Ребека Уинтърс
Осъден на любов (1)

Първа глава

Андреа Майърс, последната от дванадесетте съдебни заседатели, прекрачваше прага на залата, когато обявиха:

— Съдът!

Очите й, по-скоро теменужени, отколкото сини, потърсиха обвиняемия. Заседанието продължи повече от четири часа, докато постигнат необходимото пълно единодушие. Тези часове сигурно са се сторили години на човека, чиято съдба се решаваше.

Въпреки неоспоримите доказателства, Андреа не беше напълно убедена във вината му. Може би й пречеше това, че е пастор, и не искаше да бъде ничий съдник. Съмненията й, които не се основаваха на реални показания и доказателства, забавиха решението с два часа и изнервиха останалите съдебни заседатели.

— Всички да седнат! — Белокосият съдия се обърна и попита заседателите: — Господа, взехте ли решение?

— Да, Ваша Светлост!

По време на десетдневния процес Андреа често беше наблюдавала обвиняемия. Високото му стройно тяло, излъчващо сила и властност, го отличаваше сред присъстващите. Гъстата, тъмнокафява коса, заресана назад, подчертаваше аристократично лице с прав нос и добре очертана челюст. Беше на около тридесет и пет години — типичен преуспял брокер в безупречен скъп костюм в морскосиньо. Ако се усмихнеше, щеше да е най-хубавият мъж, който някога бе виждала.

— Признаваме подсъдимия Лукас Хейстингс за виновен.

Миг, преди тълпата да се разшуми, добре облечена брюнетка от дъното на залата извика сърцераздирателно. Тя не се беше появявала от първия ден на процеса. Подсъдимият не беше женен и Андреа предположи, че хубавата дама е негова близка приятелка. Ако Андреа беше на нейно място, също не би имала сили да присъства на подобен мъчителен процес.

Съдията удари с чукчето си.

— Тишина в залата! Господин Хейстингс, ще продължим срока на определената ви гаранция, под която можете да бъдете освободен, докато присъдата влезе в сила. Ако желаете, можете да я чуете веднага.

Адвокатът на обвиняемия — жилав червенокос мъж, скочи и заяви:

— Бихме искали да бъде отложено обявяването на присъдата. Предлагаме това да стане след шест седмици…

Той не можа да довърши, защото неговият клиент го дръпна и тихо му каза нещо. Адвокатът го погледна объркано и се обърна към съдията:

— Ваша Светлост, клиентът ми желае присъдата да бъде произнесена веднага.

— Много добре. Господин Хейстингс, застанете пред мен заедно с адвоката си, господин Рич!

Андреа не можеше да свали очи от подсъдимия. Лицето му беше безизразно. Той стана бавно, без ни най-малък признак на безпокойство или тревога. Как можеше човек, обвинен в углавно престъпление, да бъде толкова самоуверен?

С достойнство, което не можеше да не предизвика възхищение, той застана пред съдията с изправена глава, сключил ръце пред себе си.

— Господин Хейстингс, имате ли да кажете нещо, преди присъдата да бъде произнесена?

— Мога само да повторя това, което вече казах. Не съм виновен и се надявам един ден да го докажа. — Дълбокият ясен и твърд глас отекна в залата.

Изявлението му смути Андреа. Никой от колегите й не се колеба при вземането на решението. Съмненията, които тя изказа преди последното гласуване, не промениха нищо. Защо продължаваше да се тревожи? Защо мисълта, че е невинен, я измъчваше въпреки непоклатимите доказателства? „Защото някога и ти, Андреа Майърс, беше обвинена в нещо, което не беше извършила.“

На нея също никой не й беше повярвал. Ужасно бе да се чувстваш предаден. Въпреки всичко намери сили да се пребори. Но съдебният процес възкреси усещането за безпомощност и безнадеждност с болезнена яснота. Дали Лукас Хейстингс страдаше по същия начин?

Съдията изискваше вината на подсъдимите да бъде доказана извън всяко съмнение. Андреа изпълни заповедта безпрекословно. Тя внимателно проучи всички доказателства, за да открие някакъв пропуск. И тъй като не можа да намери нищо, бе принудена да гласува заедно с останалите. Все пак перфектността на обвинението на областния прокурор не можа да не я учуди.

Често унищожителните доказателства не съдържат цялата истина. А понякога дори я изопачават.

Андреа се надяваше, че е постъпила правилно. Но дълбоките й съмнения в несправедливостта на присъдата не бяха изчезнали.

