Пол-Лу Сюлицер
Пари (1)

1

Предполагам, с пълно основание може да се каже, че цялата история започна в Лондон на 23 ноември сутринта, към единайсет и половина, в онази къща на Олд Куин Стрийт, в покрайнините на Сейнт Джеймс Парк. А и защо не? Всичко се разигра именно тогава, е, може би не точно в единайсет и половина, но във всеки случай от единайсет и половина нататък и през последвалите пет-шест часа.

На 23 ноември 1969 година, към единайсет и половина сутринта, полицаят, довтасал от Скотланд Ярд, сяда насреща ми. И до ден-днешен си спомням рисунъка на сакото му от туид, което носеше този ден; беше около четирийсетгодишен рижав шотландец с гъста и къдрава коса, сресана отляво на прав път и засукана отдясно във внушителна двойна букла, който се казваше Огилви или Уотс. Проследява носачите с поглед.

— Напускате ли къщата?

— Тя ме напуска. Вземат ми всичко, което не съм платил напълно. А напълно не съм платил нищо.

Телефонът. Вдигам слушалката и отново, разбира се, е банката: вторият чек на свой ред е пристигнал; намират положението за unbearable, нетърпимо, питат ме какво възнамерявам да правя, в колко часа ще бъда при тях — колкото по-рано, толкова по-добре! — и знам ли какво е протест на полица. „Да бъда при вас колкото се може по-скоро?“ — „Кога?“ — „След един час.“ Затварям и отново срещам вперените в мен замислени кафяви очи на полицая. Той, безспорно, е чул и е разбрал кой ми се обажда и защо, но се прави, че нищо не се е случило.

— Добре — казва. — Хрумна ми нещо: най-добре ще бъде може би да възпроизведем стъпка по стъпка онова, което сте правили тази нощ. Не сте длъжен, разбира се, но би ни помогнало да спечелим време. И би ми позволило да ви освободя по-бързо.

Ставам. Краката ми са сякаш пълни с олово.

— Да започваме.

Носачите са свършили и продължават да вършат добра работа — започвайки от втория етаж, те изцяло са го изпразнили от съдържанието му, след което, слизайки на първия, са повторили операцията със същия успех. В момента са на партера и изнасят всичко, абсолютно всичко, включително и малката рисунка със сухо перо, изобразяваща къщата в Сен Тропе.

— На колко години сте?

— На двайсет и една. Двайсет и една години, два месеца и четиринайсет дни.

— Кога наехте тази къща?

— Преди два месеца и четиринайсет дни.

— Събирането онази вечер първото от този род ли беше?

Проследявам с поглед рисунката, която си отива в ръцете на един носач.

— Не беше първото.

Между първия етаж и стаите в партера има няколко стъпала. Изкачваме ги. Обръщам се за последен път с надеждата да зърна рисунката, но човекът, който я носеше, е вече вън, на улицата, при камионите.

— Не първото, но несъмнено последното.

— Нещо конкретно ли празнувахте?

Врътвам се на пета и го поглеждам втренчено.

— Моето разоряване.

Намираме се на стълбите, водещи към първия етаж. Казвам:

— Бях долу, в десния салон. Видях я, че се качваше по стълбите. Обърна се точно тук. Погледна ме, махна ми с ръка и продължи.

— Някакво особено изражение?

— Не.

— Много хора ли имаше?

— Бях поканил петдесет души. Дойдоха три пъти повече. Същинска лудница.

— Часът?

— Три сутринта, приблизително.

Стигаме площадката на първия етаж. Спираме. Добавям:

— После изминаха трийсет-четирийсет минути. Бях все така долу, в салоните. Исках и аз да се кача, за да отида при нея, но ми беше трудно да си пробия път през тълпата, тъй като всички ме спираха, заговаряха, задържаха.

— Но в крайна сметка сте се качили…

Продължаваме. Стълбите за втория етаж.

— В крайна сметка се качих.

Болезнен, ослепителен проблясък в паметта ми: картината на същата тази стълба, сега пуста и лишена дори от мокета, но тогава — залята от веселящата се тълпа, от онази орда, от увисналите по стъпалата й човешки гроздове, които крещяха, докато минавах край тях: „Честито Разорение, Франц!“ Видението се задържа за секунда, дори за по-малко, и веднага след това стълбата отново се появи пред очите ми такава, каквато беше в действителност — тиха, кънтяща и пуста.

— Откъде знаехте, че тя се намира именно на втория етаж, в тази част на къщата?

