Дебора Сатинууд
Тайният огън на любовта (18)

Глава осемнадесета

Форест затвори дневника и вцепенено го остави настрана, преди да опре чело в една от колоните на майчиното си легло.

Не Форест Йорк. Не и Енвил. Той беше синът на Ан и Грегъри Седжмур, лорд Никълъс Седжмур, пети маркиз на Уинтърспел. Това звучеше толкова фантастично, че той не беше в състояние да го възприеме веднага, а продължи да се рови из дневника и да търси доказателства за противното. Но грешка не можеше да има — всеки път погледът му стигаше до рисунката на лейди Седжмур.

Целият му живот досега бе преминал, без да е имал и най-малка представа за истинската си самоличност, деня на раждането си, родителите си и наследството от тях. Сега узнаваше всичко това — изведнъж и наведнъж.

Вдигна глава и огледа повторно стаята, само че този път със съвсем различни очи. Тук се бе родил. В известен смисъл тук беше и умрял.

Гретхен се беше изсулила от стаята. Форест бавно се изправи на вдървените си крака и се заразхожда между прашните мебели, докосвайки роклите, които майка му някога е носила, стола до прозореца, на който някога е седяла, възглавницата, върху която е била положена главата й, когато е умирала. Зачуди се какъв ли човек е била, дали е била блага и нежна, или пък енергична и избухлива. Какво е било семейството и родословието й, имала ли е братя и сестри.

В дните и годините занапред го очакваха много открития.

Сред всичките чекмеджета, шкафове и кутии, пълни с вещи, съпътствали живота на майка му, Форест попадна на куфар, явно принадлежащ на баща му. Странно беше усещането да се докосва до ризи, шалчета и ботуши, да държи в ръка камшика му за езда със сребърна ръкохватка или златната карфица за вратовръзка, до които баща му някога се е докосвал. Стресна се, когато намери миниатюра в кожена рамка на мъж със същите очи и уста като неговите. Но най-силно от всичко беше усещането за загуба, тъгата, че никога не е имал възможност да познава Грегъри и Ан Седжмур, които го заляха при допира с вещите, принадлежали някога на родителите му.

Форест спря бавната си разходка из стаята до люлката. На това място беше започнал животът му. Тук поне за ден-два той е бил обичаният наследник на титла, желаното и очаквано с нетърпение от родителите си дете. Ако никой не го бе взел от нея, животът му щеше да продължи във весели игри из имението, под зорките очи на грижливо подбирани бавачки. Най-вероятно щеше да учи в Итън и Оксфорд, да направи пътешествието си из Европа след завършване на образованието, след това да се завърне в имението, за да поеме един ден управлението му като негов пълноправен господар.

Нямаше да ги има лишенията, униженията и самотността от детството му. Нямаше да има причина да проси по непознати улици, да краде хляб, да се скита по света, без да може да назове нито едно място свой дом.

Вместо това щеше да живее живота на благородник — в приятни вечерни увеселения и забави, заобиколен от армия униформени прислужници. Щеше да бъде считан за най-подходяща партия за женитба в престижните лондонски салони, а лорд Татършал от Уексфорд Хол щеше да си скъса задника, само и само да омъжи скъпоценната си дъщеря за младия, възпитан и образован маркиз на Уинтърспел.

С неподдаваща се на описание саркастична усмивка Форест заклати люлката с крак.

Колко различен би бил животът му, ако не беше злата съдба.

Е, но пък и най-уважаваните умове твърдяха, че изпитанията в младежки години променят характера към по-добро — придават му твърдост, сила и мъдрост. В трудностите характерът се калявал и пречиствал като метал в пещ, казваха те.

Само че, дявол го взел! — за него положението не изглеждаше толкова розово. Изпитанията на младостта го бяха превърнали в бунтар, въставащ срещу целия свят в годините на възмъжаването си. Несправедливите лишения бяха убили всякаква невинност у него. Самосъжаление той отдавна не изпитваше, но в горчивина можеше да се удави.

Форест пристъпи встрани от все още клатещата се люлка към прозореца — наблюдателницата на майка му. От тук се виждаха комините и каменния покрив на Уексфорд Хол, сребърната извивка на реката и сводовете на един стар мост.

Юмрукът му се стовари върху стената.

Правата, които по рождение му се полагаха, му бяха откраднати и можеха завинаги да се изплъзнат от неподозиращите му ръце, ако на пътя му не бе застанало едно странно и не съвсем нормално, но умно момиче. Не се знаеше какво беше останало от полагащото му се по рождение — едно наследство, превръщащо се в руини пред очите му. Щеше ли да наследи нещо друго, освен разпадащата се купчина камъни и отдавна забравена история? С отлъчването си, волно или неволно, не беше ли провалил усилията на родителите си, на предците си?

Мигове по-късно Форест затвори вратата на миналото и слезе по стълбите. Не усещаше гаденето, свивало стомаха му дотогава, прогонено може би от пречистващата сила на откровението. Докато пресичаше вътрешния двор, се насочи към североизточния ъгъл на замъка, където беше фамилната гробница. Достъпът до каменната обител се охраняваше от желязна врата с орнаменти, ръждясала и провиснала на пантите си, която при най-лекото подухване на вятъра проскърцваше.

