Серия
Вещиците от Мейфеър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 12 гласа)
Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
hrUssI (2013)

Издание:

Ан Райс. Вещиците: Талтош

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2009

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Мария Вачева, Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-430-7


Посвещавам с любов на:

Стан, Кристофър и Мишел Райс, на Джон Престън и на Маргарет и Станли Райс старши

Едно

„Бях в градината на Любовта

и какво да си мисля, не знам:

връз тревата, добра за покой и игра,

се издигаше някакъв храм.

 

Този храм бе затворил врати

и изпречил скрижала НЕДЕЙ.

Закопнял за цветя, призовах Любовта,

ала глас ми изсъска: «Не смей!».

 

И съгледах — в гробове безброй

никнат кръстове вместо цветя.

В черни трънни венци тъмничари отци

ми обвиха страстта, радостта…“

Уилям Блейк, „Градините на любовта“[1]

През целия ден валя сняг. Щом се спусна мракът — непрогледен и някак набързо — той застана до прозореца и се загледа в миниатюрните фигурки из Сентръл парк. Под всяка лампа върху снега имаше съвършен кръг светлина. Кънкьорите се плъзгаха по замръзналото езеро, но оттук не се виждаха добре. Колите се движеха лениво по тъмните улици.

Отляво и отдясно се издигаха небостъргачите в централната част на града. Но между него и парка не се изпречваше нищо, само джунглата от по-ниски сгради, покриви на градини, големи, черни и тромави на вид съоръжения и понякога дори заострени стрехи.

Обичаше тази гледка; винаги се изненадваше, когато другите я намираха за необичайна, когато човекът, дошъл да поправи нещо от офис оборудването, възкликваше, че никога не е виждал Ню Йорк такъв. Жалко, че нямаше по една мраморна кула като тази за всеки, че нямаше много кули, в които всички да се качат и да се наслаждават на света отвисоко.

Бележка: Да построи кули, чиято единствена функция е да служат като пристан, като паркове в небето за хората. Ще използва любимия си мрамор. Може да го направи още тази година. Да, много вероятно. И библиотеки. Той искаше да основе доста библиотеки, но това означаваше, че ще трябва да пътува. И все пак ще го направи — и то скоро. Все пак парковете са вече почти завършени, а малките училища бяха открити вече в седем града. На дванайсет места бяха направени въртележки. Е, животните бяха от пластмаса, но всяко от тях бе детайлна и неразрушима репродукция на известна резбована творба от Европа. Хората обичат въртележките. Зимата винаги го караше да мечтае. Това бе времето за зараждане на нови идеи…

През миналия век бе материализирал стотици такива. Тазгодишните му малки постижения също имаха своя чар. Беше създал антична въртележка вътре в тази сграда, с оригинални стари кончета и лъвове и други, създадени по тяхно подобие. Музеят за стари автомобили сега изпълваше едното ниво на мазето. Хората прииждаха да видят модел Т, „Щуц Беъркет“, „Морис Геръдж“[2] с техните колела със спици.

Разбира се, имаше и музей на куклите — разположен в големи, добре осветени помещения, на два етажа над фоайето. Нещо като шоурум на компанията, пълен с куклите, които бе събрал от целия свят. Както и частен музей, който отваряше само понякога и беше изпълнен с най-скъпите за него, най-любимите му кукли.

От време на време слизаше долу да погледа хората, да повърви из тълпата, не незабелязан, но поне непознат.

Същество като него, високо два метра и десет сантиметра, трудно би останало незабелязано. Винаги е било така. Но пък за последните двеста години се бе случило нещо невероятно — хората също ставаха по-високи! И сега, чудо на чудесата, дори с неговия ръст той не изпъкваше чак толкова много. Хората, разбира се, го заглеждаха, но не се плашеха от него.

Всъщност от време на време в сградата се появяваше по някой човек, който дори бе по-висок от него. Разбира се, хората от персонала винаги му съобщаваха, защото той им бе наредил. Явно смятаха това за поредната му чудатост. Дори им се струваше забавно. Той нямаше нищо против. Обичаше, когато хората се смеят.

— Господин Аш, има един висок човек долу. На камера пет.

Той се обръщаше към малките светещи екрани и бързо намираше въпросния обект. Но винаги беше просто човек. Обикновено разбираше това от пръв поглед. Само веднъж не беше сигурен. Затова слезе долу с тихия скоростен асансьор и се приближи до мъжа, колкото да се увери по някои по-дребни детайли, че наистина е просто човек.

Имаше и други мечти — малки къщи за детски игри, изградени изцяло от модерни пластмаси, но много детайлно и подробно. Виждаше малки катедрали, замъци, съвършени копия на по-големите архитектурни шедьоври, но произведени с космическа бързина и на „добра цена“, за да бъдат одобрени от борда. Ще бъдат в различни размери, от къщички за кукли до къщи, в които ще могат да влизат самите деца. И кончета от въртележки за продан, направени от талашит, каквито почти всеки ще може да си позволи. Могат да дарят стотици на училища, болници и други институции. Беше запален и по друго — ще дари истински красиви кукли на бедни деца, кукли, които не могат да се счупят и се почистват съвсем лесно — но по това ще трябва още да се работи, сега, в зората на новия век.

През последните пет години бе произвеждал все по-евтини и по-евтини кукли, които бяха все по-добри от тези преди тях. Кукли от изкуствени материали, издръжливи и красиви; и все пак те се оказваха твърде скъпи за бедните деца. Тази година ще опита нещо съвсем различно… Вече имаше някои заготовки, няколко обещаващи прототипа. Вероятно…

При мисълта за тези проекти в него се разля приятна топлина, защото те щяха да му отнемат стотици години. Много отдавна, в древни времена, както ги наричаха хората, той мечтаеше за монументи. Огромни каменни кръгове, танц на гиганти във високата трева на равнината. Дори най-скромните кули владееха въображението му с десетилетия. След това се запали по калиграфията на красивите книги и увлечението му продължи няколко века.

Но тези играчки на модерния свят, тези кукли, тези малки изображения на хора, не деца, защото куклите никога не приличат на деца, се бяха превърнали в странна и обсебваща страст.

Монументите бяха за онези, които можеха да пътуват, за да ги видят. Куклите и играчките, които произвеждаше и усъвършенстваше, достигаха до всяка страна по света. Благодарение на машините красивите предмети можеха да достигнат до хора от всички нации, до богати и бедни, до онези, които се нуждаят от утеха, от подкрепа и убежище, до хората, затворени в лудници или санаториуми, откъдето никога няма да излязат.

