Нанси Мартин
Силата на страстта (1)

Първа глава

Рос Флечър седеше на ръждясалия си стол зад самолетния хангар край Мисула, Монтана и пазеше самолета си от банковия чиновник. Беше подпрял крака на разхвърляното бюро, скръстил ръце пред гърдите си, нахлупил широкополата шапка над очите си и започваше да задрямва. Преди обаче съвсем да клюмне, почувства женско присъствие в хангара. Не чу никакъв звук, но усети парфюма й — силен и мускусен, напомнящ му за незабравимите дни, прекарани в Далечния Изток на деветнадесетгодишна възраст.

Но когато бутна шапката си назад и отвори едно око, не видя нито екзотична жена в прилепнала рокля, нито кучия син от банката. Пред него стоеше кльощаво хлапе на не повече от петнадесет години, с капризно детско лице, къдрава руса коса и прекалено много червило.

— Господине! Хей, господине!

— Не спя — изръмжа той, изправи се и изпъшка. На четиридесет и две години бе твърде стар, за да може да спи на стол.

— Не исках да ви стресна — дръпна се хлапето.

— Да ме стреснеш? Глупости! Чух те от един километър. Имам слух на ловджийско куче.

Тя възвърна самочувствието си.

— И носът ви не е по-лош. Да не сте бил боксьор?

Флечър се намръщи и я огледа по-внимателно. Да, такава можеше да вкара човек в затвора — с раница, джинси и пуловер с емблемата на някакво снобско училище в Масачузетс. Класически образ на дете, избягало от къщи. Перченето й не можа да го заблуди нито за миг.

— Какво искаш? — попита той. — Прекъсваш всекидневната ми медитация.

Отначало тя сякаш не разбра дали говори сериозно, но после отново зае позата на филмова звезда.

— Трябва ми самолет под наем. Вие нали возите туристи?

Той посегна към кафеварката.

— Понякога. Зависи от туристите. Ти не ми приличаш на такава.

Момичето вирна глава. Явно се опитваше да се прави на смела.

— Трябва да отида при дядо си, това е всичко. Не мога да стигна с кола, защото е високо в планината. Ще ме закарате ли или не?

— Не — отсече веднага Флечър и си сипа кафе.

— И защо? — присви тя очи. — Ако искате да знаете, аз имам пари.

— Достатъчно ли, за да не ме вкарат в затвора заради превозване на деца от противоположния пол с прекалено силен грим?

— Аз не съм дете! А и гримът ми не е силен. Една жена ми го сложи безплатно в супермаркета.

— Не си спечелила много. — Флечър вдигна отново крака на бюрото и се отпусна. — Май напоследък много ходиш по магазините, а?

— Случва се — навъси се тя.

— Имаш ли какво да ядеш?

— Нали ви казах, че имам пари!

— Да, да… А училището?

Тя вдигна войнствено глава.

— Във ваканция сме.

Лъжеше, но нямаше как да се докаже.

— Хм. Слушай, наближава буря, така че никой тук няма желание да лети. Защо да не ти купя една газирана вода и да си поприказваме малко? Можеш да ми разкажеш нещо за училище или колко са смотани родителите ти. Какво ще кажеш?

— Я не ме будалкайте с такива детинщини!

— Мислех, че не си дете.

— Не съм! Аз просто… Ох, по дяволите! Няма да ми помогнете, така ли?

— Зависи за какво.

— Ще наема някой друг! — избухна тя. — Има толкова много летци.

— Но никой не е толкова хубав като мен.

Момичето очевидно не му повярва. Напоследък повечето жени споделяха мнението й. Тя изфуча навън и така блъсна вратата, че прозорците зазвъняха. Флечър въздъхна, отпи от кафето и се облегна на стола.

Много по-късно — поне след четири часа, ако се съди по схванатия му врат — се появи друга жена. Само че тази бе къде по-интересна. Като начало носеше високи токчета, които тропаха по бетонния под на хангара. И парфюмът й не беше натрапчив, а някак неуловим, букет от аромати, сякаш специално създаден да проникне в мозъка на мъжа. Флечър се изправи и примига.

— Казвам се Амелия Даниелс — заяви делово тя. — Търся дъщеря си.