Форест я блъсна и влезе в студената просторна гробница, осветена във виолетово от утринната зора, която проникваше през сини и тъмночервени стъкла. Вече по-тихо и почтително запристъпя, когато наближи ковчега на майка си и с очите на скърбящ син се взря в скулптурната фигура върху капака. Като момче често бе пропълзявал в смразяващия студ на помещението, за да разглежда очарован сивите мраморни статуи върху впечатляващите с размерите си и изработка ковчези. Спомняше си спокойния и одухотворен профил на лейди Седжмур, сгънатите каменни ръце, датата на смъртта й.

По-малък ковчег бе положен до този на маркизата. Форест премести поглед върху него и се загледа в изящно изваяния херувим с прибрани крилца. Имаше и надпис, който гласеше:

„Тук почива невръстният син на лорд Грегъри Седжмур, четвърти маркиз на Уинтърспел, и лейди Ан Седжмур. Умрял на 12 януари 1847 г.“

Никакъв невръстен син не беше полаган в ковчега, разбира се. Защото преди това е бил подхвърлен най-безжалостно върху един олтар и оставен на Божията милост.

С нечовешки стон Форест се завъртя, за да влети секунди по-късно в голямата зала, където изкара акъла на свилата се пред мъждукащото огнище размъкната прислужница.

— Къде е господарят ти? — изръмжа той и стените върнаха ехото на гласа му.

Жената посочи с мръсен пръст стълбището.

Въпреки сакатото си коляно, Форест се понесе нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. На втория етаж отвори и затръшна поне половин дузина врати, преди да попадне на това, което търсеше.

Старецът седеше на ръба на леглото си, облечен в широка пижама, а все още гъстата му бяла коса стърчеше под смачкана нощна шапчица. Погледът му се насочи към неканения гост, после маркизът скочи и забълва проклятия по адрес на дръзкия нарушител на спокойствието му.

С три крачки Форест прелетя през стаята, сграбчи ленената тъкан около тялото на чичо му и го дръпна рязко към себе си.

— Знаеш ли кой съм? — запита през зъби той. — Останал ли е достатъчно разсъдък в изкуфелия ти мозък, та да ме разпознаеш?

Под зачервените набръчкани клепачи Болдуин отвърна за момент на погледа на Форест, после премигна и отклони очите си. Въпреки че те по старчески сълзяха, в дълбините им все още искряха отблясъци на коварство и жестокост.

— Вечерта, когато бях поканен тук, ти разбра кой съм всъщност, нали? — настоя Форест с обвинителен тон. — Спомни си много добре презрения селски бездомник, когото ти сам превърна в такъв. Запита ли се през всичките тези години къде съм, жив ли съм или съм мъртъв? Радваше ли се, че тайната ти е добре скрита или понякога изпитваше страх?

Форест изблъска назад чичо си така, че старецът се просна безпомощен върху леглото и се надвеси над него като ангел отмъстител.

— Интересуват ме отговорите на някои въпроси и най-добре е за теб да ми помогнеш да ги намеря. Ако не пожелаеш доброволно, няма да изпитам никакви притеснения да поосвежа паметта ти с по-грубички средства.

С отбранително протегнати ръце и треперещи от страх устни Болдуин започна да хленчи, от което кожата на обраслото му в косми лице се затресе.

— Аз не съм убивал пеленачето — жалостиво занарежда той. — Само го занесох в църквата и го дадох на… на… — посочи нагоре с треперещ пръст, — на Бог, би могло да се каже, да…

— Уби ли майката на бебето или й помогна да умре?

— Н-не! Не! — припряно отрече Болдуин и се преобърна, подпрян на ръце и колене върху пухения дюшек. — Т-тя умря от родилна треска. От естествена смърт. А-аз дори не съм я докосвал. Тогава ми дойде идеята. Всичко стана, защото ми трябваха пари. Бях красив младеж по това време и лудеех по разните там надбягвания и състезания. Просто ми трябваше суха пара. Грегъри никога не ми даваше достатъчно. А и винаги му завиждах за титлата. Защо пеленакът трябваше да я получи?

Безредно разрошените му вежди на хищна птица почти захлупваха очите му, взрени неподвижно в пода. Изглеждаше изпаднал в дълбок размисъл.

— Грегъри умря… и тя умря… И само някакво скимтящо отроче стоеше между мен и титлата. Жената, която помагаше при раждането, прислужницата на лейди Седжмур — похотлива усмивка разкри останалите три пожълтели зъба на Болдуин, — от месеци вече топлеше постелята ми, така си беше. Луда беше по мен. Без никакви затруднения я подкупих да каже, че бебето е предало Богу дух. Акселтън написа необходимите документи… — Старецът постави ръка на устата си и се разхихика. — Обича си той удоволствията, обича си ги.

— И така, ти сложи ръка на имението — произнесе презрително Форест. — Моето имение. Какво е останало от него?

Болдуин сви рамене и ръцете му разсеяно заопипваха гънките на пижамата му. Всякаква мисъл или изражение видимо изчезваха от лицето му.