Компанията беше неговото изкупление; дори най-смелите му и дръзки идеи намираха успешно приложение. Всъщност той не можеше да проумее как така останалите производители на играчки се задоволяват с толкова малко иновации, защо еднотипните и безлични кукли изпълват рафтовете на магазините, защо производителите не създават огромно разнообразие и не търсят оригиналност. За разлика от скучните си колеги, той винаги поемаше огромни рискове и успяваше.

Не че искаше да измести другите от пазара. Не, конкуренцията все още бе нещо, което осъзнаваше единствено на интелектуално ниво. Тайното му убеждение бе, че днес броят на потенциалните купувачи е неограничен. На пазара има място за всички и за всичко. А зад тези стени, в тази висока и опасна кула от метал и стъкло, той се радваше на триумфите си в състояние на чисто блаженство, което обаче не можеше да сподели с никого.

С никого. Само с куклите. Куклите, които стояха зад стъклените витрини в коридора, по стените от цветен мрамор, куклите на поставки в ъглите, куклите, скупчени на широкото дървено бюро. Неговата керамична кукла, неговата принцеса, френската му красавица, на възраст един век; тя беше най-издръжливият му спътник. И ден не минаваше, без да слезе до втория етаж на сградата да я посети — сладураната от неглазиран порцелан със съвършени пропорции, три фута висока, с непокътнати къдри от мохер, с майсторски изрисувано лице, с дървен торс и крака, съвършени както в деня преди сто години, когато френската фирма я бе произвела за парижкия пазар.

Точно в това се криеше нейната привлекателност — че е била радост за стотици деца. Тя бе кулминацията на съчетанието между майсторство и масова продукция. Дори фабричните й копринени дрехи си бяха постижение. И то не за един, а за много.

Бяха минали години, откакто я разнасяше със себе си, когато обикаляше света, вадеше я от куфара си само за да погледне стъклените й очи, да й сподели мислите си, чувствата си, мечтите си. Нощем, в мизерните празни стаи, той виждаше искрица светлина в зорките й очи. А сега тя бе във витрина, изложена пред хиляди посетители годишно, както и останалите порцеланови кукли, скупчени около нея. Понякога му се искаше да я отнесе на горния етаж и да я сложи на полицата в спалнята си. На кого щеше да му направи впечатление? Кой щеше да посмее да каже нещо? Богатството винаги е обгърнато от благословено мълчание. Хората първо мислят, преди да кажат нещо. Усещат, че трябва да се държат така. Пак можеше да говори на куклата, ако поиска. В музея срещите им бяха все мълчаливи, разделяше ги стъклото. Тя търпеливо чакаше да бъде повикана, тя — скромното вдъхновение на неговата империя. Разбира се, компанията му, начинанието му, както често го наричаха по вестниците и списанията, бе основано на развитието на индустриална и механична матрица, която съществуваше вече от триста години. Какво друго освен война можеше да го разруши? Куклите и играчките му носеха блажено щастие и той не си представяше бъдещето без тях. Дори и война да пометеше света, той щеше да прави малки фигурки от дърво и глина и да ги боядисва, просто така — за себе си.

Понякога се виждаше съвсем сам сред руините. Виждаше Ню Йорк, както в някой научнофантастичен филм — мъртъв, тих, изпълнен с преобърнати колони, счупени фронтони и разбити стъкла. Виждаше се да седи на порутено каменно стълбище и да прави кукли от клечки и парцали, които тихомълком и с уважение отмъкваше от копринените рокли на мъртвите жени.

Но кой би могъл да си представи, че подобни неща могат да го запленят дотолкова, че докато се скита по ветровитите улици на Париж преди век, той ще се обърне, ще се загледа в стъклените очи на порцеланова кукла, поставена във витрината на един магазин, и страстно ще се влюби?

Разбира се, неговата раса винаги се е отличавала с обичта си към играта, към веселието и радостта. Вероятно не беше чак толкова изненадващо. И все пак да проучваш расата си, когато си единственият й оцелял представител, е доста коварно, особено за някой, който няма никакво влечение към медицинската философия или терминология, за някой, чиято памет е добра, но далече не свръхестествена, чието усещане за миналото често нарочно отстъпва пред „детинската“ любов към настоящето и като цяло изпитва боязън да мисли в мащабите на векове или ери, на които сам е станал свидетел, които е преживял, през които е оцелял и накрая щастливо забравил заради това начинание, тъй добре пасващо на особените му таланти.

Така или иначе той наистина изучаваше расата си, старателно си водеше подробни бележки за самия себе си. А и не беше много добър в предсказването на бъдещето — или поне така смяташе.

Дочу нещо като тихо жужене. Знаеше, че идва от намотките под мраморния под, които сега полека стопляха стаята. Харесваше му да усеща топлината под обувките си. В тази кула никога не беше твърде студено, нито пък задушаващо горещо. Бобините се грижеха за това. Само да можеше целият свят навън да се радва на подобен комфорт. Де да можеше всички да се наслаждават на изобилна храна и топлина. Неговата компания даряваше милиони в помощ на хората, които живееха в пустините и джунглите отвъд морето, но той никога не беше сигурен кой всъщност получава парите, кой се облагодетелства от тях.

В зората на киното, а по-късно и при появата на телевизията, той бе решил, че войните ще спрат, че гладът ще изчезне. Мислеше, че хората не биха понесли да виждат този ужас на екраните пред тях. Колко глупава мисъл. Войните като че станаха още повече, гладът също се разрасна. На всеки континент всяко племе воюваше със съседното. Милиони гладуваха. Имаше толкова много работа за вършене. Но защо да го прави? Не може ли просто да бездейства?

Снегът отново бе започнал да се сипе, снежинките бяха така ситни, че едва се забелязваха. Те като че се топяха още щом докоснеха мрачните улици долу. Но тези улици бяха отдалечени на цели шейсет етажа от него, така че не можеше да бъде сигурен. Полустопен сняг се трупаше по улиците на съседните покриви. След малко всичко наоколо щеше да е чистобяло и в тази топла стая щеше да си представя, че целият град е мъртъв и разрушен, сякаш пометен от болест, която не може да срути сградите, но убива всички топлокръвни същества в тях — така, както термитите прояждат дървените стени.

Небето беше черно. Само това не харесваше на снега — небето се изгубваше. А той много обичаше небето над Ню Йорк — безкрайната шир, която хората долу никога няма да видят.

— Кули, ще им построя кули — каза той. — Ще направя голям музей високо в небето, целия опасан с тераси. Ще ги изкачвам горе със стъклени асансьори, към синевата, за да видят…

Кули, създадени за удоволствие, сред всички онези кули, построени единствено за целите на търговията и печалбата.

Внезапно му хрумна една мисъл — стара мисъл всъщност, която често го бе спохождала и го бе карала да се отдава на размисъл, дори да прави догадки. Първите писмени документи на света бяха списъци на продадени и купени стоки. Да, това пишеше на плочките с клиновидно писмо, открити в Йерихон — търговски описи… Същото важеше и за Микена.

