Джанис Кайзър
Тялом и духом (1)

Първа глава

Той свали разсеяно една паяжина и погледна през прозореца. В крайбрежната скала се разбиваха мощни вълни и образуваха същински ветрила от водни капки. Дерек Гордън обиколи с поглед брега. Усамотено място. Точно това му трябваше. Откога мечтаеше да прекара няколко спокойни месеца.

Над скалите се стрелна чайка, понесена от бриза. Птицата сякаш нехаеше за всичко останало, освен за морето. Така искаше да се чувства и Дерек. Да забрави всички и всичко и да мисли само за работата си. Нали затова беше дошъл чак тук, на този отдалечен бряг. Ала това едва ли щеше да му се отдаде така лесно.

Чу се трясък от врата на кола. Дерек се обърна и видя Марк, опрян в рамката на вратата.

— Няма повече — рече момчето и кимна към кашоните с книги на пода. — Нещо друго искаш ли?

— Не, много ми помогна.

Момчето огледа стаята.

— Трябва да се изчисти.

— Собственикът обеща да изпрати чистачка следобед. От миналата есен тук никой не е идвал.

— Личи си.

Дерек пъхна ръце в джобовете на джинсите си и се усмихна.

— Мен нищо не ми трябва. Фотьойл, силна нощна лампа, маса за пишещата машина, легло, малко храна… И спокойствие.

Марк го гледаше с лека насмешка и критично — винаги критично. Особено откакто Дерек обяви, че заминава.

— Ти си същински будистки монах.

— Има нещо такова.

Погледите им се срещнаха. Някои неща не бяха казани и Дерек искаше да ги уточнят, преди да се разделят. Не им беше лесно да говорят за Маргарет. И двамата я обичаха, но страдаха всеки по свой начин. Инак можеха да говорят и да споделят мненията си по много теми. Но откакто състоянието на Маргарет се влоши, болестта й не ги сближи, а по-скоро ги отчужди. Дерек знаеше, че трябва да поговорят.

— Неприятно ти е, че я оставих, нали?

— Мама дори не би го разбрала.

— Да, но ти…

— Не си женен за мен.

— Ти си мой доведен син. И мнението ти не ми е безразлично.

— Не би трябвало.

— Не, не е така.

— И какво трябва да направя? — нетърпеливо попита Марк.

— Разбирам чувствата ти. Но ще се радвам, ако се опиташ да ме разбереш.

— Но ти си женен все едно за безжизнен човек. Какво има да говорим?

— Майка ти не е безжизнен човек, не е хубаво да говориш така. — В очите и на двамата се четеше напрежение, Дерек се ядосваше колкото на себе си, толкова и на Марк. Обърна се към прозореца с надеждата да се успокои.

Вълните все така се разбиваха в скалите. Чайките бяха вече две и се носеха леко над морската шир.

— Поне веднъж месечно ще я посещавам — обади се Дерек след кратко мълчание. — След като няма да бъда там, вероятно смяташ, че тежестта ще падне върху теб. Не това съм искал, повярвай ми.

— Не се притеснявай. Майка ми ще бъде винаги моя майка, а ти дали си там, или не…

Дерек се обърна. Засегна се от думите на момчето, което очевидно не съжаляваше за тях.

— Винаги съм смятал, че сме едно семейство. Знам те и те обичам от дете.

— Излишно е да сантименталничим. Всеки от нас има свой живот и нека оставим нещата да се подреждат от само себе си. Аз си живея моя живот, ти — твоя и няма защо да се жертваш заради мама.

Дерек пое дълбоко въздух и каза сподавено:

— Обичам майка ти.

— Аз също.

Спогледаха се. Сякаш бяха два елена, застанали един срещу друг — единият помъдрял, а другият съвсем младок, податлив на чувствата си. Неприязънта можеше да тегне помежду им години. Дерек бе сигурен в това, докато беше жива Маргарет. Момчето се сепна и заяви:

— Време е да тръгвам. Чака ме дълъг път.

— Още веднъж ти благодаря за помощта. Особено при тези обстоятелства.

Марк кимна и излезе. Дерек го последва и застана на верандата. Момчето се качи в колата. Толкова приличаше на майка си. Същата кестенява коса, високи скули и тесен прав нос. На Дерек му беше приятно, че момчето нямаше почти нищо от баща си. Така му беше по-лесно да го възприема като свой син, защото мислеше за него само като за детето на своята съпруга. Разликата им бе близо осемнайсет години и Дерек наистина го бе приел като свое дете. Дано един ден отношенията им се изгладеха.

