Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devils Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
Jamey (2009)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2013)

Издание:

Сали Уентуърт. Целувката на дявола

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0390-1

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Деловият обяд завърши малко преди три и половина. Миранда погледна часовника си и леко смръщи лице. Срещата бе минала успешно и не си струваше да бърза. Когато оплиташ в мрежата си някой и го убеждаваш да смени работата си, си длъжен да му отделиш времето, което той счита, че му се полага и да отговориш на всички въпроси, били те свързани с работата или не. На всичкото отгоре, в този случай се налагаше да смени и местожителството си, така че господинът имаше цял списък от въпроси от страна и на съпругата си.

Едва сбогувала се с него, Миранда изтича във фоайето на ресторанта и набра телефонния номер у дома. Тревожеше я обаждането на Розалинд. Бе я потърсила в офиса малко преди да тръгне за срещата, но телефонът бе прекъснал. Дано не е нещо сериозно. Сестра й не се обаждаше със седмици, макар понякога обажданията й да зачестяваха, ако се нуждаеше от пари. И всеки път твърдеше, че идва краят на света, докато не получеше онова, което си е наумила. Но тази сутрин в гласа й Миранда долови нещо по-различно от обичайната паника, и именно то я разтревожи.

„Не мога да говоря сега. Ще ти позвъня в апартамента. Моля те, прибери се веднага, щом се освободиш!“

Миранда се включи към телефонния секретар и изслуша оставените съобщения. Бяха се обадили двама мъже, на които също предлагаше нова работа. Бяха съгласни да продължат преговорите. Третото съобщение бе от Розалинд:

„В Лондон съм. Не смятах да ти казвам, исках да се справя сама. Но имам нужда от някой до себе си…“ Сестра й се задави в ридания. „Миранда! Бременна съм. Аз… Аз съм в Лондон, за да направя аборт. Не мога да го задържа. Бебето. Той… Той ще ме изостави. Отивам в клиниката. Моля те, ела, ако можеш. Миранда, страх ме е…“

Розалинд задавено изрече адреса на клиниката и Миранда не го чу добре. Проклети технически изобретения! Как да кажеш на една машина да повтори?

Тревожно изхвърча от ресторанта и се метна в първото такси, което й попадна пред погледа, макар да бе повикано от портиера за друг клиент.

— Съжалявам. Спешно е!

Шофьорът се намръщи.

— Добре, накъде?

Миранда каза името на клиниката.

— Никога не съм я чувал — обяви той със злорадо задоволство.

— Мисля, че е на Портланд… Портланд Роуд.

— Чудесно! Бихте ли си поразмърдали още малко мозъка. Поне двайсет улици в Лондон носят това име.

— Щом не знаете къде е — спокойно изрече Миранда, — попитайте по радиотелефона. И, моля, побързайте!

Измина половин час, докато откриха клиниката. Миранда плати и изтича към входа. В приемната млада медицинска сестра я посрещна много любезно.

— Добър ден! За преглед ли идвате?

— Не. Сестра ми е ваша пациентка. Казва се Розалинд Лий.

— Да, при нас е. Дойде сутринта.

— Къде е сега? Оперираха ли я вече?

— Предполагам. Сега ще проверя. — Медицинската сестра набра някакъв вътрешен телефон и след малко каза: — Да, оперирана е и се чувства добре. Вече е в стаята си.

— Искам да я видя.

— Ами тя е още замаяна от упойката и…

— Искам да я видя! — Миранда бе непоколебима.

Момичето се стъписа.

— Добре… Стая двеста и шест, на втория етаж. Асансьорът вдясно.

Миранда нямаше търпение да чака асансьора и се втурна по стълбите нагоре. Нахълта в стаята, без дори да почука. Розалинд лежеше с гръб към вратата. Миранда се приближи и я докосна по рамото.

— Здравей! Будна ли си?

— Миранда!

— Как си?