Явно тогава никой не е смятал за важно да запише мислите или идеите си. Сградите са били съвсем различни. Най-големи са били храмовете или огромните зикурати[3], облицовани с варовик, по които хората са се изкачвали, за да принесат жертва на боговете. Каменният кръг в равнината Солсбъри. Сега, седемстотин години по-късно, най-големите сгради бяха търговски. Носеха имената на банки и огромни корпорации или пък на мащабни частни компании като неговата. От прозореца си той виждаше тези груби каменни надписи на фона на снежното небе, на фона на мрака, който всъщност не бе истински мрак.

А храмовете и светилищата вече бяха само реликви или съвсем ги нямаше. Някъде долу се виждаха кубетата на катедралата „Свети Патрик“, но само ако се вгледаш. Само че тя вече бе светилище на миналото, а не оживен център на общ религиозен дух. Изглеждаше съвсем старомодна, посегнала към небето сред високите и безразлични стъклени сгради. Беше величествена, гледана единствено от улицата.

Писарите от Йерихон биха разбрали тази промяна. От друга страна, можеше и да не разберат. Той самият едва я разбираше, макар че нейните въплъщения бяха огромни и по-прекрасни, отколкото хората предполагаха. Тази търговия, това безкрайно размножаване на красивите и полезни вещи, можеше да спаси света окончателно, ако само… Планираното отпадане от употреба, масовото унищожение на миналогодишни стоки, интересът към старомодни или пък откупени на безбожни цени чужди дизайни, всичко това бе резултат от трагична липса на въображение. За това бяха виновни най-ограничените теории за пазара. Истинската революция се криеше не в цикъла на създаване и разрушаване, а във великата новаторска и безкрайна експанзия. Старата дихотомия трябваше да отпадне. В неговата скъпа порцеланова кукла, в нейните фабрично монтирани части, в джобните калкулатори, които милиони носеха, в светлите красиви линии, оставяни от химикалките с топче на върха, в библиите за по пет долара, в красивите играчки, продавани в дрогериите за стотинки — във всичко това се криеше спасение.

Той можеше да го обхване мислено, да го проумее в дълбочина, да го организира и да създаде най-леснообяснимата теория, ако не друго…

— Господин Аш — чу се тих глас. И това бе достатъчно. Беше ги обучил добре: „Отваряйте безшумно, говорете тихо. Аз ще ви чуя“.

Беше Ремик, внимателен по природа човек, англичанин (с малко келтска кръв, макар че и сам не го знаеше), прислужник, оказал се незаменим през последното десетилетие, макар че щеше да дойде време, когато от съображения за сигурност Ремик трябваше да бъде отпратен.

— Господин Аш, младата жена е тук.

— Благодаря, Ремик — каза той по-тихо дори от него. Ако се загледаше в тъмното стъкло, щеше да види отражението на Ремик — миловиден човек, с малки яркосини очи. Бяха много близо разположени, но лицето му не беше неприятно. Винаги изразяваше спокойна и лишена от драматизъм преданост, която той бе започнал да харесва, харесваше и самия Ремик.

По света имаше много кукли с твърде сближени очи — френските кукли, създадени преди години от Жумо, „Шмит и синове“, Юре и Пети, и Демонтие — с кръгли като месечини лица, блестящи стъклени очи над малките порцеланови нослета, с така миниатюрни усти, че на пръв поглед приличаха на малки цветни пъпки, или пък на ужилено от пчела. Всички обичаха тези кукли. Кралици с малки устички.

Когато обичаш кукли и ги изучаваш, започваш да харесваш и различните хора, защото започваш да цениш израженията на лицата им, как фино са изваяни чертите, които са създали едно или друго забележително лице. Понякога той се разхождаше из Манхатън и нарочно се вглеждаше в лицата — в тяхната „направа“. Виждаше ги без нос, без уши, без бръчки.

— Тя пие чай, сър. Беше много измръзнала, когато пристигна.

— Нима не изпратихме кола за нея?

— Да, сър, но тя все пак е измръзнала. Навън е много студено.

— Но в музея сигурно е топло. Нали я заведе там?

— Не, сър, тя се качи направо горе. Много е изтощена.

Той се обърна, усмихна се лъчезарно (или поне така се надяваше) и после направи съвсем бегъл жест да се оттегли. Тръгна по пода от карарски мрамор към вратата на съседния офис. Погледна през стаята към следващата, също с мраморен под, каквито бяха всичките му стаи, и видя младата жена да седи сама до бюрото. Виждаше я в профил. Личеше, че е притеснена. Ту вземаше чашата с чай, ту я оставяше. Не знаеше къде да си постави ръцете.

— Сър, косата ви. Ще позволите ли? — Ремик го докосна по ръката.

— Нужно ли е?

— Да, сър, налага се. — Ремик извади малка мека четка, като онези, които мъжете използват, защото не искат да ги виждат с женска четка, и посегна нагоре. Прекара я бързо и решително през косата му, която според него имаше нужда от подстригване, защото се спускаше рошава и непокорна чак до яката.

Ремик отстъпи назад и се залюля на пети.

— Сега изглеждате прекрасно, господин Аш — каза той с вдигнати вежди. — Макар че е малко дълга.

Аш се изсмя тихо и отвърна:

— Да не се притесняваш, че ще я изплаша? — После добави добродушно: — Сигурен съм, че не ти пука особено какво ще си помисли.

— Сър, аз се грижа винаги да изглеждате добре заради вас самия.

— Разбира се — отвърна тихо той. — Затова те обичам.

Тръгна към младата жена и щом се приближи, се прокашля тихичко. Тя бавно обърна глава; погледна нагоре, видя го и, разбира се, последва неизбежният шок. Той протегна ръце към нея, щом се приближи.

Тя се усмихна, стана и стисна ръцете му. Сърдечно и здраво. Погледна към пръстите и дланите му.

— Изненадвам ли ви, мис Педжит? — попита той, дарявайки я с най-благата си усмивка. — Дори ме сресаха във ваша чест. Нима изглеждам толкова зле?

— Господин Аш, изглеждате прекрасно — отвърна тя бързо. Имаше отривист калифорнийски акцент. — Просто не очаквах, че… Не очаквах, че сте толкова висок. Разбира се, всички казват, че сте…

— А изглеждам ли мил човек, госпожице Педжит? Нали това казват за мен. — Той говореше бавно. Американците често не разбираха неговия „британски“ акцент.

— А, да, господин Аш. Много мил. А косата ви е така красива и дълга. Направо прекрасна.

