Георги Христов
Още черна фантастика (сборник) (3)

Две: Смъртта не подбира

За последен път се огледах от горе до долу в огледалото и останах доволен. Черните обувки, лъснати до блясък. Панталонът — точно един пръст над връзките, колкото да се видят белите чорапи. Ризата с жабо — грееща като януарски сняг на слънце. Дискретната папийонка — с изправени ъгли, толкова перфектна, че чак нарисувана. Бялата кърпичка в горния джоб на сакото — приятен равностранен триъгълник, опиращ точно в ръба на ревера. Косата — сресана назад и гелосана — същинска английска морава. Въздъхнах. Приличах на първокурсник пред изпит, а така отчайващо не ми се тръгваше на работа. От вчера не бях обикновено крупие в елитното казино, а салонен управител. Бавно отидох до кухнята, отворих хладилника, взех пластмасовото шише и отпих пестеливо глътка от червения еликсир. „Само за отскок“ — помислих си, грижливо завинтих капачката, прибрах бутилката на мястото й и с колеблива походка поех към външната врата.

Още като пристигнах в помещенията на персонала, усетих враждебната обстановка. Някой сръчно бе залепил уголемена моя снимка на дартса и трите стрели стърчаха от различни части на лицето ми. Всички весели закачки моментално секнаха. Гранитната стена на напрегнатото мълчание заплашваше да се срути върху ми, затова пресилено бодро казах:

— Хайде, господа. Наш ред е да поемем смяната. Ние сме най-добрите! Да вървим и да отнемем всички пари на шараните отвън!

Не беше кой знае каква реч, но по-добре от нищо. С ропот служителите се размърдаха и потеглиха към работните си места. Когато поеха функциите си, хвърлих преценяващ поглед на всеки един. Руският евреин Менахем Вениаминович правеше фокус с карти с надеждата да привлече клиент на празните столове пред плота за „Блек Джек“. Мени, както го наричахме накратко, цепеше с невероятна скорост картите десетина пъти, след това правеше розетка и неизменно горната карта бе ас купа или каро. Номерът не беше лош, но само за балъци. Аз знаех, че колодата съдържа 26 аса купа и точно толкова каро.

Етническият турчин Атила Керимоглу или Кери точно в този миг обяви:

— Край на залаганията, дами и господа!

С отривисто движение завъртя рулетката, изчака две секунди, за да подчертае добрата скорост, която й придаде, и хвърли металното топче в обратната посока. Всички като хипнотизирани се втренчиха в малката сфера — и играчи, и зяпачи. Направих две крачки напред и в зрителното ми поле попадна отделеният от общата зала сектор на ротативките. Антон Сивов, най-старият работник на фирмата и наричан от всички Сивушката заради кравеподобната си мутра, замечтано се бе облакътил на плота за продажба на жетони. Кафявите му очи гледаха отнесено някъде между машините.

Зад него единият от гардовете се бе подпрял на стената. Чудно как успяваше да скръсти ръцете си пред гърдите при тия бицепси. Барманът Мини — Минчо Тонев, напрегнато обслужваше сивокоса, претенциозно облечена дама. Вторият гард нехайно се бе облегнал на касата за осребряване на чиповете и пилеше нокътя на левия си палец. Касиерът Антонио — Тони — Пенев ми метна злобен поглед и се залови да брои постъпленията.

Моментално елиминирах всички като потенциална заплаха с изключение на Сивушката. Замечтан служител — сигурни проблеми. Дори не се стараеше да имитира дейност — можеше да подреди жетоните, например. Лошото бе, че като салонен управител бях пето колело при завой. Всеки имаше абсолютна самостоятелност в собствения си център, а аз трябваше да следя да няма проблеми от общ характер и можех да изкомандвам само гардовете. Те обаче бяха мъжища с размери на булдозер среден клас и коефициентът им на интелигентност се спотайваше някъде в гръбначния мозък. До десет секунди игнорираха всичко, което не се отнасяше до сбиване, мадами или гуляй. Може би ги произвеждаха някъде ръчно, защото през живота си досега не бях срещал подобни надменно-сервилни говеда. Другото, което можех да направя, бе да застана в средата на залата и да изрецитирам: „Дами и господа, заведението затваря за почистване. След половин час сте отново добре дошли“. Но до тази красива фраза оставаха единадесет и половина часа работа.

За да не умра на място от скука, се приближих до масата за залози на рулетката — моето старо любимо работно място.

