Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (38)

8

Когато Кам най-после заспа, отново размислих и взех единственото възможно решение, макар сълзите да се стичаха тихо по лицето ми. Освободих се лекичко от прегръдката му, измих се набързо и се облякох. След това слязох долу, за да приготвя кафе, преди слугите да са станали. Когато се върнах с подноса, Кам все така спеше, а огънят, който грижливо поддържах, огряваше стаята с меката си светлина.

Налях си чаша кафе и отворих прозореца. Слънцето се показваше иззад хоризонта, зачуруликаха птички. Изпих кафето си на малки глътки, вгледана в Кам, в тъмнокосата му глава върху възглавницата и в неподвижното му тяло, овлажняло и блеснало в здрача на стаята. Мислех си развълнувано за нежността, с която ме бе взел в обятията си втория път, за желанието му да ми достави наслада — все неща, с които не бях свикнала преди. Обичаше ме, не се и съмнявах, но това не променяше нищо. Трябваше да послушам разума си, а не сърцето.

Оставих чашата си, но тя изтрака и събуди Кам. Сякаш се ядоса, като не ме намери до себе си, опипвайки с ръка чаршафите, после ме погледна сънено и аз му поднесох чаша кафе.

— Чудесно е — заяви той, щом го опита. — И силно, точно както го обичам. Не си забравила, а?

— Побързай. Трябва да се облечеш. Налага се да те изведем оттук.

— Колко си рязка!

— Извинявай. Изпий си кафето.

— Няма ли да има препечени филийки? Нито яйца? Нито пушена сьомга?

— Нямаме време за това.

— Държиш се особено хладно тази сутрин — спокойна, делова… А също и изключително красива! С тези бакърени коси и тази рокля от зелена коприна! В Америка никога няма да мога да ти осигуря такива тоалети. Ще трябва да си ги купуваш сама.

Не отвърнах нищо. Обзе ме мъка. Станах и засновах из стаята: вдигнах халата на брат ми, метнах дрехите на Кам на един стол, донесох калните му ботуши. Той ми подаде празната си чаша.

— Ще ти налея още, но го изпий набързо.

— Ядосана ли си?

— Не, ни най-малко.

— Тогава защо ми говориш така студено?

— Опитвам се да действам разумно. Поне един от двама ни трябва да го направи. Ти сякаш изобщо не си даваш сметка, че те издирват и те очаква ужасна смърт, ако те заловят. Като че ли ти е безразлично, че личният агент на Къмбърланд е по следите ти и всеки миг може да се появи тук с цяла глутница свои хора. Извини ме, но не съм в състояние да си бъбря безгрижно с теб.

— Има и още нещо — каза той и се навдигна, оставяйки чашата си, без да сваля очи от мен.

Усещах как зад смръщеното му лице се крие надигащ се гняв. Нима щеше да ми направи сцена? Не бях в състояние да се карам с него и горещо се молех да заговори за друго. Ала не би.

— Вече си взела решение, нали?

— Да, Кам — отвърнах уморено аз.

— Няма да тръгна без теб, Миранда.

— И все пак ще се наложи.

— Но… снощи… Мислех, че сме се разбрали.

— За нищо не сме се разбирали, Кам. Снощното беше само буря от чувства и усещания, както винаги е било между нас. Ала в живота има и нещо повече, не искам винаги да е така… Да се нося във вихър от любов и ужас, както ще бъде, както винаги е било, когато съм с теб.

— Но ти ме обичаш, Миранда.

— Да, така е, и никога няма да престана да те обичам. Ала сега имам собствена самоличност. Нужно ми беше много време, за да я изградя, да се науча да живея без теб, да бъда независима. Вече не мога да се върна назад и да захвърля постигнатото с толкова труд.

Той стисна зъби; на челото му запулсира вена. Едва сдържаше гнева си. Явно изобщо не бе разбрал какво му говоря. Това обаче още веднъж ме убеждаваше, че съм права. Нямах сили да водя такъв живот.