— Управителят знае. Не искам да ме притесняват с разни там счетоводни книги. Все пак, достатъчно съм зает с моите си удоволствия… виното… жените… Спомням си, имаше една лейди Фолтингъм, много хубавка и с пленително тяло…

Форест го остави на възпоминанията и слезе долу да потърси прислужницата с отчаяната надежда, че тя ще му окаже по-полезно съдействие от побъркания негодник на горния етаж. Жената го насочи към канцеларията на имението, където намери счетоводните книги. По-малко от час му стигна, за да разбере, че управителят е грабил най-безочливо в продължение на години.

На следващия ден и този негодник беше издирен и уволнен най-безапелационно. След това в един куфар бяха събрани всички сметки, разписки, валидни документи и — заедно с дневника на лейди Седжмур — заминаха за Лондон. Синът на сър Грегъри и лейди Ан възнамеряваше да потърси услугите на най-престижната адвокатска фирма, която градът можеше да му предложи.

 

 

Две седмици по-късно петият маркиз на Уинтърспел се завърна, за да заеме най-сетне своето място. Със себе си той доведе прислуга за замъка, наета в Лондон, която внушаваше по-голямо доверие от досегашната и на която разчиташе в разумен срок да придаде на имението обитаем вид. Адвокатските разследвания бяха разкрили, че бащиното състояние на маркиза драстично е намаляло благодарение разсипничеството, некадърното управление на Болдуин и наглите присвоявания на управителя. С останалото можеха да се покрият разходите за скромен персонал и най-неотложни ремонти. Друго маркизът почти не можеше да си позволи.

Все пак, оказа се, че през изминалите години земята не е използвана пълноценно. Полята стояха необработени, а добитъкът беше намалял до няколко глави говеда, две дузини овце и три изтощени от недохранване коня. Един грижлив стопанин би могъл евентуално да съживи стопанството на имението. Ако към това се прибавеше и закърпването на стените и покривите, замъкът Уинтърспел щеше да съумее да се задържи на повърхността, макар и не с блясъка си от преди половин век.

Само час след завръщането си от Лондон Форест доведе Агата от Лорълпат и я заведе направо в голямата зала. Там — с поклон и усмивка на немирник — й се представи в новото си битие на лорд Никълъс Седжмур, маркиз на Уинтърспел.

Новината и последвалите разяснения направо шашардисаха икономката му.

— Никога досега не съм имал възможност да ви видя така смълчана, госпожо Пийкок — подразни я той, развеселен от зачервените й бузи. Тя го зяпаше, сякаш в ръцете му най-неочаквано се бяха появили обсипана със скъпоценни камъни корона и скиптър. — Все пак бихте ли опитала да поразмърдате иначе дръзкия си език? Значителен брой подчинени очакват заповедите ви, както и — ръката му описа широк кръг — една отвратително зарината в мръсотии каменна съборетина, на която трябва да върнете приличния вид.

С широко отворена уста Агата се завъртя бавно, за да огледа мрачната зала, преценявайки мислено къде и колко точно е необходимо да се направи.

— Разбира се — сви рамене лорд Никълъс с неподражаемо безстрастно лице, — ако смятате, че няма да се справите…

Агата рязко изпъна рамене и постави ръце на кльощавите си хълбоци, като войнствено изпъчи напред гърдите си.

— Мога да съ справя и вий ного добре гу знаете — заяви тя с познатия си изговор. — Къде е прислугата, дет ми гуворихте за нея? Надявам се, че не става дума за сбирщина мързеливци!

— Като стана дума за това, мисля, че се размотават някъде из кухненските помещения, където пият чай.

— Ха! Ще се наложи да ги постегна — вживя се мигновено Агата в новата си роля и закрачи важно към една от вратите, но едва направила няколко стъпки, спря и сковано запита: — Къде се намират кухните?

Форест през смях я упъти.

— Внимавай с иконома — посъветва я, а очите му хвърляха весели искрици. — Взех най-надутия, който можах да намеря.

Остатъка от деня Форест прекара затворен в канцеларията на имението. От време на време при звука на заповедническия глас на Агата кънтящ из коридорите, устните му се разтегляха в усмивка. В числото на прислугата имаше и човек, който щеше да се грижи за Болдуин. Възнамеряваше да го премести в източното крило на замъка, тъй като не желаеше да споделя компанията на злобния старец. За Гретхен беше наета специална жена, която щеше да се заеме с възпитанието на госпожицата — по отношение на външния й вид, който трябваше да отговаря на положението й, и поне най-основните правила на етикета.

Самият той, загледан през осветения от слънцето прозорец на канцеларията, седнал пред подвързаните с кожа томове, в които се описваха значителните измерения на наследството му, разтърси глава. Трудно беше все още напълно да осъзнае сполетялото го щастие. Свикнал в миналото да притежава единствено дрехите на гърба си, сега се чувстваше объркан от мисълта, че може да се разпорежда с такава огромна собственост. Тежеше му товарът от нея и му се искаше да се върне старото положение.

Питаше се дали Лизбет е научила новината. Би желал той самият да й я съобщи, да се срещне с нея, да я прегърне и да сподели преживяното след станалото чудо. Би желал да я доведе тук, да я разходи из големите празни коридори и двамата да започнат разглеждането на стаите, стояли дълги години заключени.