Това наистина беше доста приятно, много забавно. Той се надяваше, че Ремик слуша. Но щом си богат, хората се въздържат от оценка на поведението ти, търсят винаги доброто в решенията ти, в стила ти. Богатството изважда на показ не раболепието, а по-разумната страна на човека. Поне донякъде…

Тя, разбира се, казваше истината. Оглеждаше го с явно удоволствие и това му харесваше. Той стисна леко ръцете й и после ги пусна.

Заобикаляше бюрото, а тя се настани отново на мястото си, но без да откъсва поглед от него. Лицето й беше тясно и с твърде дълбоки бръчки за толкова млада жена. Очите й бяха синьо-виолетови. Беше красива посвоему — с пепеляворуса коса, разрошена и все пак хубава, и с изящни, но измачкани стари дрехи.

Точно така, не ги изхвърляй, не ги давай в магазин за втора употреба, придай им нов живот само с помощта на няколко шева и ютия; съдбата на фабрично произведените неща се крие в тяхната издръжливост и в промяната на контекста. Смачкана коприна на флуоресцентна светлина, елегантни парцали с пластмасови копчета в цветове, които природата никога не би създала, с чорапи от толкова здрав найлон, че от него могат да се усучат въжета с невероятна якост, стига хората да не ги разкъсат и да ги изхвърлят в кофите за боклук. Толкова много неща можеха да се направят, толкова много начини имаше… Ако притежаваше съдържанието на всеки кош за боклук в Манхатън, той можеше да натрупа още един милиард само от онова, което откриеше в тях.

— Възхищавам се на работата ви, госпожице Педжит — каза той. — За мен е удоволствие най-после да се срещнем. — Направи жест към плота на бюрото. По него бяха разпръснати големи цветни фотографии на нейните кукли.

Нима бе възможно да не ги е забелязала? Тя, изглежда, преливаше от удовлетворение, бузите й поруменяха. Вероятно бе малко замаяна от неговия стил и маниер. Той обикновено замайваше леко хората, понякога дори без да иска.

— Господин Аш — каза тя. — Това е един от най-важните дни в моя живот. — Изрече думите, като че се опитваше да ги осмисли, а после внезапно се изчерви, вероятно защото бе казала твърде много.

Той се усмихна още по-лъчезарно, наклони леко глава — навик, който хората харесваха — защото така я погледна от долу на горе, въпреки че беше много по-висок.

— Искам вашите кукли, госпожице Педжит — каза той. — Всичките. Много ми харесва работата ви. Боравите така умело с всички нови материали. Вашите кукли не приличат на никои други. Точно това търся.

Тя се усмихна против волята си. Това винаги беше много вълнуващ момент, за тях и за него. Харесваше му да я прави щастлива!

— Моите адвокати обясниха ли ви всичко? Съгласна ли сте с условията?

— Да, господин Аш. Всичко разбрах. Приемам предложението ви, изцяло. Това е моята мечта.

Тя нежно наблегна на последната дума и този път не заекна, нито поруменя.

— Госпожице Педжит, май имате нужда от човек, който да води преговори вместо вас? — подкачи я той. — Не помня да съм измамил някого, но наистина ще бъда доволен, ако ми напомните какво сме се договорили, за да бъда коректен към вас.

— Аз съм изцяло на ваше разположение, господин Аш — каза тя. Очите й блестяха, но не от сълзи. — Условията са доста щедри. Материалите — невероятни. Методите… — Тя леко поклати глава. — Е, аз не разбирам съвсем методите на масовото производство, но познавам вашите кукли. Обикаляла съм магазините само за да разгледам всичко, произведено от „Ашлар“. Сигурна съм, че всичко ще бъде прекрасно.

Като мнозина други, тя създаваше куклите си в кухнята, после в работилница в гаража, като изпичаше глината в пещ, която едва можеше да си позволи. Обикаляше всички битпазари, за да намира материали. Получаваше вдъхновение от филмови и литературни герои. Всичките й творби бяха уникални, точно каквито се търсеха в специализираните магазини за кукли и галериите. Беше печелила награди — и големи, и малки.

Но нейните заготовки сега можеха да се използват за нещо съвсем различно — за половин милион красиви близнаци на една кукла и на още една, и на още една, от пластмаса, но така изкусно изработени, че да приличат на порцеланови, с ярки боядисани очи, досущ като стъклени.

— Ами какво ще кажете за имената, госпожице Педжит? Защо не сте давали на куклите си имена?

— За мен те никога не са имали имена, господин Аш — отвърна тя. — Пък и имената, които изберете, ще са хубави.

— Да знаете, че скоро ще сте богата, госпожице Педжит.

— Всички така казват — отвърна тя. Изведнъж започна да изглежда някак уязвима, дори крехка.

— Но вие ще трябва да сте на разположение, трябва да одобрявате всяка стъпка. Няма да отнеме много време…

— О, но това ми харесва. Господин Аш, аз искам да правя…

— А аз искам да видя какво можете да правите, и то веднага. Вие ще ни се обадите.

— Разбира се.

— Но не бъдете толкова сигурна, че работата тук ще ви носи същото удовлетворение. Както сте забелязали, фабричното производство не е същото като занаята и творенето. Е, подобно е, но хората не го виждат в тази светлина. Артистите рядко смятат масовото производство за свой съюзник.

Нямаше нужда да изказва старото си убеждение, че уникатите нямат никакво значение за него, нито пък ограничените серии, че се интересува единствено от кукли, които могат да стигнат до всички. Щеше да купи нейните модели и щеше да произвежда кукли година след година, да ги променя само когато има основателна причина за това.

Вече всички знаеха, че няма никакъв интерес към елитарността и подобните идеи.

— Някакви въпроси по договора, госпожице Педжит? Моля, не се стеснявайте да се обръщате директно към мен.

— Но, господин Аш, аз вече подписах договора! — Тя отново се изсмя леко, някак безгрижно и с младежка свежест.

— Много се радвам, госпожице Педжит — рече той. — Е, подгответе се за славата. — Вдигна ръце и ги скръсти на бюрото. Естествено, тя веднага се вгледа в тях; учудваше се от големината им.

— Господин Аш, знам, че сте зает човек. Срещата ни трябваше да трае само петнайсет минути.

Той кимна, сякаш искаше да каже: „Няма значение, продължавайте“.

— Може ли да ви попитам нещо? Защо харесвате куклите ми? Имам предвид наистина. Искам да кажа…

Той се замисли за момент.

— Разбира се, има чисто прагматичен отговор на този въпрос — каза той. — И това е самата истина. Вашите кукли са оригинални, както сама казахте. Но онова, което най-много ми харесва в тях, е, че са широко усмихнати. Очите им са присвити от смеха, лицата им са одухотворени. Имат блестящи зъби. Почти можеш да ги чуеш как се смеят.