Марк свали прозореца на колата.

— Ще те попитам нещо лично, може ли?

Дерек се приближи.

— Разбира се.

— Мислил ли си някога за развод?

— Не — гласеше лаконичният отговор.

— Може би е редно да помислиш.

— Защо?

— Ясно защо. Ти си само на… на трийсет и осем, нали? А жена ти е в болница от пет години, от седем години вече е зле.

— Маргарет е моя жена. Човек не спира да обича някого затова, че е болен.

— Да, но тя няма да оздравее.

— Искаш да се разведа с майка ти, така ли?

— Да избягваш фактите е все едно да лъжеш. — Марк запали мотора.

— Ако това е един вид разрешение — добре. Благодаря ти. Ако пък искаш да ми кажеш, че ти, аз или майка ти ще сме по-добре, стига да се разведем, тогава направо ти заявявам — нямам такова намерение. Изобщо.

— Ами ако срещнеш друга?

— Друга няма.

— А ако си намериш?

— Тогава ще му мисля.

Марк включи на задна и опита да се усмихне.

— Добре, професоре. До скоро виждане.

Дерек кимна и се усмихна — най-доброто разрешение беше примирието.

— Карай внимателно.

Дерек изпрати с поглед колата. Влезе в къщата и огледа кашоните с ръкописи, записки и книги. Беше дошъл в Мендосино да работи. Но това бе и самоналожено изгнаничество.

 

 

Тя натисна копчето на касетофона и отиде до перилата. Облегна се и се загледа в боровете, дълга синьо-зелена ивица досами океана. В стаята се разнесе собственият й глас. Лара се заслуша внимателно в ритъма на думите. Съсредоточи се и се опита отново да изживее чувствата, които я бяха накарали да седне и да ги опише. Сухият въздух галеше кожата й и тя потрепери от ласката му. Обичаше да работи на открито — харесваше свежия дъх на гората, самотата, независимостта, поетичния начин на живот. Тя натисна копчето, за да превърти лентата, и взе бележника си. Прегледа написания текст и се замисли над една дума, която привлече вниманието й.

— Нямаш ли компания? — чу се мъжки глас зад гърба й.

Лара сепнато се обърна. Мъжът надничаше над перилата.

Добре познато лице. От миналото. От един друг живот.

— Какво правиш тук, Стийв? Толкова ме уплаши!

— Чух гласове — усмихна се той — и реших да се отбия. Мислех, че при теб е някой от твоите гости писатели.

Тя го гледаше учудено и все още не вярваше, че това е той. През последните няколко години се бяха виждали един или два пъти, но не бяха разговаряли.

— Изненада се, а?

— Честно казано, да.

— Минавах оттук и си рекох — защо да не ти се обадя. — Той зашари с игрив поглед по голите й крака и се усмихна.

— От десет години живеем на десетина мили един от друг. Никога досега не си се отбивал.

— Очевидно му е дошло времето. Може ли да дойда при теб?

— Работя — смръщи тя вежди и посочи касетофона. — Не ми е до гости.

— Е, ти пък!

— Стийв, да ти кажа честно, ще ми се да не си спомням, че сме се срещали.

— Срещали?! Това ли е думата?

— Знаеш какво имам предвид.

Стийв Адамсън отново огледа краката й и в този миг Лара осъзна, че е облечена само по шорти и прозрачна блузка без сутиен. Наскоро измитата й тъмноруса коса се бе накъдрила и падаше до раменете. Бързо остави бележника и сключи ръце на гърдите си. Стийв спокойно прескочи перилата и се приближи до нея. Беше забравила колко е едър. Запазил бе спортната си фигура, нали тренираше в гимназията. Лицето му бе помъдряло и поостаряло, но така имаше много по-мъжествено изражение. Не бе останала и следа от онова момче, което някога бе неин съпруг.

Той я гледаше с възхищение и вероятно си спомняше онази другата Лара. Стийв полуотвори устни и езикът му се стрелна между тях. Може би несъзнателно, но пък съвсем красноречиво. На Лара й стана неприятно.

— Защо дойде, Стийв?

Той се приближи до касетофона и натисна копчето. Разнесе се гласът й, странно официален, като се имат предвид обстоятелствата. Стийв чу част от стихотворението и натисна стопа.

— Винаги съм харесвал гласа ти. Много е секси. Помниш ли как седеше до среднощ и пишеше стихове, а аз те чаках превъзбуден в леглото? Мислех си, че го правиш нарочно, та съвсем да ме разпалиш, и като си легнем да е още по-хубаво.