Копнежът му по нея беше така всепоглъщащ, както винаги. Няколкото седмици, в които бяха издържали разделени, не бяха намалили дори с частица желанието му да я вижда. В крайна сметка разлъката като че бе изострила желанието.

Слънчевите лъчи вече падаха косо, когато погледът му се зарея към запуснатите градини. Буренясали, обрасли с храсталаци и тръни парчета земя бяха това, а не градини. Тук-таме рози уморено се опитваха да надигнат главици, борейки се храбро със задушаващите ги плевели. Някога величествени тисови дървета, сега се задушаваха в обвилите ги бръшлянови пипала. Но не разполагаше със средства, които да отдели за армията градинари — да разчистят навсякъде, да засадят и да поддържат едно цветно царство. Не и сега. Може би по-нататък, следващата година, годината след нея…

Отново видя, че не е в състояние да надникне отвъд настоящото. Човек в неговото привилегировано и с много възможности положение би очаквал бъдещето му да се ширне пред него като централната улица на голям град, но всъщност не беше така. Всичко тънеше в мъгла, както обикновено.

Изведнъж някакво ярко цветно петно пресече спокойния пейзаж и пребяга пред погледа му. Форест се наведе към стъклото, което беше толкова старо и издраскано, че разкривяваше гледката. Човешката фигура се носеше през високата до коляно трева на моравата, после зави по пътеката, водеща към старата, разкривена градинска беседка.

Форест се намръщи. Каква работа имаше в имението му Скоти Стоун?

Младежът се спря под едно дърво и след като се огледа, протегна небрежно ръка и откъсна праскова от натежалите от плод клони. Сетне кръстоса крака, побутна назад кепето си и зачака.

Точно тогава се появи Гретхен, носеща се над туфите трева, облечена за пореден път в рокля на лейди Седжмур.

Форест присви очи, обзет от подозрения. Сега той считаше себе си отговорен за съдбата на Гретхен, след като Болдуин явно бе неспособен да изпълни подобна задача. Освен това Форест се беше привързал към нея, а освен това дългът и благодарността му към девойката бяха неизмерими и той смяташе да я покровителства с най-грижовно настойничество. Изкусително красива и невинна, Гретхен не биваше да се среща насаме с млади мъже в беседката, особено ако те бяха безочливи и нагли като Скоти Стоун.

Форест въздъхна. Налагаше се определената да се грижи за младата лейди прислужница да бъде изтръгната от лапите на Агата и изпратена да доведе веднага немирницата. А в бъдеще щеше да се наложи Гретхен неотстъпно да бъде придружавана.

Не успя да изпълни намеренията си. Едва бе стигнал до голямата зала, когато от вътрешния двор се разнесе врявата на голяма суматоха. Форест беше не само изненадан, но и доста благодарен на неочакваната поява на иконома, който — с умението и респекта на добре обучен слуга — отвори вратата и с важно кимане въведе в залата млада дама и един господин. В лицето на мъжа Форест разпозна подполковник Бевинс от Лондон.

Същият този господин Бевинс — офицер на средна възраст, облечен в пътен костюм от туид, върху чието лице се забелязваха най-вече бакенбардите, за момент изглеждаше стъписан. С вдигната нагоре глава той преценяваше височината на огромната, впечатляваща с възрастта си зала. После, при вида на приближаващия се към тях Форест, го поздрави с несвойствена за него прочувственост.

— Капитан Йорк, стари друже! Не съм очаквал такова нещо. Отидох в селото да попитам къде бих могъл да ви намеря и някакъв човек ме упъти насам. — Бевинс прочисти гърлото си, очевидно все още объркан. — Криел сте от мен. Маркиз, не по-малко.

Форест постави ръка на рамото на мъжа.

— Уверявам ви, аз самият научих за титлата съвсем наскоро. Би могло да се нарече случай на объркана самоличност — добави той неопределено в желание да си спести подробностите.

Очите му се преместиха към придружителката на Бевинс — в елегантен зелен пътнически костюм, с привлекателно изразително лице и коса с цвета на косата на Лизбет.

— Ъ-ъ, извинете ме — изгърмя гласът на полковника, — забравих да ви представя дъщеря си.

Дъщерята се казваше Беатрикс и Форест прецени, че не е повече от двадесет и една години. Тиха и грациозна, интелигентна и не е досадна — за втори път мислената асоциация с Лизбет сама се налагаше.

— Съжаляваме, че пристигаме непоканени, лорд Седжмур — сдържано каза тя. — Бяхме на път към Скарбъро, където ще гостуваме на роднини, и тъй като татко имаше да обсъжда някаква работа с вас, надявахме се, че няма да имате нищо против посещението ни. — Главата й леко се наведе, а очите огледаха мрачното помещение. — Надявам се, че не сме дошли в неудобно за вас време…

— Ни най-малко — отвърна Форест непринудено, докато си блъскаше главата над въпроса къде би могъл удобно да настани гостите си да не дишат прах или да обират с дрехите си паяжини. Най-накрая реши, че терасата е подходяща. Каменните плочи, които я покриваха, бяха пропукани и между тях растяха бурени, но поне дъждовете редовно ги бяха измивали.

