Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anvenging Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Копола. Ангелът на отмъщението

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2005

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-078-3

История

  1. — Добавяне

1

За бягство не можеше и да се мисли. Каретата трополеше с най-високата възможна скорост по неравния селски път, седящите в нея пътници непрекъснато се мятаха от едната страна към другата, гледките прелитаха покрай тях, без да ги виждат, защото се сливаха в безкрайна зеленина, но преследвачите се чуваха съвсем ясно. Виковете на войниците и гръмкият тропот на конските копита бяха по-силни от дрънченето на прозорчетата и скърцането на обкованите в желязо колела.

И четиримата пътници в каретата знаеха, че преследвачите ще ги настигнат съвсем скоро. Конете постепенно забавяха ход. Бяха толкова изтощени, че не можеха да поддържат още дълго високото темпо и да теглят тежкото превозно средство. Късното следобедно слънце влизаше през прозорчетата и хвърляше тъмни сенки върху уплашеното лице на стройно момче на около седемнадесет години и възрастна, повехнала жена, която притискаше до гърдите си малко момиченце. Отекна мускетен изстрел и детето скри глава в наметката на майка си. Край прозорчето се появи развяваща се конска грива. Ездачът засипа кочияша и помощника му с ругатни и с гръмък глас им заповяда да спрат.

Мадам Котрен прегърна малката Софи и размени бърз поглед със сина си Филип. Двамата едновременно се обърнаха с надежда към придружителката си, висока жена в черна копринена рокля, пред чието лице беше спуснат воал.

Макар че не можеха да видят изражението й, Изабел Варен остави у семейство Котрен впечатлението, че е напълно спокойна и овладяна.

— Всичко ще се оправи — проговори тя със забележим английски акцент. Гласът й беше хладен и бистър като планински поток. — Само ви моля да запазите спокойствие. Оставете аз да говоря!

Все така спокойно Изабел посегна към малкия маншон, оставен до нея на седалката. Само тя знаеше колко напрегната е ръката, която се сключи около седефената дръжка на пистолета, скрит в маншона. Обзе я добре познато чувство: наполовина страх, наполовина радост при мисълта, че й предстоеше да застане лице в лице с неприятеля. На всяка цена трябваше да победи.

Изгърмя още един изстрел и каретата спря рязко. Пътниците излетяха от седалките. Превозното средство и конете се забулиха в облак прах, но това не им попречи да видят, че ги обкръжиха войници в сини мундири, възседнали запотени коне и извадили саби. Бел чу как помощникът на кочияша нададе страхлив вик. Един от войниците изкрещя нещо и Фодьо му отговори със залп от звучни френски ругатни.

Младият Филип захвърли кафявата си наметка и посегна към сабята на колана си. Бел го спря с властно движение на ръката и предупредително поклати глава. В следващия миг вратичката на каретата се отвори с трясък.

Мускулести рамене на френски войник изпълниха рамката, острие на сабя се приближи към лицето на Бел и я принуди да се отпусне върху избелялата седалка.

— Не мърдайте! — изръмжа войникът.

Мадам Котрен се сви в ъгъла и захълца тихо, притискайки детето до гърдите си. Филип побледня. Надигна се и застана пред майка си и сестра си, за да ги защити с мършавото си тяло.

— Какво има, мосю? — попита Бел. Гласът й звучеше спокойно, макар че пулсът й биеше все по-силно. Откачи кожения ремък, с който беше закрепен пистолетът, и насочи маншона с невидимото оръжие към корема на войника.

— Сержант Емил Льофранк не понася да се противопоставят на заповедите му. Ето какво има, мадам! — Войникът се удари по гърдите с огромния си юмрук. — Когато фелдфебел от полка Елбьоф заповядва на една карета да спре, кочияшът е длъжен незабавно да изпълни заповедта!

— Кой ви дава право… — започна Филип, но Бел бързо го прекъсна.

— Ние не сме имали намерение да не се подчиним на заповедта, мосю! — Зад тънкия воал тя оглеждаше напрегнато ниския, набит мъж с яркочервени ревери и жълти еполети. На ръкава му блестяха сребърни сержантски ивици. Вероятно е отскоро в армията и много се гордее със себе си, или просто е прекалено усърден, размишляваше Бел. Зад него се виждаха още половин дузина мъже и тя разхлаби хватката около пистолета. Оръжието нямаше да помогне. Трябваше да измисли друг начин, за да се измъкнат от французите. Животът й и съдбата на семейство Котрен зависеха изцяло от правилното й поведение в този момент. Но все още не знаеше какво искаха войниците.

За да спечели малко време, тя се престори на изплашена.

— Ах, мосю, вие нямате никакви основания да спирате невинни жени и деца!

Филип застина от възмущение, но майка му, която се беше вкопчила в него заедно с малката му сестра, затисна устата му, за да попречи на наранената му мъжественост да се излее в необмислени думи.

Сержантът отпусна сабята си и извади от джоба си смачкан пергамент, за да го поднесе под носа на Бел с важна физиономия.

— Имам заповед да спирам и да претърсвам всички подозрителни превозни средства!

Бел се опита да разчете нещо от документа, но стигна само до датата, защото сержантът побърза да го прибере, Фруктидор, година XI, каза си тя, септември 1802 за останалия свят, освен за революционна Франция.

— Ние нямаме намерение да ви пречим да изпълнявате заповедите — отговори ласкателно тя. После бавно и с плавни движения отметна воала си. Сержантът замръзна на мястото си, очите му се разшириха и едва не изсвири одобрително през зъби. Естествено, Бел знаеше какво е видял: изкусително святкащи сини очи, високи, крехки скули, меки златни къдрици, безупречно гладка нежнорозова кожа, пълни, чувствени устни. Често беше разглеждала лицето си в огледалото, не от суетност, а студено и делово, съзнавайки, че съдбата й бе дала красотата като оръжие, което нерядко се оказваше по-ефективно от пистолета и сабята.

