Патриша Райс
Необмислена постъпка (1)

Първа глава

Болка прониза крака му от продължителното седене на едно място. Прехвърли го върху другия си крак и разсеяно започна да разтрива схванатия мускул, докато в същото време гледаше навън през прозореца на купето. Край тях стремително прелитаха безбрежните царевични полета на Охайо. Не трябваше да се вслушва в съвета на Иви, много по-добре щеше да е, ако бе яздил на кон дотук. Най-малкото нямаше да я има болката в крака и щеше да запази достойнството си, ако под тази дума се разбираше самочувствието на мъж, облечено в една или друга форма. Чувстваше се отвратително схванат с тази колосана яка и с вратовръзката.

Но с влак се пътуваше по-бързо и по-сигурно. Освен това, когато пристигнеше у дома, щеше да се появи в почти благоприличен вид. В това отношение Иви може би наистина имаше право. Но тя не знаеше, че там нямаше да го очаква никой, който да оцени по достойнство достолепието на неговото пристигане. Не беше съобщил на никого за своето завръщане.

При мисълта за това как щеше да реагира заварената му сестра, ако знаеше този факт, Дениъл се усмихна широко на собственото си отражение в стъклото. Щеше да му издърпа ушите и да настоява да го придружи. Представяше си каква реакция би предизвикала появата на Иви и Тайлър, нейния съпруг, у благоприличните дами и господа, населяващи малкото градче Кътлървил. Иви несъмнено би се облякла в една от най-новите си парижки рокли, с пера в косата, а Тайлър вероятно щеше да е с вечните ботуши, със своята „Стетсън“^[1] и петдесетдоларовата си усмивка. И преди слънцето да е залязло, жителите на града щяха да се редят на опашка, за да видят и чуят двамата странници.

Заслепени от блясъка на Иви и на зет му, никой нямаше да разбере, че Дениъл също бе пристигнал. През изминалите години с удоволствие би приел подобно положение, но бе дошъл моментът нещата да се променят. И първата стъпка към промяната изискваше той да се изправи лице в лице със семейството, което не познаваше. Необходимо бе първо да научи всичко за себе си, да опознае корените си, преди да може да се заеме с онова, което искаше да бъде.

Вероятно това бе странна тема за размисъл за един двадесет и осем годишен мъж, но пък едва ли можеше да се каже, че Дениъл Малоуни бе водил нормален живот. Всъщност от него изобщо не бяха очаквали да живее.

Отегчен да се взира в собственото си отражение и в безкрайните царевични поля, осеяни от потънали в облаци прах малки ферми, Дениъл съсредоточи вниманието си върху останалите пътници в купето. По-специално върху една от пътничките, която бе привлякла вниманието му още с качването си от гара Синсинати. Бе бърборила непринудено с кондуктора, докато той пренасяше багажа й във влака и й помагаше да го подреди върху багажника в купета, а Дениъл бе останал очарован от одухотвореното й лице. По скъпите й дрехи и по шапката й прецени, че е „дама“, но бе разговаряла с цветнокожия контрольор така непринудено, сякаш й бе приятел от детството. Бе пропуснала да даде бакшиш на човека, както забеляза Дениъл, но въпреки това кондукторът си бе тръгнал с озарено от радостна усмивка лице. За жена като тази не представляваше трудност да постигне подобен ефект.

В началото бе чул, че се бе опитала да завърже непринуден разговор с жената, седнала до нея, но тъй като навъсената съседка не се бе оказала от най-общителните, след известно време младата дама бе потънала в мълчание. Дениъл извърна дискретно глава, за да види какво прави в момента младата особа.

За негова изненада, оказа се, че тя гледа право към него. Когато срещна погледа му, лицето й разцъфна в ослепителна усмивка. Дениъл не би я определил като „красива“. Бе твърде ниска, руса и закръглена за неговия вкус, но притежаваше най-дяволитата усмивка, която някога бе виждал, а освен това и две сини очи, които се усмихваха непрекъснато. Той също се усмихна и зачака да види какво ще последва.

Дамата не го разочарова.

— Надявах се да погледнете насам — прошепна тя, посочвайки с глава към дремещата до нея жена. — Имахте вид на човек, на когото не би му навредило, да поговори с някого — също като мен.

Беше израснал в Мисури, Тексас и Мисисипи и макар че Югът бе известен със своята гостоприемност, сред познатите на Дениъл дами нямаше нито една, която би дръзнала да заговори непознат мъж, както тази млада особа. Не мислеше, че дори Иви би могла да прояви подобна дързост, освен ако предварително не си бе наумила нещо. Тази мисъл го накара да се почувства неловко, но само докосна с галантен жест шапката си и посочи към празното място до себе си.

