Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (1)

Пролог

1987

— Моля те, много те моля, не го прави! — Гласът на Кели Карлсън пресекна. Сълзите се стичаха по лицето й, докато тя поглеждаше отчаяно през рамо към мъжа, който я подтикваше да върви напред. Луната придаваше сребрист оттенък на мокрите бразди по бледите й бузи.

— Отстъпи до багажника на колата. — Пистолетът, насочен в гърба й, не трепваше. Очите на мъжа бяха студени и бездушни, тъмни като водите на езерото Молтри в Южна Каролина, ширнало се като черно огледало, отразило студения блясък на звездите над тях. Чисто новият, кремав „Кугар“ бе паркиран на четириметрова скала, надвиснала над езерото. Тук бе едно от любимите места за семейни снимки през лятото. Тази вечер не бе повече от четири градуса, а и минаваше два сутринта, затова наоколо не се мяркаше жива душа, ако не броим драмата, която се разиграваше около колата.

— Умолявам те! Искрено те моля! — Кели покорно пристъпваше напред, докато под ботушите й хрущяха окапали листа. Гласът й бе станал писклив, почти истеричен. Даниел Макуори можеше да й каже, че е напълно безсмислено да моли за пощада. Трябваше да го стори, нищо че заради лепенката върху устата не можеше да каже каквото и да е.

Все още замаян от побоя, оставил го целият окървавен, и от болката от поне шест счупени ребра, той едва я виждаше, както се бе облегнал на леко извитата врата от страната на шофьора, ръцете му стегнати с белезници зад гърба, във врата му — опрян пистолет. Мигаше често, за да попречи на кръвта, бликаща от рана на челото, да влиза в очите, и наблюдаваше как тя отстъпва. Наум й се извиняваше, че не е осъзнал по-рано надвисналата опасност, за да успее да спаси и двамата. Беше се проявил като глупак, като самоуверен герой, сигурен, че ще последва дявола чак в ада и ще успее да се върне и да донесе със себе си аромат на рози.

Дотук я бе докарал, а сега трябваше да си плати. Кели също, красивата, руса, двайсет и две годишна Кели, допуснала най-съществената грешка през живота си, като му довери смъртоносната тайна, която бе разкрила, и сега щяха да я убият.

Ужасът притъпи болката и ускори ритъма на сърцето му. Той бе на двайсет и пет. Предстоеше му цял един живот. Не искаше да умира.

Лоша работа ти се пише, както баба му често обичаше да казва. Лошо беше, ако не измислеше нещо, при това веднага.

Помръдна и ужасната пробождаща болка го проряза през гърдите като нажежен нож. Ноздрите му потръпваха от усилие да си поеме въздух през счупените кости, но глътките бяха плитки, недостатъчни заради счупените ребра и той с мъка се удържаше да не загуби съзнание. Ако си позволеше да се отпусне, и с двама им бе свършено.

Кого всъщност заблуждаваше? Те така или иначе нямаха никакъв шанс. Специалното му обучение бе напълно безсмислено, не виждаше как може да се измъкне.

Един от четиримата — познаваше ги до един, беше работил с тях, бяха се забавлявали заедно, бяха добри приятели, дори докато бе на правителствена служба — заобиколи колата и отвори багажника. Капакът се вдигна, блед и зловещ като призрак, над черната паст на гроба им с Кели. Знаеше го с непоколебима увереност.

Знаеше как действат, а методите им не бяха от приятните. Насилието бе толкова естествено за тях, колкото и дишането, а всеки, който ги заплашваше по някакъв начин, се оказваше мъртъв. С бой изтръгнаха от него информация, поне така си мислеха, и след като вече знаеха нужното, той не беше нищо по-различно от смрадлив боклук. Кели също, въпреки че бе съпруга на сина на шефа.

— Даниел, направи нещо. — Очите на Кели бяха широко отворени, изпълнени с неподправен ужас, докато поглеждаше към него. Слабите й рамене в черно кожено сако, което обикновено носеше с дънки, потръпваха. — Нищо ли не можеш да направиш? Те ще ни убият. Моля те, не им позволявай да ни убият. — Тя се разрида — ужасени сърцераздирателни хлипове, болезнени вопли — а след това се обърна към мъжа зад нея. — Не ни убивай. Толкова ме е страх. Господи, ще направя каквото поискате. Всичко…

— Не трябваше да го правиш. — Похитителят стисна едното й рамо, за да я спре, и я обърна към себе си. — Качвай се в багажника.

— Не! Моля те… — Задъхана, разплакана истерично, за изненада на всички, Кели се откъсна от него и хукна. Отдалечаваше се от „Кугара“, насочваше се към пътя и празната панделка черен асфалт на около четиристотин метра, където нямаше спасение, дори да успееше да се добере до пустия път. Високите й пронизителни писъци разкъсваха тишината. Даниел усети студена тръпка. Спомни си писъците на едно прасе, докато го увисваха в кланицата.

— Хванете я! — Всички, с изключение на мъжа зад него, се спуснаха след Кели.

Това бе последният му шанс да действа. С нечовешко усилие Даниел събра сили, стисна зъби, за да прогони слабостта и болката в ребрата, извъртя се и замахна с крак. Движението му бе бавно в сравнение с обичайната светкавична бързина, но поне завари похитителя неподготвен.

Мъжът се присви с ругатня.

Даниел отскочи и се втурна към примамливата тъмнина на дърветата на около триста метра наляво. Ако успееше да се добере до гората, щеше да има, макар и минимален шанс да оцелее. Докато тичаше напред, приведен като някоя старица, полусляп от раздиращата болка в ребрата, той осъзна, че усилието му е напразно, че няма начин да успее.

В далечината се чу изстрел и отслабващ писък. Беше Кели. Сърцето му прескочи и очите му се напълниха със сълзи. Не бе плакал от седемгодишен.

Когато куршумът го застигна, изпита нещо като облекчение. Сякаш го ритна кон, просна го напред по очи върху твърдата студена земя. Вместо да усети болка, попадението изличи старите болежки. Сетивата му се замъглиха и той предположи, че куршумът сигурно е прекъснал гръбначния стълб, че в гърдите му зее дупка, от която блика кръв, разливаща се навсякъде около него, все едно че вода изтичаше от маркуч. След броени секунди се отпусна в топла, пролъскваща тъмна локва.

Единственото хубаво бе, че болката я нямаше. Единственото, което усети, бе студ.

Лошото бе, че няма начин да успее. Нямаше да види нито баба си, нито майка си, нито брат си, нямаше да изпита и усети нито едно от нещата, които обичаше.

При тази мисъл в очите му се събраха нови сълзи.

Когато дойдоха при него — бяха двама — за да го вдигнат под мишниците и да го отнесат обратно при колата, той успя да извие поглед към обсипаното със звезди небе и по устните му трепна едва доловима усмивка. Натъпкаха го в багажника до Кели — горката мъртва Кели, очите й го пронизаха с леден блясък — и затвориха капака, за да остане завинаги, обгърнат от мрак, но той съхрани образа на далечните трепкащи звезди в ума си.

Все още си представяше красотата на небето, когато издъхна.