— Добре, предполагам… — Момичето въздъхна и притеснено продължи: — Трябваше да го направя. Нямах изход. По дяволите! Мразя се! Ненавиждам се…

— Недей, скоро ще се почувстваш по-добре. — Миранда хвана ръката на сестра си. Искаше да й зададе толкова въпроси, но моментът не бе подходящ. Розалинд заплака и сестра й я прегърна, изпълнена с гняв към мъжа, който й бе причинил всичко това.

Розалинд бе толкова изтощена, че отново се унесе. Миранда разгледа стаята. Бе обзаведена само с най-необходимото. Легло, малък гардероб и нощно шкафче. Вратата на банята бе отворена. Клиниката бе частна и Миранда тревожно се питаше откъде сестра й бе намерила пари. Приседна на леглото и с обич се загледа в спящото момиче, макар че трябваше да е разгневена след случилото се.

Разликата помежду им бе шест години, но Миранда разчиташе на близостта им и мисълта, че Розалинд не й се бе доверила, преди да предприеме такава рискована крачка, я плашеше.

След половин час една от медицинските сестри събуди Розалинд, за да провери сърдечната й дейност и кръвното налягане. Момичето бе много бледо.

— Искаш ли да ти сипя малко сок? — загрижено я погледна Миранда.

— Да — кимна Розалинд и седна в леглото, но ръцете й трепереха и се наложи Миранда да задържи чашата.

— Няма ли да ми кажеш как се случи?

— Няма какво толкова за казване. — Горчиво промълви Розалинд. — Старата история. Един мъж среща едно момиче, момичето забременява и останалото го знаеш.

— Беше ли влюбена в него?

— Така си мислех. — Тъга забули погледа на Розалинд. — И ако следващият въпрос е дали той е бил влюбен в мен, отговорът е да, мисля, че беше.

— Защо не ми каза? — сърдито изгледа Миранда сестра си.

Розалинд се изчерви и сведе глава.

— Ти винаги контролираш нещата. Подобна участ не би те сполетяла. Опитвах се да си внуша, че не е кой знае какво, че мога и сама да се справя. Сама забърках кашата и сама трябваше да я сърбам, но… — Розалинд заплака.

— Малкото ми глупаче! — Миранда я прегърна. — За какво са големите сестри? Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

— Но ти си много заета. Никога не си у дома, когато те потърся.

Миранда изпита чувство на вина. Вярно бе, че водеше активен и независим живот, но поставяше семейството на първо място.

— Знаеш, че винаги бих отделила време за теб. Ако нещо не е наред, ще зарежа всичко и веднага ще дойда в Йорк. Разбираш това, нали, Роуз?

Розалинд кимна.

— Исках да бъда силна като теб, но не се получи.

— Не е защото си слаба, а защото си много млада. Пък и кой ли не би се притеснил, за Бога? Предполагам, че не си казала на мама и татко? — попита след малко Миранда.

Сестра й печално поклати глава.

— Щяха да се поболеят.

— Ти… — Тя се вгледа изпитателно в сестра си. — Ти не си мислила да задържиш бебето, нали?

— Напротив. Но той не искаше. Каза, че е глупаво да се обвързвам с дете. Щяла съм да си съсипя живота.

По принцип Миранда бе съгласна с непознатия, но само един коравосърдечен човек би направил подобно изказване, особено когато самият той е причината за нещастието.

— Не ти ли предложи да се ожените или да поеме грижата за детето?

— Не. — Гласът на Розалинд потрепери от болка. — Каза, че ако реша да го родя, няма да направи нищо.

Миранда бе възмутена.

— Този мъж, приятелят ти, и той ли е студент?

— Не — поклати глава Розалинд. — Запознахме се през ваканцията в Лондон.

— Не е някой от моите приятели, нали? — Очите на Миранда бяха станали огромни.

— Не, не — побърза да я увери сестра й. — Запознахме се случайно.

— Кой е той?

Розалинд се поколеба и поклати глава.

— Няма значение. Искам да го забравя. Искам да забравя всичко. — Тя отново се разплака.

— Разбира се, мила. Не се притеснявай повече. Всичко ще се оправи. Щом те изпишат, ще дойдеш у дома и ще останеш, докато не се почувстваш по-добре.