— Това беше риск, господин Аш. — Тя внезапно се засмя и за миг изглеждаше щастлива като своите творения.

— Зная, госпожице Педжит. Да не вземете сега да създадете няколко много тъжни дечица?

— Не мисля, че съм способна на това.

— Правете каквото смятате за добре. Имате моята подкрепа. Но не и тъжни деца. Твърде много други художници се занимават с това.

Той понечи да се изправи, бавно — знак, че срещата е приключила, и не се изненада, че тя веднага скочи на крака.

— Благодаря ви, господин Аш — каза отново и посегна към огромната му ръка с дълги пръсти. — Не мога да ви опиша колко…

— Не е нужно.

Той й позволи да хване ръката му. Понякога хората не искаха да го докосват за втори път. Понякога разбираха, че не е човек. Никога не се отвращаваха от лицето му, но често биваха отблъснати от огромните му крайници. Или пък подсъзнателно разбираха, че вратът му е два пъти по-дълъг от човешкия, а ушите — твърде тесни. Хората са умели в разпознаването на собствения си вид, племе, клан, семейство. Голяма част от човешкия мозък е заета само с разпознаване и запаметяване на типовете лица.

Но тя не беше отвратена, беше просто млада, поразена и нетърпелива да посрещне и най-простите промени.

— Между другото, господин Аш, ако нямате нищо против, бих искала да отбележа, че белите кичури в косата ви много ви отиват. Надявам се никога да не ги боядисате. Белите коси винаги са отивали на млади мъже.

— Така ли? И защо, за бога, казахте това?

Тя се изчерви отново, но после избухна в смях.

— Не зная — призна. — Просто косата ви е прошарена, а вие — толкова млад. Не очаквах да сте така млад. Това ме изненада… — Тя замълча, беше станала някак несигурна. Най-добре беше да я отпрати, преди да е започнала да дрънка още глупости.

— Благодаря ви, госпожице Педжит — каза той. — Бяхте много мила. Беше удоволствие да разговарям с вас. — Просто успокоение, безцеремонно и запомнящо се. — Надявам се да се видим отново много скоро. Желая ви щастие.

Ремик се бе появил, за да отведе младата жена. Тя избърбори още нещо набързо — благодарности, декларации за готовността и решителността й да достави радост на целия свят.

Когато се прибере у дома, тя, разбира се, ще извади списанията си. Ще направи някои изчисления лично, или дори с калкулатор. Ще осъзнае, че той не може да е млад, щеше да заключи, че минава четиридесетте и дори наближава петдесетте. Е, нищо, това бе достатъчно безопасно.

Но как щеше да се справи Аш с този проблем в бъдеще? Дългосрочно той винаги бе труден за решаване. Това бе животът, който му харесваше, но трябваше да направи някои промени. О, не искаше да мисли за нещо толкова ужасно точно сега. Ами ако белите коси наистина започнеха да се увеличават? Дали щеше да помогне? Но какво означаваха те? Какво разкриваха? Засега бе твърде доволен от тях, за да мисли за това. Твърде доволен, за да се поддаде на страха.

Отново се обърна към прозорците и падащия навън сняг. Виждаше Сентръл парк съвсем ясно от офиса си. Сложи ръка на стъклото. Беше много студено.

Пързалката бе пуста. Снегът бе покрил парка и покривите под него. В този миг Аш забеляза нещо любопитно, което винаги го караше да се засмее — басейнът на върха на хотел „Паркър Меридиън“. Снегът се трупаше упорито върху прозрачния покрив, а под него някакъв мъж плуваше напред-назад в ярко осветената зелена вода. И то на около петдесет етажа над улицата.

— Ето това е богатство и власт — рече той на себе си. — Да плуваш в небето по време на буря. — Ще построи басейни в небето, още един добър проект.

— Господин Аш — обади се Ремик.

— Да, кажи, момчето ми — каза той разсеяно, загледан в дълбоките загребвания на плувеца. Вече съвсем ясно се виждаше, че е възрастен и много слаб мъж. В миналото би изглеждал като бедняк, умиращ от глад. Но това бе човек в много добра физическа форма — бизнесмен вероятно, уловен от капана на икономическите обстоятелства в суровата зима на Ню Йорк. Плуваше напред-назад в прекрасната топла и дезинфекцирана вода.

— Търсят ви по телефона, сър.

— Няма да отговоря, Ремик. Уморен съм. Заради снега е. Когато вали сняг, винаги ми се иска да се свия в леглото и да спя. Отивам да си легна. Искам малко горещ шоколад и после само да спя.

— Господин Аш, човекът каза, че ще искате да говорите с него.

— Всички така казват, Ремик — отвърна той.

— Самюъл, сър. Поръча да ви предам това име.

— Самюъл!

Той се извърна от прозореца и погледна спокойното лице на прислужника. По него не се четеше нито упрек, нито мнение. Само преданост и тихо покорство.

— Каза да го свържа направо с вас, господин Аш, винаги така сте правили. Позволих си да…

— Добре си постъпил. Сега ме остави за малко.

Той седна на креслото зад бюрото.

Когато вратата се затвори, вдигна слушалката и натисна малкия червен бутон.

— Самюъл! — прошепна той.

— Ашлар — чу се отсреща така ясно, сякаш приятелят му наистина бе до него. — Накара ме да чакам цели петнайсет минути. Много важен си станал.

— Самюъл, къде си? В Ню Йорк ли?

— Разбира се, че не — отвърна гласът отсреща. — В Донелайт съм, Аш. В странноприемницата.

— Нима в долината има телефони — промърмори тихо Ашлар. Гласът прелиташе до него чак от Шотландия… от долината.

— Да, стари приятелю, в долината има телефони и много други неща. Тук дойде един талтош, Аш. Видях го. Истински талтош.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш…

— Да, точно това казвам. Но недей се вълнува толкова. Той е мъртъв. Беше още дете, много непохватен. Дълга история. Един циганин е замесен в нея, много умен циганин на име Юри, от Таламаска. Ако не бях аз, вече щеше да е мъртъв.

— Сигурен ли си, че талтошът е мъртъв?

— Циганинът ми каза. Аш, в Таламаска са настъпили мрачни времена. Нещо трагично се е случило в ордена. Вероятно скоро ще убият циганина, но той е решен да се върне в метрополията. Трябва да дойдеш възможно най-скоро.

— Самюъл, ще се срещнем утре в Единбург.

— Не, в Лондон. Иди направо в Лондон. Обещах на циганина. Но ела бързо, Аш. Ако братята му от Лондон го видят, ще го убият.

— Самюъл, това не може да е вярно. Таламаска не се замесва в подобни неща, камо ли да убие някой от своите. Сигурен ли си, че този циганин ти е казал истината?