— Освен мен, единствено тя имаше ключ от стаята ми, която тази вечер бях заключил.

— Бяхте ли се скарали?

— Не. Всъщност да. Малко.

— Знаехте ли, че взема наркотици?

Площадката на втория етаж.

— Да.

Продължаваме по галерията и се спираме пред вратата на стаята ми, която е отворена, но тогава беше заключена. Втори проблясък в паметта ми и към картината изведнъж се добавя и звук: отново се виждам пред същата тази врата, опитвайки се напразно да я отворя, преди трийсет и два часа.

— А самият вие? Имам предвид наркотиците.

— Не. Не, никога.

Стоя на прага на стаята и не мога да го прекрача; просто не мога, и толкова, а гърлото и стомахът ми са свити.

— Не можах да отворя вратата. Беше я заключила отвътре и беше оставила ключа в ключалката.

— Почукали сте.

— Да, почуках и всички тези глупаци по стълбите тутакси започнаха да ми подражават, въобразявайки си, че става дума за някаква игра, за…

— За любовна свада — заключи полицаят невъзмутимо.

Всъщност точно тези думи ми дойдоха наум, и то съвсем навреме, но друго е да ги изречеш.

— Онези вдигаха около мен такъв шум, че тя може и да е крещяла в стаята, без да я чуя.

— И тогава сте заобиколили.

От мен се лее пот. С всяка изминала секунда се чувствам все по-зле и по-зле.

— Заобиколих през вътрешния двор и влязох през прозорчето на банята.

Като вижда, че все така не помръдвам, полицаят леко ме избутва с ръка и сам прекрачва прага. Прекосява стаята ми, в дъното свива вдясно, влиза в банята и изчезва от погледа ми. Но до мен долита гласът му:

— През това прозорче ли?

— Няма друго.

Опирам рамо, а после и чело в рамката на вратата и буквално се къпя в пот. Отново чувам гласа на полицая:

— Защо е било необходимо подобно акробатично изпълнение? Можело е да си счупите врата, а тя просто да е искала да се усамоти, докато й мине сръднята. Да ви е намеквала, че иска да се самоубие?

— Не.

Чувам, че отваря прозорчето, покатерва се, за да погледне през него, и слиза.

— Но сте мислели, имайки предвид присъщата й възбудимост, че под въздействието на скарването й с вас, под влиянието на наркотиците, които вероятно е взела точно в този момент, и на алкохола, който несъмнено е изпила… та сте мислели, че поради всички тези причини би могла да направи опит да се самоубие?

— Да.

Той отваря шкафовете.

— И въпреки това сте изчакали между трийсет и четирийсет минути, преди да се поинтересувате какво става с нея?

Подтикван от намека, от съдържащата се в него несправедливост, но също и от факта, че той отново изостря загнездилото се в мен чувство на вина, изминавам няколкото крачки, отделящи ме до този момент от банята. Влизам в нея. И в паметта ми проблясва третият спомен, подобно на аленочервено слънце, като този път към образите и звуковете се прибавят и миризмите — блудкавият мирис на кръвта, която е обляла всичко: стените, ваната, мраморния умивалник и дори матовото стъкло на прозорчето, когато безумно е кълцала с бръснач китките си, глезените, корема и гърдите си, преди да се обеси.

И едва успявам да се втурна напред, за да повърна.

 

 

Същия ден, но два часа по-късно, или някъде към един и половина, вече съм на Чарлс II Стрийт, пред входа на банката, от чийто правен отдел не престанаха да ми звънят през целия вчерашен ден, както и цяла сутрин. Влизам във фоайето, но в последния момент давам заден ход, без да направя и крачка повече. Междувременно, докато пресичам Сейнт Джеймс Скуеър, отново започва да ръми дъжд — ситен, леден дъждец, който ме придружава по Пал Мал и през Грийн Парк. Той секва за известно време около Хайд Парк Корнър, но започва да се сипе отново малко по-нататък, когато излизам от станцията на метрото при Найтсбридж, където се спирам, за да се ориентирам по плана. Няма опасност да се заблудя — трябва да продължа по Олд Бромптън Роуд, после по Олд Бромптън Роуд, или, с една дума, предстои ми да измина близо три километра.