— В будоара ми има всичко необходимо, за да се измиеш и избръснеш. Предположих, че ще искаш да го направиш, преди да си тръгнеш.

— Миранда…

— Не ми се спори, Кам. И те съветвам да пазиш силите си — добавих спокойно аз.

— Значи миналата нощ не означава нищо за теб?

— Ще бъде прекрасен спомен.

Той дълго ме гледа. Усещах, че е наранен и би желал да си го върне, но се отказа и мълчаливо се затвори в будоара ми. Изведнъж отдолу се чу силен шум, стъпки по стълбите и някой почука на вратата на стаята. Отворих. Беше Нед. Безупречно издокаран с черната си ливрея и с бялата връзка на врата си, невъзмутим както винаги, макар да усещах, че е напрегнат, той ми съобщи, че е дошъл Рамзи с още седмина от хората си. Искали да претърсят къщата. Наоколо имало кордон от войници.

— Ясно.

— Успях да го накарам да почака, като казах, че лорд Маури не е тук, за да разреши, но ще се прибере най-късно след час. Рамзи се размърмори, но не настоя. Позволих си да изпратя кола за лорд Маури.

— Дъглас има кон, защо му е…

— Зная това, лейди Миранда, но имам план.

— Значи… Значи знаете, че…

— Видях ви, когато се качвахте горе снощи. Не обичам особено войниците, лейди Миранда, нито пък Хановерците, а най-малко Къмбърланд. Ако позволите, аз… ъъъ… ще се заема със случая така, че да останете доволна.

— Нед…

— Има подземен проход, лейди Миранда, таен проход, за който дори лорд Маури не знае. Често го използвахме по време на гражданската война. Сигурно знаете, че Маури винаги са били привърженици на законния претендент, а наоколо беше пълно с войници на краля. Има и скривалище зад една от картините, но мисля, че то няма да ни потрябва. По-добре е да го изведем оттук при първа възможност.

Нед говореше все така безучастно, но в тъмните му очи блестеше игриво пламъче. Той успя да ми предаде част от своето хладнокръвие. Беше толкова самоуверен, че и аз се успокоих.

— Проходът започва от избата, зад една етажерка за бутилки. Дълъг е и води чак до една изоставена мина за калай на миля и половина оттук. Там ще чака кола. Двамата с господин Гордън ще отидем до един малък рибарски пристан, отдалечен на около петнадесет мили, където имам много добър приятел. Корабчето му спокойно може да прекоси Ламанша. Всъщност, много пъти го е правило, и боя се, невинаги по законен повод.

— Бог да ви благослови, Нед, Бог да ви благослови!

— Също така смятам да организирам една малка диверсия, за да заблудим Рамзи. Предполагам, че познавате младия Тим?

— Слугата, когото наехте миналата седмица ли?

— Свястно момче… Трябва да ви призная, че е мой братовчед, беше без работа и не можах да откажа на майка му. Важното е, че никой наоколо не го познава, дори не е ходил до селото. Той е много висок и слаб, със смолисточерен перчем. Само на деветнадесет години е, но изглежда доста по-възрастен.

— Нали не предлагате да… Няма да ви разреша да го изложите на опасност, за да…

— Няма никаква опасност за него. Както знаете, дилижансът потегля от странноприемницата чак в девет часа. Младият Тим ще излезе оттук в ливрея, уж за да се поразходи и ще мине край войниците, без някой да го заподозре. Щом веднъж се отдалечи от къщата, ще свали ливреята си, а отдолу ще носи дрехите на Гордън. Ще отиде в селото и ще си купи билет за Дувър. После, в подходящ момент, Рамзи ще получи съобщение, че някакъв висок тъмнокос мъж, който отговаря на описанието на Гордън, е тръгнал с дилижанса за Дувър и тутакси ще се спусне да го преследва с всичките си хора.

— А когато го хванат?

— Няма да успеят. Колата се движи много бързо, а моят човек в селото ще изчака поне четири часа, преди да съобщи. Рамзи първо ще иде до странноприемницата, за да потвърди сведението, и чак тогава ще препусне по следите му. Младият Тим ще се помотае един ден из Дувър като невинно селянче, а после ще се прибере преспокойно.