Сержантът беше толкова впечатлен, че прибра сабята си. Лицето му омекна и той помоли почти учтиво:

— Разрешете, мадам, но трябва да ви поискам документите.

— О, естествено — усмихна се прелъстително Бел. Мадам Котрен спря да диша, когато спътницата й извади от чантичката си разрешителното им. Ала сержантът не я забеляза — цялото му внимание беше съсредоточено върху Бел. Заповядвайки си да остане спокойна, тя му подаде документа.

Сержантът го разгърна нетърпеливо и започна да го разглежда. Филип затропа с пръсти по коляното си и Бел му хвърли окуражителен поглед. Все пак паспортът им беше най-добрата фалшификация, която можеше да се получи срещу английски лири.

Ала когато сержантът повика един от хората си и двамата заговориха тихо и оживено, Бел също се уплаши.

— Божичко — зашепна мадам Котрен, — те знаят, знаят! Сигурно са открили…

— Шшт! — изсъска Бел и се напрегна да чуе разговора между войниците.

— Мадам Гордън, мосю — каза в този момент единият войник. — Пътува с дъщеря си и двама слуги.

— А, да, естествено. — Сержантът се покашля и промърмори, че слънцето го било заслепило.

Бел едва не се изсмя.

— Всичко е наред — обясни шепнешком тя, за да успокои Филип и майка му. — Работата е там, че сержантът не знае да чете.

Преди да съберат сили за нов сблъсък, французинът отново застана на вратата.

— Вие ли сте мадам Гордън? — попита той и огледа изпитателно Бел. Особено корсажа й.

— Аз съм, мосю — излъга спокойно Бел.

— Защо една английска лейди пътува сама? — В тона му имаше неодобрение.

— Вижте, мосю, наскоро овдовях и когато вашият велик генерал Наполеон обяви мир между нашите две страни, реших да дойда във Франция, както правят много от моите сънародници. Надявах се безгрижният живот в Париж да ми помогне да забравя загубата на съпруга си.

— Но вие пътувате в противоположна посока, мадам!

— Вярно е. — Бел придаде на погледа си необходимата смесица от плахост и възхищение, и го плъзна по масивните форми на сержанта. — Мисля, че вече преодолях загубата…

Сержантът се изчерви. Върна й паспорта, опита се да приглади непокорната си, отдавна немита коса и отново нахлупи шапката. Бел бе успяла да го обърка и сега реши да се наслади на успеха си. Сложи ръка върху неговата, погледна го в лицето и пошепна ласкателно:

— Вижте, капитане…

— Сержант, мадам. Сержант Льофранк от Елбьофската милиция.

— Добри ми сержант Льофранк, ако ми кажете какво всъщност търсите, може би ще мога да ви помогна.

Ръката му потрепери.

— Аз… търся дезертьори, мадам. Дезертьори от армията.

Дезертьори? Значи не търсеше роялистката шпионка Изабел Варен, която пътуваше под името мисис Гордън? Нито пък семейството на Шевалие Котрен, агента, заловен наскоро да претърсва личните помещения на Наполеон?

Филип въздъхна шумно и ако сержант Льофранк беше погледнал мадам Котрен, щеше да забележи на повехналото й лице видимо облекчение. Но той виждаше само Бел, която се контролираше напълно.

— Велики боже! — пошепна тя. — Дезертьори! Колко недостойно!

— Права сте, мадам. Но ще се учудите, като ви кажа, че хората от провинцията почти винаги са готови да скрият тези негодници. Затова претърсваме всяка карета, за да сме сигурни, че никой няма да избяга.

— Никога не бих направила подобно нещо! — отговори с дълбока убеденост Бел. Сержантът следеше с жаден поглед движенията на гърдите й. — Презирам страхливците, които се крият от смели мъже като вас и ви изоставят пред лицето на опасността.

Сержант Льофранк запристъпва смутено от крак на крак.

— Е, очевидно съм направил грешка. Моля да приемете извиненията ми. Макар че… — той изкриви лице — накарахте ме да ви подозирам, като не спряхте.

— О, мосю, забравете подозренията! Разбирате ли, чувала съм толкова страшни истории за вашите дезертьори, за бандите, които кръстосвали страната, че като видях сините мундири, се уплаших до смърт. Все пак аз съм само една слаба жена и… Не знаех кой ни преследва…

Бел сведе поглед. Много важно беше сержантът да й повярва.

— Естествено, мадам Гордън — отговори без колебание той, — подобни пътувания са много опасни за дама без придружител.

За щастие Льофранк не забеляза как Филип се изчерви от гняв и му метна унищожителен поглед.

— Може би — продължи французинът, като навлажни устни с език, — аз и хората ми трябва да ви придружим до мястото, където отивате, защото проклетите дезертьори са навсякъде.

Естествено Бел не беше съгласна с него, но не можеше да му го каже. Докато революцията бушуваше във Франция, тя пътуваше почти всяка седмица между Париж и крайбрежието, но никога досега не й бяха предлагали почетна гвардия от революционната армия. Ала когато забеляза побелялото от ужас лице на мадам Котрен, тя бързо потисна дяволския импулс да се подиграе още веднъж със сержант Льофранк.

Отклони учтиво предложението и го увери, че не възнамерява да отиде много далеч. Той настоя, но тя го накара да замълчи с добре прицелен укор:

— Не бих желала да ви създам излишни трудности, мосю, като ви накарам да се отдалечите от гарнизона си.