— Има нещо общо с онзи талтош. Можеш ли да тръгнеш веднага?

— Да.

— Нали няма да ме провалиш?

— Не.

— Тогава има още нещо, което трябва да знаеш още сега. Ще го прочетеш в лондонските вестници, щом пристигнеш. Те копаят тук, в Донелайт, в руините на катедралата.

— Знам, Самюъл. Вече говорихме по въпроса.

— Но разкопават гроба на Свети Ашлар. Името му е било гравирано на каменната плоча. Ще прочетеш за това във всички вестници. Учените са от Единбург. Аш, в тази история са замесени вещици. Но циганинът ще ти разкаже всичко. Наблюдават ме. Трябва да тръгвам.

— Самюъл, теб хората винаги те наблюдават, чакай…

— Косата ти, Аш. Видях те в едно списание. Наистина ли се е прошарила? Нищо, няма значение.

— Да, косата ми побелява. Но процесът тече доста бавно. Иначе не съм остарял. Няма да видиш нищо необичайно, освен косата.

— Ти ще живееш до края на света, Аш, и ще си онзи, който ще го разруши.

— Не!

— Хотел „Кларидж“ в Лондон. Ние тръгваме още сега. Това е хотел, където човек може да си стъкне хубав огън в камината и да спи на огромна стара спалня, покрита с басма и горскозелено кадифе. Ще те чакам там. И, Аш, ще платиш хотела, нали? Кисна в тази долина от две години.

И Самюъл затвори.

— Пълна лудост — прошепна Ашлар и остави слушалката. Дълго се взира в бронзовите врати.

Не мигна, нито съсредоточи погледа си, когато се отвориха. Едва забеляза размазаната фигура на човека, който влезе в стаята. Не мислеше за нищо, просто си повтаряше наум думите „талтош“ и „Таламаска“.

Когато най-сетне вдигна поглед, видя Ремик, който му наливаше горещ шоколад в красива порцеланова чаша от малка тежка сребърна каничка. Парата се издигаше към търпеливото и леко угрижено лице на прислужника. „Сива коса, ето това е сива коса. Моята не е чак толкова побеляла“, помисли си Ашлар.

Всъщност той имаше само два кичура на слепоочията и леко прошарени бакенбарди, както ги наричаха. О, да, и мъничко, съвсем мъничко бяло по черните косми на гърдите. Боязливо сведе поглед към китката си. И там имаше бели косми, заплетени в гъстите черни, които покриваха ръката му от толкова много години.

Талтош! Таламаска. Светът ще бъде разрушен…

— Всичко наред ли е с телефонния разговор, сър? — попита Ремик със своя прекрасен, едва доловим британски шепот, който неговият работодател обожаваше. Повечето хора биха го нарекли мърморене.

Така, значи отиваме в Англия, връщаме се при онези любезни, внимателни хора… Англия, земята на суровия студ, която се вижда от брега на изгубената земя, мистерия на зимните гори и планините със снежни шапки.

— Да, Ремик, всичко е наред. Винаги ме свързвай директно със Самюъл. Сега трябва да замина за Лондон.

— Тогава ще се наложи да побързате, сър. През целия ден летище „Ла Гуардия“ е затворено. Ще е много трудно да…

— Побързай тогава, не казвай нищо повече.

Отпи от шоколада. Най-любимият му вкус — нямаше нищо по-сладко и по-приятно от шоколада. Освен прясното мляко.

— Друг талтош — прошепна той и остави чашата. — Мрачни времена в Таламаска. — Направо не му се вярваше.

Ремик беше излязъл. Вратите бяха затворени, красивият бронз сияеше като нажежен. По мраморния под се прокрадваше сноп светлина от лампата на тавана — като лунна пътечка по морето.

— Още един талтош, и то мъж.

Хиляди мисли препускаха из ума му, обзеха го хиляди емоции! За миг му се стори, че ще избухне в сълзи. Но не. Чувстваше гняв. Гняв, че отново се е поддал на раздразнението от тези новини, че сърцето му бие лудо, че ще прелети морето, за да научи повече за друг талтош, за вече мъртвия мъжки талтош.

Значи в Таламаска били настъпили мрачни времена. Нима? Е, не беше ли неизбежно? А и какво трябва да направи сега? Да се замеси ли във всичко това отново? Преди векове беше почукал на тяхната врата. Но кой от тях сега знаеше за него?

Познаваше някои членове на ордена, но само защото се страхуваше от тях достатъчно, за да продължава да ги следи. През годините те така и не престанаха да ходят в долината… Някой знаеше нещо, но нищо не се бе променило.

Защо ли му се струваше, че сега им дължи помощ, че е длъжен да ги защити? Защото навремето бяха отворили вратите си за него, бяха го изслушали и го бяха молили да остане — не се бяха изсмели на историята му, обещаха да пазят тайната му. А и Таламаска беше стара също като него. Стара като дърветата във великата гора.

Преди колко време беше? Преди да я има метрополията в Лондон, много преди това — когато старият палат в Рим още се осветяваше от свещи. Никакви записи, така му обещаха. Никакви записи в замяна на онова, което им бе разказал… което трябваше да остане анонимно — нещо като легенда и факти, късчета и парченца знание от миналите векове. Изтощен, той бе спал под техния покрив; те го бяха успокоили. Но в крайна сметка бяха просто обикновени хора, обладани от доста необичаен интерес, но все пак обикновени хора — с кратък живот, изпълнени с благоговение пред него, учени, алхимици, събирачи на знание.

Каквито и да бяха, не беше добре, че са изпаднали в подобни мрачни времена, ако трябваше да използва израза на Самюъл — не и при тяхното знание и архиви. Не, не беше добре. И по някаква странна причина той се почувства съпричастен към участта на онзи циганин в долината. Любопитството го изгаряше също тъй силно като страха — както винаги, когато станеше дума за талтош и за вещици.

Господи боже, мисълта за вещици само…

Ремик се върна с коженото му палто.

— Това е подходящо за студа навън, сър — рече той и го наметна на раменете му. — А и вече изглеждате измръзнал.

— Няма проблем — отвърна той. — Не слизай долу с мен. Трябва да свършиш нещо друго. Изпрати пари в хотел „Кларидж“ в Лондон. На името на Самюъл. Не вярвам управата да се затрудни да го открие. Той е джудже и е гърбав. С червена коса е и лицето му е доста сбръчкано. Трябва да уредиш нещата така, че да получи всичко, което поиска. Има и още един човек с него. Циганин. Нямам идея какво означава това.

— Добре, сър. А как е презимето му?

— Не го зная, Ремик — отвърна той и се изправи да тръгва. Придърпа обшитата с кожа яка на пелерината към врата си. — Винаги съм го знаел само като Самюъл.