— В почивка съм този месец — заяви подполковник Бевинс и седна в стол от ковано желязо с пищна украса. От мястото си добре виждаше неразборията в градината. — Реших да заведа Беатрикс на север, на гости у роднини по майчина линия. Боя се, че донякъде ги пренебрегваме, откакто госпожа Бевинс се помина преди две години.

Форест измърмори няколко подходящи съболезнователни думи и хвърли поглед към Беатрикс. Наистина фино и нежно създание. Най-вероятната причина още да не бъде омъжена вероятно беше траурът. Много красива жена, в профил удивително прилича на…

Ходът на мислите му го накара да се намръщи и той насила отклони поглед.

— Реших да дойда и лично да говоря с теб — продължи Бевинс. — Не само от нетърпение да се добера до това, което си написал по време на престоя си тук, но и защото мислех да те убедя да се върнеш по-бързо в Лондон. — Главата му се извъртя и погледът му обходи вековните сиви стени, издигащи се зад гърба му. — Но, изглежда, си имаш по-интересно занимание, дявол да го вземе.

Форест се разсмя.

— Въпреки това бих желал да поговорим.

Бевинс проницателно го изгледа.

— Твърде много са в кръвта ти приключенията, за да приемеш лесно спокойния живот на провинциалист, а?

Очите на Форест се спряха отново върху Беатрикс.

— Нещо такова.

— Радвам се да го чуя. В такъв случай целта ми не е съвсем без перспективи може би.

Форест изпита облекчение при появата на прислужница и лакей, които избутаха навън количка с освежаващи напитки и храна, въпреки че колелата й скърцаха, а на слънчевата светлина ленените салфетки изглеждаха овехтели. Все пак апетитният аромат на сладкиш и парата от сребърния чайник говореха за искрено гостоприемство.

Домакинът прикри една усмивка с ръка. Можеше да си представи Агата, скрита някъде във вътрешността на голямата къща, да сипе тиранично команди във всички посоки, а в същото време очилата й, както винаги, заплашват да се изхлузят от носа й.

— Бил ли сте някога в Афганистан, капитане? — попита Бевинс, усилено зает с унищожаването на второ парче сладкиш.

— Един или два пъти — отвърна Форест, загледан в златистите отблясъци на слънцето в косата на Беатрикс.

— Така си и мислех. Знаете ли езика?

— Прилично.

— Бихте ли се върнал там?

— Може би.

При тези думи Беатрикс повдигна очи към домакина и погледите им се срещнаха за кратко, преди Форест отново да насочи своя към баща й.

— За какъв период е назначението? — бе следващият му въпрос.

— Най-много няколко месеца. Зависи, разбира се, как се справяш. Как е коляното?

— Все по-добре.

— Браво. — Бевинс спря да дъвче и повдигна рошава вежда. — Не си завързал нови сърдечни връзки, предполагам. И не ти предстои сватба?

— Не. — Преди да отговори, Форест забеляза, че Беатрикс старателно държеше погледа си сведен надолу.

— Не знам как досега си успял да избегнеш брачния хомот, но не мога да твърдя, че този факт не ме радва. От това професионализмът ти само печели. — Бевинс побутна дъщеря си. — При, ъъъ… професията на капитан Йорк най-добре е човек да няма семейство. То разколебава храбростта на мъжа, който оставя след себе си вкъщи вайкаща се съпруга, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Дъщеря му повдигна глава и впери във Форест ясните си зелени очи.

— Сигурна съм, че разбирам.

Същата вечер Форест имаше възможност да се удиви на резултатите от извършената работа на новата прислуга. За вечеря беше изчистен и подреден друг салон — по-малък, но по-уютен от голямата зала, а поднесените блюда се отличаваха ако не с разточителство, то поне с добър вкус. Слугите бяха издокарани в ливреи в синьо и слонова кост и по всяка вероятност ги бяха изровили от някой прастар сандък — очевидно дело на Агата. Нито една от униформите не беше по мярка на човека, който я носеше, и може би постоянно зачервената физиономия на обслужващия ги лакей се дължеше на неудобството от бричовете — по-къси с десетина сантиметра от необходимото. Форест мислено си отбеляза да снабди на другия ден Агата с пари за нови униформи.

След като първоначалната му приятна изненада от направените подобрения в обстановката отмина, Форест за пореден път се улови, че вниманието му е насочено към Беатрикс. Съвсем импулсивно той бе поканил нея и баща й да прекарат в имението не само тази нощ, но ако желаят, да се отбият и на връщане след гостуването си на север. С приближаване края на вечерята Форест с безпокойство установи, че през цялото време основното му занимание е било да търси какво точно в лицето на гостенката му напомня за Лизбет. Неведнъж му се бе налагало да се опомня и да откъсва вторачения си поглед от очите, веждите, носа или устните й.

Галантно й предложи ръката си за вечерна разходка из градината и се зарадва, когато тя прие. В съзнанието му проблесна мисълта, че дори косата й да беше тъмна, а чертите на лицето не толкова изящни, пак щеше да открива в поведението й паралели с Лизбет. Защото му се искаше да ги открива, защото болезнено го желаеше.

