Тес Геритсън
Чиракът (3)

1

Мухите вече се трупаха. Четирите часа на горещия тротоар в Южен Бостън бяха спекли смляната плът и в резултат се бе образувало химическо вещество, еквивалентно на приканващо за вечеря звънче, затова въздухът гъмжеше от бръмчащи мухи. Макар онова, което беше останало от торса, да беше покрито с чаршаф, все още изпод него се разкриваше достатъчно оголена плът, за да има от какво да пируват хранещите се с мърша създания. Парченца сива материя и други, неподдаващи се на идентифициране частици, бяха пръснати във всички посоки в радиус от девет метра от чаршафа. Парче от черепа се беше приземило върху сандъче с цветя на втория етаж, а парченца от тъкани бяха полепнали по паркираните наоколо коли.

Детектив Джейн Ризоли винаги се бе радвала на здрав стомах, но дори тя трябваше да спре за момент, затворила очи, стиснала юмруци, разгневена на себе си заради този миг на слабост. „Не се поддавай. Не се поддавай.“ Беше единствената жена-детектив в отдел „Убийства“ на бостънската полиция и знаеше, че лъчите на безмилостния прожектор винаги са насочени към нея. Всяка грешка, всеки триумф щяха да бъдат забелязани от всички. Бари Фрост, нейният партньор, винаги беше изхвърлял унизително навън закуската си пред очите на другите, и сега седеше, подпрял глава върху коленете в колата им с климатик, чакайки стомахът му да се успокои. Тя не можеше да си позволи да стане жертва на гаденето. Беше най-набиващият се на очи полицай на местопрестъплението, а от другата страна на полицейската лента събралото се множество стоеше и наблюдаваше, без да изпуска нито едно нейно движение, нито един детайл от външността й. Джейн знаеше, че изглежда по-млада от действителната си трийсет и четири годишна възраст и неизменно се стараеше да си придава по-авторитетен вид. Липсващата височина компенсираше с директния си поглед, с широките си рамене. Беше усвоила изкуството да доминира над дадена сцена, дори само благодарение на силата на вътрешното напрежение.

Но жегата сриваше решимостта й. Беше излязла от къщи, облечена в обичайния блейзер и широки панталони и със спретнато сресана коса. Сега блейзерът беше свален, блузата й беше намачкана, а влагата беше накъдрила косата й на неуправляеми спирали. Чувстваше се атакувана по всички фронтове от миризмите, горещината и пронизващите слънчеви лъчи. Налагаше се да се фокусира едновременно върху прекалено много неща. И всички тези очи, които я наблюдаваха.

Силни гласове привлякоха вниманието й. Някакъв мъж с риза и вратовръзка опитваше да убеди охраната да го пусне да мине.

— Вижте, трябва да отида на една конференция по продажбите. И така вече съм закъснял цял час. Но вие сте опънали проклетата си полицейска лента около автомобила ми, а сега казвате, че не мога да го карам. Но това е шибаната ми кола!

— Тук е извършено престъпление, сър.

— Това е злополука!

— Все още не сме решили дали е така.

— Цял ден ли ви трябва, за да го направите? Защо не послушате нас? Целият квартал чу как стана!

Ризоли се приближи до мъжа, чието лице лъщеше от пот. Беше единайсет и половина и слънцето, наближаващо зенита си, блестеше като огнено око.

— Какво точно чухте, сър? — попита тя.

Той изсумтя.

— Същото като всички.

— Силен удар.

— Да. Около седем и трийсет. Точно излизах от банята. Погледнах през прозореца и го видях, проснат на тротоара. Както виждате, завоят е гаден. Ненормални шофьори прелитат наоколо, сякаш бягат от ада. Трябва да го е блъснал камион.

— Видяхте ли камион?

— Не.

— Нито лека кола?

— Камион, лека кола. — Мъжът сви рамене. — Няма значение какво; работата е там, че някой го е блъснал и после е избягал.