Миранда говореше меко и внимателно, но в душата й бушуваше ярост. Този мъж вероятно бе доста по-възрастен от сестра й и по всяка вероятност не за пръв път се изправяше пред подобен проблем. Искаше й се да научи нещо повече за него, но трябваше да изчака Розалинд да се върне у дома, макар да се съмняваше, че тя ще й каже името му. Сестра й бе доста упорито същество. Погледна часовника си и се запита колко още може да остане в клиниката.

Излезе в коридора да потърси някой от персонала. Откри една медицинска сестра в манипулационната, която забързано пишеше доклада си.

— Аз съм сестрата на Розалинд Лий. Кога ще я изпишете?

— Да видим… — Сестрата провери в картона. — Оперирана е по обяд, значи може да си тръгне късно тази вечер. Резервацията й обаче е за цялата нощ.

— Така ли? Кой е направил резервацията?

Миранда се съмняваше, че един студент може да има пари, за да плаща за аборт в частна клиника.

— Не ни е разрешено да даваме информация.

Миранда й хвърли преценяващ поглед. Жената навярно работеше на това място, защото се нуждаеше от пари. Извади двайсет лири от чантата си.

— Може би има някоя благотворителна организация, която би приела това? — подаде й тя банкнотата.

— Да, има такива. Благодаря. — Сестрата бързо пъхна парите в джоба си и извади една папка от шкафа зад гърба си.

Беше стандартен въпросник, в него бяха отбелязани името на Розалинд, възрастта й. В графата за местожителство бе посочен университетът в Йорк. Като видя начина на разплащане, Миранда ококори очи. Бе отбелязан номерът на кредитната карта и банковата сметка на някой си Уорън Хънтър, адрес липсваше. Е, поне бе имал доблестта да плати за аборта, факт, който, вместо да я успокои, я разгневи. Миранда остави въпросника на бюрото и тръгна. На вратата се спря. Уорън Хънтър… Къде бе чувала това име?

Розалинд се бе събудила.

— Знаеш ли, че е предплатено за цялата нощ?

Сестра й кимна.

— Така е най-добре. Поспи, довечера ще намина да те видя. А утре сутринта ще дойда да те взема. Ако искаш, мога да остана при теб през нощта.

— Не — въздъхна Розалинд. — Ще ми се да приличам на теб…

— Това са глупости. Аз те харесвам такава, каквато си. — Тя се наведе и я целуна. — Довиждане.

— Довиждане.

На вратата Миранда се обърна. Лицето на сестра й бе пребледняло, а очите й бяха пълни с тъга. Щеше да й е нужно време, за да преживее мъката. Една жена трудно забравя страданието от прекъсната бременност. Този ужасен човек й бе отнел не само невинността, но и вярата в хората. Ако можеше, с удоволствие би му извила врата.

Миранда се отби в офиса и си уговори две срещи за следващата седмица. Надяваше се, че по това време всичко със сестра й ще бъде наред. След това се обади на един от детективите, които работеха на хонорар към агенцията.

— Би ли се заел с едно частно разследване? — направо го попита тя. — Опитвам се да открия мъж на име Уорън Хънтър. Предполагам, че живее в Лондон. Чувала съм името му, но не знам къде… Да, знам, че е все едно да търсиш игла в купа сено, но ако някой може да се справи със загадката, това си ти. Обади ми се у дома, ако откриеш нещо. — Тя се поколеба за миг. — И, моля те, не споменавай пред Греъм.

Миранда прегледа по-важните книжа на бюрото си, а другите прибра, за да ги отнесе вкъщи. Едно от големите предимства на работата й бе, че можеше да я върши и в апартамента си. Тя угаси осветлението и надникна в приемната, която делеше с двама свои колеги.

— Меган, моля те, предай на Греъм, че не мога да го дочакам. Имам проблеми и няма да се видим довечера.

— Нещо по-конкретно като извинение?

— Просто му предай, че няма да се видим.