Тя скришом огледа другите съдии, като се надяваше, че някой може да е размислил в последната минута. Но строгите им лица даваха да се разбере, че никой не е променил решението си.

— Господин Хейстингс — започна съдията, — принуден съм да ви напомня, че в положението си на отговорен съдружник в акционерно дружество, престижно и преуспяващо като „Хейстингс, Радли и Файънс“, вашите действия, целящи измама, накърняват доверието на обществото във финансовите институции. Не намирам оправдание за поведението ви и следователно ви осъждам на пет години лишаване от свобода във федералния затвор в Ред Блъф. Тъй като вече върнахте паричната сума от собственото си имущество, ви определям шестмесечен срок, след който при добро поведение можете да бъдете освободен.

Самата дума „затвор“ накара Андреа да потръпне. Мисълта да прекара и един ден зад решетките я ужасяваше. Беше благодарна, че Хейстингс ще бъде в затвор с облекчен режим и минимални мерки за сигурност. Пол Йейтс — главният пастор в църквата, й беше споменал, че Ред Блъф е федерален затвор, в който спекуланти с високото обществено положение на Лукас Хейстингс, осъдени за укриване на данъци или измама, излежават присъдите си. Поне му беше спестено „удоволствието“ да лежи с безскрупулни убийци и опасни престъпници. Андреа не можеше да си го представи в затвор, дори и да беше нарушил закона.

Увлечена в мислите си, не усещаше, че го гледа втренчено. Колко горчивина се таеше в тъмните му очи!

Много пъти по време на процеса беше улавяла погледа му. Това мълчаливо общуване я научи безпогрешно да отгатва настроението му. Очите му често меняха израза си — от изпитателен и наблюдателен до игрив и оценяващ. Сега й се стори, че в гневния му поглед просветва объркване и болка. В този момент адвокатът му го отведе настрани. Андреа отново се запита дали не е извършена голяма грешка и невинен човек отива в затвора.

Разстроена от тези мисли, тя се обърна, за да сподели чувствата си с някой колега. Но за нейна изненада всички вече бяха напуснали залата, нетърпеливи да се върнат при семействата и работата си. Съдебните задължения усложняваха живота им. Но без тях съдебната система в страната нямаше да функционира.

Андреа хвърли последен поглед на Лукас Хейстингс. Потрепери, когато видя да му слагат белезниците. Стори й се ужасно да го третират като субект, който изведнъж е станал крайно опасен. Хейстингс напусна залата с вдигната глава, като че ли това, което ставаше, изобщо не го засягаше.

Съдружниците му, които бяха декларирали загрижеността си за него и изглеждаха видимо разтърсени от мъчителната процедура, се опитаха да го последват, но адвокатът му ги задържа. Отчаяната жена се затича към обвиняемия, но той я отмина мълчаливо.

Сълзи изпълниха очите на Андреа. Объркани човешки съдби! За няколко секунди животът на един човек и близките му беше съсипан.

Андреа знаеше как се чувства някой в подобни случаи. Преди осем години тя и годеникът й Марк пътуваха към църквата, където щеше да се състои сватбената церемония. Една теснолинейка дерайлира и се разби в тях. За броени секунди животът й бе съсипан. Марк загина. Месеци след това на Андреа не й се живееше. Но с течение на времето бе станала благодарна на съдбата за чудото, че е оцеляла. Когато се замисляше над живота си, откриваше, че е пълен с чудеса. Това я бе накарало да открие своето призвание.

Андреа се помъчи да се отърси от безрадостните мисли и се отправи към паркинга. Беше изоставила напълно работата си от десет дни и сега нямаше търпение да се върне към нея. Това беше единственият лек срещу терзанията и съмненията.

Но в съзнанието й непрестанно изплуваха моменти от процеса — унищожителните свидетелства на партньорите на Хейстингс. Те уж неохотно дадоха показания, които със сигурност биха изпратили всеки зад решетките. Андреа допускаше те да са съчинили обвиненията, измамвайки всички с идеална фалшива версия. Нещо подобно й се беше случило преди години. Човекът, който знаеше истината, беше излъгал жестоко и не й беше дал възможност да се защити.

Когато подхвърли пред другите съдии съмненията си, никой от тях не допусна, че партньорите на Хейстингс биха рискували да лъжесвидетелстват. И тя трябваше да признае, че са прави. Ако защитата не беше открила нищо подозрително в показанията срещу клиента си, тогава кой би го сторил?