— Как е, бачкаш ли, Ани? — ехидно подметна шепнешком Керимоглу и обяви вече по-високо:

— Нула. Банката печели. Моля играчите да залагат.

„Ани“. Мразех този прякор. Така съкратиха името ми — Ангел Господинов. По някаква негласна уговорка, след като в екипа ни нямаше жени, всички се наричахме помежду си с женски имена. Подозирах, че това е идея на оная овча мисъл, Сивушката. Раздразнен се приближих до приятна на вид блондинка, чийто спътник не й обръщаше никакво внимание и пропиляваше парите си в залози на цвят — червено или черно. Пред нея се мъдреха четири-пет разноцветни жетона. Скромно, но поне ще й направя впечатление. Понякога можех да надничам напред в бъдещето, но не повече от няколко минути и то със свръхусилие. Съсредоточих се и се напрегнах. Докато останалите се улисваха, приближих плътно до масата и прошепнах тихо.

— Заложете всичко на четири.

След това отстъпих назад към бара. Госпожицата премести чиповете, обърна се, хвърли ми кос, недоумяващ поглед и повдигна рамене.

— Малко „Ройъл Команд“ без лед, Мини. Дамата го консумира така. За моя сметка.

Барманът ми смигна съучастнически и изпълни поръчката. Около рулетката се разнесоха радостни и възторжени възгласи и блондинката затрака с високите си токове към нас.

— Как го направихте? — изумено ме запита тя и зачете табелката, висяща на десния ми ревер.

— Влюбен съм във Вас — усмихнах се аз. — Такава прекрасна госпожица не бива да губи. Пропуснете сега и отново заложете на 21. Заповядайте чаша от любимото Ви питие — заведението черпи.

Блондинката трясна уискито на екс и хукна като отвързана кобила обратно към мястото си.

— Няма да те огрее, Ани — подметна зад гърба ми Минчо.

— Не се обзалагай на това — отвърнах му и се затътрих към офиса отзад.

Три часа по-късно отново ми се наложи да се скрия в офиса. Жестоки конвулсии разтърсваха тялото ми. Месеците контролиран глад си казваха думата — имах нужда най-малко от две дози, за да се заситя. На всичко отгоре казиното бе претъпкано с хора и близостта им буквално ме влудяваше. Цветното зрение изчезна и виждах в някакъв зелен нюанс. Студена лепкава пот изби от всичките ми пори. С треперещи ръце извадих последния резерв, който съхранявах в метална обла кутия от кубинска пура. От вълнение не можех да отвинтя капачката. Къде с развиване, къде с дърпане, успях да се справя криво-ляво. Капнах няколко капки вода и започнах да подгрявам метала с газова запалка. Кутията започна да пари пръстите ми през кърпичката, с която я държах, а вдишвайки парите от сурогата, почти обезумях и започнах да скимтя. Горната част на запалката се стопи в ръката ми и угасна. С рязко движение излях затоплената кръв в устата си. Веднага се почувствах малко по-добре. След минута-две потенето спря. Нормалното зрение се върна и конвулсиите утихнаха. Бавно се надигнах от пода и огледах окаяното си състояние. Дрехите ми бяха купчина мокри парцали. Но не можех да чакам повече, следващата криза щеше да бъде страшна. Просто трябваше да се надрусам.

В залата цареше приятелска атмосфера. Блондинката, чийто късмет обърнах, бе натрупала сериозна купчина чипове, надаваше възторжени възгласи и черпеше наред. Приятелят й, непоправимо пиян, стискаше в лявата си ръка бутилка шампанско и съсредоточено и безуспешно се опитваше да избута няколко чипа върху зеленото сукно. Възрастната жена кротко дремеше в ъгъла на бара, а ръцете й висяха отпуснати встрани от тялото. Позата беше почти невъзможна за пазене на равновесие, обаче алкохолът правеше чудеса. Зяпачите шумно възхваляваха Фортуна и лочеха безплатната почерпка. Натежал от безкрайното пиене на бира, дебел рокер съсредоточено работеше с ръчката на еднорък бандит, наливайки в търбуха му шепи жетони. При следващия й рейд до бара дръпнах русокосата за пешовете и казах:

— Ела да се усамотим, красавице!

Тя се усмихна доволно и отвърна:

— Вземи ме, рицарю на късмета. Цялата съм твоя!