— С удоволствие ще се оставя да бъда омагьосан, госпожице.

Тя буквално засия при неговите думи, взе чадърчето и пътническата си чанта, после прихвана дългите поли на роклята си и се премести на пейката до него.

— Знаех си, че сте тексасец. Не би могло да бъде другояче — при тази шапка. Всички мъже, които познавам, носят островърхи черни шапки, дори магазинерите носят бомбета. Как се нарича това нещо?

Дениъл внимателно свали широкополата „Стетсън“ и я постави върху коленете си. Опитваше се едновременно да запази сериозно изражение и да не се поддаде на лекия, упойващ парфюм, който сякаш притъпяваше сетивата му. Бавно плъзна поглед по необичайната й премяна от свободно падаща коприна, която с нищо не издаваше наличието на обемен корсет, какъвто носеха останалите жени в купето. Е, пристегнатите корсети поне даваха някаква представа за пълнежа под тях. А дълбоките копринени дипли, обгръщащи тази жена, го караха да гадае и да дава прекалено голяма свобода на въображението си.

— Просто шапка, госпожице. А как казват на това нещо, което носите на главата си? — Обикновено не проявяваше неучтивост към непознати, но тази красива госпожица предизвикваше горещи талази по снагата му с всяко свое движение и той трябваше да се защити.

Тя развърза панделките на старомодното си боне и го свали, при което няколко непокорни златисти къдри увиснаха свободно край лицето й. Присегна се към неговата шапка, постави я внимателно на главата си и се приведе напред, за да види отражението си в прозореца.

— Това е боне, както добре ви е известно. Аз споделям убеждението, че дрехите правят човека. А вие? Искам да кажа, трябваше само да погледна шапката и да разбера, че сте един очарователен мъж от Тексас, без каквато и да е представа за благоприличие и с купища интересни случки за разказване. Харесвате ли роклята ми? Това е „последният вик на модата“. В Лондон, откъдето идвам, Оскар Уайлд и неговите последователи призовават за връщане към по-семплите стилове. Всъщност според мен имат предвид класическото гръцко облекло, но повечето от тях носят панталони с дължина малко под коленете и затова се определят като „дръзки“. Намирам, че три-четвъртите бричове са абсолютно идиотски, но напълно подкрепям схващането, че са необходими по-свободни дрехи. Корсетите имат шокиращо сковаващ ефект.

Споменаването от нейна страна на недопустимото бе не по-малко шокиращо и почти накара Дениъл да онемее, но дългото му познанство с Иви го бе научило да се справя във всяка ситуация.

— Същото важи за вратовръзките, саката и колосаните яки, но как бихте реагирали, ако сваля моите?

Пренебрегвайки укора в гласа му, тя му се усмихна пленително, а сините й очи заблестяха с магически искри.

— Ами защо не опитате и ще разберем!

— Вие сте непоправима и добре го знаете, нали? Именно затова се държите така. Правите го преднамерено. — Дениъл полагаше големи усилия думите му да прозвучат порицателно, но лицето й беше така озарено от жизненост и насмешливост, че едва успя да прикрие усмивката си.

— Сякаш четете мислите ми, господине. — Свали шапката от главата си и му я върна. — Името ми е Джорджина Мередит Хановър. Ако пътувате към Кътлървил, там със сигурност ще чуете за мен. Мисля, че зад гърба ми ме наричат Непоправимата. И смея да твърдя, че това е едно от най-безобидните ми прозвища. А вие имате ли някакво име?

„Някакво“. Всъщност бе размишлявал кое да използва, още откакто се бе качил във влака. Дениъл Малоуни бе едно съвсем нормално име. Наистина не допускаше, че някой ще се досети да събере две и две. Но бе предвидлив човек и предпочиташе да пази добре своите тайни. Решил да остане поне частично верен на истината, отвърна:

— Пекос Мартин, госпожице. Приятно ми е да се запознаем.

Тя, изглежда, остана напълно удовлетворена от разменените любезности, но определено бе доловила сдържаността в тона му. В очите й затанцуваха доволни пламъчета, но не продължи да разпитва, а възхитено рече:

— Пекос Мартин! Харесва ми. Нямам търпение да ви представя на тържествата. Ще дойдете на организираните в моя чест приеми, нали? Убедена съм, че ще има поне дузина такива.

Без да отговаря на въпроса, Дениъл отбеляза:

— Една дузина приеми означават, че има някакъв специален повод. Да не би да навършвате прелестните шестнадесет години?

С престорено възмущение тя го плесна по ръката с ветрилото, което бе извадила от пътническата си чанта и сега изкусно вееше пред лицето си. Непокорните къдри се поклащаха прелъстително под предизвиканото от ветрилото въздушно течение.