Вече бе в асансьора, когато осъзна, че последните му думи са абсурдни. Напоследък казваше твърде много абсурдни неща. Един ден Ремик бе отбелязал колко много господарят му обича мрамора и той отвърна: „Да, обичам мрамора още от първия миг, в който го видях“. А това звучеше абсурдно.

Вятърът виеше в асансьорната шахта, докато кабината се спускаше с шеметна скорост. Този звук можеше да бъде чут единствено през зимата и много плашеше Ремик, макар че Аш го харесваше, или поне го смяташе за забавен.

Когато слезе в подземния гараж, колата вече го чакаше, бучеше и бълваше бял дим. Куфарите му бяха натоварени. Пилотът му за нощни полети, Джейкъб, беше на мястото си, заедно с непознат втори пилот. Тук бе и бледият млад шофьор, който винаги бе на смяна в този час — човек, който почти не говореше.

— Сигурен ли сте, че искате да пътувате точно тази нощ, сър? — попита Джейкъб.

— Защо, никой ли не пътува? — учуди се Аш и вдигна вежди. Откъм колата долиташе топъл полъх.

— Не, сър, пътуват.

— Значи и ние ще пътуваме, Джейкъб. Ако те е страх, не е нужно да идваш.

— Щом вие тръгвате, и аз тръгвам, сър.

— Благодаря ти, Джейкъб. Веднъж ме увери, че ще летим безопасно без значение от времето и доста по-сигурно от пътническите самолети.

— Да, и си изпълних обещанието, нали, сър?

Той седна на черната кожена седалка, протегна дългите си крака и ги опря на отсрещната седалка — нещо, което никой човек не би могъл да направи в тази дълга лимузина. Шофьорът бе удобно изолиран зад стъклото, а другите ги следваха с кола. Охраната караше отпред.

Голямата лимузина се спусна по рампата с опасна, но вълнуваща бързина, а после излетя от зейналата паст на гаража към омагьосващата бяла буря. Слава богу, че скитниците бяха прибрани от улиците. Но той бе забравил да попита какво е станало с тях. Вероятно някои бяха във фоайето на неговата сграда, където бяха получили походни легла и пиеха топли напитки.

Прекосиха Пето авеню и продължиха към реката. Бурята вилнееше безшумно — вихър от красиви миниатюрни снежинки, които се топяха още щом докоснеха тъмните прозорци и мокрите тротоари. Летяха между мрачните безлични сгради като в дълбок планински проход.

Талтош.

За миг радостта напусна света му — радостта от постиженията му, от мечтите. Видя красивата млада жена от Калифорния, която правеше кукли и носеше смачкана виолетова копринена рокля. Видя я мъртва на легло, потънала в кръв, от която роклята й е станала тъмна.

Разбира се, това нямаше да се случи. Той нямаше да позволи да се случи отново. Беше минало толкова време, че вече почти не помнеше какво е да прегърнеш меко женско тяло, да вкусиш мляко от гърдите на майка.

Но мислеше за леглото, за кръвта, за мъртвото вкочанено момиче с посинели клепачи — сини като ноктите й, сини като лицето. Представи си това, защото ако не го направеше, щеше да си представи много други неща. Този образ беше неговият остен, неговата усмирителна риза.

„Но какво значи това? Мъжки талтош. Мъртъв.“

Едва сега осъзна, че ще се види със Самюъл! Щяха да са заедно. Ето тази мисъл вече го изпълни с щастие, или поне щеше, ако й позволи. А той бе станал майстор в допускането на приливите на щастие до сърцето си.

Не беше виждал Самюъл от пет години — или повече? Трябваше да си помисли. Разбира се, бяха разговаряли по телефона. Откакто комуникациите се развиха, разговаряха по-често. Но всъщност не го бе виждал.

Навремето имаше в косата си съвсем малко бели косми. Господи, нима се увеличават толкова бързо? Но, разбира се, Самюъл ги бе забелязал и бе побързал да ги спомене. А Аш му отвърна: „И това ще отмине“.

За миг завесата се вдигна, огромният щит, който така често го спасяваше от непоносимата болка.

Той видя долината, от нея се издигаше дим; чу ужасния звън и тътен от сблъсъка на мечове, видя фигури да се втурват към гората. Димът се вдигаше от шишове за печене на месо… Не, беше невъзможно!

Оръжията се бяха променили, правилата — също. Но касапниците бяха навсякъде едни и същи. Бе живял на този континент около седемдесет и пет години, винаги се завръщаше след месец-два отсъствие по много причини — най-вече защото не искаше да е близо до пламъците, до дима, до агонията и ужасните разрушения на войната.

Споменът за долината не го напускаше. Останалите спомени бяха свързани със зелени поля, диви цветя, стотици малки сини диви цветя. Как пътува по реката с малка дървена лодка, а войниците стоят по високите бойници. О, какво ли не правеха тези създания — трупаха камък върху камък, за да строят свои високи планини! Но не бяха ли такива и неговите монументи, огромните грамади, които стотици влачеха през равнината, за да създадат каменния кръг?

Пещерата, видя я отново, сякаш десетки ярки фотографии започнаха да се нижат пред очите му: в един момент тичаше надолу по склона, пързаляше се, почти падаше, а в другия — Самюъл стоеше там и казваше:

— Да се махнем оттук, Аш. Защо дойде? Какво можем да видим или научим тук?

Видя талтоша с бялата коса.

Мъдрите, добрите, знаещите — така ги наричаха. Не ги наричаха „стари“. В онези времена изобщо не използваха тази дума, когато изворите на острова още бяха горещи, а плодовете падаха от дърветата. Дори когато дойдоха в долината, никога не изричаха думата „стар“, но всички знаеха, че те са живели най-дълго. Онези с белите коси разказваха най-дългите истории…

„Ела горе и чуй историята.“

На острова можеше да си избереш някой белокос, защото те самите нямаше да те изберат, и да седнеш при избрания, да го слушаш как пее, как разказва или говори в рими най-потайните неща, които може да си спомни. Имаше и белокоса жена, която пееше с висок, сладък глас, зареяла поглед към морето. Той много обичаше да я слуша.

Колко ли време щеше да мине, преди неговата коса да побелее напълно?

Можеше да стане и съвсем скоро, кой знае. Тогава времето не означаваше нищо. А белокосите жени бяха толкова малко, защото губеха сили заради ражданията и си отиваха рано. Никой не говореше за това, но всички го знаеха.

Белокосите мъже бяха енергични, страстни, ненаситни към храната и винаги готови да направят по някое предсказание. Но белокосите жени бяха слаби и крехки. Беше ужасно да си спомни всичко това така внезапно и ясно. Може би имаше някаква друга магическа тайна в бялата коса? Може би те караше да си спомняш нещата от самото начало? Не, не беше това. През всичките тези години той си бе представял, че ще посрещне смъртта с отворени обятия, но сега вече не мислеше така.