Ходенето ми действа добре въпреки умората, въпреки дъжда, който преминава в същински потоп. Гаденето изчезва. Всъщност точно тогава и ме спохожда нещо, съвършено необяснимо, но затова пък с неподозирана сила и яснота — само допреди миг бях на края на силите си, смазан, победен, но ето че ненадейно се чувствам като някой, който се хвърля във водата, потъва и в момента, в който достига дъното, внезапно се отблъсква от него с крак и полита към повърхността с неизвестно откъде дошла дива енергия. То избликва от дълбините на душата ми, това е ярост, свирепа и весела ярост, това е непреодолимото усещане за неуязвимост. То няма нищо общо с възрастта ми, с моите двайсет и една години, два месеца и четиринайсет дни — то е много по-силно, много по-устойчиво. То продължава през целия ден и отново ще се прояви по-нататък, през следващите месеци и години. А за момента дори походката ми се променя — въпреки дъжда и четирийсетте и няколко часа безсъние аз се нося във въздуха, който ми се струва някак по–лек, и стъпката ми изведнъж става танцова.

Танцувам, сякаш в ритъма на собственото си фамилно име.

Пристигам на гробището в Бромптън малко преди три часа; семейството е вече тук, сгушило се под мехуресто чадърено море. Не се осмелявам да се приближа и заставам на сушина под нещо като навес, увенчаващо колоните на една гробница. Треперя, мокър до кости. Намирам се на около стотина метра от гроба и виждам как донасят ковчега, как го спускат в земята. После бавно започва да се точи опашката на поднасящите съболезнования. Минават най-малко още двайсетина минути, преди тълпата от близки и познати окончателно да се разотиде. Изчаквам, докато алеята отново напълно обезлюдее, за да се измъкна от укритието си.

Оставам пред гроба две-три минути. Все така вали. Тъжен съм, разбира се, дори нещо повече — съсипан; ала ето че дори и в този миг продължавам да изпитвам онова усещане за ярост и едва ли не опиянение, което ме бе обсебило малко преди това на Олд Бромптън Роуд и чиито симптоми занапред винаги щях безпогрешно да разпознавам.

Отвън един възрастен мъж, излязъл от гробището малко преди мен, се кани да се настани на волана на един воксхол. Заговарям го:

— Отивам към Сейнт Джеймс Парк. Бихте ли могли да ме оставите някъде там?

Отначало той отрицателно поклаща глава, сетне погледът му се спира върху гробището, което току-що двамата сме напуснали. После ме оглежда — дотолкова приличам на удавник, че ако се разплачех, изобщо не би се забелязало.

— Някой ваш близък?

— Едно момиче, което познавах.

— На колко години беше?

— На деветнайсет. Щеше да ги навърши след три седмици.

Поклаща глава.

— А аз погребах жена си.

Накрая се решава да ми отвори вратата.

— Сейнт Джеймс Парк, казахте?

Оставя ме пред Параклиса на гвардейците и макар и да не бяхме разменили нито дума повече, двамата си стискаме ръка и се разделяме, като че ли ни свързва някакво тайно съучастничество. Къщата на Олд Куин Стрийт е вече празна, вдигнали са дори мокета в салоните и тя е необичайно, зловещо кънтяща. Писмото изглежда дяволски бяло върху навосъчения дъбов паркет. Пъхнато е през предвидения за тази цел процеп в боядисаната в кървавочервено врата; съдържа само няколко думи на немски, от които разбирам, че в „Дорчестър“ ме чакат от името на Мартин Ял и на чичо ми Джанкарло. Човекът, който ме чака, се казва Морф.

* * *

— Алфред Морф, идвам от Цюрих.

Малко по-висок е от мен — нещо, което ми се случва да установявам доста често, като се има предвид, че ръстът ми далеч не е великански; има ъгловато лице, леко дръпнати очи, изпъкнали скули и толкова изпити, хлътнали бузи, че би му завидял и скелет. Оглежда ме от глава до пети и има защо — вир-вода съм в буквалния смисъл на думата, тъй като, за да се добера до „Дорчестър“ на Парк Лейн, за втори път през този ден ми се наложи да прекося пеша както Сейнт Джеймс Парк, така и Грийн Парк; гвардейците пред Бъкингамския дворец накрая ще ми вдигнат мерника, виждайки ме да минавам толкова често пред тях.

— Мокър сте — отбелязва Морф, като свива устни.

— Гледай ти, колко сте били наблюдателен! Нищо подобно, просто съм се поизпотил.

Сядам под сащисания поглед на един сервитьор. Не след дълго под краката ми се образува локва, докато от самия мен се вдига нара като от вол, който току-що са прибрали в обора. Усмихвам се на сервитьора.

— Успокойте се, останалите също пристигат — изпуснах ги от поглед някъде към Ирландия. За мен шампанско, и то колкото се може по-бързо, приятелче.

