваше, бе мисълта как ще се прехвърля от една на друга лодка в развълнуваното море. И това след като се е клатушкал неизвестно колко часа при неизвестно какво вълнение. Би се подложил на това мъчение само ако беше единствената му възможност.

За щастие имаше алтернатива. Рискът беше голям, защото, влезеше ли в летището, попадаше в капан, но понякога най-простото решение се оказваше най-доброто. Хаким имаше американски паспорт и кредитна карта на същото име с лимит от десет хиляди долара. На идване към Ню Орлиънс беше спрял на паркинга на един „Уол-Март“ край Виксбърг и бе включил лаптопа си. Нямаше директни полети, но в известен смисъл така беше по-добре. Можеше да избира от десетина полета. Най-добрата комбинация беше в 6:00 часа от Ню Орлиънс с прекачване в Маями. И двете летища му бяха познати. Охраната на Ню Орлиънс не беше сред най-старателните, в Маями също не си даваха много зор. Маями бе сред най-натоварените летища в света и там се интересуваха повече от хората, които влизаха в страната, отколкото от излизащите.

Хаким произнесе кратка молитва и резервира билети по интернет. След това много внимателно слезе от колата и влезе в супермаркета, където можеше да използва тоалетната и да купи някои неща за следващата част от пътуването си. Когато излезе, прилежно подреди всички покупки в новия си сак. След по-малко от половин час отново беше на път. Край Джаксън, Мисисипи, спря на един паркинг за камиони. Излезе с новозакупения куфар на колелца и намери автоматичните кабини с душовете за шофьорите. Вкара няколко банкноти в процепа и влезе в тясното помещение. Внимателно свали дрехите си и ги напъха в двете найлонови пликчета от покупките.

Изправи се пред мръсното, надраскано огледало и огледа раните си. Лявата част на тялото му, от под мишницата до кръста, беше синя. Около двете му очи имаше тъмни петна, носът му беше счупен, устната — сцепена. Дори сега, когато виждаше истинските мащаби на пораженията, не искаше да повярва, че това му е причинено от най-добрия му приятел. Включи електрическата машинка, нагласи я на най-ниската степен, наведе главата си над умивалника и започна да стриже средно дългата си черна коса. След няколко минути беше готов. Взе самобръсначката и обръсна неколкодневните косми по бузите и врата си. Остави само мустаците и малко брада на брадичката. Точно така изглеждаше на снимката на фалшивия паспорт.

След като си взе набързо душ, Хаким прибра самобръсначката в куфара, а машинката за подстригване — при обувките си в сака. Обу широки къси панталони и джапанки, облече си фланелка на бели и сини райета и сложи шапка с щампа на „Будвайзер“. На връщане към колата хвърли найлоновите пликове в една кофа.

Пристигна на международното летище „Луис Армстронг“ в Ню Орлиънс малко след единайсет. Взе билет от автомата за кратковременно паркиране и влезе с колата в многоетажния гараж. Откри идеално място на четвъртия етаж. От едната страна имаше спрян голям джип, от другата — пикап. Той внимателно паркира на заден ход на тясното място. От всяка страна имаше не повече от трийсет сантиметра, което беше добре. Ако охраната минаваше на оглед, това беше последното място, където щеше да гледа. Хаким нагласи алармата на часовника си, спусна седалката си назад, повери съдбата си в ръцете на Аллах и заспа.

Сега вече бе буден и трябваше да побърза за самолета. Понечи да отвори вратата, но видя, че няма място да излезе. Изкара колата и спря на друго, по-широко място. Отвори багажника и взе ключове от таблото. Пъхна ги в джоба на анорака, който беше облякъл над фланелката, после много внимателно измъкна куфарчето на колелца и го остави да се свлече по бронята на земята. След като издърпа дръжката, извади едно пликче с памук и го отвори. Взе три топчета и ги пъхна от лявата страна на устата си между зъбите и бузата. Опипа лицето си и реши, че може да използва още няколко. Сложи две под дясната си буза и напъха няколко в джоба си. После взе металния бастун, който бе купил от „Уол-Март“, и затвори багажника. С бастун в лявата и дръжката на куфарчето с колелца в дясната ръка закуцука към терминала.