Едно беше сигурно — Андреа не искаше повече да бъде съдебен заседател. Ако я поканеха, щеше да откаже, като се обоснове с крайна пристрастност към обвиняемите. Щеше да обясни, че естеството на призванието й я кара да вярва в доброто, заложено у всеки, и решенията й се основават на интуиция.

Съдбата на Лукас Хейстингс зависеше от неговите съдии. За Андреа това беше най-мъчителният дълг в живота й и тя не мислеше, че е способна отново да понесе такава отговорност.

 

 

Топлият юнски бриз развя черната й коса. Тя запали малката си кола и потегли от центъра на града към модерната църква с облените от светлина катедрални куполи.

Десет минути по-късно забързано влезе в офиса на Пол, нетърпелива да му разкаже всичко. Въпреки разликата от почти четиридесет години Андреа беше много привързана към него. Тя не помнеше родителите си и Пол й беше като баща. Винаги й бе помагал. Андреа го обичаше, възхищаваше му се и той й отвръщаше със същото. Единственият му син, Брет, бе заминал за Япония и Пол се отнасяше към нея като към свое дете.

— Като че ли процесът най-сетне е свършил? Но какво става? Къде е слънчевата ти усмивка?

— Той отива в затвора, Пол.

Изражението му стана сериозно.

— Искаш ли да поговорим?

Тя кимна и сълзи изпълниха очите й.

— Аз също гласувах — един от дванадесетте гласа.

— И сега си разстроена заради решението си. Нали гласуването на присъдата бе единодушно?

— Да, разбира се.

— Значи всички останали също са го признали за виновен?

— Точно така. — Тя избърса сълзите си. — Но все си мисля, че сме изпратили невинен човек в затвора.

Възрастният пастор седна на стола.

— Не съм изненадан. Не се засягай, но често оставяш сърцето си да те води. Светът би бил много по-добър, ако в него живееха повече хора като теб.

Андреа поклати глава с измъчена усмивка.

— Ти винаги ме щадиш.

Пол наистина проявяваше деликатност и тя знаеше защо. Като момиче беше обвинена в нещо, което не беше извършила. Това ужасно преживяване беше оставило белези в душата й. Оттогава Андреа се чувстваше длъжна да защитава всеки обвинен, осланяйки се на интуицията си. Тя добре разбираше, че това е опасно и можеше да се подведе в преценките си за хората и ситуациите.

— Аз бях единствената му надежда. Всички други съдии смятаха случая за приключен.

— Ти просто не си искала да го признаеш за виновен.

— Не знам, Пол. Далеч по-сложно е. По време на процеса усетих, че всичко е така добре изпипано и това ме накара да се усъмня. Ами ако е невинен?

— Тъжната истина е, че той няма да бъде първият невинен, отишъл зад решетките. Но дори и да е така, вече нищо не може да се направи.

— Трябваше да го видиш в съдебната зала! Потресаващо бе.

— Не се съмнявам. Но е факт, че сте го признали за виновен, като сте взели под внимание доказателствата срещу него. Така че е най-добре да не се обвиняваш в грешка. Освен това е човешко да отричаш, когато те обвиняват. От гордост! Никой не е безгрешен. Нито той, нито аз, нито ти.

— Да, прав си.

— Иска ми се да ти помогна, но изглежда само времето може да го направи. Измъчваш се заради нещо, което не зависи от теб.

— Знам.

— Андреа, иди си вкъщи и си почини. Прави нещо. Иди на пазар. Моята Констанс правеше така, когато беше тъжна. И после винаги се чувстваше по-добре.

— Благодаря ти. Ще се прибера вкъщи. Довиждане, Пол.

Тя напусна църквата и тръгна към жилището, което беше наела в по-скромната част на Албакърки. Един ден, ако продължаваше да спестява все така, можеше да си позволи малка къща. Но това време беше още далеч.

Андреа паркира до тротоара и съгледа хазяйката си — Мейбъл Джоунс, в градината пред къщата да сади петунии. Нямаше да може да се вмъкне вкъщи и да избегне обичайната канонада от въпроси. Вдовица на средна възраст, Мейбъл беше самотна и умираше за клюки, нещо, което Андреа не одобряваше. Освен това се чувстваше изтощена и не й се говореше с никой, най-малко с досадната Мейбъл. Но тя вече я беше видяла и Андреа не искаше да рискува да я обиди, защото й предоставяше голям хубав приземен апартамент на нисък наем. А беше и постоянен член на енорийския съвет. Неспособна да се отърси от потиснатостта си, Андреа излезе от колата и се приготви да посрещне Мейбъл, която се втурна към нея с лопатка в ръка. Няколко посивели кичура се бяха изплъзнали от кока й.