— Стийв…

— Но ти не го правеше за това, нали? Теб ти беше по-приятно да пишеш поезия.

— Не ми харесва този разговор — каза тя и очите й проблеснаха. — Съвсем не е на място. Всъщност къде е жена ти?

— С Мери Бет се разделихме. Лара, не ти ли е приятно, че ме виждаш?

— Не.

— Я кажи, защо се омъжи за мен? Така и не разбрах.

— Стийв, това беше преди тринайсет години. Бяхме деца. Нищо общо с това, което сме сега.

— Ами! Хората не се променят. Аз съм този, за когото си била омъжена. Това е то.

— Не искам да говорим повече.

— Да не ни беше лошо едно време! Като оставеше поезията и легнеше при мен… Май ненавреме ме изостави, не мислиш ли? — Намекът беше от ясен по-ясен.

Тя го изгледа недоумяващо. Стийв беше изтрит от съзнанието й. Какъв абсурд, че някога са били мъж и жена. Тя беше само на осемнайсет, а бракът им трая шест месеца. Увод към живота й, една игра. Деца, които си играят на възрастни. Стийв продължаваше да я гледа. Беше впил нагъл поглед в тялото й. Това я уплаши и тя си припомни последните седмици на съвместния им живот. Той фактически я изнасилваше, защото тя не искаше да се любят.

В онези години разбира се на това не му казваха „изнасилване“. Той беше само поредният неотстъпчив съпруг, утвърждаващ брачните си права. Дълго потисканата горчивина отново обзе душата на младата жена. Стийв отдавна не беше част от живота й. Но тази среща, а и наглостта му, върнаха спомените.

— Върви си, Стийв. Веднага.

— Защо си такава? — намръщи се той. — Не съм пил, не се бой.

— Не се боя. Дразниш ме. Нямаме какво да си кажем.

— Знаеш ли какви ги разправят хората за теб… Че може и да си лесбийка, щом си седиш само вкъщи и никъде не излизаш.

— Пет пари не давам за хорските приказки.

— Добре знам, че не си такава. Хубавичко си прекарвахме двамата, а?

— Нямам никакво желание да говорим за миналото. За мен ти не съществуваш. Хайде, върви си, преди да съм извикала шерифа.

— Жалко, че се държиш така. — Стийв се надигна. — Минах насам, защото се надявах да бъдем отново приятели. Живееш тук като монахиня. Аз също съм сам.

— Не ме интересуваш ни най-малко.

— Бихме могли да се позабавляваме — рече той и обходи тялото и с поглед.

Стийв беше на трийсет и една години, неин връстник, як и грубоват мъж, а Лара знаеше, че е шофьор на камион в дърводобивната промишленост. Беше рус, с гъста брада, необичайно тъмна за кожата му, но винаги беше гладко обръснат. Някои жени го намираха за привлекателен, тя също го бе харесала преди години, а и затова се беше омъжила за него.

— Много ми харесват дрешките ти, но защо държиш ръцете си там? Да не би да криеш нещо?

— Не съм те очаквала.

Той се приближи до Лара и се загледа в ръцете й. Тя се стегна, защото си припомни силата и гнева му.

— Я си признай, не ти ли се приисква понякога?

— Моят сексуален живот не те засяга. Ако до трийсет секунди не си изчезнал, ще се обадя на шерифа.

— Е, добре, тръгвам си. Но искам да знаеш, че още си падам по теб. Дори когато бях с Мери Бет си мислех за теб… Колко хубаво би било, ако бяхме мъж и жена. Защо ме ненавиждаш за това? За истината?

Лара преглътна с мъка. Не можеше да повярва на думите му.

— Губиш си времето, Стийв.

— Щом ме гониш, ще си ида, но като истински мъж, през предната врата.

Лара се замисли дали да го пусне да мине през къщата, но наоколо тъй и тъй нямаше жива душа — дали вътре, или вън от къщата… Тя се реши и отвори плъзгащата се врата. Той я последва по дървения под на терасата. Къщата й беше малка, три стаи долу и спалня над хола. Лара стигна до входната врата и я отвори. Мъжът застана до нея и процеди през зъби:

— Тия, дето ги криеш, са най-хубавото нещо на света. Винаги съм ги харесвал!

Лара инстинктивно притисна ръце до тялото си, но Стийв я сграбчи, впивайки пръсти в кожата й.

— Колко съм си мислил за тях, колко съм си спомнял какво правехме заедно двамата!

— Веднага изчезвай! — Тя почти изпищя.