Беше все същата история, която чу поне пет-шест пъти от съседите на този човек. Някъде между седем и петнайсет и седем и трийсет сутринта от улицата се чул силен удар. Никой не беше видял самия сблъсък. Хората просто бяха чули шума и бяха видели тялото на мъжа. Ризоли вече беше обмислила и отхвърлила вероятността да е скочил от някой балкон. Сградите наоколо бяха двуетажни, недостатъчно високи, за да обяснят подобни катастрофални поражения по тялото на скочилия. Нито пък виждаше доказателства, че всички тези анатомични щети са били причинени от експлозия.

— Хей, ще може ли вече да си ползвам колата? — попита мъжът. — Говоря за онзи зелен „форд“.

— Онзи, чийто багажник е опръскан с парченца от мозък?

— Да.

— Ти как мислиш? — отвърна сопнато Джейн и тръгна към експерта по медицина, който оглеждаше асфалта, коленичил насред улицата. — Хората на тази улица са тъпи като галоши — обяви тя. — Никой не дава и пет пари за жертвата. Нито пък знае коя е.

Д-р Ашфорд Тиърни не я погледна, а продължи да се взира съсредоточено в асфалта. Скалпът му лъщеше от пот под редките сребърни косми. Д-р Тиърни й се стори по-стар и изморен от когато и да било досега. Опитвайки да стане, той протегна ръка в безмълвна молба за помощ. Тя пое дланта му и усети пукането на уморените кости и артритните стави. Той беше стар благородник от Юга, роден в Джорджия, и никога не се беше отнасял благосклонно към бостънската прямота на Джейн, така както тя никога не се беше отнасяла благосклонно към неговата официалност. Единственото, което ги свързваше, бяха човешките останки, които минаваха през масата за аутопсия на д-р Тиърни. Но сега, докато му помагаше да се изправи, младата жена се изпълни с тъга при вида на неговата деликатност, и си спомни за своя дядо, чието любимо внуче беше, може би защото той виждаше в нея собствената си гордост, собствената си твърдост. Ризоли си спомни как му беше помагала да стане от своя фотьойл, как бе усещала като клещи върху ръката си вдървената му от инсулта длан. Дори пламенни мъже като Алдо Ризоли не бяха пощадявани от времето, което ги обричаше на чупливи кости и стави в старостта. Виждаше влиянието му и върху д-р Тиърни, който се заклати под жарките лъчи, попивайки с носна кърпа потта от челото си.

— Доста мъгляв случай за завършек на кариерата ми — рече той. — И така, детектив, кажи ми, ще дойдеш ли на тържеството по случай пенсионирането ми?

— Ъъъ… какво тържество? — попита Джейн.

— Онова, с което смятате да ме изненадате.

Тя въздъхна. И каза:

— Да, ще дойда.

— Да. Винаги съм получавал прям отговор от теб. За другата седмица ли е планирано?

— След две седмици. И не съм ти казвала, нали?

— Радвам се, че ми каза. — Той сведе поглед към асфалта. — Не си падам по изненадите.

— И за какво става дума тук, докторе? За блъснат от кола, чийто шофьор след това е офейкал?

— Изглежда това е мястото на удара.

Ризоли погледна към голямото кърваво петно. После погледна към покрития с чаршаф труп, проснат на повече от три метра и половина по-нататък, на тротоара.

— Искаш да кажеш, че първо се е ударил в земята тук, а после е изхвърчал дотам? — попита тя.

— Така изглежда.

— Камионът трябва да е бил бая големичък, за да причини нещо подобно.

— Не е камион — беше загадъчният отговор на Тиърни.

Той тръгна по улицата, вперил поглед в земята.

Джейн го последва, като пъдеше рояците мухи. Лекарят спря десетина метра по-нататък и посочи сивкавата буца на бордюра.

— Още мозъчно вещество — отбеляза той.

— И не го е направил камион? — повтори младата жена.

— Не. Нито пък лек автомобил.

— А какво ще кажеш за следите от гума по ризата на жертвата?

Тиърни изправи гръб, погледът му премина по тротоарите, по сградите.

— Забелязваш ли нещо доста интересно на това място, детектив?

— Освен факта, че на него лежи мъртвец с липсващ мозък ли?