Вечерта беше прохладна и спокойна, сякаш се приготвяше за идващата нощ. Откъм градините, в по-ниското, през разперените клони на дървета проблясваше реката и Форест ясно чуваше неизменния ромон на водите й. Долавяше се мириса на влажен мъх по бреговете й, а увилите се около моста къпинови храсти сигурно бяха отрупани с тъмночервени плодове. Папурът може би също бе избуял нависоко, с мъхнати кафяви стъбла, а песъчливият бряг излъчваше топлина.

Поемайки дълбоко наситения с аромати въздух, Форест все по-остро усещаше присъствието на жената, крачеща до него — звука от всяка нейна стъпка, шумоленето на полите на дрехата й, накланянето на главата й с грижливо направена прическа. Пътят им криволичеше из мрака, сред уханието на рози, а в това време меката й длан беше спокойно отпусната в ръката му. В ушите му звучеше тихият й глас и той съзнаваше, че всъщност не Беатрикс е до него в този миг. Не близостта на Беатрикс го възбуждаше и кипваше кръвта във вените му от желание.

Не към дъщерята на подполковника бяха насочени мислите и чувствата на Форест. А към съпругата на лорд Торп.

Лейди Торп беше някъде наблизо. Той долавяше присъствието й, но въпреки че очите му непрекъснато се стрелкаха към притъмнелите шубраци и полето, синкави в здрача, не можа да я зърне и за миг.

Но Лизбет го виждаше — своя любим, който бавно се разхождаше под ръка с друга жена, красива и много млада. Наблюдаваше ги, притаена под широкия чадър на едно дъбово дърво, недалеч от моста, облечена в розова лятна рокля. Беше дошла дотук, за да го намери, без да може повече да се съпротивлява на желанието да го види. През целия следобед, докато крачките й бяха измервали неуморно верандата на Уексфорд Хол, реката я беше зовала, нашепвала й беше къде да се притаи, за да зърне Енвил. Беше отказала да вечеря или да се занимава в стаята си с ръкоделие, а изчака Силван да се унесе в креслото си, за да се измъкне от къщата.

Сега очите й следяха Форест и спътницата му. За момент те изчезнаха от погледа й, преди отново да ги съгледа в полумрака на терасата. Видя мъжа да отваря остъклените врати и да поставя за кратко време ръка на кръста на дамата, преди да я последва в помещение, откъдето топла светлина разпръсваше лъчите си и навън.

Лизбет не помръдна от мястото си още час — загледана в белите цветчета на розов храст, които изглеждаха сапфирени в нощната тъма; загледана в листата на копривата, които се свиваха с падането на здрача; загледана в папратите, които се покриха с капчици влага. Надявала се бе, че зовът на реката ще привлече и Енвил по същия начин, както нея, че ще събуди у него същото непреодолимо желание, както нейното. Продължи да чака, но той не се появи.

Спусна се надолу до реката и опря гръб в моста. Камъните все още пазеха топлината на залязлото слънце.

Може би наистина бе дошъл краят на младежката й любов, на любовта в живота й… Окончателно, завинаги. И това не се дължеше на разлъка, време или фатално обстоятелство. Тя беше направила избора на острова — честта преди сърцето — със собствената си свободна воля.

Нейният избор бе причината Енвил да стигне до твърдото убеждение да се разделят и моментът на раздялата, както личеше, наистина беше настъпил.

Беше разтърсена от извода на разсъжденията си. Никога не бе допускала сериозно възможността това наистина да се случи. Особено през последните седмици. След новината за неочаквания поврат в живота на Форест Йорк тя се бе вкопчила още по-силно в надеждата, че като маркиз на Уинтърспел той няма да пренебрегне правата и възможностите, които произтичаха от рождението му. Той трябваше да остане, още повече тя добре познаваше склонността му към иронията. А при положение, че остане, нямаше ли да пожелае да възобнови тайните, болезнено сладки срещи на мястото, което те считаха за свое? Беше ли в състояние да устои на магическата им сила?

Вероятно беше намерил сили да се противопостави на магията, продължиха болезнено да текат мислите на Лизбет. Лорд Никълъс Седжмур беше една завидна партия за женитба — собственик на огромен имот, който да премине у наследниците му. И трябваше да има съпруга. Той вече се разхождаше в интимната компанията на млада и красива жена. Тя ли е бъдещата лейди Седжмур? Тя ли ще му роди наследник, който да обича… и да знае, че е негова плът и кръв…

Стресна я шум от стъпки по неравната пътека и Лизбет разтревожено се обърна, стаила дъх, с взрени в тъмнината очи.

Той идваше към нея.

Нито забави крачките си, когато я видя, нито произнесе дума. Просто приближи, сграбчи я в ръцете си и я целуна. Сякаш бент се срути под напора на приливна вълна.

Тя се огъна назад под бурния напор и той подложи едната си ръка зад главата й, за да я подкрепи, а другата с рязко движение притисна бедрата й към неговите. Ръцете му сякаш не можеха да се наситят на допира с нея. Пръстите му се заровиха първо в косата, после се спуснаха към извивката на талията и продължиха надолу. Целувките му ставаха все по-алчни и страстни и Лизбет затвори очи в наслада и невероятно облекчение, защото Енвил не бе успял да намери сили и да сложи край на връзката помежду им. Не бяха помогнали нито охладнелите им отношения, нито волята му да следва взетото решение, нито дори проклетата му мъжка гордост. Това, което ги свързваше, не можеше да бъде унищожено и беше пълно с живот, както винаги е било.