— Чудя се, Нед… Това е…

— Оставете на мен, лейди Миранда. Имам известен опит в тези неща. Само ми дайте дрехите на господина, за да ги занеса на Тим, а аз ще му намеря нещо от гардероба на лорд Маури.

Поколебах се само за миг, преди да се подчиня. Щом накрая затворих вратата зад себе си, се обърнах и видях Кам да излиза от будоара сресан, избръснат и не по-малко невъзмутим от Нед.

— Чу ли?

— Чух.

— Къщата е обградена, Кам. Войниците…

— Чух, Миранда. Няма полза от истерии.

— Това не са истерии! Ни най-малко! Знаех си, че ще стане така. Трябва да те изведем оттук, за бога! Не биваше да идваш, Кам, не биваше да поемаш този риск!

— Доколко можеш да се довериш на слугата?

— Бих му поверила живота си.

— Мисля, че по-скоро аз ще направя това — отвърна спокойно той, като ми хвърли безизразен поглед.

Усещах, че е дълбоко оскърбен, но предпочетох да не казвам нищо. Взех ботушите му и отидох да ги лъсна собственоръчно за ужас на слугата, който ми донесе четка и восък.

Качвах се по стълбите, когато Поли дотича много развълнувана и ми съобщи, че: „капитанът, дет’ беше тука вчера рече, че някакъв разбойник се е намъкнал в къщата докат’ имаше буря и неговите хора щели да я преровят цялата, още щом си дойде лорд Маури да им разреши“.

— Ох, дано да си дойде по-скоро! Само кат’ си помисля, че няк’ъв кръволок в тоз момент се е сврял на тавана!

— Не вярвам, Поли.

— Ох, лейди Миранда, к’во ще правим?

— Ще помогнем на войниците. Кажи на Кук да направи кафе и щом е готово, идете с Нан да им го поднесете. Сутрин е доста хладно.

— О, как ще се зарадва Нан! Тя току надзърта през прозореца и вика, че някои много ги бивало! На мен всичките ми се видят хубави.

Дрехите на Дъглас стояха чудесно на Кам, само сакото му беше малко широко. Подадох му ботушите.

— Имаш ли пари? — попитах аз.

— Нито грош.

— Ще ти дам.

— Не, Миранда.

— Пак започваш да се инатиш! — отвърнах аз и отидох да взема от чекмеджето на бюрото си добре натъпкания си портфейл. Там имаше стотина лири, ако не и повече.

Кам го пое мълчаливо. Чух някакъв кон да се отдалечава в галоп.

— Ще ти върна тези пари — каза накрая сухо Кам.

— Няма нужда.

— Ще ги изпратя на Банкрофт, той ще ти ги даде. Ще добавя и сумата за дрехите на брат ти.

— Ти наистина си голям негодник, Кам Гордън.

— Ти взе решението си, Миранда, и предполагам, че си имаш своите основания. Но не очаквай да ти отвърна с клетви за вечна вярност. Нито пък да те моля.

— По дяволите, не очаквам нищо от теб!

— Ако все пак си промениш мнението, потеглям от Шербур след две седмици, както ти казах снощи. Мястото ти на кораба е запазено.

Той говореше с хладен тон и всяка негова дума се забиваше като нож право в сърцето ми, но с нищо не се издадох.

Някой почука припряно на вратата. Щом отворих, чух как Рамзи крещи заповедите си в преддверието и как се разтичаха хора. Премаля ми. Кам ме стисна за рамото и погледна зад мен към Нед.

— Вече са в къщата. Трябва да побързаме.

— Добре — отвърна Кам.

— Господи! О, господи!

— Тихо, Миранда!

— Не се тревожете, лейди Миранда. Ще слезем по задната стълба.

— Остани в стаята си и гледай да не провалиш всичко! Човек трябва само да те погледне, за да…

Кам не довърши, тъй като по стълбите отекнаха стъпки.