— Виж мястото на удара. — И посочи натам, където бе оглеждал допреди малко. — Виждаш ли начина, по който са пръснати телесните части?

— Да. Във всички посоки. Точката на удара е в центъра.

— Правилно.

— Улицата е оживена — отбеляза Ризоли. — Превозните средства минават прекалено бързо през този завой. Плюс това, по ризата на жертвата има следи от гума.

— Нека ги погледнем отново.

Щом тръгнаха обратно към трупа, към тях се присъедини Бари Фрост, който най-сетне се беше появил от колата, с блед и смутен вид.

— Боже, о, боже! — изпъшка той.

— Добре ли си? — попита Джейн.

— Може би си мислиш, че съм пипнал поразяващ стомаха грип или нещо от този род?

— Или нещо от този род. — Винаги беше харесвала Фрост, винаги й беше допадала слънчевата му, неоплакваща се натура, и й беше неприятно да види гордостта му потъпкана така. Фрост сякаш подканваше към майчинско отношение, дори Ризоли, за която майчинските чувства бяха непознати. — Следващия път просто ще ти взема торбичка за повръщане — предложи тя.

— Знаеш ли — каза той, като продължаваше да се тътри след нея. — Наистина мисля, че става дума за грип…

Стигнаха до торса. Тиърни коленичи с пъшкане, ставите му запротестираха срещу това поредно насилие, и повдигна чаршафа. Фрост пребледня като платно и отстъпи крачка назад. Джейн се бореше с импулса да направи същото.

Торсът се беше разделил на две части на нивото на пъпа. Горната половина, облечена в бежова риза, бе ориентирана в посока изток-запад. Долната половина, със сини джинси, сочеше север-юг. Двете половини бяха свързани само от няколко влакна кожа и мускули. Вътрешните органи се бяха разпилели и лежаха на земята във вид на безформена маса. Долната половина на черепа беше раздробена и главният мозък бе излетял навън.

— Млад мъж, добре хранен, очевидно с южноамерикански или средиземноморски произход, някъде между двайсет и няколко и трийсет и няколко години — каза Тиърни. — Виждам явни фрактури на торакалната част на гръбнака, ребра, ключици и череп.

— Не може ли да го направи камион? — поинтересува се Ризоли.

— Определено е възможно камион да причини подобни масивни травми. — Лекарят я погледна, светлосините му очи я предизвикваха. — Но никой не е чул или видял такова превозно средство. Нали така?

— За жалост — не — потвърди тя.

Фрост най-накрая успя да вмъкне някакъв коментар.

— Знаете ли, не мисля, че това по ризата му са следи от гума.

Джейн се фокусира върху черните резки на предницата на ризата. Със скритата си в ръкавицата ръка докосна едно от петната и погледна пръста си. По латексовата ръкавица се беше появило черно петънце. Тя го съзерцава известно време, преработвайки в ума си новата информация.

— Прав си — заяви накрая младата жена. — Не е петно от гума. Грес е.

Изправи се и огледа улицата. Не видя окървавени следи от гума, нито останки от автомобил като парченца стъкло или пластмаса, които неизбежно биха се счупили при удара с човешко тяло.

За момент никой не проговори. Само се гледаха, сякаш единственото възможно обяснение внезапно си бе дошло на мястото. Сякаш в потвърждение на теорията, над главите им забуча самолет. Ризоли се загледа, премигвайки, нагоре, и видя как по небето се плъзга „Боинг“ 747, готов да се приземи на международното летище „Логан“, на пет мили североизточно от тях.

— О, боже! — изпъшка Фрост, като закри очите си от слънцето. — Какъв път е изминал. Кажете ми, че е бил вече мъртъв, когато е паднал.

— Вероятността е голяма — отвърна Тиърни. — Предполагам, че тялото му се е изплъзнало, щом колесниците са излезли навън, когато мястото за приземяване е наближило. При положение, че става въпрос за полет, идващ от чужбина.