Сержантът млъкна, стисна здраво устни и сведе поглед. Бел се поздрави за доброто хрумване: очевидно сержант Льофранк се намираше извън обсега си на действие, макар че Елбьоф не беше далеч. Той промърмори няколко думи за сбогом, целуна пламенно ръката й и затвори вратичката на каретата. Възседна коня си и даде знак на кочияша да продължи.

Бел чу как Фодьо изруга за пореден път и изплющя с камшика си. Когато каретата потегли, пътниците мълчаха, докато сержант Льофранк и войниците му изчезнаха от полезрението им.

— Безсрамник — промърмори Филип и извърна глава.

— Войникът прави само онова, което са му заповядали — отговори спокойно Бел.

Мадам Котрен целуна момиченцето си и се прекръсти.

— Слава богу, отървахме се!

— Не благодари на Бога, мамо, а на мадмоазел Изабел — възрази Филип и в очите му светна възхищение. — Никога не бях срещал жена като вас, мадмоазел. Каква смелост, какво хладнокръвие!

— Аз също правя, каквото ми е наредено — отговори просто Бел. Естествено, това не беше съвсем вярно. Плащаха й да шпионира френската армия, да разузнава военните приготовления във Франция, но не и да спаси семейство Котрен. Вероятно щеше да си навлече укорите на Виктор Маршан, защото се бе отклонила от изпълнението на задачата си. И какво от това, каза си тя с вдигане на раменете. И това писмо щеше да отиде в огъня като всички други преди него.

— Опасността отмина — изрече високо тя, за да предотврати по-нататъшните хвалебствия на Филип. — За щастие сержантът не търсеше нас.

— Наистина имахме късмет! — Лицето на Филип потъмня. — Само дето аз седях бездейно в ъгъла, вместо да…

— Вие се държахте точно както трябва. Спокойно и разумно! Вие сте умен младеж!

Горчивата линия около устата на момчето показа, че Бел не го беше убедила напълно. Искаше да остави нещата дотук, но в този момент се намеси мадам Котрен, за да укори сина си.

— Разбери, Филип, в момента нямаме нужда от героични дела. Достатъчно ужасно е, че загубихме бедния ти баща в тази бъркотия. Няма да пожертвам на революцията и сина си!

Филип се изчерви възмутено.

— Според указа на вашия консул Бонапарт революцията свърши — отбеляза сухо Бел.

— Революцията никога няма да свърши. — Филип стисна ръце в юмруци. — Не и докато не възстановим монархията. Трябва да отмъстим за убийството на добрия крал Луи и да сложим на трона брат му, трябва…

— Млъкни, Филип! — извика майката. — Говориш като баща си. Няма да го понеса! Аз искам само мир и сигурност за децата си. Не ме интересува кой управлява Франция.

Колко френски майки изпращаха тази пламенна молитва към небето през безкрайните години, откакто парижани щурмуваха Бастилията и жестокото откритие на доктор Гилотен работеше непрестанно на площад дьо Грев, откакто се проливаше толкова много кръв, че дори конете пред колите с осъдените трепереха от страх.

По бузите на мадам Котрен отново потекоха сълзи. Бел се наведе към нея и улови ръката й.

— Обещавам ви, мадам, че скоро вие и децата ви ще бъдете на сигурно място. Брегът е съвсем близо. Щом падне нощта, вече ще сме на път към Англия, където ви очаква нов живот.

Мадам Котрен се вцепени. Усетила враждебността й, Бел бързо пусна ръката й. В гърлото й се надигна горчивина. Естествено, мадам й беше благодарна за помощта, но все пак мадмоазел Варен беше шпионка, а това не беше професия за почтена жена…

Възрастната дама изплака тихо и се опита да се овладее.

— Съжалявам. Обикновено не съм такава, но се чувствам безкрайно уморена.

— Естествено — кимна спокойно Бел. — Опитайте се да си починете. Скоро ще стигнем следващата пощенска станция.

Мадам кимна, отпусна се на седалката и прегърна дъщеря си. Малката Софи е странно дете, каза си неволно Бел. Толкова тихичка, че понякога забравяха за съществуването й. Даже плачът й беше тих, сякаш от най-ранно детство се беше научила да не привлича внимание върху себе си. Уморените й очи изглеждаха прекалено големи за тясното личице.

Погледът на Бел се насочи и към другите членове на семейството. Мадам Котрен, чиято тъмна коса беше посивяла преждевременно, и Филип, който се мъчеше да държи тесните си рамене изправени, но не можеше да скрие, че е уплашен и се чувства загубен също като майка си и сестра си.

Проклет да е Лоран Котрен, каза си ядно Бел. Макар че двамата работеха за една и съща мрежа от роялистки агенти, Котрен беше аматьор, безнадежден, безполезен шпионин. Арестуваха го по подозрение, че е претърсил личните помещения на Наполеон, и набързо го осъдиха, защото беше записвал бележките си със стария код „Юлий Цезар“, достъпен за дешифриране от всяко дете. А като връх на глупостта си, кавалерът предприе жалък опит да избяга и бе застрелян. Бел не можеше да му прости, че е замесил в дейността си невинното си семейство, без да вземе никакви предпазни мерки в случай, че го разкрият.

— Слънцето ли ви заслепява, мадмоазел?

Гласът на Филип я изтръгна от мрачните мисли.

— Какво казахте? — попита изненадано тя.

— Погледнахте ме толкова мрачно, та реших, че слънцето ви е заслепило. Ако желаете, ще спусна завеските.

— Не бива. Минувачите веднага ще помислят, че имаме да крием нещо.

— Как не се сетих! — Младежът се усмихна разкаяно. — Колко сте умна, мадмоазел! Мислите за всяка дреболия.