Избутах я към умивалнята пред тоалетните. Внимателно притворих вратата след себе си и пристъпих към нея. Престорих се, че ще я целуна и докато тя издаде устните си напред, с премерено движение наклоних глава надясно и рязко я извъртях в обратка посока. Острите ми зъби се впиха в сънната артерия и жадно засмуках. Изненаданата жертва се опита да извика, но от гърлото й излезе само сподавен стон. Топлата горчива течност се стече по гърлото ми и ми придаде нови сили. Пуснах блондинката и тя се свлече на земята като парцалена кукла. Еуфорична вълна неземно блаженство обхвана цялата ми същност. Изпаднах в немощна сладост и се подпрях на умивалника, затваряйки очи, за да се насладя на удоволствието докрай. В следващия миг изпищях и отскочих надясно, защото остра болка ме прониза отляво. Отворих очи и видях Сивушката, който стискаше дървено заострено разпятие. Значи е предполагал, мръсникът.

— Умри, мръсна гадино! — изрева той и се хвърли с острието напред. Хванах лявата му ръка с дървото за китката и я натиснах надолу. Сблъскахме се с глух удар, който му изкара дъха. Прегърнах го с лявата си ръка и просъсках в ухото му:

— Не и този път. А сърцето се намира по средата на гърдите, а не отляво, глупак.

Бях заситен, но кой бяга от втора порция десерт? Захапах и него.

— Помощ! Помощ! — изкрещя Сивов и се загърчи в ръцете ми. Тъкмо го бях преполовил и в помещението нахлуха двамата гардове. Ситуацията излизаше от контрол. Май бях надценил шумоизолацията на помещението. Единият замахна с бейзболната си бухалка. Реших да му дам последен урок и я посрещнах с главата си, без да реагирам. Дървото се разпиля на трески от силата на удара. Без да му дам възможност да се съвземе от изненадата, го сграбчих за гърлото и изтръгнах гръкляна му. Кръвта му бликна във всички посоки. Вторият гард бе успял да зареди пистолета си и го насочи към мен. Преди да успее да натисне спусъка, с лявата си ръка хванах затвора, а палеца си поставих върху ударника. Рязко завъртях китката си наляво и натиснах надолу. С дясната си ръка го стиснах за гърлото. Пистолетът изскочи от ръката му, а глухият пукот ми подказа, че спусъчният механизъм е натрошил костите на пръстите му.

— Без тия, мой човек — казах, стиснах с дясната си ръка и го отлепих от пода.

Отнесох един-два немощни удара от лявата му ръка, преди да зарита с крака. Скоро се отпусна бездиханен и го захвърлих върху тоалетното гърне. Останалите трупове просто оставих така. Сега трябваше да избия всички и докато местната полиция се ориентира, да натрупам запаси кръвна плазма и да се омитам оттук. Отворих вратата и замръзнах от изненада. Пред нея се бяха скупчили останалите от екипа. Мини стискаше строшена бутилка. Направих лъжливо движение, че ще тръгна напред и той замахна. Нащърбеното стъкло описа широка дъга, разминавайки се на милиметри с касата на вратата. Хванах с дясната си ръка неговата над лакътя и продължих движението й. От силата и инерцията тялото му се завъртя около оста си, а бутилката спря в стомаха на нищо неподозиращия Мени. Той опули очи, зави от болка и се просна ничком на пода лошо разрязан. Забих лявото си коляно в бъбреците на бармана, с лявата си ръка повдигнах брадичката му нагоре, преместих хвата на дясната си ръка върху китката му и стъкленото импровизирано острие преряза врата му. С моя помощ. Дръпнах рязко към себе си изненадания Тони и забих чело там, където се събираха веждите и носът му. Черепът му се пръсна като изтървана диня. Просто го пуснах и исках да сграбча Кери, но той бе чакал сгодния момент, заби лявото си рамо в ребрата ми, хвана ме през кръста и ме стовари в стената. Зад мен газобетонните блокчета се пропукаха. Вдигнах лявата си ръка максимално нагоре и рязко я спуснах. Лакътят ми строши черепа му в областта на малкия мозък и той ме пусна. Бе мъртъв преди главата му да отскочи от пода. Пияният приятел на блондинката най-после разбра, че става нещо и се заклатушка към мен. Зяпачите бяха избягали, най-вероятно с оборота. Толкова по-добре за тях.

— Ей, пич… К̀во стаа… тука, бе? Къде се дянаха … — започна да ломоти пияндето.