— Да-а-а — проточи замислено Джейн. — Колко нередовни пътници опитват да се измъкнат от своята страна? — Погледна маслинения цвят на кожата на мъртвия. — Значи е идвал със самолет, да речем — от Южна Америка…

— Това означава, че е летял на височина поне 9 000 метра — рече Тиърни. — В камерите за прибиране на колесниците не се поддържа нормалното за земната повърхност налягане. Укрилият се там пътник без билет е бил изложен на въздействието на бързо намаляващото налягане. И на студа. Дори в разгара на лятото температурата на тази височина е под нулата. След няколко часа при подобни условия телесната му температура несъмнено е паднала и е изгубил съзнание поради липса на кислород. Или е бил вече смазан при излизането на колесниците, готвещи се за приземяването. Продължителното пътуване в камерата за колесниците вероятно вече е било причинило смъртта му.

Пейджърът на Ризоли прекъсна лекцията. А това със сигурност щеше да се превърне в лекция; д-р Тиърни тъкмо бе заговорил с любимия си професорски тон. Младата жена погледна изписания на пейджъра номер, но не го позна. Кодът показваше, че се обаждат от Нютън. Извади мобилния си телефон и набра номера.

— Детектив Корсак — отговори мъжки глас.

— Обажда се Ризоли. Вие ли позвънихте на пейджъра ми?

— От мобилен телефон ли се обаждате, детектив?

— Да.

— Можете ли да позвъните от стационарен телефон?

— Не, в момента не мога. — Нямаше представа кой е детектив Корсак и й се искаше да приключи колкото може по-скоро този разговор. — Защо не ми кажете за какво става дума?

Последва пауза. Дочуваше далечни гласове и пукане на полицейска радиостанция.

— Намирам се на местопрестъпление тук, в Нютън — поясни той. — Мисля, че би трябвало да дойдете и да видите за какво става дума.

— Помощ от бостънската полиция ли търсите? Защото мога да ви прехвърля към някой друг от нашия отдел.

— Опитах да се свържа с детектив Мур, но казаха, че е в отпуск. Затова се обаждам на вас. — Отново направи пауза. След което додаде, със сдържана многозначимост: — Свързано е със случая, чието разследване сте водили миналото лято с Мур. Знаете кой.

Джейн замълча. Знаеше точно какво имаше предвид събеседникът й. Спомените от онова разследване я преследваха и досега, все още изплуваха в кошмарите й.

— Продължавайте — промълви тя.

— Искате ли адреса?

Младата жена извади бележника си. Миг по-късно затвори телефона и отново насочи вниманието си към д-р Тиърни.

— Виждал съм подобни травми при скочили от самолет, чиито парашути не са се отворили — поясни той. — Падащото от такава височина тяло достига терминална скорост, след което скоростта на това тяло не може да нараства повече. Това са близо шейсет метра в секунда. Тази скорост е достатъчна да причини разпадането, на което сме свидетели.

— Платил е дяволска цена, за да се добере до тази страна — каза Фрост.

От небето се чу ревът на друг самолет; сянката му се плъзна по земята, подобна на разперил криле орел.

Ризоли вдигна очи нагоре. Опита да си представи падащо тяло, което се премята във въздуха в продължение на стотици метри. Помисли за студения въздух около него. А след това появата на по-топъл въздух, който става все по-топъл с приближаването към земята.

Погледна към скритите под чаршафа останки на един човек, който се бе осмелил да мечтае за нов свят, за по-светло бъдеще.

Добре дошъл в Америка.

 

 

Часовият, поставен пред къщата в Нютън, беше новобранец, и не позна Ризоли. Спря я до полицейската лента и резкият тон, с който се обърна към нея, съответстваше напълно на новата му униформа. Името, написано на баджа му, беше Ридж.

— Това е местопрестъпление, госпожо.

— Аз съм детектив Ризоли, Бостънска полиция. Имам среща с детектив Корсак.

— Документите, ако обичате.

Не беше очаквала подобно нещо и се наложи да бръкне в дамската си чанта, за да потърси значката. Почти всеки от патрулиращите в Бостън знаеше коя е тя. Беше достатъчно да се отдалечи малко от своята територия, до това богаташко предградие, за да се наложи неочаквано да тършува из чантата си за полицейската си значка. Завря я почти в носа му.

Той хвърли поглед към значката и се изчерви.