Точно преди да стигне до двойната стъклена врата, спря и пусна другите си документи в едно кошче за боклук. Нямаше да бъде добре, ако го претърсят и ги открият. Слезе с ескалатора два етажа и после с подвижната пътека отиде до главния терминал. По пътя срещна само един човек — някаква стюардеса, която бързо го подмина. В терминала имаше още хора, но огромното помещение изглеждаше почти празно. Хаким внимателно се огледа и видя само един полицай. Дебел и полузаспал, служителят на закона не изглеждаше много опасен. Ако го очакваха, майсторски се бяха замаскирали.

Гишето на „Американ Еърлайнс“ беше най-натоварено. Хаким се нареди на опашката за полета в шест за Маями. Когато редът му дойде, служителката го погледна загрижено.

— Леле! Какво ви се е случило?

— Катастррррофа — измънка Хаким през памука в устата си. Подаде паспорта си.

— Съжалявам — каза жената. Взе паспорта и въведе името му в компютъра. — Да, ето резервацията ви, господин Андрос. Шест часа за Маями. — Натисна няколко клавиша и пак погледна екрана. — Вижте какво мога да направя. Първа класа е свободна. Мисля, че там ще ви бъде по-удобно. Ще предупредя наш служител да ви посрещне в Маями. Компютърът не показва с кой полет ще летите след това, затова не мога да ви резервирам място в него. Искате ли да регистрирате багажа си?

Хаким се усмихна:

— Ддда, моля.

Жената взе куфара и му даде бордната карта. След като й благодари, той се нареди на опашката за проверка. Само един метален детектор работеше и служителите от охраната изглеждаха сънливи като полицая при главния вход. „Вече няма връщане назад“ — помисли си Хаким. Показа бордната си карта на служителя. Той — около петдесетте и с кървясали очи — само провери дали името на паспорта и на картата е едно и също. Хаким събу джапанките и много бавно се наведе да ги вдигне. Остави ги на поточната линия заедно с парите, часовника, телефона и ключовете от колата. Една служителка го попита дали може да мине през металния детектор без бастуна и той кимна. Остави бастуна и анорака на поточната линия и мина през детектора. От другата страна взе нещата си.

Успешното преминаване през проверката толкова го въодушеви, че се наложи да си напомни, че не трябва да бърза. Като се подпираше с бастуна, отиде до близкото кафене и точно се канеше да се нареди на опашката, когато си спомни за памука в устата си. Затова взе два вестника вместо кафе и тръгна към изхода за качване. По пътя извади част от памучните топчета и ги прибра в левия си джоб при другите. До изхода имаше телевизор, включен на денонощна новинарска станция. Хаким спря и погледа няколко минути. Нямаше нищо ново, освен че директорът на ФБР обяви пресконференция за 11 часа.

Качи се на самолета рано, заедно с единствения друг пътник в първа класа. Когато стюардесата дойде с чаша шампанско и портокалов сок, той реши, че нещата вървят добре и прие поканата. Тогава реши да се обади на Карим. Извади още няколко топчета памук от устата си, включи телефона и набра. За негова изненада веднага се включи гласовата поща. След сигнала Хаким се обърна към прозореца и с тих глас каза:

— Жалко, че не ми се довери. След малко ще съм извън страната. Предполагам, че ти все още си някъде насред Америка и се каниш да убиеш поредната невинна жена. Лъва на „Ал Кайда“. — Хаким се изсмя. — По-скоро Агнето на „Ал Кайда“. Жалко, че нямаш куража да се изправиш в равен двубой срещу истинските мъже.

Хаким затвори и за всеки случай извади батерията. Представи си как ще реагира сприхавият Карим, след като чуе съобщението, и се ухили самодоволно. Искрено се надяваше идиотът да срещне смъртта сред дъжд от куршуми. Надяваше се да прочете новината за това, докато се излежава на плажа. Скоро щеше да забрави лудостта на „Ал Кайда“ и да започне нов живот.