Беше висока, стройна, синеока, загоряла от слънцето брюнетка. Би приличала на плажна красавица, ако не беше облечена в строг костюм от скъп плат. Косата й беше пристегната, а упоритото лице издаваше интелект и самоувереност, но в момента и сянка от отчаяние. Сигурно беше тридесет и пет — четиридесетгодишна, но сигурно в други дрехи би изглеждала и по-млада.

Също като хлапето, жената не забеляза колко е хубав Флечър.

— Един човек на бензиностанцията ми каза, че видял едно момиче да влиза във вашия хангар. Тук ли е дъщеря ми?

— Не знам — усмихна се той с най-очарователната си усмивка. — Коя е дъщеря ви?

— Казва се Зоуи Даниелс.

— Джой?

— З-зоуи. — Жената извади от чантата си снимка. — Около метър и шестдесет и пет, четиринадесетгодишна, носи джинси…

— И пуловер — довърши Флечър. — Да, видях я.

На лицето на жената се изписа облекчение. Тя наведе очи, за да прикрие вълнението си, после преглътна и пое дълбоко въздух.

— Знаете ли къде е сега?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен.

— За мен е много важно да я намеря.

— Вече казах…

Жената се наведе над бюрото. Гласът й трепереше от внезапно бликнала омраза.

— Аз имам право да зная къде е дъщеря ми. Ако сте я завели някъде, ще се погрижа незабавно да ви арестуват. Говорете или…

— Хей, по-спокойно. — Флечър стана. — Никъде не съм водил дъщеря ви, но това не значи, че тя не е стигнала там, закъдето е тръгнала. Наоколо има много пилоти.

— Аз бях при всички. Оставате вие. Трябва ли да повикам полиция, за да кажете истината?

Той вдигна ръце, сякаш бе насочила пистолет срещу него.

— Тя каза, че искала да отиде при дядо си. Това е. Аз й отговорих, че няма да я закарам, така че…

— Защо няма да я закарате?

— Защото си представях как някой разярен родител ще се нахвърли върху мен. Само не очаквах, че ще е родителка. Нямам сила да се бия с татковци, ако разбирате какво искам да кажа. Между другото, къде е таткото? — Бе забелязал, че тя не носи халка.

Амелия Даниелс проследи погледа му.

— Това не е ваша работа. Много благодаря.

— На вашите услуги — отзова се той невъзмутимо. — Казвам се Рос Флечър. Предполагам, че вашето дете е наело пилота от съседния хангар. Чух самолета му да излита преди няколко часа и още не се е върнал. Мога ли с нещо да ви помогна?

Тя погледна подозрително към протегнатата му ръка, сякаш се страхуваше, че в нея има електрошокова палка. Но Флечър не трепна и тя се предаде.

— Съжалявам, че се държах грубо с вас. Дъщеря ми е… Ами, тя…

— Избягала ли е?

Амелия Даниелс въздъхна и прибра снимката в чантата си.

— Да. Така ми се струва. Направо не мога да повярвам.

— Деца — забеляза съчувствено той. — Аз самият имам три момчета.

— Моите поздравления — произнесе тя кисело и му хвърли още един враждебен поглед. — И бягат ли вашите синове от къщи?

— От време на време — засмя се Флечър. — Но като огладнеят, се връщат.

— Зоуи няма скоро да огладнее. Взела е назаем една от кредитните ми карти.

Флечър би нарекъл това кражба, но реши да не се задълбочава.

— Откъде я гоните?

— От Ню Йорк.

Той подсвирна.

— Не си представях, че сте от Манхатън.

Тя извади от чантата си позлатена химикалка и чекова книжка с кожена подвързия, без да обръща внимание на блестящите му опити за светски разговор.

— Зоуи е отишла при баща ми. Той живее в Планината на Тъкър. Знаете ли къде е?

— Разбира се. Да не искате да кажете, че сте дъщеря на Брус Тъкър?

Лицето й се напрегна отново.

— Да — отговори лаконично и отвори чековата книжка. — За колко бихте ме закарали дотам?

— До Планината на Тъкър? За николко.

Тя вдигна красивите си очи, сини като планинско езеро.

— Слушайте, аз имам желание да си платя…

— Исках да кажа, че няма да ви закарам. Поне не днес. — Флечър кимна към прозореца. — Вижте как духа от север. Никой не е луд да лети в такава буря.