— Много съжалявам, госпожо. Нали разбирате, една нахална репортерка успя да ме убеди да я пусна само преди минути. Нямам намерение да допусна подобно нещо още веднъж.

— Корсак вътре ли е?

— Да, госпожо.

Младата жена хвърли поглед към паркираните в безпорядък коли; сред тях видя един бял ван с надпис „ЩАТ МАСАЧУЗЕТС, КАНЦЕЛАРИЯ НА СЪДЕБНИЯ ЛЕКАР“.

— Колко са жертвите? — попита тя.

— Една. Готвят се да го изнесат.

Патрулът вдигна лентата, за да я пусне да влезе в предния двор. Чуруликаха птички, въздухът ухаеше сладко на трева. „Не си в Южен Бостън“ — помисли си тя. Пейзажът беше безупречен, с подрязан жив плет и яркозелена морава. Спря на павираната алея и се загледа нагоре към покрива с акценти в стила на късната английска готика. Дойде й наум „Lord of the fake English manor“. Това не беше къща, не беше квартал, който можеше да си позволи едно честно ченге.

— Какво жилище, а? — подвикна след нея патрулът.

— С какво се е занимавал този човек?

— Чух, че бил хирург.

Хирург. За нея тази дума имаше специално значение и дори само прозвучаването й я прониза като ледена игла, смрази я дори в този горещ ден. Погледна към входната врата и видя, че дръжката й беше посипана с прах за вземане на отпечатъци. Пое дълбоко въздух, извади чифт латексови ръкавици и постави хартиени терлици върху обувките си.

Вътре я посрещна полиран дъбов под и стълбище, което се издигаше до катедрални висини. Навлизащата през витража на един от прозорците светлина падаше на земята във вид на разноцветни ромбове.

Джейн чу шумоленето на хартиените обвивки на обувките и в коридора тежко се появи подобен на мечка мъж. Макар да беше облечен по-скоро в бизнес стил, с вратовръзка с безупречен възел, въздействието се проваляше от мокрите петна под мишниците, направени от струящата пот. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, оголвайки месести ръце с остри, тъмни косми.

— Ризоли? — попита той.

— Същата.

Той тръгна към нея, протегнал ръце, после се сети, че е с ръкавици, и отпусна длан.

— Винс Корсак. Съжалявам, че не можах да кажа повече по телефона, но днес всички имат радари. Една репортерка вече успя да се вмъкне тук. Голяма кучка.

— И аз така подочух.

— Виж, знам, че се питаш какво, по дяволите, правиш чак тук. Но аз проследих работата ви с Мур миналата година. Убийствата на Хирургът, имам предвид. Реших, че ще искаш да видиш това.

Устата й пресъхна.

— С какво разполагате?

— Жертвата е в дневната. Д-р Ричард Йегър, трийсет и шест годишен. Хирург-ортопед. Това е неговото жилище.

Джейн погледна към витража.

— Вие, момчетата от Нютън, работите по убийства сред по-високите етажи.

— Хей, не липсват и при вас, в бостънската полиция. Това не би трябвало да се случва тук. Особено такава необикновена гадост.

Корсак я поведе нататък по коридора, към дневната. Първото, което Ризоли видя, беше ярката слънчева светлина, нахлуваща през високата два етажа стена от прозорци, стигащи от земята до тавана. Въпреки големия брой хора, работещи на местопрестъплението, стаята изглеждаше просторна и дори гола с чисто белите си стени и лъскав дървен под.

И после видя кръвта. Колкото и убийства да беше виждала, първият поглед към кръвта продължаваше да я шокира. Подобна на опашка на комета следа от пръскаща артериална кръв бе стигнала до стената и потекла на струйки надолу. Източникът на тази кръв, д-р Ричард Йегър, седеше с гръб до стената и със завързани зад гърба китки. Беше само по боксерки, с изпънати напред крака и залепени със скоч глезени. Главата му беше клюмнала напред и закриваше раната, станала причина за фаталния кръвоизлив. Но не беше нужно да види разреза, за да разбере, че е дълбок, на сънната артерия и гръкляна. Вече беше прекалено добре запозната с онова, което става след нанасянето на подобна рана, и беше в състояние да разчете последните му мигове по шарките, изрисувани от бликащата кръв: шуртенето на кръв от артерията, напълването на белите дробове, вдишването й от жертвата през разрязания гръклян. Да се удавиш в собствената си кръв. Издишаните през трахеята капки кръв бяха засъхнали по голите му гърди. Ако се съдеше по широките рамене и мускулатурата, този мъж се е намирал в отлична физическа форма и несъмнено е можел да се съпротивлява срещу своя нападател. Но беше умрял със склонена глава, в поза на подчинение.