— Боя се, че тя ще трябва да дойде с нас в избата — обади се Нед. — Някой трябва да върне етажерката на мястото й след нас.

— Хайде тогава, идвай бързо — каза Кам и като ме улови за ръка, ме повлече след Нед.

Стъпките приближаваха; трябва да бяха поне трима души. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Стълбището се намираше чак в края на коридора, а вече се чуваха възбудените гласове на войниците.

— Стойте тук и не мърдайте — прошепна ни Нед.

Той се упъти безгрижно към мъжете, които се приближаваха, докато ние с Кам се прилепихме до стената.

— Вие там! — викна един глас някъде ужасно наблизо.

— Аз съм икономът, сър. Казвам се Браун. Дойдох по задното стълбище, лорд Маури ми нареди да ви съдействам, както мога. Сигурно търсите стълбите към тавана.

— Изобщо не съм го виждал тоя, дето се появява така изневиделица. Струва ми се, че крие нещо — прогърмя друг глас.

— О, не, сър — възрази любезно Нед с тон на невинно оскърбен човек. — Просто успокоявах една от перачките, която носеше горе чистото бельо. Тя направо не е на себе си. Май е дочула шум откъм тавана. Казах й, че няма от какво да се страхува, щом вие, господа, сте тук.

— Дочула шум откъм тавана ли? — каза пак първият глас.

И въпреки протестите на втория им нареди да се качват нагоре. Всъщност, той смяташе, че Гордън отдавна е на път към Франция.

В действителност Гордън стоеше на няколко крачки от него, напрегнат, но невъзмутим. Стискаше рамото ми с ръка, а като ме видя да се задъхвам, сложи другата на устата ми и едва не ме задуши. Напразно се мъчех да се освободя. Държах се на крака, само защото Кам ме притискаше към стената, но всичко наоколо заплува в мъгла. Трябваше да се върне Нед, за да му каже много учтиво, че е на път да ме задуши. За минута се отпуснах в ръцете му с клюмнала глава и останах неподвижна. После мъглата се разнесе и се изправих на крака, но се хванах за Нед и гледах да съм по-надалеч от Кам.

— Изобщо не забелязах — призна той.

— Тъй, тъй, проклетнико ниеден! — просъсках злобно аз. — Кат’ нищо щях да те издам на войниците!

Ругатните и акцентът на Сейнт Джайлс, които ми дойдоха машинално на уста, накараха Нед да се ококори изумено. Кам обаче запази каменното си изражение. Тогава с най-изискания си тон ги успокоих, че се чувствам по-добре и наредих да слизаме, понеже желая възможно по-скоро да „разкарам от къщата си тоя проклет кучи син“.

— Много добре, милейди — отвърна Нед и ни поведе.

Слизахме тихомълком, когато на десетина стъпала от избата Нед ни направи знак да спрем. Зад вратата към голямото хале зърнах три чифта крака: бяха двама войници и Дъглас, който им казваше да претърсят, но че той лично не вярва, че някой може да се укрие в това огромно и пусто помещение.

— Надявам се, че сестра ми не се е разстроила много. Тя трябва да е все още в стаята си, толкова е рано!

Войниците си подвикнаха нещо и тръгнаха към един голям сандък, който отвориха, естествено, без да намерят нищо. Дъглас продължи:

— Толкова е объркващо да се прибереш и да намериш на прага си рота войници, които твърдят, че в къщата се е промъкнал опасен престъпник. Какъв ужас! Е, приятели, вие търсете колкото искате. Аз лично се връщам в салона, за да опитам да поукротя вашия капитан Рамзи. Той май не е много приказлив! Единственото, което ми обясни, беше, че чака моето разрешение, за да претърси жилището ми. Не мисля обаче, че би си тръгнал, ако откажех да му позволя. Пък и защо да откажа? Ако някой опасен престъпник се е скрил в дрешника ми, ще ви бъда признателен да ме отървете от него.