Миранда излетя навън тъкмо навреме, преди да затворят близкия цветарски магазин. Купи два огромни букета, после и домашно приготвен шоколадов сладкиш с надеждата да зарадва сестра си. Взе покупките и се огледа за такси.

Здрачаваше се. Беше есен и рано се стъмваше, но улиците бяха добре осветени. Тя изпъкваше сред тълпата с високата си слаба фигура, облечена в елегантен костюм, с прекрасна коса, разпиляна по раменете. Толкова се бе замислила, че не забеляза откъде се появи таксито и спря до тротоара. Потеглиха към апартамента й, разположен на десетина километра в стара, реконструирана сграда в Докланд.

Жилището беше голямо и Миранда се гордееше с него. Бе й струвало цяло състояние, но тя печелеше достатъчно и можеше да си го позволи. Трябваше да приготви стаята за гости. Веднага се зае да застеле леглото с най-хубавите чаршафи. Разпредели цветята в няколко вази. Стопли си замразена пица в микровълновата печка и набързо я изяде. Бързаше да се върне при Розалинд. Взе другия букет и потегли.

Този път сестра й не изглеждаше толкова измъчена, дори на няколко пъти се засмя.

— Глезиш ме — рече Розалинд и помириса цветята.

— Е, ако не глезя теб, кого другиго?

Миранда остана, докато медицинската сестра не я помоли да напусне в девет часа. Розалинд наистина се чувстваше по-добре. И двете грижливо избягваха темата за онзи мъж — сестра й явно се притесняваше, а Миранда не искаше да я тревожи.

Когато се прибра у дома, Миранда изслуша записите по телефонния секретар. Две от съобщенията бяха от Греъм. Уведомяваше я, че ще я чака до десет часа за вечеря в любимия й ресторант. Тя погледна часовника. Девет и половина. Поколеба се за миг, а след това се обади за такси.

Двамата често ходеха в малкия ресторант до един от лондонските мостове и собственикът ги познаваше добре.

— Миранда! — възкликна той. — Вече си мислехме, че няма да успееш. Греъм е на вашата маса. Какво да ти донеса?

— Само кафе.

Щом приближи, Греъм се изправи, прегърна я и я целуна.

— Здравей, мила! Какво стана? Някой ти насрочи делова среща в последния момент ли?

— Не, няма нищо общо с работата. — Тя седна. — Неприятна семейна история.

— О! — изви вежди Греъм. — Не се отнася за родителите ти, нали?

— Не, те са добре.

Той замълча в очакване да разбере какво се е случило, но Миранда заговори за двамата евентуални кандидати за свободното място, с което разполагаха.

— Изглеждат хора на място.

Греъм отпи от кафето си. Позволяваше си само по една чаша вечер. Много се грижеше за себе си и винаги бе в добра форма. Сутрин бягаше, а два пъти седмично тренираше в спортна зала. Най-важните си разговори, било с работодатели, било с кандидати за работа, провеждаше на делови обеди или вечери.

— Искаш ли да се отбием до нас за час-два?

— Не. Предпочитам да се прибирам — отвърна тя.

Двамата излязоха и се насочиха към новия му лъскав ягуар. Миранда потрепери от студения вятър. Греъм харесваше тази марка коли и ги сменяше всяка година.

— Следващите няколко дни ще се наложи да работя у дома, ако не възразяваш — вметна Миранда, докато пътуваха към апартамента й.

— Заради семейните проблеми ли?

— Не. С тях приключих.

— Разбрах, че не е моя работа, но ако мога да помогна с нещо… — погледна я Греъм.

— Много мило от твоя страна, Греъм. — Тя нежно докосна ръката му. — Просто искам да си остана у дома няколко дни, това е всичко.

Пролича колко е недоволен, че Миранда не му се доверява. Щом спряха пред дома й, настоя да се качи с нея в асансьора. Не харесваше идеята й да живее в предградията. Той самият имаше апартамент в Уимбълдън, изискан и скъп лондонски квартал. Миранда обаче не би заменила жилището си за никое друго. Досега не бе имала неприятности и тази вечер се почувства подразнена от загрижеността му. Изгледа го смръщено. Тя самата бе висока, но той доста се извисяваше над нея. Бе едър и му се налагаше непрестанно да се грижи за фигурата си. Ето защо контролираше храната си, докато Миранда можеше да яде, каквото си поиска. В началото си бе помислила, че я ухажва, само за да я държи в някаква зависимост.

