Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (7)

Шест: Лесно е да живееш вечно

Широка усмивка заля лицето ми. Най-после във ваканция! Веднага се заех с любимото си занимание. Отдавна, още преди много време, бях превърнал нищоправенето в своя философия. Няколко минути се забавлявах с мисълта да напиша дисертация по темата и да основа нова научна дисциплина. После захвърлих тая тъпа идея като змия — стара кожа, щото се сетих, че някакъв римски идиот го бе формулирал гениално кратко и ясно — Долче фар ниенте. Повъртях изтърканата фраза в мозъка си, колкото да се убедя, че функционира и се огледах. Калнорамата, разбира се, не ми пречеше да се чувствам уютно.

Странно е как успокояващо и колко умиротворяващо действа гледката на подредените в строги редици надгробни паметници. Предателската мисъл, че съм полудял, леко опипа почвата в ума ми. Нехайно я потъпках — всеки си има странности, а аз обожавах да се разхождам в Гробищния парк. Да му мислят психоаналитиците, нали сега това е модно, рекох си, и продължих полека по централната алея. Зачетох надписите по плочите и топла приятна вълна премина през цялото ми тяло. Изпитах познатото блажено удовлетворение, четейки имената на минали, настоящи и бъдещи врагове. Погледнах Луната и кимнах доволно — нямаше нужда да бързам. Преднамерено бавно извървях пътя до портала и напуснах с неохота мястото на блажено почиващите, където мирът им събираше прах. Тръгнах пеш към Морската градина по приморския булевард „Димитър Димов“.

Пристигайки на терасата пред Морското казино, я огледах с неодобрение. Порутена, грохнала от времето и безхаберниците, на места укрепвана и подпирана, приличаше на озъбената паст на умрял крокодил. Побързах да прехвърля погледа си към залива. Любувах се на спокойното нощно море и на сребърната лента на лунната пътека, която ме подмамваше да стъпя на нея и да полетя по гребените на малките вълни. Облакътих се замечтано на натрошения като тунквана суха бисквита перваз и изведнъж адски ми се допуши. Веднага се сетих, че нямам пукната трошица тютюн, а и да имах… и побързах да разсея никотиновия глад. Тъпи индианци, откъде им хрумна да го изобретят… В края на краищата, грехота е, мама му стара, рекох си, да съзерцавам тая красота и да мисля колко ми липсва тая отживелица — тютюнът. Отпуснах се и отново се отдадох на нищоправене, моя си начин да отпусна преди ЗАДАЧАТА. Голям кеф, помислих си, то — нищоправенето, си е цяла наука, пък и наоколо като никога не се мотаят видиотени влюбени, чиято цел е шумно да се мляскат, като че ли не могат да го правят другаде. Самоубийци, луди и прочие лунатици тоже липсваха. Пълна идилия!

Когато си получих дозата душевно успокоение, погледнах към земния сателит. Беше на не повече от един декан от своя апогей. Е, време е. Тръгнах полека към старата къща на ъгъла на „Богориди“ и „Славянска“. Нощният Бургас изглеждаше точно толкова заспал, колкото и всяко друго поселище по същото време. Полугладните пенсионери отдавна бяха потърсили утеха от жалкото си съществувание в лоното на Морфеус. Работниците отмаряха пред следващия минимум десетчасов работен ден, сънувайки как разпват на кръст преките си началници. Държавните чиновници се караха с жените си за направените ежедневни разходи. Останалите се въргаляха опиянени или още се наливаха из кръчмите безсилни и окаяни. Единият процент богаташи пресилено имитираха щастие в безумните си представи за собствен рай. Само младежите правеха нещо по-специално, усамотени из тъмните кътчета. Чух, че някой настоятелно изрича името ми три пъти и прогоних безотрадните мисли.