Двамата помощници от моргата вече бяха донесли носилката и стояха край тялото, обмисляйки кой беше най-добрият начин да преместят вдървения труп.

— Когато го видя в десет сутринта — обясни Корсак, — съдебната лекарка установи livor mortis^[1], а той беше напълно вдървен. Тя прецени, че смъртта е настъпила между полунощ и три часа сутринта.

— Кой го е открил?

— Медицинската му сестра. Тъй като не се появил в клиниката тази сутрин и не вдигал телефона, тя се качила на колата и дошла да види какво става. Намерила го около девет сутринта. Няма следи от съпругата му.

Ризоли погледна събеседника си.

— Съпруга ли?

— Гейл Йегър, трийсет и една годишна. Няма я.

Ледените тръпки, които Джейн бе усетила, когато се бе изправила пред главния вход на Йегър, се появиха пак.

— Отвличане?

— Казвам само, че я няма.

Ризоли се взря в Ричард Йегър, чието мускулесто тяло не изглеждаше подходяща партия за Смъртта.

— Разкажи ми за тези хора. За брака им.

— Щастлива двойка. Така казват всички.

— Винаги казват така.

— В този случай изглежда е вярно. Женени са само от две години. Купили тази къща преди година. Тя е операционна сестра в неговата болница, така че имат един и същ приятелски кръг, еднакъв работен график.

— Твърде много общи неща.

— Да, знам. Аз щях да се побъркам, ако трябваше да бъда по цял ден с жена си. Но те, изглежда, са се разбирали добре. Миналия месец той си взел цели две седмици отпуск само за да си стои вкъщи с нея след смъртта на майка й. Колко според теб изкарва един хирург-ортопед за две седмици, а? Петнайсет-двайсет бона. Доста скъпа утеха й е давал.

— Трябва да е имала нужда от нея.

Корсак сви рамене.

— И въпреки това.

— Значи не сте открили причина да го е оставила.

— Още по-малко — да го наръга.

Джейн погледна към прозорците на дневната. Дървета и храсти блокираха гледката към която и да е от съседните къщи.

— Каза, че смъртта е настъпила между полунощ и три часа сутринта.

— Да.

— Съседите чули ли са нещо?

— Хората вляво са в Париж. Съседите отдясно спели непробудно цяла нощ.

— Влизането с взлом ли е?

— Кухненският прозорец. Мрежата против комари е била изкъртена, използван е резец за стъкло. Отпечатъци от обувки номер единайсет в цветната леха. Същите отпечатъци, оставени с кръв, в тази стая.

Полицаят извади носна кърпа и избърса мокрото си чело. Той беше от онези злочести хора, които се потяха неконтролируемо. Само за няколкото минути, откакто разговаряха, петната на ризата му се бяха уголемили.

— Добре, да го дръпнем леко от стената, без да го вдигаме — рече един от помощниците в моргата. — Ще го сложим така в чаршафа.

— Внимавай за главата! Плъзга се!

— О, боже.

Ризоли и Корсак замълчаха, докато поставяха д-р Йегър легнал на една страна върху чаршафа за еднократна употреба. В резултат на настъпилото след смъртта вкочаняване трупът бе застинал под прав ъгъл и помощниците обсъждаха как да го поставят на носилката в тази гротескна поза.

Погледът на Джейн ненадейно попадна върху нещо бяло, останало на пода там, където допреди миг бе седяло тялото. Тя коленичи и взе парченцето, което приличаше на мъничка отломка от порцелан.