— Благодаря ти, че ме изпрати, Греъм, но тази вечер няма да те поканя, ако не възразяваш. Денят ми бе прекалено напрегнат и съм уморена.

— Добре, но нека само да ти кажа лека нощ.

Той я целуна с обичайната си настойчивост и тя се прибра. Напълни ваната с топла вода и се потопи в нея, втренчила поглед в тавана, замислена за положението на Розалинд. Надяваше се, щом сестра й се върне в университета, да си възвърне предишната жизненост. Сигурно дълго време нямаше да се доверява на мъжете и Миранда не би могла да я обвинява. Мъжът, причинил й всичко това, бе истински подлец. Макар да бе разбрал, че е неопитна, не бе взел мерки да я предпази от забременяване. Миранда твърдо реши да открие този Уорън Хънтър и да го накара да си плати.

 

 

След три дни детективът се обади. Розалинд бе още при нея и под предлог, че има служебен разговор, Миранда прехвърли разговора в спалнята и се затвори там.

— Какво откри?

— Твоят Уорън Хънтър е важна клечка. Намерих името му в нашата картотека. Когато ти бе назначена в агенцията, и на него му е било предложено да работи за нас, но той отказал. Компютърен експерт е и много компании са се домогвали до него. Обърнал гръб на всички и захванал собствен бизнес. Поговорих с неколцина негови познати. Всички твърдят, че успехът му е гарантиран. Очаква го блестящо бъдеще.

— Как се казва неговата компания?

— „Компас“. Намира се на едноименната улица.

— Кой работи за него?

— Екип от изключително способни млади хора.

— А самият Хънтър? Какво откри за него? Женен ли е?

Въпросът за семейното положение не бе необичаен. Често специалистите, които проучваха, приемаха или отказваха работата по причини от семеен характер.

— Не, и доколкото разбрах няма сериозни връзки.

— Плейбой?

— Възможно е, но се интересува главно от просперитета на компанията си. Искаш ли да ти изпратя подробен доклад?

— Ако обичаш. Нужна ми е пълна информация, дори за секретарката му и дамите, с които се вижда за по едно питие. И ако можеш лично да ми я донесеш у дома, ще ти бъда безкрайно благодарна.

— Добре. Кога?

— Сега.

— Всички жени, които гонят кариера, си приличат. Захапвате нещо и нямате търпение да го получите.

Той донесе документите и Миранда отново се затвори в спалнята да ги проучи на спокойствие. Прочете внимателно биографиите на всичките му сътрудници, обади се дори на няколко пъти в офиса, за да се увери, че Уорън Хънтър и приятелят на Розалинд са един и същ човек.

Опита се да убеди сестра си да отидат на кино или да хапнат в някой ресторант, но тя се чувстваше зле. Останаха у дома и гледаха някакъв филм по телевизията.

— Роуз, трябва да поговорим за бъдещето ти — обърна се към нея Миранда след филма.

— Искаш да кажеш, че е време да се прибирам в Йорк?

— Ти го казваш, не аз.

— Е, не мога да обикалям наоколо и да страдам до края на живота си, нали? — въздъхна момичето.

— Точно така. Върни се в колежа и се постарай всяка минута да си заета е нещо, за да не ти остава време да мислиш. Без да усетиш, спомените ще избледнеят.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм. А колкото до този мъж… — Миранда вдигна ръка в знак на протест срещу гримасата на сестра си. — Почакай! Няма да те питам за името му. Искам да разбера дали съществува възможност да се срещнете отново.

— Не.

— А ако случайно го видиш в Йорк?

— Невъзможно — отметна глава назад Розалинд. — Срещахме се само шест седмици през лятото, докато бях в Лондон.

