Елизабет Гейдж
Интимно (50)

49

Джонсънвил, щата Лонг Айлънд

Лесли беше в болницата и чакаше Рос да излезе от поредната серия неврологични тестове. Тези тестове, които изглеждаха доста безобидни, когато болничните специалисти за първи път запознаха с тях Лесли, сега придобиваха все по-зловещ смисъл. Заедно с рентгеновите снимки на черепа му, с електроенцефалограмите и данните от компютъризираната диагностика те бяха като становище на върховен съд. Лекарите ги изучаваха продължително и старателно, за да определят притока на кръв в мозъка на Рос и състоянието на когнитивната му функция. Един лош резултат от неврологичните тестове би могъл да означава, че Рос е прекарал допълнителни инсулти и че общата тенденция на мозъчната му функция може да се определи като затихваща.

В случай че се стигнеше до подобен извод, това щеше да означава невъзможност за по-нататъшно лечение. Медицинската наука нямаше оръжия срещу смъртта на мозъчните клетки поради липса на достатъчно кръвоснабдяване. Лесли бе разпитала подробно специалистите, които се грижеха за Рос, и въпреки че техният език бе труден за разбиране и отношението им към болния преднамерено успокоително, тя си даваше сметка, че те наблюдават за симптоми, според които състоянието на Рос става неизлечимо. Междувременно усилената работа по рехабилитацията продължаваше, но без всякакви гаранции за трайно подобрение.

Тъй че както обикновено днес Лесли беше на тръни. Вече бе направила неуспешен опит да се съсредоточи върху списанието, което четеше. Думите се размазваха пред очите й. Телевизорът в чакалнята гърмеше и играта, която даваха в момента, още повече й пречеше да мисли.

Внезапно нечий глас попита:

— Имате ли нещо против да го намаля?

Лесли вдигна поглед и видя млада жена, която й се усмихваше неловко. Беше облечена в джинси и плетена блуза. Сочеше гърмящия телевизор и я гледаше въпросително.

— Но моля ви, разбира се — отвърна Лесли. — Да ви кажа честно, направо ме влудява.

— И мен — каза момичето, стана и намали звука дотолкова, че той премина в неясно мърморене.

Зае отново мястото си и погледна към Лесли.

— Нова ли сте тук? — попита тя.

Лесли поклати глава.

— Съпругът ми идва вече шест месеца — отвърна тя.

Момичето кимна.

— А ние от две години. Баща ми е с инфаркт. Странно, че не съм ви виждала.

Лесли остави списанието си.

— Съпругът ми получи удар.

Момичето кимна.

— Повечето хора тук са с инсулт. Баща ми е изключение.

Лесли интуитивно хареса младата жена. Изглеждаше малко посредствена, необразована. Очевидно носеше перука, прекалено тъмна и не от най-високо качество. Освен това използваше твърде много грим. Възможно беше да е сервитьорка или касиерка. Но беше много хубава. А тревогата й бе така осезаема, както и тази на Лесли.

— Никога не съм мислела, че чакането може да бъде толкова ужасно.

— Знам какво имате предвид — усмихна се Лесли.

Момичето се премести с един стол по-близо и протегна ръка.

— Шийла — каза тя. — Шийла Фей. Приятно ми е.

— Лесли Уилър. Радвам се да се запознаем, Шийла.

— Мразя това място повече от всичко — каза момичето. — Винаги съм мразела болници. Мама почина в болница преди пет години. А сега и татко… Ужасно.

Момичето изглеждаше някак умозрително и това направи впечатление на Лесли. Явно беше интелигентна, въпреки липсата на образование.

— Съпругът ти в рехабилитацията ли е? — попита Шийла.

Лесли кимна.

— Иначе има физическа терапия всеки следобед — отвърна тя. — Но днес е тук за някои неврологични тестове.

— Ти пак си с късмет — каза момичето. — Поне се борите да се оправи. А при татко можем само да чакаме, нищо повече. Когато излезе оттук, ще го върна в социалния дом. Сега състоянието му е твърде тежко, за да прави каквото и да било.

Двете млади жени се впуснаха да обсъждат тревогите, свързани с болничния живот. Шийла Фей знаеше някои неща за инсултите, защото имала баба и дядо, които навремето ги прекарали. Дори дядо й бил още жив, макар че живеел в старчески дом.

— Нямах представа, че е толкова скъпо — оплака се тя. — Средствата от социалната и здравната осигуровка са капка в морето. Дядо получаваше пенсия от фирмата си, но тя не стигаше за нищо. С татко е същото. Другата есен ще ни се наложи да си го приберем вкъщи дори и да няма подобрение. — После погледна Лесли и попита: — А при теб как е?

— Е, Рос… това е моят съпруг… може да се грижи за себе си у дома. Но не може да шофира, тъй че аз го водя и го прибирам оттук. Имаме малка рекламна агенция в града и аз работя там. Той се опитва да помага, но не е лесно. — Тя въздъхна. — Просто трябва да правим каквото можем, това е.

— Рекламна агенция „Уилър“? — възкликна момичето. — На Чърч Стрийт? Знам я, разбира се. Татко е работил с нея. Значи твоят съпруг е господин Уилър?

Лесли кимна.

— Предполагам, че ти самата си доста притеснена финансово — каза Шийла.

Лесли направи гримаса.

— Доста.

Момичето отвори списанието, което държеше в скута си.

— Е, ако имахме парите на тоя приятел — каза тя, сочейки към една снимка на корицата, — грижите ни щяха да отпаднат.