Амелия погледна за миг към задаващите се облаци.

— Бурята още не е дошла.

— Но никой не може да я спре.

— Можем да тръгнем веднага.

— Госпожо…

— Страх ли ви е? — прекъсна го тя.

— Имам два медала за храброст, от което следва, че не ме е страх. Просто майка ми не е отгледала глупак.

— Ако вие не ме откарате, ще намеря някой друг.

— По дяволите, все това ли ще ми казват? — засмя се той.

Без нито дума повече тя прибра чековата книжка и химикалката, преметна чантата си през рамо и се запъти към вратата.

— Хей! — обади се Флечър, но Амелия не отговори и той извика по-силно — Хей, почакайте.

Тя се обърна и го погледна студено — висока, изискана жена от Ню Йорк, само дето очите й изведнъж заблестяха, сякаш се бореше с изтощението си. А може би със сълзите си.

— Да?

Наистина беше хубава, но не само с това го привличаше. Макар да се правеше на твърда, той би се обзаложил, че Амелия Даниелс спи с пухкава мека нощница, под която се крие топло и много сексапилно бельо. Чувстваше го. Дори си я представяше с разпиляна по раменете коса и озарено от страст лице. При други обстоятелства прелестната госпожа Даниелс би била жена, която си заслужава човек да познава… и да притежава.

Без съмнение много мъже я преследваха — водеха я в скъпи ресторанти, изпращаха й цветя без повод, придружаваха я в операта или на откриването на изложби. Но от предпазливата проницателност, която четеше по лицето й, Флечър разбираше, че още не е намерила истинския мъж. Чу се да казва:

— Добре, ще ви закарам.

Изражението й остана невъзмутимо.

— Защо променихте мнението си?

— Защото никой друг не може да лети безопасно в такова време. Аз съм най-добрият. И защото… О, по дяволите, много обичам истории за загубени деца.

Тя го гледа още един миг, през който Флечър се опитваше да изглежда сериозен. Амелия не му повярва, но въпреки това кимна.

— Добре, нямам избор. Загрейте двигателя, а аз ще си взема багажа. — И тръгна отново, без дори да му благодари.

— Имате ли джинси или нещо подобно? — подвикна той, загледан във високите й токчета. — Може би ще поискате да се преоблечете.

— Не се безпокойте за мен — подхвърли тя през рамо.

Той всъщност се безпокоеше повече за себе си. Беше се уговорил с човека от банката да го чака в хангара, за да се разберат веднъж завинаги.

— Но някои неща са по-важни от парите — промърмори Флечър под носа си и се засмя. Например храна, подслон и секс. А когато се отправи към самолета, като си подсвирваше, не мислеше за подслон и храна.

 

 

Амелия Даниелс изобщо не се интересуваше от мъжа, на когото се доверяваше, за да й помогне да намери Зоуи. Интересуваше я само кога ще може да види отново дъщеря си. Когато се върна със сака си в прашния хангар и видя очукания самолет, се замисли дали това е най-добрият пилот, когото може да наеме с парите си.

Флечър сръчно подреждаше някакви кутии в търбуха на малкия самолет.

— Сигурен ли сте, че можете да управлявате това нещо? — попита Амелия.

Той се усмихна накриво, но не отговори, докато не сложи и последната кутия в багажното отделение. След това погали с любов гладката ламарина:

— Разбира се. През какво ли не сме минали двамата. Това е любимата ми жена. Изпълнява всичко, което поискам.

— Излиза, че сте феминист.

— Абсолютно — засмя се той.

Амелия се намръщи и се опита да реши дали не е по-добре да се откаже. Не бе имала предвид да се захваща с летящ каубой. Изненадващо за себе си, докато го наблюдаваше как работи, реши, че той е от този тип мъже, които Арета Франклин има предвид, когато пее за мъжете, които умеят да носят панталони. Той изглеждаше страхотно. Амелия веднага забеляза, че Флечър винаги би трябвало да носи джинси — особено тесни, поизтъркани, подчертаващи стройните му бедра. Имаше също широки рамене и лице, което… е, най-меко казано, би могло да се нарече грубо. Не бе точно красив — чупен нос, брадясала челюст, но в същото време изненадващо мъжествен. В Ню Йорк нямаше истински мъже или поне тя не бе срещнала досега, въпреки че живееше там от петнадесет години.