„Това е една от причините, поради която съм още жива“ — отговори му наум Бел. Усмихна се на Филип и се отпусна назад. Макар че каретата се друсаше ужасно, мадам Котрен и дъщеря й бяха заспали от изтощение.

Пътуването им бе започнало преди три дни, когато Бел ги натовари на каретата в гората на Руврей край Париж. Досега всичко вървеше сравнително гладко, а не както се беше опасявала тя, с многобройни препятствия. Единствената опасност беше срещата им с добрия сержант Льофранк. Но страхът от подобна случка беше достатъчно изнервящ, а когато малко след Руан се счупи оста на каретата, Бел едва не избухна. Скоро, много скоро ще завърша успешно мисията си, повтаряше си успокоително тя.

Тъй като не можеше да се отпусне, тя се взираше през прозореца. Пътуваха през Нормандия: безкрайни равнини, зелени поляни, тук и там по няколко крави, сиви стени на селска къща, ябълкова горичка с огъващи се под тежък плод дървета. Макар и не зашеметяващо красива, местността въздействаше успокояващо, изглеждаше нормална и мирна. Слънцето тъкмо залязваше зад ожънатите ниви. Когато огнената топка заля небето с червено-златно сияние, в душата на Бел се възцари така жадуваният покой.

Много искаше да задържи това усещане, но неприятен шум скоро я върна в действителността. Филип се въртеше и кожената седалка скърцаше. Бел колебливо отвърна поглед от прозорчето и забеляза, че младият мъж я наблюдава втренчено — очевидно от доста време.

Последните слънчеви лъчи падаха върху лицето, по което още не беше покарала брада, и ясните очи искряха. В погледа му пламтеше възхищение. Бел беше виждала този израз и друг път, но досега се надяваше, че само си е въобразявала.

Очевидно момъкът се почувства заловен на местопрестъплението, защото бързо отвърна поглед. Покашля се и заговори:

— Тъкмо си мислех, мадмоазел…

— Да? — Гласът й не прозвуча много окуражително.

— Ами… — Филип преглътна. — Питах се как една млада дама може да се занимава с нещо толкова опасно. Всъщност ви завиждам. Сигурно животът ви е много вълнуващ.

— Понякога е прекалено вълнуващ — отговори почти сърдито Бел. На всяка цена трябваше да избегне въпроси за миналото си.

— Приятелят ви Баптист от Париж каза, че сте най-добрата роялистка агентка във Франция. Каза, че по време на терора сте спасили много аристократи от гилотината и сте им помогнали да избягат. Освен това каза, че полицията ви търси.

Бел не отговори, но усети как цялата се скова. За малко не бе загубила живота си в Париж. Когато затваряше очи, винаги си представяше ужасните дни на затворничество в Консиержерията, стените на страшния затвор, които я затваряха като в гроб. Оттогава тя избягваше Париж, но не защото се боеше да не я заловят, а защото я беше страх от спомените й — някои горчиво-сладки, но повечето кошмарни. За нея градът на светлината беше станал град на мрака.

— Освен това Баптист ми разказа, че сте помогнали да внесат в страната оръжие за въстанието на католиците от Вандея — продължи Филип. — Тогава ви нарекли „Ангелът на отмъщението“.

— Баптист говори твърде много. — Бел тайно прокле стария си приятел. Как мразеше това ужасно прозвище! Присъедини се към роялистите не защото много искаше да види на трона дебелия брат на починалия крал Луи XVI, не, тя работеше за тях само защото й плащаха добре и защото презираше насилническите методи на френските революционери. Тя не беше отмъстителка, а още по-малко беше ангел. Само безгрижният Баптист си позволяваше да я нарича така, позовавайки се на старото им приятелство.

— Отдавна ли сте роялистка агентка? — попита Филип.

— Много отдавна — отговори Бел, надявайки се да му даде да разбере, че е почти десет години по-възрастна от него.

За съжаление намекът й не улучи целта, защото Филип се наведе напред с плаха усмивка.

— Толкова се радвам, че ще отидем заедно в Англия. — Той преглътна още веднъж и попита с треперещ глас: — Мога ли… мога ли да се надявам, мадмоазел, че ще ни посетите някой път в Портсмут?

— Ами… — Бел не посмя да му каже, че майка му няма да се зарадва на посещението й. Мадам Котрен беше добродетелна жена и нямаше да търпи в къщата си авантюристка.

— Ще видим — отговори тя, но веднага забеляза, че дори този уклончив отговор беше грешка. Лицето на Филип светна и тя видя, че беше готов да грабне ръката й и да я целуне.

Детска любов, каза си Бел и простена вътрешно. Много добре познаваше признаците на влюбването, беше ги виждала у десетки мъже, по-възрастни и по-мъдри, и нямаше как да не ги различи сега у Филип. Въпреки това не преставаше да се чуди защо мъжете се влюбваха толкова бързо в нея. Погледът й отново се насочи към отражението й в огледалото.

Всички й казваха, че е приказно красива. Само тя ли виждаше коравите линии около устата и израза на досада в очите си?

Очевидно Филип също не ги беше забелязал, защото, когато се обърна към него, в очите му светеше още по-силно възхищение. Бел потрепери. Нямаше нужда от детското му обожание. Такива чувства носеха само усложнения. Тя харесваше момчето: Филип олицетворяваше всички приятни качества на френската аристокрация: добро възпитание, чувство за чест, почит към жените. Но тя нямаше намерение да стане първата жена, която ще разбие сърцето му.

— Мадмоазел — заговори отново той, — искам да ви попитам дали някога сте…

— Какво да съм? — окуражи го Бел, макар да предполагаше какво ще последва.

— Обичали ли сте някога?