— Как така аз не съм го виждала?

— Ако си спомняш, ти беше заета през цялото време.

— Ясно.

Миранда искаше да се увери, че е попаднала на същия мъж в проучването си.

— Що за човек е той?

Розалинд помръкна.

— По-възрастен е от мен. Доста представителен на вид. Бях поласкана, че се заинтересува от мен. Предполагах, че би ухажвал някоя като теб. Много е амбициозен. И преуспяващ…

— Преуспяващ?

— Да, президент е на някаква компания.

— Каква компания?

— Занимава се с компютри. Сигурна съм, защото на няколко пъти го търсих там по телефона.

Миранда едва се сдържа да не попита за името на компанията, но се боеше да не притесни сестра си. Все едно, вече бе сигурна, че става дума за Уорън Хънтър.

— Каза ли ти, че е влюбен в теб?

— Да, но само веднъж. Когато… когато… — Гласът й замря.

Когато са се любили, предположи Миранда.

— Няма значение. Кога престана да те търси?

— Когато се върнах в колежа, той ми обеща, че ще ми пише и ще идва, но не го направи. Когато му се обаждах по телефона, все попадах на телефонния секретар. Не отговаряше и на писмата ми.

— Успя ли да му кажеш за бебето?

— Писах му и тъй като не ми отговори, се обадих в компанията и направих скандал. Тогава… — Тя прехапа устни. — Тогава той ме посъветва да направя аборт. Каза, че ще ми запази място в клиниката. За половин час уреди всичко.

Миранда се протегна и хвана ръката на сестра си.

— Може би така е най-добре. Би ли искала да родиш дете от такъв човек? Сега ще се върнеш в колежа и всичко ще бъде забравено.

— Никога няма да го забравя! — Очите на Розалинд бяха изпълнени с болка. — Никога няма да се доверя повече на мъж. Никога!

— Ще забравиш — меко я увери Миранда. — Ще видиш. Един ден ще се появи някой, в когото ще се влюбиш истински.

— Като Греъм?

Въпросът свари Миранда неподготвена.

— Рано е да се каже — промърмори тя и побърза да смени темата. — Какво ще кажеш през почивните дни да наема кола и да те закарам до Йорк?

— Не е нужно. Мога да се прибера и с влак.

— На мен ми доставя удоволствие да шофирам.

Но сестра й не прие.

Миранда изчака тя да се върне в колежа и тогава се зае с Уорън Хънтър. Вече знаеше кои работят за него. Бе проверила дори коя от конкурентните компании би желала да наеме някой от неговите специалисти. Вдигна телефона и потърси първия човек в списъка. Какъв късмет! Мъжът се съгласи да се срещнат и да обсъдят предложенията й. Предупреди го да не споменава за срещата им пред никого. Рутинно предупреждение, но особено важно в случая. Набра телефона на втория специалист…

 

 

През следващите няколко седмици Миранда успя да разговаря със седем души от най-важните хора на Уорън Хънтър. Убеди ги да напуснат в един и същи ден, на първи декември. Никой не знаеше за намеренията на останалите. Само един от тях се оказа костелив орех. Джонатан Картър, дясната ръка на Уорън Хънтър, внезапно промени решението си, но се съгласи все пак да се видят.

Действията й бяха законни, но не и етични. Обикновено тя не отнемаше повече от един специалист от компания и Греъм би побеснял, ако знаеше какво прави, макар иначе да не се бъркаше в работата й. Доверяваше й се напълно. От време на време я обземаше чувство на вина, но мигом се сещаше за Розалинд и решаваше, че Уорън Хънтър напълно си го заслужава.

С Джонатан Картър трябваше да се видят в един дискретен ресторант в Сохо. Тя бе предложила „Савой“, където обичайно се срещаше с клиентите си, но той настоя за друго място. Веднъж се бе срещнала с един клиент дори на Айфеловата кула, така че с леко сърце прие желанието. В уречения час, загърната в дългото си палто, Миранда бързешком слезе по стълбите в ресторанта, където я очакваше Джонатан Картър. Ако успееше да омае и него, компанията на Уорън Хънтър щеше да се окаже в доста затруднено положение. Най-малкото щеше да му се наложи да започва отначало.