Изведнъж осъзна, че не е редно да мисли за такива неща, когато цели два дни не е виждала Зоуи.

Флечър се обърна и улови погледа й. Тя се опита бързо да овладее изражението си. Очите му бяха тъмнокафяви, почти черни и в същото време пълни с искри. Дали се сещаше за какво мисли тя?

— Готов ли сте?

Той огледа фигурата й, облечена в същия костюм, както сутринта, когато е разбрала, че Зоуи е изчезнала. Очите му се спряха със съмнение върху обувките й — възможно най-неподходящи за планината.

— Готов съм. Но може би вие трябва да се преоблечете, преди да тръгнем. От другата страна на улицата има стая за почивка. Или, ако бързате, мога да се обърна.

Амелия взе решението си, повлияна от веселите пламъчета в очите му.

— Имам чувството, че ще надзъртате.

— Вие сте по-голямо изкушение от обичайните ми клиенти.

— Ще се преоблека по-късно. Колкото по-скоро стигнем, толкова по-добре.

— Не мога ли да ви разубедя? Не обичам да рискувам самолета си.

— Ще ви платя за всички щети.

— Така ли? А ако си счупим главите?

— Готова съм да поема и този риск. Ако се опитвате да се отметнете…

— Ох, цялата сте само нерви. Почакайте само да прибера тези неща.

Нещата, както забеляза Амелия, бяха два древни на вид куфара и една китара.

— Нали няма да ми правите серенада, докато сме във въздуха?

— Господи, не, това е на Джес, най-големият ми син. — Той взе китарата и сака й и ги внесе в кабината.

— Джес? А как се казват другите?

— Джейк и Люк са петнадесетгодишни, близнаци. А Джес трябваше тази есен да започне колеж, само че вчера се върна.

— Скъсали ли са го?

Флечър я хвана за ръката с непринудена фамилиарност и я поведе към самолета, сякаш бяха стари приятели.

— Аз изобщо не исках да отива, но той не ме послуша. А сега е платил за първия семестър и ще си получи обратно парите на куково лято.

— Май и вие си имате проблеми.

— Понякога. Сама ще разберете.

— Какво? Защо?

— Защото ще кацнем в моето имение. То е най-близкото удобно място за кацане до Планината на Тъкър, откакто дървообработващата компания откъсна горното летище.

— Чакайте! — Амелия отдръпна ръката си. — Колко е оттам до къщата на баща ми?

— Около петдесет километра на кон.

— Петдесет? — Нещата ставаха все по-сложни. — Искате да ми кажете, че не можете да ме закарате направо при баща ми?

— Не мога. Вече ви казах, че този район е напълно откъснат от секачите.

— Това значи ли, че и Зоуи може да е във вашето ранчо?

— Твърде е възможно. Повечето хора знаят, че при мен могат да наемат коне.

— Какво чакаме тогава? Да тръгваме веднага!

— Клиентът винаги има право. — Той се облегна на крилото и й подаде ръка.

Нещо я спря. Тя се вгледа в лицето му и отново се запита дали не прави грешка.

— Мога ли да ви вярвам, Флечър?

— А имате ли избор? — засмя се той.

Не, вече нямаше. Но определено погледът му не й харесваше. Той мислеше за секс и дори не се опитваше да го скрие. При други обстоятелства Амелия би прекършила надеждите му само с две думи. Но сега откри, че самата тя мисли за секс — див, необуздан, весел секс, какъвто би могла да получи от един безгрижен каубой. Флечър бе едно голямо буйно дете и в друга ситуация това би й се сторило много привлекателно.

— Хайде — подкани я той. — Времето лети.

Какъв избор имаше? Амелия запрати кратките си еротични фантазии в някакъв далечен ъгъл на подсъзнанието, свали обувките си, хвана се за силната му ръка и се качи на крилото.

Флечър пръв влезе в кабината. Пресегна се през нея, затвори вратата и й показа как да закопчае предпазния колан. Стори й се, че се бави малко по-дълго от необходимото и избута ръцете му. Той се засмя невъзмутимо, хвърли шапката си назад и си сложи слушалките. Косата му беше тъмнокестенява, със сребристи нишки по слепоочията. Падналият върху челото му перчем му придаваше самоуверен и малко заплашителен вид, като на бандит от началото на века.