Тогава той я вдигна от пода и я притисна към гърдите си. Лицата им се доближиха. Паника сграбчи сърцето на Лара. Погледна го с ужас в очите. Стийв я повдигна и свали няколко пъти, отривайки тялото си в нейното.

— Помисли си за това, когато си легнеш сама. — Устата му се изкриви в усмивка. — Знаеш къде съм. Ще бъде както преди. Ти и аз.

— Изчезвай ти казвам! — просъска Лара.

Без да мигне, той я пусна на пода. Лара веднага се дръпна. А той я изгледа и заслиза по стъпалата. Тя тръшна вратата, заключи с резето и избухна в гневен плач. После заудря с юмруци по дървото, обляна в сълзи.

 

 

Дерек Гордън паркира срещу супермаркета „Макгафи“ в Мендосино. В магазина като че ли нямаше кой знае какъв избор от храни, но той реши все пак да влезе. Заключи беемвето и тръгна по дървената пътека пред магазина с чувството, че е заобиколен от странни декори за снимки на филм. По витрините се мъдреха едва ли не музейни находки, а не търговски стоки. Какви ли бяха цените?

Мендосино бе прекрасно кътче, макар и жертва на туризма. Освен през лятото, то бе посещавано и през уикендите. Затова бе решил да не идва в града в края на седмицата.

Тъкмо посегна към дръжката на стъклената врата и тя се отвори. Той отстъпи, но една жена връхлетя върху него и изтърва книжната торба с покупки, която носеше. Дерек се наведе да й помогне да съберат продуктите. Изненада се, когато забеляза малък пистолет и патрони.

— Извинявайте — каза жената, — без да искам. — После прибра пистолета в книжната торба.

Дерек я погледна — беше невероятно красива. Синьо-зелените й очи мигаха смутено.

— Вярвам, не сте обрали магазина! — пошегува се той.

Тя се засмя и двамата се изправиха. Той й подаде торбата, а тя отметна назад русите си коси.

— Не. Нося го за самозащита.

— Сигурно ръководите местното дружество на стрелците.

Изражението й вече не бе смутено, думите му сякаш я подразниха.

— О, не. Просто живея сама — усмихна се тя и тръгна към джипа, паркиран пред беемвето.

Дерек я гледаше. Дълги хубави крака. Червената й широка фланелка стигаше до ръба на шортите. Дерек понечи да се качи в колата, но забеляза, че няколко патрона все още се търкаляха пред магазина. Вдигна ги и извика към жената, която затваряше вратата на джипа. Тя се показа от прозореца, той й показа патроните и тя се пресегна да ги вземе.

— Благодаря.

Усмивката й беше приятна, но по-скоро сдържана, отколкото сърдечна.

— Да не се обидихте за дружеството на стрелците? — попита той и се облегна на вратата на джипа.

— О, не, тези неща не ме вълнуват — отвърна тя.

— Значи интересувате се само от самозащита.

Тя кимна. Очевидно не й се разговаряше. Какви очи имаше само! Хладният им израз криеше нещо властно и той почувства, че не е безразличен към блясъка им…

— Казвам се Гордън. Дерек Гордън. Отскоро съм в града.

Тя подаде ръка през прозореца на колата и каза сякаш от немай-къде:

— Лара. Лара Серенов. Добре дошли!

Дерек хвана ръката й — тънка, с дълги пръсти. Нямаше съмнение, че жената искаше да тръгва и той каза:

— Беше ми приятно.

— И на мен — отговори тя и запали мотора. — Благодаря за патроните.

— Няма защо.

Лара му се усмихна все така сдържано и потегли, а той се запъти към супера, питайки се защо се държа така хлапашки.

На вратата се сблъска с мустакат мъж на около четирийсет години с вълнена риза и дънки. Мъжът му се усмихваше.

— Хубави крака, а?

Дерек погледна навън.

— Имате предвид…

— Да, имам предвид Лара Серенов. Видях ви, че разговаряте.

— Неочаквана среща с въоръжена дама. Ваша клиентка, надявам се, а не бандит.

— Стара наша клиентка.

— Тукашна ли е?

— Тук е родена и израснала. Откакто съм собственик на магазина, все тук пазарува, пък доколкото знам и преди това.

— Значи вие сте собственикът.

— Да. Казвам се Джордж Крумхолц — подаде ръка мъжът.

— Дерек Гордън.

— За уикенда ли сте тук?

— Не, смятам да остана около година. Взел съм вила под наем до Албион.

— Цяла година? Какъв сте? Художник, писател, майстор на художествени занаяти или отшелник? Обикновено такива идват по тези места.