Лесли се наклони към нея, за да погледне. Беше брой на списание „Таим“, а снимката на корицата бе на Джордан Лазаръс. Заглавието гласеше „Спасителят на гетата?“. Подзаглавието, явно за усилията на Джордан Лазаръс да повлияе на определени среди в Конгреса, които да гарантират подкрепа на проекта му за облагородяване на централните райони в големите градове, беше с твърде дребен шрифт и Лесли не успя да го прочете от мястото си.

Тя пребледня леко, но успя да се овладее. Джордан Лазаръс изглеждаше на милиони километри от тази мрачна чакалня с нейните пластмасови столове, с оръфаните й списания и очукания телевизор.

— Да — въздъхна тя. — Не се съмнявам, че си права.

Момичето нервно поклати крак — носеше маратонки — докато гледаше списанието.

— Винаги съм се питала какво ли е да си богат — каза тя. — Цял живот съм се напъвана само за да свържа двата края и не ми е оставало време да мисля за нещо друго. Как ти се струва, какво ли е да си тъпкан с пари, ама наистина?

Сега Лесли гледаше право пред себе си. Изглеждаше някъде много далеч. Полагаше усилие да не гледа към снимката на Джордан.

— Не знам — отвърна тя. — И аз не мога да си го представя.

— Е, сигурно и те си имат проблеми — продължи Шийла Фей. — Татко обичаше да казва, че парите просто смъкват цената на големите проблеми, но не ги премахват.

Лесли се усмихна унило.

— Така си е — отвърна тя. — Все едно, никога няма да разбера. — С болезнена яснота си даваше сметка колко им струваше лечението на Рос. Нужните за него разходи бързо приближаваха удобния им начин на живот в предградията към ръба на бедността.

На фона на студения безразличен свят извън прага на това помещение Лесли се почувства странно спокойна тук в компанията на тази изпълнена със съчувствие непозната. Сближаваше ги дори общото им нещастие.

Побъбриха още малко и после се умълчаха. Момичето седеше с кръстосани крака и нервно въртеше стъпало, докато четеше списанието. От нея лъхаше на цигари, но откакто Лесли бе в чакалнята, не беше палила.

Лесли интуитивно хареса Шийла и вече се канеше да я покани на кафе следващия път, когато се видеха тук в болницата. Но преди да каже каквото и да било, Шийла се надигна.

— Извинявай, знаеш ли къде има тоалетна? — попита тя.

— В дъното на коридора, вдясно — отвърна Лесли.

Шийла излезе, като преди това хвърли броя на „Таим“ на масичката.

Лесли седеше и се взираше в телевизионния екран. Играта още продължаваше, но тя не я виждаше. Чувстваше как списанието привлича погледа й като магнит. След миг тя се приведе напред и го взе. Пръстите й трепереха, когато образът на Джордан й се усмихна от корицата. Изглеждаше поостарял и малко по-слаб. Сякаш грандиозният успех му бе отнел нещо.

Но предишният Джордан не беше изчезнал. Лесли видя нежността в очите му, чувството за хумор и онази младежка миловидност, спечелила сърцето й толкова отдавна.

Тя затвори очи и притисна списанието до гърдите си за един мъчителен миг. После си помисли за Рос, който се подлагаше на тези ужасни тестове нататък по коридора, и го пусна в скута си.

После се облегна назад и впери поглед в бръмчащия телевизор, като полагаше отчаяни усилия да се овладее. Напрегнатите гласове на лекари и сестри нататък по коридора й помогнаха да си припомни къде се намира. Нито за миг не й хрумна, че през последните шейсет секунди — времетраенето на нейната миниатюрна пантомима със списанието, тя бе наблюдавана.

Лесли не видя повече Шийла Фей. Няколко минути по-късно Рос излезе и тя го отведе вкъщи. По пътя му спомена, че в чакалнята се е запознала с едно симпатично момиче, чийто баща бил с инфаркт. Рос не можа да си спомни човек е фамилия Фей. От друга страна, толкова много пациенти влизаха и излизаха от помещението, където се правеха тестовете, че никак не беше трудно някой да бъде пропуснат.

През този ден Лесли повече не се сети за симпатичната Шийла Фей. Беше твърде заета с грижите си по Рос.

В резултат на което изобщо не й хрумна да се запита как така една млада жена, която редовно идва в болницата в продължение на две години, няма да знае къде е дамската тоалетна.

Лесли бе твърде затормозена, за да мисли за подобни неща.

Колкото до Джил Лазаръс, тя седеше зад волана на собствената си кола и наблюдаваше как комбито на Лесли бавно излиза от паркинга.

Последният въпрос в мислите на Джил тази сутрин получи своя отговор. Не само че получи потвърждение на онова, което подозираше, идвайки тук, но събра и страшно много впечатления от няколкото минути с Лесли Уилър, които бяха безценни за нея с оглед на онова, което възнамеряваше да направи.

Тя запали двигателя и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Знаеше, че ако го обърне към себе си, щеше да види онова, което видя в огледалото на банята онзи ден, когато Кал Уедърс й донесе истината за Джордан и Лесли. При тази мисъл потръпна. Знаеше, че ако види отново онова лице, ще трябва да се самоубие.

Нейният най-голям враг сега бе огледалото. Ако му позволеше да я види такава, каквато бе в действителност, с нея беше свършено.

Последната й надежда, единственият й шанс се криеше в едно преобразяване.