Насочвам вниманието си към Морф. Не ми е необходимо много, за да намразя този тип. Вече го ненавиждам.

— Аз съм пълномощник на банката „Мартин Ял“ в Женева и Цюрих — заявява той. — Вашият чичо е един от основните ни клиенти. Той ме натовари със задачата да уредя окончателно положението ви.

— Чичо ми е мошеник.

Локвата под краката ми се разлива, уголемява и като морски прилив близва обувките „Шарл Журдан“ на една зряла дама с визон. Усмихвам се на зрялата дама с визона и тя ме сразява с убийствен поглед. Морф продължава:

— Господин Мартин Ял, президентът на нашата банка…

Все така се усмихвам на дамата.

— Друг мошеник, още по-голям от първия. А това не е малко постижение…

— Какъв позор! — възмущава се дамата с визона.

Съгласявам се:

— Не знаете колко сте права!

— … Господин Мартин Ял, в името на старото приятелство, което го свързваше с господин вашия баща, е готов още веднъж, за последен път, да ви се притече на помощ. Съгласно волята на баща ви преди по-малко от три месеца, на вашия двайсет и първи рожден ден, вие получихте сумата от сто и три хиляди лири стерлинги, представляваща остатъка от състоянието на баща ви. Вие…

— И шест пенса. Сто и три хиляди и шест пенса.

Така треперя, че една не изпускам чашата с шампанското. Отпивам глътка вино. Отново ме обзема желанието да повърна. И едновременно с това яростта, нарастваща на глухи тласъци. Казвам на гърба на дамата с визона:

— Той и чичо ми ме ограбиха. Аз съм едно бедно онеправдано сираче, мила госпожо…

— … Вие пропиляхте тези пари за малко повече от два месеца и вече не разполагате дори с един шилинг. Освен това при разследването, което извършихме, се установи, че сте натрупали дългове, възлизащи приблизително на четиринайсет хиляди лири стерлинги.

— И шест пенса.

— Имам за задача да погася задълженията ви към вашите кредитори дотолкова, доколкото преценя изискванията им за приемливи. Трябва също да ви предам десет хиляди лири стерлинги, но при условие, че напуснете Европа до шест часа, след като съм ви ги връчил. Наредено ми е лично да ви придружа до самолета.

И ето че изведнъж вече не съм в Лондон, в „Дорчестър“, съзерцаващ моравите на Хайд Парк през един студен и дъждовен ноемврийски следобед; озовавам се в Канила, в къщата в Сен-Тропе… Август е, плажът на Памплона е все още безлюден, като се изключат трите съвършено голи момичета, които гледат баща ми и се смеят. Защото баща ми е тук, приклекнал до мен и зает не толкова с момичетата, колкото с опитите си да приведе в движение червеното ферари с мощност половин конска сила и метър и половина дължина, в което съм седнал. Аз съм на осем години, горещият и леко потрепващ въздух е наситен с малко тежкия, но опияняващ аромат на къпина и лавандула, а на мен ми иде да вия от щастие.

Оставям чашата с шампанското. Все така се треса от студ.

— И ако откажа?

— Налице са онези чекове без покритие. Този, който сте връчили на бижутера на „Бърлингтон Аркейд“, и другият, който се намира у един антиквар на Кенсингтън Мал. Банката се съгласи да почака до утре. Но мине ли десет часът сутринта, срещу вас ще бъде подадена жалба.

Продължавам да се взирам във възмутения гръб на дамата с визона.

— И на всичко отгоре искат да ме изпратят в затвора. Какво ще кажете за това?

— Достатъчно, млади човече! — заявява шейсетгодишният кавалер на дамата с визона.

— Нямате друг избор — уведомява ме Морф.

— А мога ли да избера маршрута си?

— Стига да напуснете Европа до шест часа, считано от този момент нататък. Къде искате да отидете?

Барът на „Дорчестър“ постепенно се изпълва с народ. Всички поглеждат към мен и към цялата тази вода, с която продължавам да квася мокета. Все повече и повече изпитвам усещането, че мириша на мокро куче, и по всяка вероятност мириша именно на мокро куче. И безстопанствено. Накрая погледът ми попада върху един проспект, захвърлен на съседната маса. Моментално ми се натрапват едно име и една картина. И така, както бих казал Аляска или Патагония, отговарям на Алфред Морф:

— Момбаса, Кения.