Ресторантът тънеше в приглушена светлина и приличаше повече на любовно гнездо, отколкото на място за делови срещи.

Оберкелнерът пое палтото й и тя седна на бара. Само след миг се появи и Картър. Бе висок над метър и осемдесет, с широки рамене, мускулест. Не приличаше на човек, който седи по цял ден пред екрана на компютъра.

— Госпожица Лий?

Миранда протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем.

Картър се поколеба за част от секундата, но пое ръката й. Миранда срещна погледа на тъмносивите му очи, просветващи с интерес на красивото мъжествено лице. Той я изгледа някак удивено. Повечето хора очакваха, че един ловец на мозъци като нея, би изглеждал доста зловещо, а не млада и чаровна дама.

— Какво ще пиете? — попита го Миранда.

— Джин с тоник, моля.

Тя поведе обичайния неангажиращ разговор, за да помогне на събеседника си да се отпусне, но Картър не бе от приказливите. Миранда имаше неприятното усещане, че тайно я преценява. След като свършиха с напитките, ги отведоха до една закътана маса в дъното на заведението.

— Богат избор предлагат тук — отбеляза Миранда, забила поглед в менюто. — Какво ще поръчате?

— Пържола със салата.

Джонатан Картър дори не отвори менюто.

— Без предястие?

— Без.

Миранда го изгледа, но не каза нищо и даде поръчката на келнера.

— Да се заемем с работата, какво ще кажете? Искам да чуя в подробности предложението ви.

— Добре.

Като прикри раздразнението си, Миранда му обясни за какво става дума. Той я изслуша внимателно, без да я прекъсва. По нищо не можа да определи реакцията му. Това я разтревожи. При първия им разговор бе сдържан, но след това й се бе сторил доста ентусиазиран. Знаеше, че е женен. Дали съпругата му не бе се намесила? Когато ставаше дума за преместване, жените често се противопоставяха, но в този случай новата месторабота също бе в Лондон.

Донесоха храната, преди да бяха приключили разговора, но гостът й не бе гладен. Дори се мръщеше нетърпеливо, когато тя спираше, за да хапне. Накрая зададе няколко въпроса, облегна се и се втренчи в нея.

— Кажете ми — подхвана той, — харесвате ли работата си?

— Да, много.

Не за пръв път на Миранда й задаваха този въпрос, но сега тя се притесни.

— И вас ли ви уловиха по същия начин?

— Всички ме питат за това — усмихна се Миранда.

— Съжалявам, че съм толкова лесно предсказуем.

— Не, не сте. — Миранда се опита да прикрие обзелата я тревога.

— Каква квалификация е нужна, за да станеш… ловец на мозъци?

— Предпочитаме да ни наричат консултанти по набиране на работна ръка.

— Вероятно. — Той се усмихна с неприкрита подигравка.

— Още не сте ми казал дали приемате предложението.

— И вие още не сте ми казала каква квалификация ви е необходима, за да вършите тази работа. Не знам нищо за вас, освен че сте руса, млада и на години за женене.

— Имам кандидатска степен по управление и администрация. — Гордо вирна брадичка Миранда. — И три години практика в областта на рисковите инвестиции в промишлеността.

— И това ви дава основание да подмамвате човек, от жизнено значение за моята компания? Не сте ли се замисляла за последиците? Не, не вярвам! За вас единственото важно нещо явно е комисионната — горчиво завърши мъжът.

— Не ви разбирам. Вие нямате дял в „Компас“. Защо сте загрижен какво ще стане, след като можете да получите нещо по-добро?

— Точно така! Но допуснахте грешка! Голяма грешка. Тръгнахте срещу лоялността и приятелството. — Той се изправи и гневно я изгледа. — Защото аз не съм Джонатан Картър.

— Тогава да не сте…

— Точно така. Аз съм Уорън Хънтър, собственикът на „Компас“.