— Шестнадесет? Сериозно? Мъжете нямат капка здрав разум. Току-що се връщам от пътешествие из Континента^[2], а вие предполагате, че съм на шестнадесет. Е, лъжете се. Ще ви доверя, че съм почти на двадесет и една и че скоро ще се омъжвам. Това е. — Обидата в гласа й се стопи, когато секунда по-късно обърна дяволитото си личице към него. — Наистина ли изглеждам на шестнадесет? Добре ли го изиграх? Като истинска достолепна матрона, нали?

Дениъл не можа да се сдържи и този път се засмя, като плесна с длани по коленете си, останал без дъх пред тази почти самодоволна хитрина. А когато върху челото й се оформи дълбока неодобрителна бръчка, избухна в още по-неудържим смях. Правеше го по-добре дори от Иви в най-мрачното й настроение. Джорджина Мередит Хановър определено не спадаше към типа жени „уравновесени интелектуалки“, които той предпочиташе, но притежаваше дръзка прямота, с която той знаеше как да се справя. Чувстваше се в свои води с тази малка немирница.

— Не разбирам кое е толкова смешно. Или считате факта, че скоро ще се омъжвам, за смешен? Или пък представата за мен като за достолепна съпруга предизвиква неудържимия ви смях?

Дениъл поклати глава и отново прие сериозно изражение, но когато й отговори, в погледа му продължаваха да припламват весели искри.

— Надявам се, че ще се омъжите за човек с чувство за хумор. Той знае ли склонността ви да флиртувате с непознати мъже?

Тя нацупи устни и го изгледа гневно, но игривите пламъчета в очите й не угаснаха изцяло. Ефектът обаче се оказа странен, сякаш някаква сянка бе застанала помежду им, издаваща нещо, което младата госпожица не бе имала намерение да разкрива. Тя разтвори ветрилото си и извърна лице.

— Не притежава капчица чувство за хумор и вероятно би ме оковал във вериги, ако научи, че флиртувам. Защо, мислите, прекарах последните две години в Европа? За да се опитам да надрасна детинското си поведение, за да мога да стана добра съпруга, когато се върна.

Всичко, казано от нея до този момент, бе прозвучало глуповато и кокетно и, разбира се, лишено от всякаква логика. Дениъл се оказа неподготвен за прехода към истината. Приемайки, че това бе просто поредната хитрина, отвърна според правилата на подетата от двамата игра:

— Както виждам, европейското ви турне е постигнало целта си. Няма съмнение, че още преди да изтече тази седмица, вече ще разливате чай от сребърен чайник като напълно благовъзпитана домакиня.

Дамата му се усмихна топло.

— Е, с това ще се справя, стига да не се налага да го разливам в чаши. Сещам се за някои хора, чиито скутове определено имат нужда от сгорещяване.

Последната забележка не бе просто невъзпитана, тя издаваше дълбоко отчаяние. Дениъл я изгледа предпазливо, за да се увери, че тя не спада към онези истерични женски създания, които твърде лесно избухват в сълзи. Но събеседницата му бе заета с изваждането на някакъв скицник от пътническата си чанта. По дяволите, като нищо можеше да бъде втора братовчедка на Иви.

— Реших да се отдам на рисуване. Знаете ли нещо за изкуството, господин Мартин?

От личен опит знаеше много малко за изкуството, но в живота си бе виждал много картини. Взе нейния скицник и запрелиства страниците. Рисунките представляваха скици на различни архитектурни паметници, които бе посетила, но нямаха нищо общо с изпълнените с драматизъм портрети на Иви. Дениъл повдигна рамене.

— Не зная много. Тези, струва ми се, са доста впечатляващи. Мисля, че съм виждал една като тази. — Посочи към изображението на катедралата „Парижката св. Богородица“.

— Естествено всеки я е виждал. — Затвори рязко скицника и го прибра в чантата. — В това е проблемът. Липсва ми въображение. Не мисля, че бракът стимулира въображението.

Накрая, проумявайки същността на проблема, Дениъл предложи един, както той мислеше, практичен съвет:

— Е, ако все още не сте убедена, че искате да се омъжвате, не сте длъжна да казвате „да“. Просто му кажете, че сте променили решението си.

— Опитайте се да кажете нещо подобно на Питър. Или на баща ми. Двамата вече са го решили и никакви аргументи не са в състояние да ги накарат да променят решението си. В края на краищата аз съм просто една глупава жена, която не знае какво иска. И те имат право. Нямам ни най-малка представа какво искам. Затова, предполагам, ще се омъжа.