Скърцащата дървена стълба не ми създаде никакви проблеми. Пред вратата на схлупената мансарда реших, че ще е по-представително да изплувам от стената и минах директно през нея. Пет кандила, разположени срещу ъглите на пентаграма в грубо очертан на пода кръг, осветяваха крайна мизерия. Между металната ритуална чаша и моряшкия кортик с нащърбено лезвие и отчупена в края седефена дръжка с разкривени букви пишеше „ДАДОНАИ“ а на срещуположната страна „АСМОДЕУС“. В останалото свободно пространство с по-ситен шрифт някой бе надраскал „Formatio“, „Reformatio“ и „Transformatio“. Равнобедрен триъгълник ги обединяваше и разделяше кръга на три равни части. Всичко си беше в порядък и аз се изтъпаних в центъра на петолъчката.

— Повелявам ти да ми се подчиниш… — стреснато изломоти дребен, плешив човечец, отдавна чукнал петдесетака. Аз чаках. Той се посъвзе, прочисти гърлото си и повтори заучената фраза още два пъти. Не съм любител на древната ритуалност, но някои неща винаги си остават задължителни.

— О, ти, представителю на черната…

— Стига! — рязко го прекъснах. — Не ми се слушат глупости. Нещастни човече, знаеш защо ме призова. Аз знам защо съм дошъл, така че да преминем направо към дела. Сигурен ли си, че искаш всичко това, което е записано в молбата ти към висшите духом?

— Да! — твърдо и отривисто отвърна кандидат-теургът.

— Действително ли ще бъдеш прилежен ученик по безкрайния път на познанието?

— Абсолютно да! — потвърди дребосъкът.

С това ритуалът бе спазен и му подадох топката.

— Вземи молбата, която си написал, убоди показалеца на ръката си и изстискай кръв в сребърния съд. След това изпиши обещанията си на обратната страна на листа и подпиши. Никакви уговорки. Всичко с кръв.

Без капка колебание бъдещият маг извърши необходимите действия. Разкъсах връзките между молекулите и хартията беззвучно и ефектно се разпадна на прах. Докато неукият се забавляваше да разглежда оформилата се купчинка боклук, протегнах сетивата си.

Я да видим, рекох си, последният път беше инфаркт, преди това инсулт… Не е хубаво да се повтаря човек. Но да. Видях раковото образувание в надбъбречните му жлези и насочих натам моята мощ. Човекът изквича и се просна на пода в неконтролируеми конвулсии. Миг по-късно трупът застина, астралното тяло се отдели и пробва да тропне с крак. От опита му, естествено, нищо не излезе.

— Ах, ти, какво направи ти? — запелтечи той. — Аз исках … вечен живот … а сега… Аз умрях!

— Всяко знание си има цена. С това трябваше да заплатиш висшите познания. Но защо роптаеш? Ще имаш всичко, което си пожела. Лесно е да живееш вечно, но на прага между живота и смъртта пребиваваш и посещаваш и двата свята — и този на мъртвите, и този на живите. За отрязък от време — пространство ще бъдеш за една микровселена творящото начало, тоест всемогъщ бог. Колкото до хубавите жени, ще имаш стотици познанства… Но няма да им се насладиш по оня начин — довърших с ухилване, което изкриви нагоре десния ъгъл на устните ми.

— Ама, Учителю — обърна се към мен все още смутеният новак. — Аз изчетох „Изумрудените скрижали“ на Хермес Трисмегист, изучих детайлно „Зохар“ и „Хохма Нейсутра“, тората, твоите и още десетки съчинения на чернокнижници и никъде нямаше текст, в който да пише, че за да овладея висшите знания, трябва да умра…

— Скъпи ми, скъпи начинаещ ученикоа — отвърнах подигравателно и злобно се захилих — този проблем вече е и твой. Да виждаш някъде по нас материални ръце? Защо, мислиш, му бе нужно на Господ да диктува Десетте заповеди четиридесет дни на оня глупак Мойсей? Или да нашепва съвършената алфабета в ухото на Кирил Философ?