Почти съм убеден, че Кения се намира в Африка, или поне съвсем доскоро се намираше там, най-вероятно от другата страна на Сахара — първата пресечка вляво след последния оазис или нещо подобно, знам ли и аз вече. Колкото до Момбаса, много е смешно, ала името ми е смътно познато — трябва да съм го мярнал на някой кино — афиш, но като изключим това, мракът в съзнанието ми е пълен. Междувременно Морф безшумно изчезва с бавната, прокрадваща се стъпка на касиер. Изпразвам чашата, зъзнейки повече от когато и да било. „В Кения жив няма да пристигна — ще пукна още по пътя, падайки от камилата и забравен от кервана, краят на чиято нишка ще изчезне зад хребета на някоя дюна.“ И ето че съвсем ясно виждам отдалечаващата се върволица от камили — очевидно шампанското вече вършее в празния ми стомах.

Морф се връща.

— След три часа и нещо има полет на „Бритиш Еъруейс“ за Найроби, Кения. Оттам имате осигурена връзка за Момбаса. Направих ви резервация, билета ще купим на самото летище. Елате, чака ни такси.

Той плаща шампанското, което съм изпил, и минералната вода, до която не се е докоснал, и вече е на вратата, докато аз още не съм помръднал от мястото си. Там, на вратата, усещайки, че изобщо не съм си направил труда да го последвам, той застива неподвижно, но не се обръща. Чака ме. Така де, вече няма никакво място за съмнение — ненавиждам този тип.

В момента, в който таксито потегля за „Хийтроу“, Морф се сепва:

— Не можете да пътувате в този вид. Има опасност да не ви допуснат на борда на самолета.

С една дума, онова, което го тревожи, е не че рискувам да си докарам възпаление на белите дробове, а после, в Африка, да пукна от задушаване в моя шит по поръчка костюм от ресана вълна. Не, той се страхува да не би външният ми вид да възмути „Бритиш Еъруейс“, които биха могли да ми забранят достъпа до самолетите си. И без, разбира се, изобщо да се посъветва с мен, нарежда на шофьора да промени посоката и да спре на Оксфорд Стрий Уест, срещу спирката на метрото на Бонд Стрийт. Двайсет минути по-късно двамата излизаме от Майкъл Бари, после от „Лили & Скинър“ и върху мен вече всичко е ново-новеничко, като се започне от бельото и се свърши с обувките, а и съм избрал възможно най-лекото, най-тропическото.

— Харесвам ли ви, Алфред? Алфред, кажи ми, че ме обичаш.

Той дори не извръща глава. Изпитвам страхотно желание да му смачкам мутрата. Пък и така бих се постоплил в крайна сметка. Таксито потегля по Марбъл Арч към Кенсингтън, по посока на летище „Хийтроу“. В момента е някъде към шест без двайсет и нощта вече се спуска над лъщящия от дъжда Лондон, който ще напусна против волята си, без да съм разбрал напълно какво става и какво е станало. Ненадеен прилив на угнетяваща и болезнена мъка ме заставя да отпусна глава на облегалката, да затворя очи, да пъхна ръце в джобовете на сакото си. Досещам се, че животът ми всеки миг изцяло ще се промени, че утре ще се събудя коренно различен от това, което бях само допреди два дни; това не е проста промяна на посоката, а пълно превъплъщение, ново раждане. На всичко отгоре, било от шампанското, било от умората, или пък и от двете наведнъж, страхотно ми се вие свят.

— Подпишете тук, ако обичате.

Подава ми някакви документи, разстлани върху жълточервеникава кожена чанта, и ми обяснява:

— Това е разписка. Трябва да ви предам тези десет хиляди ливри и да се отчета пред господин Мартин Ял. След това идва ред на обичайните формалности: днес сме 23 ноември 1969 година и наследственото решение на баща ви изтече днес по обяд. Така че от този ден…

Слушам го едва-едва, разтърсван от пристъпи на гадене и все още неспособен да отворя очи.

— … Така че от този ден нататък разчитайте единствено на себе си. Ето чека ви за десет хиляди лири. Внимание — изплаща се на приносителя! Подпишете тук. И тук.

Може би за стотна частица от секундата, за почти неосезаемо мигновение изпитвам усещането, че около мен се сключва безпощаден капан. А може би съм изпитал това усещане по-късно, когато научих истината. Факт е, че подписах там, където ми каза да подпиша.

Летището.

— Искате ли да хапнете, да пийнете нещо топло?