Флечър улови погледа й и я възнагради с една усмивка, показваща, че изобщо не се интересува как изглежда, защото и без това е безкрайно доволен от себе си.

— Готова ли сте?

— Кажете ми само едно нещо. Очакват ли ме още изненади, преди да намеря дъщеря си?

— Зависи — засмя се той.

— От какво?

— Например дали вече се е срещнала с моя Джес.

— Какво означава това? — опита се Амелия да надвика рева на мотора.

— Значи, че може да ви се появи наистина сериозен проблем. Представете си, че Джес е отвлякъл вашето момиченце, завел го е в гражданското и са се оженили. Нали разбирате, той е доста импулсивен, като баща си.

— Нервирате ме.

— Какво мога да кажа? Трябва да играете с вашите си карти.

— Ще запомня това — свъси се Амелия.

Той отново се усмихна:

— Много неща ще се наложи да запомните, докато тази история свърши.

Моторът го заглуши. Флечър изведе самолета на пистата и го ускори.

— Излитаме. Дръжте се здраво! — извика той.

Тя се подчини, но реши, че една молитва не би навредила. След няколко подскока по неравната писта те се издигнаха плавно в небето. Флечър се насочи на запад и свали слушалките, очевидно готов да продължи разговора.

— Откога я няма дъщеря ви?

— От два дни — надвика тя двигателя. Реши, че дори един безсмислен разговор е по-добър от оценката на пилотските му умения. — Оставила бележка на съквартирантката си.

— Съквартирантка?

— Да, в пансиона. Зоуи… Ние напоследък не се разбираме много по въпроса за училището.

— Пратили сте детето в пансион?

— Естествено.

— И тя живее там? — намръщи се Флечър с изненада. — В нещо като общежитие?

— Точно това е пансион. Там тя живее и…

— Колко годишна е?

— Четиринадесет. — Сега щеше да започне да я обвинява. Събра цялото си спокойствие. — Вижте, господин Флечър, разбирам, че при вас тук е по-различно. Но вие нямате представа какво е да възпитавате дете в голям град. Реших, че е най-добре да я пратя в пансион.

— А какво е най-добре според Зоуи?

— Зоуи е дете. Тя не може да взема такива важни решения.

— Тя е взела решението да избяга. Сигурно не й е било лесно.

— И се е провалила.

— Не бих казал, след като за два дни е прекосила половин Америка. Струва ми се, че се справя доста добре.

— Жалко, че не е използвала способността си да се справя в училище — отбеляза Амелия с горчивина.

— Може би не е искала да напуска дома си.

— Сигурна съм, че не е искала.

— Защо тогава я заставихте?

Тя стисна зъби.

— Не ви засяга как възпитавам дъщеря си, господин Флечър.

— Разбира се, че ме засяга! Аз излагам на опасност самолета си, да не говоря за себе си, заради това дете. Мисля, че това ми дава право поне да знам какво е станало. Ако дъщеря ви е била толкова нещастна в общежитието, защо сте настоявали да остане там?

— Не се досещах, че е нещастна! Всяко момиче е объркано първите месеци, но не съм предполагала, че го преживява толкова.

— Чакайте — прекъсна я той. — Значи вие я изпратихте в пансион и дори не се опитахте да разберете как се чувства там?

— Вижте какво, нищо не знаете за нашия живот и не можете да ме съдите! Явно и вие не се справяте най-добре.

— Моите момчета са си много добре.

— Но най-големият ви син е отпаднал от колежа.

— И какво от това? Все едно, не му беше там мястото. Все някога ще разбере какво иска.

— А дотогава би трябвало да учи. Доброто образование никога не вреди.

— Нашите деца не виреят в задушни стаи, където някакви мухльовци се мъчат да им набият в главите всякакви глупости.

— И жена ви ли споделя това лекомислено мнение за образователната система?

— Бившата ми жена. Нея изобщо не я интересува как и какво правят момчетата. Тя продава някакви тъпи бижута, а в свободното си време пазарува.

— Аха!

— Аха? — Той я погледна подозрително. — Какво означава това?

