Тес Геритсън
Хирургът (1)

Пролог

Днес ще намерят тялото й.

Знам как ще се случи. Мога да си представя съвсем живо в каква последователност ще стане това. Към девет часа онези високомерни дами от „Кендъл енд Лорд травъл ейджънси“ ще насядат зад бюрата си и пръстите им с елегантен маникюр ще започнат да почукват по клавиатурите на компютрите, за да регистрират круиз по Средиземно море за мисис Смит, ски ваканция в Клостърс за мистър Джоунс. А за мистър и мисис Браун нещо по-различно тази година, нещо екзотично, може би Чианг май^[1] или Мадагаскар, но нищо прекалено сурово. О не, приключението трябва да бъде преди всичко комфортно. Това е мотото в „Кендъл енд Лорд“ — „Комфортни приключения“. Агенцията има много работа и телефонът често звъни.

Няма да е необходимо много време на дамите, за да установят, че Даяна не е на работното си място.

Някоя от тях ще позвъни в жилището й в Бак Бей, но никой няма да вдигне телефона от другата страна. Може би Даяна е в банята и не го чува. Или вече е тръгнала за работа и ще пристигне със закъснение. Десетина напълно безобидни възможности ще минат през ума на колежката, която се обажда. Но с напредването на деня и нарастването на обажданията без отговор, ще нараства и смущението.

Предполагам, че пазачът на сградата ще пусне колежката на Даяна в апартамента й. Виждам го как нервно подрънква с ключовете с думите:

— Вие сте й приятелка, така ли? Сигурна ли сте, че тя няма да има нищо против? Щото ще трябва да й кажа, че съм ви пуснал вътре.

Двамата влизат в апартамента и колежката се провиква:

— Даяна? Вкъщи ли си?

Тръгват по коридора, минават покрай пътническите постери в елегантни рамки, пазачът на сградата следва колежката по петите, като внимава да не би да открадне нещо.

После той поглежда към спалнята. Вижда Даяна Стърлинг и забравя тревогите си за нещо толкова несъществено като евентуална кражба. Единственото му желание е да излезе от този апартамент, преди да е повърнал.

Бих искал да бъда там при пристигането на полицията, но това би било глупаво. Знам, че ще огледат всяка кола, намираща се наблизо, всяко лице от събралите се на улицата зяпачи. Знаят колко силен е импулсът ми да се върна. Дори сега, докато седя в „Старбъкс“ и наблюдавам как денят се прокрадва през прозореца, чувствам как онази стая ме зове. Но аз съм като Одисей, здраво завързан за мачтата на моя кораб, изпълнен с копнеж по песента на сирените. Няма да се хвърля върху скалите и да се разбия в тях. Няма да допусна тази грешка.

Вместо това седя и си пия кафето, докато навън Бостън се пробужда. Сипвам три лъжички захар в чашата си и ги разбърквам добре, обичам кафето ми да бъде сладко. Обичам всичко да бъде сладко. Да бъде съвършено.

В далечината запищява сирена, която ме зове. Чувствам се като Одисей, опъващ въжетата, които обаче го държат здраво.

Днес ще намерят тялото й.

Днес ще разберат, че сме се върнали.