Без да му обръщам кой знае какво внимание, го дръпнах напред и с коляно му смазах мутрата. Възрастната дама продължаваше да спи на бара, сякаш нищо не се е случило. Умря си така, без да разбере какво става. Само я хванах за раменете и натиснах надолу докато й строших врата.

Когато влязох в бокса с ротативките и приближих рокера, разбрах защо не обръща внимание на случващото се наоколо. От ушите му стърчаха слушалки и на два метра от него се чуваха някакви резачки. Без да се церемоня, замахнах широко с дясната си ръка. Сабленият ми удар го улучи отстрани във врата, където и се целех, и буквално го отвя от стола като обрулен есенен лист. Тюфлекът тежко се приземи върху плота за жетони, прекатури се през него и тупна на пода. Чух как дискменът му се изсухли и се разби в стената. Върнах се в тоалетната, като се чудех какви съдове да използвам за толкова много материал.

СМЪРТТА, старомодно наметната с черен плащ и стискаща острата си коса, се разхождаше около труповете.

— О, здрасти, прочутата. От многото работа да не закъснеем за другаде? — подхвърлих аз.

Бях я виждал четири-пет пъти, но приповдигнатото ми настроение изискваше да я избудалкам.

„СМЪРТТА НЕ ЗАКЪСНЯВА НИКОГА. НИЩОТО Е НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО НАС И В НАС“.

Думите отекнаха в мозъка ми и осъзнах, че за пръв път тя ми говори!

— Я стига с тия глупости! Свършвай и се махай, че съм зает.

„НИЩО НЕ СВЪРШВА ПРЕДИ ДА Е СВЪРШИЛО ОКОНЧАТЕЛНО. ДОЙДОХ ЗА ТЕБ, БЕЛИАЛ.“

— За мене друг път. Аз вече умрях, не помниш ли?

„ВСИЧКИ СМЕ ПОДВЛАСТНИ НА НИЩОТО.“

— Разкарай се, бутафория такава, че ще се оплача на СЪЗДАТЕЛЯ, като го срещна! — изревах вече ядосан не на шега.

Тя ме погледна с празните орбити на черепа си и замахна с косата. Веднага се сетих, че пропуснах да проверя рокера. Обърнах се и нещо остро се вряза в гърдите ми. Изревах от болка, хванах дясната ръка на човека с двете мои и му строших китката. Ножът-пеперуда изпадна от дланта му и издрънча върху плочника. В следващия миг друго острие прободе дълбоко сърцето ми. Завих болезнено, пуснах ръката му и се озовах на пода. Беше ме измамил, маймуняка му с маймуняк! Беше левичар! Пеперудата е била за заблуда, от сърцето ми стърчеше закачена на верижка поне десетсантиметрова пентаграма и … о, само не това! Съдържаше висок процент сребро! Исках да му извикам, че пак ще се срещнем и умирачката е само началото, но губех бързо сили и необичайна немощ ме прикова. Човекът най-после разбра какво се е случило с китката му и, ревейки от болка, несръчно я подхвана с другата си ръка. След това се затътрузи навън. Свръхусилието ми стигна само да я погледна в бездънните очи.

„Е, ТОВА Е КРАЯТ, БЕЛИАЛ. СЪЩО КАТО САТАНАТА, ЛУЦИФЕР И ВЕЛЗЕВУЛ ДНЕС СРЕБРОТО ЩЕ РАЗДРОБИ НА МОЛЕКУЛИ ТЯЛОТО ТИ! ЩЕ СЕ РАЗТВОРИШ В НИЩОТО.“

Нямах сили да говоря, затова си помислих „Не, няма да умра напълно. За моята смърт трябва да дойде СЪЗДАТЕЛЯТ, не ти!“ Надявах се, че като е толкова всесилна, ще ме чуе. Чу ме, разбира се. И отвърна дори.

„ЖАЛКО, ЧЕ ЖИВЯ ТОЛКОВА МНОГО ПЪТИ, А НИЩО НЕ ПРОУМЯ. АЗ СЪМ СЪЗДАТЕЛЯТ, ЗАЩОТО НАЧАЛОТО Е ВКОРЕНЕНО ВЪВ ВСЕКИ КРАЙ. И ОБРАТНОТО.“

„Не!“ — изкрещях мислено — „Няма да ме отсвириш! Не и мен! Не!“

„АМА ДА!“ — отвърна костеливата и последното, което чух бе жуженето на спускащото се острие.