Виж ти, сега изведнъж се загрижи за мен. Но остава все така студен. Облечен е в конфекция и което е най-лошото, наистина има вид на човек, който се облича в конфекция; носи груби кожени обувки от рода на онези, които се купуват просто защото вършат работа; има джобен часовник, който постоянно поглежда, сякаш няма никакво доверие на часовниците в залата.

Не отговарям на въпроса му. Тогава той ме повежда към едно от гишетата на „Бритиш Еъруейс“ и купува билет по маршрута Лондон — Момбаса, който заплаща с карта на „Дайнърс Клъб“. „Да, само отиване.“ Но държи билета в себе си, вместо да ми го даде, и двамата се отправяме заедно към изхода за безмитната зона, предназначен единствено за заминаващите. Избирам точно този момент, за да духна. Изгубвам се в тълпата, мушвайки се сред група пакистанци с чалми. Младата жена, която държи цветарското магазинче, има кротки и глупави сини очи, груби червени ръце на перачка и е плоска като дъска.

— Можете ли да доставите цветя на един адрес? Бели рози, за едно момиче.

Записвам й името и адреса и тя се стряска.

— Гробището в Бромптън?

— Алея 34 — запад. Погребаха я тази сутрин.

Не, никакви картички и никакви надписи, само бели рози.

Подписвам чека и й го подавам.

— Десет хиляди лири. Искам бели рози за десет хиляди лири. И шест пенса, ето ги. Разполагате с предостатъчно време, за да се уверите, че чекът е истински. С предостатъчно време. Монетата от шест пенса също е истинска, лично ви го гарантирам.

Точно в момента, в който тя най-сетне се решава да ми връчи разписката, до мен изниква донейде пообърканият и позапъхтян Алфред Морф. Казвам му:

— Да вървим, добри ми Алфред.

Той е сащисан и на два пъти се обръща към цветарското магазинче, питайки се най-вероятно какво може да направи и има ли изобщо някакъв шанс да прибере обратно парите. И дотолкова се вживява, че този път се налага аз да го водя. На контролно-пропускателния пункт той представя билетите ни — моя за Кения, своя за Цюрих. Влизаме заедно в безмитната зона. Насочвам се към малката книжарница. Случайността си знае работата: намирам чудесната книга „Извън Африка“^[2] на Карен Бликсен, която още не съм чел.

Вземам я и казвам на Морф:

— Платете, драги. Знаете добре, че вече нямам никакви нари, дори и шест пенса.

Шейсет и седем минути по-късно самолетът ме отнася, пробивайки облаците. Започвам да чета. Умирам от глад, от чудовищен, зверски глад, какъвто не съм изпитвал вече дни наред и с който сякаш се завръщам към самия себе си — признак, че всичко отново се нормализира след тези месеци, ако не и години на лудост. Часът е осем и десет или и двайсет. Отварям книгата, която съм купил, и няколко пъти препрочитам първите редове: „Имах ферма в Африка в подножието на планината Нгонг. Екваторът преминаваше само двайсет и пет мили по на север, фермата ми се намираше на височина две хиляди метра над морското равнище…“

Африканската ферма на Карен Бликсен се е намирала в Кения. В Кения. Търся напразно карта, каквато е трябвало да се сетя да купя преди заминаването си от „Хийтроу“. Къде, по дяволите, е разположена Момбаса спрямо Нгонг, за която се говори в книгата?

Самолетът вече е набрал височина, ревът на двигателите поутихва и креслата пред мен отново заемат хоризонтално положение. В съзнанието ми цари пустота, някак бледа, подобна на светлината, изпълваща това анонимно помещение. Мисля си може би за цветя. За бели рози; за планина от бели рози. Килиманджаро? Не знам.

Ръката ми се плъзва в отчайващата празнота на джоба ми.

Усещам я като гальовна и бистра рана… Никога, никога вече няма да ми се случи! Повече нищо не ще ме застави да приема подобно положение. Ненадейно ръката ми сграбчва някаква твърда и гореща материя, нежна и ужасяваща.

Чувствувам как устните ми я зоват.

Чувам как гласът ми я назовава: „Money!“

Никога не се бях сблъсквал с парите. Те никога не ме бяха интересували. Току-що всичко се промени. Веднъж завинаги.

Фамилното ми име е бляскаво и звучно, име, което танцува. Поне така го възприемам и винаги съм си го представял придружено от една почти варварска музика, във всеки случай от дива, свирепа, безкрайно весела танцова музика. И това припряно заминаване от Лондон през една ноемврийска вечер на път към африканското слънце беше за мен истинското начало на танца, фамилното ми име е Цимбали.