— Нищо. Освен че пренасяте собствените си предразсъдъци върху мен.

— Изразявайте се по-ясно, моля.

— Мнението ви за майките като цяло очевидно влияе върху мнението ви за моето положение, така че… Господи, защо споря с вас? Явно нямаме едно и също виждане за задълженията на родителите.

— Имате право.

— Не можем да си кажем нищо повече по този въпрос.

— Освен, че според мен вие сте се провалили с дъщеря си и сега се опитвате половинчато да…

— Разговорът приключи, господин Флечър.

— Аз…

— Не ви питам за вашето мнение.

Амелия го погледна крадешком и видя, че челюстта му се стегна. Може би се беше съсредоточил върху минаването през купчина черни облаци. Тя изчака цели две минути, през които мислеше колко неблагодарна работа е да си родител, след което избухна:

— Добре, какво бихте направили вие на мое място?

— Моля?

— Нашето положение не е много различно. И вашето, и моето дете са напуснали училище. Какво казахте на сина си, когато се върна?

— Нищо.

— Нищо?

— Е, казах му да си отиде пеша вкъщи.

— Какво?!… Това наказание ли беше?

— Не съвсем. Снощи си имах работа и нямах време да го закарам, затова трябваше да си ходи сам.

— Колко е далеч?

— Доколкото си спомням, около седемдесет километра — отговори Флечър спокойно.

— Седемдесет! И сте накарали детето да извърви цялото това разстояние? Сигурно му е отнело часове!

— Един ден, ако е ходил бързо. Освен това той вече не е дете. Той е на осемнадесет години и е висок почти колкото мен. Една разходка не би го съсипала. Пък и му трябваше малко време за размисъл. Никога няма да видим и стотинка от таксата за обучение, а досега десет пъти да съм използвал тези пари. Идеше ми да го удуша.

— Е, вие май наистина сте идеалното семейство — засмя се Амелия. — Може би трябва да си вземам бележки.

Неочаквано и той започна да се смее.

— В такъв случай извадете бележника, защото пристигаме.

По стъклото удряха дъждовни капки, а долу се виждаха тревисти хълмове. Флечър започна да снижава самолета. Стадо крави се разбяга, стреснато от шума на двигателя. След малко се показа и ранчото, сгушено в малка долинка. В центъра беше разположен живописен обор с нисък покрив, боядисан в червено преди поне десет години. От него като пипала на гигантски паяк тръгваха километри разкривена ограда. Под дърветата се виждаше дървена къща, опасана от хлътнала веранда.

Амелия познаваше добре този пейзаж. Но след толкова години живот в каньоните на Ню Йорк не усети сърцето й да се стопля от спомена. Чувството, което изпита, бе по-скоро тих ужас. Наистина всичко бе много живописно, но тя знаеше какво се крие зад прекрасната природа и къщата, извадена сякаш от картинка на буквар — тежък труд и душевна болка. Да не говорим за самотата — онази самота, която едно младо момиче бе намразило така дълбоко, че се беше врекло никога да не се връща.

Но сега отново бе тук. А планината не се беше променила. Може би всичко си беше все същото.

„Вземаш Зоуи и веднага се връщаш в Ню Йорк“, заповяда си тя. Нямаше причини да се бави. Нямаше смисъл да се опитва да оправи нещата със стареца, който толкова дълго я бе държал като затворничка.

— Дръжте си шапката, госпожо Даниелс — прекъсна мислите й Флечър. — Кацаме.

Малкият самолет заподскача по неравната писта и спря до оградата. Амелия успя да отвори сама вратата и първа стъпи на крилото. Вятърът разпиля косата й.

Откъм къщата се чу вик и след миг дотича високо, жилаво момче с джинси и износена каубойска шапка. По петите му се носеше куче от смесена порода, което излая веднага щом Амелия скочи от крилото. Момчето най-после я забеляза и спря така рязко, че едва не се спъна. После си смъкна бързо шапката и я зяпна, но не можа да изтръгне и дума от гърлото си. Очевидно досега не бе виждало жена в делови костюм.

Флечър се спусна леко до нея. Без да откъсва поглед от лицето й, момчето попита:

— Уха, татко, това се казва бърза работа! Ожени ли се за нея и така нататък?