Дениъл не можеше да отвърне нищо на това. Единствените му познания относно брака се базираха върху наблюденията му от Иви и Тайлър, но техният брачен живот определено не бе започнал по общоприетия начин. Веднъж бе имал глупостта да размишлява над проблема, но явно доводите, които тогава бе приел за достатъчно убедителни в полза на брака, сега не бяха достатъчно добри с оглед на собствените му намерения. Ето защо не се считаше за експерт по въпроса.

— Вероятно храните някакви чувства към този мъж, след като сте се съгласили да станете негова съпруга.

Джорджина сви рамене.

— Не си спомням да съм давала съгласието си. Ако трябва да бъда съвсем точна, не си спомням някой да е искал моето съгласие. Когато се върнах у дома, след като завърших образованието си, започнаха да говорят за определяне на дата. Именно тогава изпаднах в паника и ги помолих да ми разрешат да попътувам по света година-две. Предполагах, че отсъствието ще изпълни сърцето ми с нежност или нещо от този сорт. Но всичко, което си спомням за Питър, се свежда до това, че той беше най-изисканият мъж на бала по повод моето въвеждане в светското общество. Не мисля наистина, че това е добра основа за изграждането на един брак.

Сянка помрачи блясъка в очите й при последните думи, но преди Дениъл да успее да измисли някакъв подходящ отговор, тя отново се смееше и го потупваше лекичко с ветрилото по ръката.

— А сега ми обещайте, че ще дойдете на моите приеми. Умирам от нетърпение да ви представя на приятелите си. Истински, жив тексасец! Направо ще онемеят от изненада. Колко индианци сте убили? Познавахте ли лично Дивия Бил Хикък^[3]? Можете ли да стреляте с револвер?

Много по-лесно бе човек да отвърне на нейния присмех. Имаше си достатъчно собствени проблеми и без да се впуска в разнищване на уязвимостта, прокраднала се в думите й преди малко. Беззащитните жени определено бяха неговата ахилесова пета и той бе твърдо решен да я изличи от списъка на своите недостатъци в близко бъдеще. Отговори на въпросите й в същия дух, в който бяха зададени.

— Тексасците се научават как да държат цяло индианско племе на изстрел разстояние, още преди да се научат да ходят. Всъщност ние се научаваме да яздим, преди да сме се научили да пълзим. Не можете да ме поканите на организиран от вас прием, освен ако не поканите и коня ми.

Тя се разсмя и двамата си разменяха шеговити реплики до пристигането на влака на гарата в Кътлървил. Продължаваха да се смеят, докато Дениъл й помагаше да събере нещата си и да ги свали на перона. Но смехът му секна в мига, в който слязоха от влака и той забеляза неодобрителното изражение върху лицата на една елегантна дама и един джентълмен, за които веднага разбра, че бяха нейните родители. Джорджина обаче се хвърли усмихната в прегръдките им, без каквато и да е следа от смущение.

— Джорджина, къде, за бога, е твоята компаньонка? — дочу Дениъл ужасения шепот, когато се наведе, за да остави на земята пътническата чанта на дамата.

— О, оставих я в Ню Йорк. Наистина се държеше доста сърдито и аз й казах, че ако не може да се държи учтиво, може да не пътува с мен. Вече съм пътешественичка, обиколила света, мамо. И сама мога да пропътувам незначителното разстояние от Ню Йорк до Охайо.

Дениъл върна мрачния поглед на възрастния джентълмен с пищни бакенбарди, взиращ се навъсено в лицето му. След като вече се бе сблъсквал с индианци, с разбойници и с Тайлър, спокойно можеше да издържи втренчения поглед на този надут стар козел със сако и колосана яка. Не си направи труда да протегне ръка за поздрав, преди Джорджина да ги представи един на друг.

При настъпилото неловко мълчание между двамата мъже тя се отскубна от прегръдките на майка си, за да изпълни задълженията си, налагани от добрия тон:

— Папа, това е Пекос Мартин. Той е от Тексас и се съгласи да присъства на моите приеми, при условие, че може да дойде с коня си. Мистър Мартин, баща ми — Джордж Хановър.

Докато двамата си подаваха ръце, тя продължи да бърбори:

— Мистър Мартин бе така добър да ми помогне с багажа. И дори нямаше нищо против да слуша моето глуповато бърборене. — Затършува в чантата си и извади кутийка за визитни картички. — Погрижете се да ми се обадите, за да ви изпратя покана. Моля ви, кажете, че ще се обадите.

Дениъл взе визитната картичка и под неодобрителния поглед на баща й я пусна в джоба на елека под сакото. Необяснимо как, но чрез неспирния си смях Джорджина Хановър успяваше да предаде и недвусмислен повик за помощ. Не беше роден в Тексас, но знаеше как постъпва един тексасец, а нямаше истински тексасец, който не би се притекъл на помощ на една дама.

Поклони се, измърмори някакво извинение и започна да се отдалечава, накуцвайки.