Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (7)

7.

— Това е изключено! — каза Стоун. И въпреки че логиката на мисълта не го допускаше, на Черити й се стори, че усеща нервна нотка в гласа му и лек проблясък на страх в очите му. Но можеше ли една компютърна симулация да изпитва страх?

— Ако искате да поживеете още малко — продължи лицето на Стоун от миниатюрния монитор, — забравете този безумен план и незабавно напуснете машината.

— Навън ще замръзнем — промърмори Черити, но Стоун поклати енергично глава и я прекъсна:

— Костюмите ви са в състояние да ви защитят за известно време, особено ако се движите. Тези машини никога не проникват навътре в Забранената зона. Във всички случаи, навън ще бъде по-безопасно за вас. Повярвайте ми — истинско чудо е, че още не са ви открили.

Черити не отговори веднага, а свали приемника и след кратко колебание го изключи напълно, за да не може някогашното „Аз“ на Стоун, записано в компютърната памет, да чуе това, което тя смяташе да каже на останалите. Не беше убедена, че разговорите им не се подслушваха. От самото начало не бе напълно сигурна дали този апарат можеше изобщо да бъде изключен. Както и дали това действително беше само един компютър.

— Приятелят ти изглежда доста нервен — каза Скудър, който бе стоял зад гърба й и бе проследил разговора с апарата. — Не разбирам само защо.

— Не е в негов интерес, ако бъдем убити или пленени — отговори Черити. Отговорът не бе убедителен дори за самата нея.

Скудър кимна мрачно:

— Задавам си все по-сериозно въпроса, какво изобщо е в негов интерес.

— Трябва да го послушате — каза Филипсен нервно. — Досега не ни е лъгал.

— Досега — поправи го Скудър спокойно — не сме открили лъжа.

Филипсен искаше да възрази, но Черити с гневен жест прекрати разговора и отново включи апарата. Когато изображението на лицето на Стоун се стабилизира отново върху миниатюрния екран, на Черити й се стори, че в израза му се чете упрек.

— Много е неучтиво просто да изключиш партньора си по време на разговора — каза той.

— Както не е учтиво да се опиташ да го убиеш — отговори Черити.

— Това не бях аз — каза Стоун невъзмутимо. — Отново забравяте, че говорите само с един компютър, капитан Леърд.

— Може би трябваше да те разглобя и да проверя дали е истина — отвърна Черити. После се върна към темата на разговора: — Гласувахме за вашето предложение, Стоун — каза тя. — Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че промяна няма да има. Ще се опитаме да го завладеем.

Стоун щеше да избухне гневно, но Черити размаха заплашително пръст, постави го върху бутона за изключване и той се видя принуден да преглътне думите си.

— И така, Стоун — продължи Черити, — или ще ни помогнете, или изключвам този проклет уред и оттук нататък ще бъдете в неведение какво става. Трябва обаче да призная, че шансовете ни да успеем сами са незначителни. А ако бъдем заловени и открият у нас уреда…

— Това е изнудване — каза Стоун.

— Да — кимна Черити.

Стоун замълча за миг, като че ли обмисляше нещо. После кимна колебливо, макар и против волята си.

— Добре. Ще ви дам план на металохода. Впрочем аз познавам конструкцията само по принцип. Всяка машина е различна. Напълно е възможно планът да не е напълно верен.

— Ще приемем този риск — каза Черити лаконично.

— Опасявах се, че точно това ще бъде отговорът ви — каза Стоун. — И още нещо, в името на истината: не мислете, че се поддавам на вашето изнудване, капитан Леърд. В случай, че бъдете убити или пленени, това устройство ще се самоунищожи, без да остави следа, имате честната ми дума.

Черити си спести отговора. Не сметна за разумно да спори с машина. Затова изчака, докато обещаният план на конструкцията се появи на дисплея. Протегна ръка с уреда, така че всички да могат да видят миниатюрната схема. Това бе само една груба скица, но Черити се убеди, че предположението на Лестър бе вярно. Кабината за управление на стоманения колос се намираше действително в сребристата полусфера в отсрещната страна на машинната зала.

— Как да се промъкнем дотам, без да ни видят?

На екрана отново се появи лицето на Стоун:

— Би трябвало да има нещо като проходна тераса, разположена под тавана.

Черити направи знак на Лестър:

— Моля, проверете.

— Как се управлява това нещо? — обърна се тя отново към Стоун.

— Не знам — отвърна той и тя усети по интонацията, че казва истината.

— Но дори и да успеете да го завладеете, това ще бъде напълно безсмислено — продължи той. — Сигурно нямате намерение да се приближите незабелязано към града с него?

— Кой твърди, че имаме такова намерение? — отвърна Черити. — Може би ще се задоволим само да предизвикаме малка суматоха.

Черити си позволи в продължение на секунда да се позабавлява със слисаното лице на Стоун, после изключи комуникатора, прибра го бързо в джоба си и затвори ципа.

Междувременно Лестър се бе върнал и отговори бързо на въпросителния й поглед:

— Има тераса. Точно както каза Стоун. Води по протежение на залата и се намира близо до тавана.

— До купола?

Лестър вдигна рамене:

— Не успях да видя. Залата е изпълнена с дим и пари. Но това пък ще ни бъде прикритие. Ако не ни търсят целенасочено, едва ли ще ни открият.

Черити се надяваше, че Лестър имаше право и че мравките нямаха по-добро зрение, отколкото предполагаха.

Предпазливо, един след друг, те се върнаха в голямата зала. Фактът, че всеки достъпен квадратен метър от пода и от стените бе зает от машини и съоръжения, бе в тяхна полза. Щеше да се наложи да пробягват само по няколко крачки без прикритие, преди да намерят защита при следващия гигантски механизъм.

Черити се взря с напрежение нагоре и след време й се стори, че наистина вижда една тясна сребриста лента без парапет високо, близо до тавана. Зави й се свят само при мисълта, че ще трябва да ходят по нея.

— А как ще се изкачим до там? — попита Скудър.

— Не е проблем — отговори Лестър. Той вдигна ръка и посочи в една точка вдясно от тях, може би на двадесетина крачки разстояние. — Там има стълба, виждате ли я?

Очите на Скудър се разшириха, а Черити потръпна незабележимо, когато видя какво Лестър бе нарекъл стълба. Това бяха същите неравномерно монтирани стъпала, каквито вече бяха изкачвали, само че тази стълба водеше на не по-малко от сто и петдесет метра вертикално нагоре по стената. Освен това тя не беше поместена в шахта, в чиито стени все пак можеха да намерят опора и периодично да отдъхват.

— Сериозно ли мислиш да се качим там горе? — изпъшка Фалър.

— Всъщност не — отговори Лестър. — Ако някой има по-добра идея…

Идея нямаше никой.