— Свърши ли се, пасторе, или се прибираш само да се оправиш?

— Всичко свърши. Изтощена съм.

— Само като си помисля, че хората от енорията са поверили на компанията на Лукас Хейстингс вложенията си!

Андреа нетърпеливо отвърна:

— Техните пари са непокътнати. Ако не си прочела във вестниците, той изплати всеки цент от собствения си джоб. Никой не е загубил нищо.

Думите й минаха от едното ухо на Мейбъл през другото и тя упорито продължи:

— Такъв човек не струва пукната пара. Никога не можеш да се доверяваш на красив като дявол мъж! Явно е искал да забогатее лесно от парите, които другите изкарват с честен труд. Според мен това си е стопроцентов хазарт и всички брокери трябва да бъдат разследвани. Надявам се, че си е получил заслуженото. Кажи ми какво стана!

Погледът на Хейстингс, преди да напусне залата, все още преследваше Андреа. Тя си пое дъх, за да се успокои и рече:

— Беше осъден на шест месеца. Ще чуеш всичко по новините в шест.

— Само шест месеца! — възкликна тя. Явно искаше да обсъди всичко в най-големи подробности, но в този момент Андреа отвори входната врата.

— Да. Извинявай, че няма да си поговорим, но трябва да хапна и вървя на работа. Ако ми оставиш петунии, ще ги засадя утре сутринта. Прекрасни са, Мейбъл! Градината ще стане чудесна.

Андреа се опита да хапне, но умората я надви и тя легна за малко. Събуди се след час, все още уморена. Мисълта за Лукас Хейстингс продължаваше да я преследва и докато се къпеше. Преоблече се и тръгна към църквата. Докато бе ангажирана като съдебен заседател, Пол бе поел и нейните задължения. Мисълта да отиде да пазарува, както той й предложи, не я блазнеше. Само истинска работа можеше да я отвлече от проблемите, които я измъчваха.

Когато стигна църквата, разбра, че Пол е заминал в града за среща с Младежката Християнска Асоциация и вероятно щеше да отсъства до края на деня. Това беше добре дошло за нея, защото щеше да се отдаде на работата, без Пол постоянно да настоява да си почине.

Андреа проведе дузина телефонни разговори и се зае с огромната купчина писма. Когато погледна часовника си, вече бяха минали два часа.

— Дорис? Би ли дошла за минутка, моля те? — повика тя секретарката си. Андреа застана пред остъкления шкаф, в който държаха Библията — често го използваше за огледало. Тя оправи костюма си и прекара една четка през косата си. Тежките ресници над теменужените й очи не се нуждаеха от грим и тя слагаше само коралово червило на устните.

— Не е нужно да ми се обаждаш — каза Дорис, докато влизаше в офиса. — Знам, заминаваш на болничните си обиколки. Защо не починеш тази нощ? Сигурно се чувстваш като пребита.

Ръката на Андреа наистина трепереше, когато сложи четката обратно в чантата.

— Процесът много ме разстрои. По-добре е да работя, за да не мисля за това.

— Ако някога ти се прииска да поговорим, само кажи.

— Един ден може да ти разкажа, Дорис. — Ако изобщо някога й се приискаше да говори за това, Андреа щеше да го сподели само с Дорис. — Но сега трябва да отида при Барбара Монтгомъри. Майка й е с диагноза рак и току-що е пристигнала от Южна Дакота. Барбара се грижи за нея. Помоли ме да намина. Явно майка й е доста изплашена. Трябва да си направи химиотерапия. — Тя спря за момент. — Мисля, че и Барбара е изплашена.

— Посещение от пастор Андреа е точно това, от което имат нужда.

Андреа се усмихна топло на Дорис — привлекателна руса жена, майка на три деца, не много по-възрастна от тридесетинагодишната Андреа. Бяха станали приятелки от първия момент, в който се запознаха. Не всеки в църквата я бе приел веднага след ръкополагането й преди две години. Някои никога нямаше да я приемат. Но тя се научи да се справя с подобно отношение и не допускаше да я отклоняват от постигането на целите, които си бе набелязала. Андреа прегърна горещо Дорис и й благодари.

Дорис я погледна с открита симпатия.

— Имаш много приятели, не го забравяй! Ако все още някои не са разбрали, че си цяло съкровище, могат само да съжаляват.