— О, да, много пъти — отговори тя и се засмя, но веднага съжали. Момчето очевидно се засегна. Следващото изречение, казано съвсем тихо, я учуди. — Не, всъщност съм обичала само веднъж. — Гласът й стана опасно тих. — И това ми беше достатъчно.

За да избегне още въпроси и пламенни погледи, тя реши да се престори, че заспива. Прозя се, промърмори някакво извинение и потърси удобно място за главата си. Когато затвори очи, чу как Филип въздъхна дълбоко.

Бел си заповяда да се отпусне и се престори, че задрямва, макар да беше твърде напрегната, за да заспи наистина. Последният въпрос на Филип я бе развълнувал. „Обичали ли сте някога, мадмоазел?“

Само веднъж.

Отговорът я върна във времето, когато беше на възрастта на Филип, но вече имаше много по-богат житейски опит от момчето. Въпреки това в слънчевите пролетни дни се чувстваше невинна и изпълнена с надежди като всички други момичета на нейната възраст.

Пътят през Мервал беше обсипан с майски цветя. Всички селяни бяха излезли от къщите си, за да видят английската невеста на господаря си. Беше много топло. Бел усещаше слънчевите лъчи да проникват през белия креп на сватбената й рокля и да милват кожата й. Дантеленото було скриваше лицето й от любопитните погледи.

В църквата „Сен Совьор“ беше хладно. И днес, когато затваряше очи, Бел често си спомняше дебелите греди на покрива, високите прозорци на кулата с многоцветни стъкла и пъстрите им отражения върху олтара.

Пред новобрачните, облечен в официалните си одежди, застана младият свещеник Жером. Младежкото му лице сияеше от вълнение, защото това беше първото брачно тайнство, което извършваше. Когато произнасяше брачните клетви, гласът му трепереше.

„Готова ли сте, Изабел Гордън, да се омъжите за Жан-Клод дьо Варен, да го почитате, да му се подчинявате и да му бъдете вярна, докато смъртта ви раздели?“

Изабел помнеше как се обърна към младия мъж, който стоеше до нея. Сериозното лице на Жан-Клод изникна пред вътрешния й взор с болезнена яснота. Видя отново къдравата светлокестенява коса и сивите, замечтани очи.

Тогава се закле да го обича и да му бъде вярна до смъртта. Той също даде клетва и се наведе към нея, за да я целуне…

Бел си заповяда да отвори очи. Сега не беше време да потъва в спомени. През 1789 година във Франция нямаше нищо постоянно. Революцията разруши всички свещени неща, между тях и брачните им клетви. Храмът „Сен Совьор“ вече не съществуваше. Прекръстиха го в храм на просвещението, многоцветните стъкла бяха натрошени, златните свещници — откраднати, а олтарът беше опетнен с кръвта на отец Жером.

Когато за последен път видя Жан-Клод… Бел притисна очите си с пръсти.

— Мадмоазел?

В първия момент изобщо не усети нежното докосване по китката си.

— Мисля, че стигнахме пощенската станция. — Натискът върху ръката й се засили.

— Какво има? — Изабел отпусна ръка и забеляза, че Филип дьо Котрен я наблюдаваше загрижено. — А, да, пощенската станция.

Когато погледна през прозореца, тя видя, че слънцето вече е залязло. Небето потъваше в нежнолилав здрач. Тук и там вече святкаха фенери. Наближаваха Лилфльор, село с десетина къщи и църковна кула на площада.

— Когато отворихте очи, изглеждахте толкова загрижена, мадмоазел — рече нежно Филип. — Нещо лошо ли сънувахте?

— Не, аз вече не сънувам.

Изабел се овладя бързо и когато се обърна към Филип, споменът за Жан-Клод беше прогонен в най-далечното ъгълче на съзнанието й. Тя се хвана за облегалката, защото каретата се друсаше по калдъръма към Лилфльор. Мадам Котрен и дъщеря й се събудиха и момиченцето захленчи.

— Не се страхувай — рече успокоително Бел. — Ще спрем само да сменим конете и веднага продължаваме.

Софи се сгуши в скута на майка си. Каретата спря в края на селото пред дълга редица обори. Бел чу как помощникът на кочияша скочи от капрата. Ругаейки под носа си, старият Фодьо слезе след него, поздрави притичалите да ги посрещнат ратаи и поиска коне.

След малко сивокосата му глава се провря през прозорчето на каретата.

— Смяната на конете ще трае около половин час — съобщи угрижено той.

— Защо толкова дълго? — пошепна страхливо мадам Котрен.

— Вината не е моя. — Фодьо хвърли строг поглед към Бел. — Какво друго можем да очакваме, като не сме изпратили човек да поръча проклетите коне?

Двамата се бяха скарали по този въпрос още в началото на пътуването. Бел му бе заявила, че ако пращат човек да поръчва коне, ще привлекат повече внимание, отколкото е нужно.

— Половин час не е много — отговори примирително тя. — Защо не се опитате да пришпорите малко ратаите в обора?

— По дяволите! — изруга Фодьо, но последва предложението й.

Бел потисна усмивката си. Фодьо беше груб като продавачите на Пти Пон, но тя беше работила достатъчно дълго с него, за да знае, че е надежден и съумява да запази спокойствие и в най-трудните ситуации.

Тук, в края на забутаното селце, не можеха да се очакват извънредни ситуации. Само чакането беше досадно. Филип се местеше неспокойно на седалката, а Софи задърпа майка си за ръкава.

— Гладна съм, мамо.

— Тихо, Софи — скара й се мадам Котрен.