У него се бе отприщил някакъв гняв, първичният стремеж на мъжа за надмощие, а може би и за някаква своя справедливост. Но тя не се противеше, защото съзнаваше, откъде извира той. Беше се опитал да стои далеч от нея. Беше! Но се бе провалил и тази безизходица го хвърляше в отчаяние.

Целувките му се спуснаха по врата й и той започна да разкопчава горните копчета на роклята й. Огънят на желанието му да я притежава никога нямаше да угасне, помисли или по-скоро почувства Лизбет опиянена. Той не можеше да го изгаси.

Тя стисна ръката му и със съжаление я отклони към устните си.

— Трябва ли да те наричам Никълъс? — Думите й го върнаха към реалността, от която Форест се бе отдалечил с бясна скорост. Те предизвикаха усмивка върху устните му, долепени до нейните въпреки раздразнението му.

— Не. Трябва да ме наричаш милорд.

— О, Енвил! — възкликна Лизбет и развълнувано се разсмя. — Не е ли това едно чудо? Бях направо зашеметена, когато научих. Маркиз на Уинтърспел. Трудно е за възприемане.

И двамата за кратко замълчаха, опитвайки се да си представят как ли щеше да се промени целият им живот, ако чичото на лорд Никълъс Седжмур не бе ограбил полагащите му се права.

— Но как успя да разбереш истината? — продължи тя настойчиво.

— Сполучих да се добера само до откъслечни части от историята.

Форест направо изпитваше необходимост да се докосва до нея и затова се протегна и улови кичур от косата й. После остави копринените нишки да изтекат през пръстите му.

— Запознавала ли си се някога с Гретхен Сендаун?

— Нещастното малоумно момиче…

— Тя не е малоумна — прекъсна я остро Форест, сам изненадан от защитата си. — Просто по свой начин се държи детински. Както и да е, тя открила дневника, писан от майка ми, в който се споменава — той потупа рамото си — този не толкова прокълнат, както се оказа, белег. Нямам представа как момичето го е забелязало, но подозирам, че ме е шпионирала, когато се е случвало да работя навън без риза. По най-загадъчен начин тя ме покани да прочета дневника, като ме увери, че съдържанието му ще бъде изключително интересно за мен. Което и сторих.

— А старият маркиз?

— Той е мой чичо — отговори Форест и се впусна да обяснява в подробности гнусното деяние на родственика си.

— Как ще постъпиш с него?

Форест сви рамене.

— Няма да го изхвърля от замъка. Все пак и той има някакви права над него. Само дето за времето на управлението си е успял да го съсипе. Ще трябва да минат години на грижливо стопанисване, преди имението да започне да носи богатия доход, както е било в миналото. А и ремонтите… — въздишката, с която прекъсна думите си, беше красноречива.

Лизбет сведе глава и отклони поглед към малкия водовъртеж, който клокочеше близо до краката й. Когато заговори отново, в гласа й се бореха надежда и страх.

— Ами значи, ти ще останеш…

Форест не отговори. Вместо това той заговори с тона на съблазнител.

— Знаеш ли какво, не съм дошъл тук да водя разговор. Ето за това дойдох…

И за да обясни защо, той впи устни в нейните и дрезгаво изстена, когато тя му отвърна със същата жар, а ръцете й обвиха главата му. Лизбет искаше да получи от него по-конкретен отговор за бъдещите му планове, искаше да го разпита за жената, с която се бе разхождал само преди час. Но не го направи. Времето тази нощ беше скъпоценно и бързо изтичаше.

— Какъв е този шум? — запита малко по-късно Лизбет и леко се отдръпна.

Двамата се заслушаха и доловиха изблик на смях, определено женски, придружен от шумолене в шубраците на няколко метра от тях.

— Това момиче ми създава само грижи — изръмжа Форест, убеден, че Гретхен отново е решила да го шпионира. — Движи се като моя сянка. Крайно време е да я постегна.

Той закрачи по пътеката към един отрупан с цветове храст и се огледа кръвнишки, когато смехът прозвуча още по-близо. Разгърна дългите, спуснати като завеса клони на върбово дърво и зад тях налетя не само на подопечната си, но и на… Скоти Стоун.

Захвърлил ризата си, младежът беше легнал върху полуоблеченото тяло на Гретхен и беше толкова погълнат от страстта си, че сетивата му не доловиха чуждото присъствие.

Гледката на младия нехранимайко докара Форест до бяс. Този проклет хлапак вечно прекрачваше позволените граници, не се съобразяваше с положението си, не познаваше уважението. Беше си позволил да дразни и предизвиква Форест, дори го беше ударил. А сега се развличаше с момиче, което не само бе поверено на опекунството на Форест като негова братовчедка, но и най-вероятно не можеше да си даде сметка за последствията от волностите, които си разрешаваха с нея.

Без да обръща внимание на вика на Лизбет, той сграбчи Скоти за ръцете и с един замах грубо го изтегли назад.

— Стой далеч от нея!

Мигновената реакция на младежа бе да отвърне на неочакваното нападение с юмрук, който Форест съумя да избегне, преди да отблъсне следващото, по-енергично нападение.