— Счупена чаша за чай — обяви Корсак.

— Какво?

— До жертвата имаше чаша за чай и чинийка. Изглеждаха така, сякаш бяха паднали от скута му. Вече взехме отпечатъци от тях. — В отговор на въпросителния й поглед полицаят сви рамене. — Не ме питай.

— Символично дело на човешка ръка.

— Да. Ритуално чаено парти за мъртвия.

Джейн се взря в парченцето порцелан върху скритата си в латексовата ръкавица длан, обмисляйки значението му. Стомахът й се сви на топка. Ужасно усещане за нещо познато. Прерязано гърло. Завързване със скоч. Влизане нощем през прозорец. Жертвата или жертвите изненадани в съня си.

И липсваща жена.

— Къде е спалнята? — попита тя.

Макар да не искаше да я вижда. Страхуваше се да я види.

— Добре. Точно това исках да видиш.

По стените на коридора, който водеше към спалнята, висяха черно-бели снимки в рамки. Но в тях не позираше усмихнатото семейство, както можеше да се види в повечето домове, а голи жени, със замъглено или извърнато от обектива лице — анонимни торсове. Една от жените прегръщаше дърво, гладката й кожа беше притисната към грубата дървесна кора. Друга седеше, приведена напред, дългата коса падаше като водопад между голите й бедра. Трета жена се бе протегнала към небето, тялото й блестеше от потта, пролята в резултат от напрегнати физически усилия. Ризоли поспря, за да огледа килнатата на една страна снимка.

— Това е една и съща жена — рече тя.

— Това е тя.

— Мисис Йегър?

— Както изглежда отношенията им са били малко ексцентрични, а?

Джейн се взираше във фино тонизираното тяло на Гейл Йегър.

— Изобщо не мисля, че е ексцентрично. Снимките са красиви.

— Да, както и да е. Спалните са тук. — Той посочи нататък по коридора.

Ризоли спря на прага. Вътре имаше огромно легло с отметнати завивки, сякаш спящите в него хора бяха събудени внезапно в съня си. Найлоновите ресни на розовия като раковина килим бяха отъпкани в две пътечки, водещи от леглото до вратата, впоследствие съединяващи се в една.

— И двамата са били измъкнати в съня им — промълви младата жена.

Корсак кимна.

— Нашият извършител ги изненадва в леглото. Някак си успява да ги подчини. Връзва им китките и глезените. Мъкне ги по килима до коридора, където започва дървеният под.

Беше объркана от действията на убиеца. Представи си го, застанал там, където стоеше сега тя самата, вперил поглед в спящата двойка. През намиращия се високо над леглото прозорец без завеси трябва да бе влизала достатъчно светлина, за да види кой е мъжът и коя — жената. И се е запътил първо към д-р Йегър. Това бе логичното — да контролира мъжа. Да остави жената за после. Дотук Ризоли беше в състояние да предугади какво се бе случило. Приближаването, първоначалната атака. Но не разбираше какво следваше после.

— Защо ги е пренесъл? — попита тя. — Защо не е убил д-р Йегър направо тук? Каква е била целта на изнасянето им от спалнята?

— Не знам. — Корсак посочи през вратата. — Всичко е било заснето. Може да влезеш.

Тя влезе неохотно в спалнята, избягвайки следите от мъкненето на телата по килима, и се приближи до леглото. Не видя кръв по чаршафите или завивките. На едната възглавница имаше няколко дълги руси косъма. „Страната, на която спи мисис Йегър“ — помисли си тя. Обърна се към скрина; снимката на двойката в рамка, поставена отгоре, потвърждаваше, че мисис Йегър действително беше руса. При това красива, със светлосини очи и обсипана с лунички, силно почерняла от слънцето кожа. Д-р Йегър я беше прегърнал през рамото и излъчваше увереността на човек, който знае, че впечатлява с физиката си. Определено не човек, който би свършил някой ден по бельо, със завързани ръце и крака.

— На стола е — обади се Корсак.

— Какво?

— Погледни към стола.

Тя се обърна към ъгъла на стаята и видя античен стол с кожена облегалка. На седалката му лежеше сгъната нощница. Щом се приближи, Джейн забеляза яркочервени петна по кремавия сатен.