— Преподавам в един университет в Калифорния, с други думи по малко от всичко. Имам една година за научна работа, наричаме я сабатикал и дойдох тук да завърша труда си по теология и политическа философия.

— Съжалявам, но едва ли ще купя книгата ви, дори да е с меки корици — засмя се Крумхолц. — Напоследък не чета нищо по-сложно от Стивън Кинг.

Дерек се усмихна.

— Нормално. Освен студентите ми, които нямат избор, не са много тези, които ще я прочетат.

— Май нещата не са се променили от времето, когато бях в училище. Всяка трета книга е писана от собствения ти преподавател!

— Рекет, какво да се прави.

— Е, господин преподавателю, с какво мога да ви услужа?

— Отбих се да видя какво имате — огледа се Дерек.

— Заповядайте! — Крумхолц се обърна и се запъти към тезгяха.

Дерек обиколи магазина — железария, консерви, туристически принадлежности, стоки, както се казва, за народа. Близо до касата видя книги: Името Лара Серенов привлече вниманието му. Дерек взе едно томче и го разгърна. Поезия. Той погледна към Крумхолц, който зяпаше навън през витрината и подхвърли:

— Значи Лара Серенов е поетеса?

— Да, местната знаменитост. Взел съм от книгите й, защото се познаваме. Продадох някоя и друга бройка.

— Добра ли е?

— Не разбирам много от поезия, но онези, които разбират, твърдят, че е добра. Аз я харесвам, приятелка ми е. Ако купите нейна книга, тя ще ви я надпише с автограф. — Крумхолц подаде една от книгите и добави: — Ето тази е надписана за една наша клиентка.

Дерек запрелиства страниците, като четеше по два-три стиха тук-там. Стихотворенията бяха за природата и за чувствата, нормално за една поетеса.

— Аз също не разбирам много от поезия — рече Дерек, — но ще взема една.

— Разбира се, от това глава не боли — усмихна се Крумхолц. — Казах на Лара, че е трябвало да си сложи снимката на корицата. Тогава сигурно щеше повече да продаде.

— Доколкото разбирам, тя не е омъжена.

— Не. Беше някога. Но отдавна живее сама сред хълмовете. Като отшелничка. Баща й има тук наблизо ферма, но двамата много не се имат. Самотна е…

— Затова ходи с пистолет.

— Днес си го купи. Може би някой й досажда. Нищо не ми каза, но вероятно има нещо такова, за да реши да носи оръжие.

— Не е ли срамота! — възмути се Дерек и остави парите на касата.

— Такава е цената, която плащат жените, когато живеят сами. Но че не бива да им се досажда, не бива. Тя май не може да ти излезе от главата, а?

Дерек понечи да възрази, но си каза, че май Крумхолц е прав.

— Необикновена жена е.

— Да, Лара е доста странна, но пък е и много привлекателна.

Дерек взе рестото и малкия плик.

— Защо смяташ, че е странна?

— Как да ти кажа… Доста е независима. Преди години беше омъжена за едно тукашно момче. Нещо не потръгна и оттогава като че ли мъжете не я интересуват, нищо, че половината в околията са влюбени в нея.

— Гледай ти.

— Но тя си е добре. Живее във вила в планината, близо до Флат Пайн Роуд.

— Сигурно има приятели.

— О, да. Не страни от хората. Участва в литературното дружество. Кал Бианко и тя са главните организатори. И са много близки.

— Значи литературно дружество.

— Не знам дали би те заинтересувало, но ако решиш, обади се или на нея, или на Кал. Не им знам номерата наизуст, но в края на улицата ще видиш окачена местната информация с имена и телефони.

— Добре, благодаря — рече Дерек, ала веднага се запита дали няма да изневери на плана си за пълно отшелничество.

— Какви крака има, нали — засмя се Крумхолц. — И какви очи! Може да завърти главата на всеки мъж. Прави впечатление.

— О, не Джордж, мен ме интересува поезията й. Пък и съм женен.

Крумхолц сви рамене.

— Е, фантазиите не пречат, нали? Аз си мечтая понякога, какво толкова.

— Дори е полезно за душата — кимна Дерек. — Радвам се, че се запознахме, Джордж — каза той и намигна. — Благодаря за книгата и за приятния разговор.

— Няма ли да я оставиш за автограф?

— Не сега. Първо ще я прочета.

Крумхолц му махна.

— Довиждане, професоре.

Дерек се сбогува и се качи в колата. На излизане от града, той забеляза таблото с местната информация и се готвеше да го отмине, когато се разколеба и спря. Слезе и си записа телефона и адреса на Лара Серенов.