— Имала съм страшен късмет, когато си кандидатствала за секретарка. — Андреа взе куфарчето и чантата си. — Хорът има репетиция довечера. Ще напомниш ли на Том да заключи, когато си тръгне? Не бива да стоиш тук, докато свършат. Ще закъснееш да вземеш децата. И бездруго не ти се плаща достатъчно и не искам да стоиш извън работно време — особено в петък вечер.

— Ей, всичко е наред. Грег не е тук до следващата сряда — усмихна се Дорис. — А мама няма нищо против да позакъснея.

— Е, аз пък имам!

— А какво ще кажеш за себе си? Работиш по цял ден и никога не почиваш. Знаеш какво…

— Харесва ми да го правя. Обичам работата си.

— Ами другата обич? Любовта…

— Ти би могла да ми кажеш повече неща за това.

— Случайно узнах, че двама мъже са започнали да идват в църквата, защото са луди по теб, но ти просто не ги забелязваш. Не е много мило от твоя страна — подхвърли Дорис.

Андреа се спря на вратата.

— Знам кого имаш предвид. И двамата ми харесват, но, честно казано, никой от тях не ме вълнува особено. Освен това знаеш, че църквата няма да одобри, ако някой от служителите й се замеси в любовна авантюра с някой вярващ. Да не говорим — добави тя кисело — за господин и госпожа Слоун.

— Слоунови не живеят в този свят, а и не изразяват мнението на цялата църква, Андреа. — Колко бяха опасни Слоунови никой не знаеше по-добре от нея. — Забрави ги. Кажи ми, ако срещнеш някой, който наистина те привлича, нали няма да го отхвърлиш?

В този момент неканеният образ на Лукас Хейстингс проблесна в съзнанието й. Смутена, че той все още владее мислите й, тя отвърна:

— Да речем, че срещна някой, който ме накара да забравя Марк, тогава може би. Престани да ме гледаш така. Трябва да тръгвам. Ще се видим в неделя.

След двадесет минути паркира колата си пред висока жилищна сграда близо до центъра на града. Натисна звънеца на Барбара Монтгомъри и влезе. Качи се с асансьора до петия етаж. Посещението й трая повече от два часа. През по-голямата част от времето тя слушаше и прегръщаше Зина, майката на Барбара, която плака доста и й довери страховете и отчаянието си. Андреа предложи Зина да дойде в групата за подпомагане на хора с физически и емоционални проблеми. Можеше да й хареса и да й подейства добре. Събираха се у нея всяка втора неделя вечер. Гледаха филми или слушаха гостуващи лектори. От време на време подемаха и благотворителни инициативи.

Идеята се хареса на Барбара, но да се получи одобрението на Зина беше доста по-трудно. Андреа предположи, че би могла да срещне някой с по-големи страхове от нейните и взаимно да си помогнат. Зина премигна и след кратко колебание каза, че ще помисли. Барбара изпрати Андреа до вратата и прошепна:

— Благодаря ти, пасторе!

— Няма защо, Барбара!

Щом се качи в колата си, мислите й пак се върнаха към Лукас Хейстингс. Как ли се чувстваше първата нощ в затвора? Дори и да бе виновен, перспективата да спи заключен в килия месеци наред трябваше да е ужасяваща! Ами ако е невинен, както заявяваше постоянно?

Андреа не искаше да мисли за това и докато шофираше към дома си, опита да се концентрира върху предстоящата неделна проповед — „Не съди, за да не бъдеш съден“. Само висша сила можеше да прозре истинските намерения на човешките същества.

Мислите й се въртяха около съдбата на мъжа, чието лице неизменно преследваше съвестта й през последните десет дни. Как щеше да прекара всички тези седмици и месеци затворен в килия, след като е бил движещата сила на процъфтяващо акционерно дружество?

По време на процеса защитата беше показала образа на изключително енергична и талантлива личност. Гений на числата! Заможен, с добър произход… Защо такъв човек би извършил измама? От алчност? Едва ли.

Андреа бе съгласна със съдията, който каза, че не намира оправдание за поведението на Лукас Хейстингс. Но тя отиде по-далеч — не намираше причина за подобно поведение. Нямаше мотив, нямаше логика, независимо от фактите. Вероятно неговата вина или невинност щяха да си останат тайна.

Но както каза Пол, вече нищо не можеше да се направи. Тя беше изпълнила дълга си и сега беше най-добре да забрави. Не биваше непрекъснато да се измъчва заради Лукас Хейстингс.

Андреа служеше на енория, която имаше нужда от нейното внимание и грижи. Щеше да е най-добре да съсредоточи енергията си там, където усилията й щяха да дадат плодове.