Войниците скоро решиха да насочат усилията си другаде, но някой си Барнис получи нареждане да остане на стража до стълбите, където се бяхме стаили. Нед и Кам размениха погледи и се разбраха, че всички средства са позволени и Нед тъкмо се канеше да предприеме нещо, когато го хванах за ръката, за да го спра. Кам ме изгледа кръвнишки.

— Ще му отвлека вниманието. Тогава ще можете да се промъкнете в избата, а аз скоро ще дойда.

— Не ставай глупава! — озъби се Кам.

— Върви по дяволите!

Заслизах шумно по стълбите и горкият войник така се стресна, че изпусна пушката си. Сигурно очакваше да му прережат гърлото всеки момент.

— Нали няма да ме застреляте? — попитах аз, посочвайки пушката, която сега бе насочена към мен.

— О… Господи! Не, не, разбира се, госпожо! Но така ме изплашихте! Вие сигурно сте…

— Аз съм лейди Миранда.

— Извинете, милейди — каза той, като свали пушката си. — Не се тревожете. Владеем положението. Ако е тук, ще го заловим.

Трябва да беше най-много двадесет-двадесет и две годишен и изобщо не предполагаше, че ме подозират в съучастничество с престъпника. Показах се разтревожена и му казах, че май съм чула предната нощ по време на бурята да се хлопва вратата за навън. Помолих го да дойде с мен да погледнем резето. Докато той ме последва, зърнах Нед и Кам да се спускат по стъпалата и да изчезват зад един завой.

Войникът подръпна резето и ме увери, че всичко е наред. Като същинска слаба женица въздъхнах облекчено и го обсипах с благодарности. Възхитен от самия себе си, той не се поколеба да ми се подчини, когато му намерих друга работа. Помолих го да ми донесе книгата, която съм забравила под липата, понеже се боях да не изцапам обувките си в калта.

Щом се отдалечи, аз се възползвах от това и се втурнах на свой ред по тясното и ледено каменно стълбище, което водеше към избата. Кам и Нед ме чакаха там. На светлината на свещта се виждаха провисналите от тавана паяжини. Кам бе запазил хладнокръвие, ала усещах как се е стегнал вътрешно.

— Не те ли видя да слизаш тук? — попита ме той.

— Поне веднъж ми имай доверие. Не съм глупачка! Изпратих го уж да ми донесе книгата. Никой не ме видя.

— Добре ще е да побързаме — обади се Нед.

Последвахме го по пътеката между редиците етажерки, където имаше наредени хиляди бутилки вино. Нед спря пред една от етажерките и остави свещника на земята. После извади една бутилка и пъхна ръка в дупката. Чу се изщракване и цялата конструкция бавно се завъртя с глухо скърцане. Каменната стена отвъд беше изпъстрена с петна от влага, така че малката вратичка в нея се губеше сред тях и беше почти незабележима. Нед я бутна и тя се отвори, откривайки прохода. Той ми обясни, че сам ще я затвори отвътре, но аз трябваше да избутам етажерката обратно, докато чуя щракване, а после да върна бутилката на мястото й.

Нед ми подаде свещника и аз го поех с трепереща ръка, а после зачаках и Кам да влезе след него. Кам ме погледна. Насилих се да отвърна на погледа му. Сърцето ми се късаше. Знаех, че още дълго ще се измъчвам.

— Шербур — каза той, — „Ла дофин“. Потегля след две седмици.

— Довиждане, Кам.

— Обичам те, Миранда. Не го забравяй.

Гласът му звучеше глухо, но хубавото му решително лице беше безизразно. Той се поколеба за секунда с поглед, впит в лицето ми, после се обърна и влезе в прохода. Нед затвори вратата. Грижливо изпълних заръките му. Сълзите оставих за после. Сега не можех да си го позволя. Кам щеше да се спаси, това беше най-важното. Войниците можеха да търсят колкото си искат, а Рамзи щеше да гони вятъра по пътя за Дувър. Затворих очи и се помолих Богу да ми даде сили, после тръгнах да намеря брат си.