Детето млъкна веднага, но крехките му раменца затрепериха. Софи говореше рядко и Изабел не помнеше да я е чула да моли за нещо. През последните дни малката беше понесла толкова много неща. На нейно място много възрастни нямаше да издържат. Не можеха да я обвиняват, че се оплаква от глад. Тази сутрин бяха привършили оскъдния запас от храна. Когато им купуваше провизии, Баптист не очакваше, че пътуването ще трае толкова дълго. Дребният французин почти не беше излизал от любимия си Париж, стигаше най-много до голямата гора на Руврей, затова нямаше представа за състоянието на пътищата в страната. През последните години французите се занимаваха единствено със свободата, равенството и братството и нямаха време да се погрижат за нещо толкова банално като пътната мрежа.

Бел провря глава през прозорчето и се наслади на свежия вечерен полъх по бузите си. Фодьо тъкмо палеше фенерите на каретата. Ако го помолеше да им намери нещо за ядене, сигурно щеше да й издърпа ушите. Тя хвърли поглед към изтощеното личице на Софи. Нямаше да рискува кой знае колко, ако лично отидеше в гостилницата да купи нещо за хапване.

Бел взе маншона си и се надигна. Когато каза къде отива, Филип веднага скочи.

— Ще ви придружа, мадмоазел.

— Много благодаря, Филип, но не е нужно.

— Не мога да позволя да влезете сама във вулгарно място като селска гостилница — отговори категорично момчето.

Бел потисна въздишката си. Ако Филип знаеше какви „вулгарни“ места беше посещавала, и то сама!

— Моля ви, Филип, предпочитам да се погрижите за майка си и сестра си. Те имат нужда от вашата закрила много повече от мен.

— Така е, Филип. — Мадам Котрен задържа сина си. — Слушай какво ти казва мадмоазел Варен!

— Но…

Филип продължи да протестира, когато Бел скочи гъвкаво на земята и бързо затвори вратичката на каретата. Надяваше се, че мадам Котрен ще успее да усмири непокорния си син.

Бел спусна булото върху лицето си, защото оборските ратаи веднага я зяпнаха любопитно. Скри ръцете си в маншона и стисна дръжката на пистолета. Вечерта беше хладна, на небето светеха първите звезди, луната беше достатъчно ярка, за да й покаже пътя през площада.

Гостилницата беше в непосредствена близост до оборите. На табелата пишеше „Soleil dor“ („При златното слънце“). Бел огледа изпитателно мазилката на втория етаж и се усъмни, че гостилницата заслужаваше това хубаво име.

Гредите бяха изгнили, капаците на прозорците скоро щяха да паднат, светлинките зад мръсните стъкла не изглеждаха особено гостоприемни. Но Бел беше посещавала и по-мрачни кръчми и не се обезкуражи. Блъсна тежката дъбова врата и влезе.

Вътре беше задушно, каменната камина теглеше лошо и миришеше на дим. Единственият клиент беше беззъб старец, прегърбен над масата, с голямо канче в ръка. Посетителят разговаряше оживено с дебела жена, препасала мръсна престилка. Тромаво момче разчистваше остатъците от ядене на грубо скована маса. В този миг се чу гръмогласен мъжки смях и Бел замръзна на мястото си. Шумът идваше от горния етаж. Погледът й се стрелна към стълбата, но вратите на стаите бяха в тъмното.

— Какво ще обичате, мадам?

Три двойки очи я погледнаха въпросително, без враждебност, по-скоро с досада.

— Бих искала нещо за ядене за себе си и за спътниците си — отговори учтиво тя.

Жената се надигна с мъка и столът й изскърца застрашително. Изтри мазолестите си ръце в престилката и застана пред Бел.

— Имам само малко хляб и сирене.

— Достатъчно е — отговори спокойно Бел. — Ще се радвам, ако намерите и малко ябълково вино.

Жената кимна и изчезна зад една врата. Мъжете на горния етаж отново избухнаха в смях, чу се звън на чаши.

Мъжът на масата отново вдигна канчето си. Момчето потрепери, но продължи да разчиства. Когато гостилничарката се върна с малка кошничка, смеховете станаха още по-шумни.

— Гостите ви очевидно се забавляват — отбеляза Бел.

— Хм… — промърмори жената, хвърли бърз поглед към стълбата и подаде кошничката на Бел. Вътре имаше самун пресен хляб, голяма порция камамбер и кафява бутилка.

Бел остави маншона си върху кошничката и сложи няколко монети в шепата на жената. В този момент на горния етаж се отвори врата.

На стълбата се появи момиче. То прихвана полата на грубата си памучна рокля, изплака и побягна. След него се появи войник с разкопчан син мундир, който разкриваше косматите му гърди.

Макар да беше пиян, войникът бързо настигна момичето и го прегърна.

— Защо си се разбързала, малката? Скучно ли ти е с нас?

Той нави косата на момичето на китката си и го повлече обратно към стаята. Бел усети как я обзема студен гняв. Озърна се за другите. Момчето бе изчезнало в кухнята, старецът се преструваше, че не забелязва нищо, жената мърмореше под нос.

— Казвах й аз на Рея да не се закача с такива…

Бел беше готова да се качи на втория етаж, но съобрази, че е по-добре да не се замесва. Задачата й беше да отведе семейство Котрен в Англия и толкоз.

В този момент чу ругатните на пияния войник и разбра, че момичето беше успяло да му избяга. Рея се втурна като обезумяла надолу по стълбата, войникът я последва с ругатни.

— О, Изабел, кога най-сетне ще се научиш да не се месиш в чужди работи? — въздъхна полугласно младата жена. Очевидно няма да е тази вечер, помисли си тя, когато застана в края на стълбата. В момента, когато войникът мина покрай нея, тя подложи крак и го спъна.