Колата бе пресякла реката и сега продължаваше към летището. Беше голяма и тежка и не поднасяше по хлъзгавия асфалт. Държеше се стабилно срещу силния вихър.

Той още бе потънал в спомени. Бе вече стар, когато ездачите връхлетяха в равнината. Беше стар, когато видя римляните на бойниците на стената на Антоний, когато видя от вратата на килията на Свети Колумба високите скали на остров Айона[4].

Войни. Защо никога не се изличават от паметта му, а дремят там в целия си блясък, заедно с милите спомени за онези, които е обичал, за танците в долината, за музиката? Ездачите се спуснаха в равнината, черна маса, която се разливаше като мастило по идилична картина, а после ниският рев достигна до слуха им и облаците прах не спираха да се кълбят под копитата на конете им. Събуди се със сепване.

Малкият телефон звънеше. Той го грабна и го свали от черната кука.

— Господин Аш?

— Да, Ремик?

— Реших, че ще искате да знаете, сър. В хотел „Кларидж“ познават вашия приятел Самюъл. Приготвили са обичайния му апартамент — втори етаж, в ъгъла, има и камина. Очакват и вас. А, господин Аш, те също не знаят презимето му. Явно той не го използва.

— Благодаря ти, Ремик. Помоли се за нас. Времето е доста свирепо и опасно, струва ми се.

Затвори, преди Ремик да започне с обичайните препоръки да се пази. „Не бива да се говорят такива неща“, помисли си той.

Но наистина беше невероятно, че в хотела познаваха Самюъл. Да не повярваш. Явно често го виждаха. Последния път, когато той самият го видя, червената му коса беше сплъстена и рошава, лицето му — много сбръчкано, дотолкова, че чак очите му не се виждаха изцяло, но все пак проблясваха от време на време, като късове кехлибар сред меката, изпъстрена с петна плът. В онези дни Самюъл се обличаше в дрипи и носеше пистолет на колана си, досущ като някой малък пират, а щом го видеха, хората минаваха на другия тротоар.

„Всички се страхуват от мен, не мога да остана тук. Виж ги само, сега се страхуват дори повече, отколкото навремето.“

А ето че в „Кларидж“ го познаваха! Може би той вече шиеше костюмите си на „Савил Роу“? Нима мръсните му кожени обуща вече нямаха дупки? Нима се бе отказал от пистолета?

Колата спря и той се опита да отвори вратата, но шофьорът се втурна да му помогне. Снегът, понесен от вятъра, веднага се втурна срещу него.

И все пак снегът беше много красив — така чист, преди да кацне на земята. Аш се изправи и за миг се почувства доста скован. Вдигна ръка, за да предпази очите си от меките влажни снежинки.

— Не е чак толкова зле, сър — каза Джейкъб. — Ще се измъкнем оттук за по-малко от час. Но ще ви помоля незабавно да се качите на борда.

— Да, благодаря, Джейкъб — отвърна той и спря. Снегът падаше по черното му палто, топеше се в косата му. Аш посегна към джоба си, напипа малката играчка — люлеещо се конче — и я извади.

— Това е за сина ти, Джейкъб — рече той. — Бях му обещал.

— Господин Аш, как си спомнихте за нещо подобно в нощ като тази.

— Глупости, Джейкъб. Обзалагам се, че синът ти помни.

Играчката бе смущаващо незначителна; сега му се прииска да бе взел нещо много по-хубаво. Щеше да си отбележи да избере нещо друго за сина на Джейкъб.

Тръгна с широки крачки и шофьорът едва го следваше. И без това бе твърде висок, за да може младежът да го крие с чадъра. Беше важен жестът и мъжът тичаше до него с чадър в ръка, за да може той да го поеме, ако реши, но всъщност никога не го правеше.

Качи се в топлия и винаги плашещ реактивен самолет.

— Ще пусна вашата музика, господин Аш.

Познаваше тази млада жена, но не можеше да си спомни името й. Беше една от най-добрите нощни асистентки. Придружаваше го при последното му пътуване до Бразилия. Трябваше да я запомни. Дори го досрамя, че е забравил името й.

— Иви, нали? — попита той с извинителна усмивка и леко смръщване.

— Не, сър, Лесли — отвърна тя и веднага му прости.

Ако беше кукла, щеше да е от порцелан, без съмнение.

С мека розовина на бузите и устните, с нарочно малки очи, но тъмни и съсредоточени. Тя чакаше кротко.

Той седна в специално изработеното за него кожено кресло, по-дълго от останалите, и тя веднага му подаде програма с релефен шрифт.

Тук бяха обичайните неща — Бетовен, Брамс, Шостакович. О, имаше я и композицията, която бе поискал — „Реквием“ на Верди. Но сега нямаше как да го слуша. Ако потънеше в тези мрачни звуци и печални гласове, спомените щяха да се върнат.

Спусна седалката назад, без да поглежда към спектакъла на зимата, който се разиграваше зад малкото прозорче.

— Заспивай, глупако — рече той, без да помръдва устни.

Но знаеше, че няма да може. Щеше да мисли за Самюъл и за онова, което му беше казал. Щеше да го превърта отново и отново в ума си, докато не се видят. Щеше да си спомни миризмата в къщата на Таламаска, учените, които много приличаха на духовници, и човешката ръка, която държи паче перо и изписва големи закръглени букви. „Анонимно. Легенди за изгубената земя. За Стоунхендж.“

— Не искате ли музика, сър? — попита младата Лесли.

— Искам. Шостакович, Пета симфония. От нея сигурно ще се разплача, но не ми обръщайте внимание. Гладен съм. Искам сирене и мляко.

— Разбира се, сър, всичко е готово. — Тя започна да изрежда видовете сирена, онези хубави кремообразни сиренца, които поръчваха от Франция, Италия и Господ знае откъде другаде. Той кимна и зачака прилива на музиката с божествено чист звук, която щеше да го накара да забрави за снега отвън и за факта, че скоро ще са над големия океан, напредвайки към Англия, към долината, към Донелайт и към скръбта.

Бележки

[1] Превод Спас Николов, „Западноевропейски поети романтици. Антология“, издателство „Отечество“, 1988 г. — Бел.прев.

[2] Модели ретро автомобили. — Бел.ред.

[3] Зикурат — древен шумерски храм с форма на стъпаловидна пирамида. — Бел.ред.

[4] През 563 г. на остров Айона пристигнал мисионерът Колумба заедно с 12 свои сподвижници, за да избави местното население от идолопоклонничеството и да го обърне към християнството. — Бел.ред.