С изкривено от гняв лице и тежко дишащи гърди Скоти изкрещя:

— Нямаш никакво право да ме разделяш от нея!

— Имам всички необходими права за целта — заяви Форест спокойно. — Нося отговорност за нея и имам намерение да я пазя далеч от безнравствени подлеци като теб, които си търсят удоволствия за една нощ.

До този момент Гретхен надзърташе иззад храста като ням свидетел. Сега се измъкна от там и застана зад гърба на Скоти с явното намерение да го поддържа. С вид на настойник, чиято воля не е зачетена, Форест се взря ядосано в нея, но тя отвърна на погледа му с неустрашимо упорство. Съюзяването й с наглия младок вбеси братовчед й още повече. Очевидно Скоти — по мнението на Форест — я беше въвлякъл във връзка, от която тя можеше само да пострада. След като веднъж я лиши от девствеността й и самохвално разнесе новината сред селските момчетии, хлапакът щеше да изгуби всякакъв интерес към нея.

— Аз я обичам — обяви младият мъж предизвикателно и прекъсна мрачните разсъждения на Форест. — Възнамерявам да се оженя за нея, дори ако за това трябва да избягаме оттук.

Ужасно усещане, че е попаднал в миналото, обсеби съзнанието на Форест. Погледът му обхвана непокорното изражение на Скоти, раздърпаната му външност и гордата му въпреки всичко стойка; разбърканата коса и удивлението в очите на Гретхен… Гледката на двамата млади възбуди у него силна, пълна с носталгия симпатия. Гласът му прозвуча по-смирено:

— Тя не е подходяща съпруга за теб, момче — пусна в ход убедителността на разума, а не на силата. — Тя не би могла изобщо да бъде съпруга. Тя е…

— Тя не е откачена, както мислят хората — сряза го Скоти и зае отбранителна позиция. — Тя е умна и интелигентна и държи на мен. Както и аз на нея. Вярно е, че се различава от всички, но ние ще се преместим далеч оттук, където никой няма да ни познава, и аз ще се грижа за нея. Дядо й не може да ни попречи заради разликата в положението ни. Защото никой надут лорд няма да я вземе за жена и причините са тези, които ти посочи.

След като вдигна ризата си от земята, с войнствено издадена брадичка Скоти отсече в заключение:

— Така че — остави ни на мира!

— Не! — препречи му пътя Форест с цяло тяло. — Никога няма да го допусна. Гретхен не е в състояние да осъзнае тежестта на тези отговорности, които бракът налага. Умът й е твърде невинен, детински в много отношения и най-вероятно е да остане такъв завинаги.

Със смачкана на топка риза в ръцете си Скоти пристъпи напред и Форест съзря в очите му решителност, присъща на зрял мъж, която по-рано не бе забелязвал у него.

— Тя е млада и нищо не я обвързва — твърдо заяви момъкът. — За мен важи същото. Никому не вредим с постъпките си.

Силно обезпокоена, Лизбет се приближи така, че рамото й докосна ръкава на Форест. Разтърси я мисълта, че синът й ще я изостави. Тъжно й бе и от това, че той не е доверил тайната си връзка с Гретхен на нея. Ако го беше сторил, вероятно щеше да им помогне, щеше да намери начин…

Сега очите на Скоти се приковаха върху Лизбет. В тях тя прочете голямата му обич към нея — обичта на дете към своята майка, и в същото време видя искрици на обвинение. Лизбет отвори уста да заговори, да му обясни някак си, но преди да успее да произнесе и дума, младежът отмести погледа си към Форест и нагло хвърли в лицето му:

— Аз поне не прелюбодействам с нечия съпруга.

За момент грозното обвинение увисна и затрептя във въздуха около тях. Лизбет замръзна, втренчена в Скоти, а в гърлото й заседна и замря вик на болка, който идваше от дъното на душата й.

Когато пристъпи към дръзкия си противник, в очите на Форест се четеше убийствено презрение.

— Ти се отнесе несправедливо към тази, от която си получавал само грижи и любов. С какво друго си й се отплащал, освен с работата си като неин прислужник, за която щедро си бил възнаграждаван?

Отговор не последва и Форест продължи:

— Аз ще ти кажа с какво. С лицемерие. Разказвал си истории на съпруга й, който е по-нормален, отколкото ти си мислиш. Донасял си му истории, които създават изопачена представа за действителното състояние на нещата. Представял си мотивите, които са те ръководели, за добронамерени, макар че прекрасно си знаел, че се ръководиш най-вече от желанието да ми отмъстиш. Мога да ти кажа, че твоите лъжи мен изобщо не са ме засегнали, но те причиниха незаслужени страдания на лорд Торп и господарката ти. Ти — завърши той обвинителната си реч — никога не си притежавал и капчица чест.

Всяка дума сякаш се забиваше смъртоносно и сразяваше младежа. Известно време той стоеше като гръмнат. После под внезапния напор на безпомощна ярост юмрукът му се стрелна напред.

Форест реагира моментално и вдигна ръка за ответен, убийствен удар.

— Неее! — изкрещя ужасена Лизбет към него, докато гласът й изтъня, удавен в мъка и отчаяние. — За бога, не! Форест! Та това е синът ти!