Косъмчетата на тила й внезапно настръхнаха и за няколко мига тя забрави да диша.

Протегна ръка и повдигна единия край на дрехата. Долната страна също беше опръскана в червено.

— Не знаем чия е кръвта — поясни Корсак. — Може да е на д-р Йегър, може да е на съпругата му.

— Била е вече изцапана, преди да я сгъне.

— Но никъде в тази стая няма кръв. Което означава, че е била пролята в другата стая. После я е върнал в спалнята. Сгънал я е спретнато и прилежно. Поставил я е на този стол, като малък подарък на раздяла. — Полицаят направи пауза. — Това напомня ли ти за някого?

Ризоли преглътна с усилие.

— Знаеш, че ми напомня.

— Този убиец копира почерка на твоето някогашно момче.

— Не, различно е. Всичко е различно. Хирургът никога не нападаше двойки.

— Сгънатите нощници. Тиксото. Изненадването на жертвите в леглото.

— Уорън Хойт избираше самотни жени. Жертви, които може бързо да подчини.

— Но обърни внимание на приликите! Казвам ти, имаме работа с имитатор. Някой ненормален, прочел за Хирургът.

Джейн продължаваше да се взира в нощницата, припомняйки си други спални, други сцени на смъртта. Това се беше случило през едно непоносимо жежко лято, като това, когато жените спяха на отворени прозорци и един мъж на име Уорън Хойт се бе промъквал в домовете им. Този мъж носеше своите мрачни фантазии и скалпели, инструментите, с които извършваше кървавите си ритуали върху жертвите, които бяха будни и осъзнаваха всеки разрез на острието му. Гледаше съсредоточено нощницата и в ума й изплува ясно съвсем обикновеното лице на Хойт, лице, което и досега се появяваше в кошмарите й.

Но това не е негово дело. Уорън Хойт е зад решетките, на място, откъдето не може да избяга. Знам, защото аз лично вкарах копелето там.

— „Бостън глоуб“ отпечата всички пикантни подробности — додаде Корсак. — За твоето момче писаха даже в „Ню Йорк таймс“. И сега този извършител имитира неговите действия.

— Не, твоят убиец върши неща, които Хойт никога не е правил. Той измъква тази двойка от леглото, в друго помещение. Завързва мъжа седнал, после му прерязва гърлото. Прилича повече на екзекуция. Или на част от ритуал. Остава съпругата. Той убива съпруга, но какво прави със съпругата?

Тя спря, внезапно спомнила си за парченцето порцелан на пода. Счупената чаена чаша. Значението на чашата профуча през нея като леден вятър.

Без да каже дума, младата жена излезе от спалнята и се върна в дневната. Погледна към стената, където бе седял трупът на д-р Йегър. Сведе поглед към пода и започна да крачи, описвайки все по-широк и по-широк кръг, изучавайки кървавите пръски по дървото.

— Ризоли? — обади се Корсак.

Тя се обърна към прозорците и премигна срещу слънчевата светлина.

— Тук е прекалено светло. И има толкова много стъкла. Не можем да ги покрием всичките. Ще трябва да дойдем пак довечера.

— Мислиш да използваш Luma-lite ли?

— Ще имаме нужда от ултравиолетова светлина, за да го видим.

— Какво търсиш?

Джейн се обърна отново към стената.

— Д-р Йегър е седял тук, когато е умрял. Нашият неизвестен извършител го е домъкнал от спалнята. Подпрял го е на стената, с лице към центъра на стаята.

— Добре.

— Защо го е поставил тук? Защо е положил всички тези усилия, докато жертвата е била все още жива? Трябва да има причина.

— Каква причина?

— Бил е сложен тук, за да наблюдава нещо. За да бъде свидетел на онова, което е ставало в тази стая.

Най-после по лицето на Корсак се изписа ужас, ужас, причинен от разбиране. Той се загледа в стената, до която бе седял д-р Йегър, принуден да бъде зрител на драма на ужаса.

— О, боже! — изохка той. — Мисис Йегър.