Едрият мъж се просна по лице на пода, преобърна близката маса и един свещник описа дъга във въздуха, преди да падне в камината. Слугинята избяга през задната врата. Старецът и гостилничарката замръзнаха на местата си.

— Колко несръчно от моя страна — проговори спокойно Бел и кимна на пияния войник. — Моля за извинение, мосю.

Тя се запъти бързо към вратата, но войникът очевидно не беше толкова пиян, колкото изглеждаше. Ръката й беше вече върху дръжката, когато той скочи на крака и се хвърли след нея.

Тежестта му я притисна към вратата. Кошницата и маншонът паднаха от ръцете й. Полите й попречиха да го изрита между краката.

Когато грубото, небръснато лице на войника се приближи към нейното, Бел изтръпна. От устата му миришеше на кисело вино.

— Май имате нужда от малък урок, мадам, за да не проявявате такава несръчност занапред…

— Аз…

Тя не можа да продължи, защото той протегна ръка и дръпна воала й. Крехката коприна се скъса и шапката й за малко да падне на земята.

Мъжът я огледа жадно и гневът му се изпари. В кървясалите очи светна желание. Бел направи напразен опит да се освободи.

— Спокойно, красавице, не бързай. Старият Жак няма да ти стори нищо лошо. Какво ще кажеш да се качим за малко горе и да пийнем по чашка вино?

— Може би друг път — отвърна хладно Бел. — Сега бързам.

Войникът се изсмя гръмогласно. Притисна хълбоците си към нейните и Бел с мъка потисна желанието да му издере лицето. Съзнаваше, че няма никакъв шанс да се справи с този огромен тип. Огледа се безпомощно. Възрастният мъж се взираше в чашата си, гостилничарката кършеше ръце под престилката. Явно нямаше да помогне на Бел, както не беше помогнала и на момичето преди. В годините на революцията хората се бяха научили да се спасяват, като гледаха в противоположната посока.

Бел се освободи от ръцете на войника и потърси маншона си. Откри го върху кошницата на пода до вратата. Войникът отново я сграбчи, за да я повлече към стълбата. От първия етаж се чуха гласовете на пияните му другари, които тъкмо бяха подхванали неприлична песничка. Ако успееше да я отведе горе, беше загубена — това беше повече от ясно.

Войникът тъкмо щеше да я метне на рамо, когато Бел намери път към спасението. Прегърна едрия мъж, наведе главата му към себе си и притисна устни в неговите с такава сила, че едва не се задуши. Устата му вонеше така гадно, че й стана зле, но не спря да го целува, докато не му отне дъха.

Мъжът се отдръпна назад и я погледна смаяно. От долната му устна капеше кръв.

— По дяволите! — изгрухтя той. — Ама ти си била много дива, малката ми!

— Аз съм вдовица. Отдавна не съм била с мъж. Всички силни млади мъже са в армията!

Той разхлаби хватката си и сложи ръка на рамото й.

— Хайде, ела с мен горе. Ще ти покажа няколко хубави, силни момчета, които наскоро излязоха от армията.

Дезертьори, каза си с отвращение Бел. Това обясняваше поведението на гостилничарката. Проклет да е Льофранк! Къде беше този самохвалко, когато наистина имаше нужда от него?

Не й оставаше нищо друго, освен да се справи сама с този пияница. Докато войникът я буташе към дървената стълба, Бел трескаво размишляваше.

— Какво ти става? — попита подигравателно тя. — Май нямаш много вяра в себе си? Не си ли достатъчно мъж, за да останеш насаме с мен?

Дезертьорът се изчерви като рак.

— Ей сега ще ти покажа!

Бел се провря гъвкаво под ръката му.

— Не тук — отговори тя с изкусителна усмивка. Щеше да се оправи много по-лесно с този дървеняк, ако излезеха навън. Тук по всяко време можеха да се появят приятелчетата му.

За да избяга от търсещите му ръце, тя направи умел скок към вратата и грабна маншона си. Войникът изръмжа разярено и отново я хвана за рамото.

— Хайде да излезем навън — предложи тя. — Видях плевня с меко сено.

— Да вървим. — Влачейки я със себе си, той изрита с крак вратата и излезе навън. Дъхът му пареше бузата й. За миг Бел се запита дали да извика за помощ, но се отказа. Нали не искаше да привлича внимание върху себе си и семейство Котрен!

Макар че й се гадеше, тя се престори на възхитена, когато войникът покри шията й с влажни целувки. Докато бързаше към плевнята, той опипваше жадно гърдите й.

Бел забави крачка. Потърси пистолета в маншона си, но се отказа и от това решение. Щеше да вдигне много шум, освен това не искаше да пролива кръв, ако не се налагаше. Пък и лунната светлина й показа много по-добро оръжие.

До входа на плевнята бяха натрупани дърва, най-отгоре се виждаше тънка, дълга цепеница — много подходяща за главата на този идиот.

Трябваше да действа бързо, защото възбуденият дезертьор се готвеше да я събори в зеленчуковата леха. Нетърпеливите му пръсти търсеха връзките на полата й.

Бел преодоля гаденето си и сложи ръка върху косматите му гърди.

— Божичко, знаеш ли, че съм загубила кесията си!

— Голяма работа! Ще я потърсиш по-късно.

— Но в нея имаше двайсет луидора!

Мъжът веднага престана да бърка под полата й.

— Двайсет луидора? — повтори алчно той и навлажни устни. — Двайсет златни монети?

— Да! Моля те, помогни ми да я намерим…

— Веднага махнете мръсните си ръце от дамата! — Високият момчешки глас отекна като пистолетен изстрел.

Бел и дезертьорът се обърнаха стреснато и се взряха в стройната фигура, внезапно изникнала зад тях. Филип изглеждаше смешно млад. Лицето му беше разкривено от гняв, сабята в ръката му трепереше.

— Не я пипайте, мръсно куче! — Момъкът се приближи. — Защитавайте се, ако сте поне половин мъж!

Бел с мъка потисна стона си и дръпна войника към себе си, за да го задържи далече от Филип.

— Не му обръщай внимание, той е само едно глупаво момче.

Но дезертьорът се изсмя злобно и я отблъсна. Устата му се изкриви във вълча усмивка. Извади сабята си и застана пред Филип.

— Ела тук, джудже! Ще те разсека на две части!

Филип потрепери, но не мръдна от мястото си.

— Не! — извика Бел.

Опита се да се хвърли между двамата мъже, но войникът я блъсна с все сила. Тя загуби равновесие и падна на земята. Още преди да се е обърнала по гръб, чу как остриетата се кръстосаха със звън.

Когато се надигна, тя видя как дезертьорът без усилие отблъсна атаката на Филип. На каквото и да беше научил сина си Шевалие дьо Котрен, явно не го беше научил да се бие. Макар и много пиян, дезертьорът беше десетократно по-добър от момчето. Въпреки че се защитаваше отчаяно, Филип скоро получи рана на бузата.

„Очевидно няма да се справя без пистолета“, каза си отчаяно Бел. Скочи на крака, извади оръжието от маншона и го насочи срещу войника.

— Престанете! — извика отсечено тя. — Оставете оръжията!

Ала войникът вече беше избил сабята от треперещата ръка на Филип. Бел се прицели в сърцето му.

— Престани или ще стрелям!

Очевидно мъжът не я чу. Като звяр, който губи разсъдъка си при вида на кръвта, той се хвърли с високо вдигната сабя към Филип, който безпомощно скри лицето си в ръце.

Бел стреля. Изстрелът отекна оглушително в тихата нощ. Войникът се олюля и бавно отпусна ръката, в която стискаше сабята. Взря се смаяно в кръвта, която струеше от гърдите му, и рухна в краката на Филип.

Бел се втурна към момчето и го дръпна за ръкава.

— Да се връщаме в каретата! Бързо!

Ала Филип не се помръдна. Лицето му беше мъртвешки бледо. Посочи падналия войник, после димящия пистолет в ръката на Бел и потрепери.

На първия етаж се отвори прозорец и един войник провря главата си навън.

— Какво става? Ти ли си, Жак?

— Бързо, в каретата! — Бел отново дръпна Филип, който се олюля. Най-сетне се отърси от вцепенението и двамата хукнаха, препъвайки се, към оборите. Пътят им се стори безкраен. Сърцето на Бел биеше болезнено, дробовете й пареха. Когато най-сетне видя каретата, тя извика зарадвано. Конете вече бяха впрегнати и Фодьо ходеше нетърпеливо напред-назад.

— Къде, по дяволите… — започна да ругае той, но Бел не го остави да довърши.

— Веднага тръгвайте! — заповяда задъхано тя.

Макар че я погледна унищожително, старият кочияш побърза да изпълни заповедта. Бел блъсна Филип в каретата, качи се след него и затръшна вратичката. В следващия миг каретата потегли. Бел посегна към чантичката, която беше скрила в ъгъла на седалката.

— Какво… какво… — изплака стреснато мадам Котрен.

— Тихо! — Бел извади от чантичката барут и с мъка зареди оръжието си в тъмната, друсаща се карета.

Когато пистолетът й беше готов за стрелба, тя отвори прозорчето и погледна назад. Ала Лилфльор отново беше потънал в нощната тишина. Не се чуваше нищо, освен трополенето на колелата. Никой не беше вдигнал тревога, никой не препускаше след самотната карета.

Филип притисна кърпичка към ранената си буза и също погледна през прозореца.

— Защо… защо никой не ни преследва?

— Защото хората в Лилфльор знаят по-добре от мен, че не бива да се месят в чужди работи — промърмори на себе си Бел. Очевидно другите дезертьори бяха прекалено пияни, за да тръгнат да отмъщават за другаря си.

В гърдите на Бел се надигна луд гняв, който измести страха. Гняв срещу себе си, че беше направила глупостта да слезе от каретата, и гняв срещу нищо неподозиращия млад мъж насреща й. Лунната светлина падаше върху смъртнобледото лице. В погледа му светеше ужас.

— Вие… вие убихте онзи човек и дори не се обърнахте да видите мъртъв ли е — пошепна той.

— Вие искахте да направите същото, нали?

— Аз му предложих честен бой със саби. Не беше почтено да използвате пистолет.

Бел усети как се скова. Не преставаше да се чуди и да се гневи колко нелогични бяха мъжете.

— Какво трябваше да направя? Да стоя и да гледам как ще ви заколи като добитък? Ако бяхте останали в каретата, както ви заповядах, нямаше да се наложи да го убия.

— Исках да видя защо се забавихте. И като забелязах как ви влачеше към плевнята… исках да защитя добродетелта ви.

— Защо смятате, че все още притежавам добродетел, която се чувствате длъжен да защитите? Аз тръгнах с него доброволно!

Филип се сгърчи, сякаш го беше ударила. Устните му се раздвижиха, без да произнесат нито дума. Лицето му се разкриви от болка и той се отвърна от нея.

Думите, предизвикани от гнева и самообвиненията, бяха брутални, но Бел не пожела да ги вземе обратно. Само така можеше да сложи край на идиотското му обожание. Опита се да си внуши, че така е по-добре и за него.

До края на пътуването, винаги когато поглеждаше в нещастното му лице, тя се питаше дали постъпи правилно. Защото имаше чувството, че гледа в огледало и отново преживява крушението на собствените си илюзии.