Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starlight Star Bright, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Катрин Стоун. Пратеник на бурята

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-098-8

История

  1. — Добавяне

Пролог

В снежната сянка на Попокатепетъл

Преди тридесет и четири години

Казваше се Рафаел и бе роден да бъде войн. Произлизаше от автентичен род, макар че далеч не можеше да се нарече чистокръвен. Рафаел представляваше смесица от древни врагове, окупиран и окупатор, роб и господар, победен император, точно така, император, и триумфален завоевател.

В душата му все още се водеше битка.

В селото, където се роди Рафаел, не бяха чували за генетиката като наука. Старейшините познаваха потеклото на всеки един селянин, родословие, съхранено в езика на прадедите им, нахуатъл.

По майчина линия, в жилите на Рафаел течеше кръвта на император и завоевател, вследствие на ненужен дар: гордият владетел дал дъщеря си, принцесата, на мъжа, който щял да го унищожи. Потеклото на бащата на Рафаел било изцяло нахуа в продължение на триста години. После обаче, се смесили с испанските завоеватели от новия свят.

Селяните не познаваха родословието на Рафаел. Но старейшините, пазителите на царската нишка и свещеното знание, предрекоха облагородяване на рода през следващите петстотин години.

А когато на бял свят се появи първородният син на праправнучката на една принцеса… Кожата му беше толкова бледа, че едва, когато поотрасна и прекарваше деня си, от зазоряване до здрач, под пролетното слънце, придоби бронзов тен, който не изчезваше и по време на летните дъждове. Според старейшините, това беше завещанието на завоевателите, алабастърът на европейската аристокрация. Майката на Рафаел също беше светла. Косите й, подобно на тези на сина й, се стелеха на нежни къдри. Но очите й бяха черни като абанос, също и на баща му, и на всички хора от детството му.

Очите на Рафаел бяха сини.

На стръмния склон, където беше роден Рафаел, се намираха пет села. Неговото беше най-старото, петвековно, най-високото и най-отдалеченото. Подобно на Рафаел, много от селяните имаха испански и нахуа имена. Но хората нито говореха, нито знаеха испански, с изключение на старейшините.

Испанският беше езикът на селата в подножието на планината. И в света отвъд тази граница. Само старейшините се справяха със стръмното почти вертикално спускане от древността до настоящето. Преди няколко поколения едва до четвъртото село се беше изкачил някакъв странник, границата, до която изобщо беше допускан външен човек.

По едно време имаше посетители, изследователи от деветнадесети век, които издирваха предмети от шестнадесети век. Дори една от бабите на Рафаел флиртувала със синеок, чернокос шотландец.

В жилите на същия този потомък на келтите течала кръв на войн. Но той далеч не бил кръвожаден, а имал и дарба за езици, та превел на английски любовните стихове, създадени на езика нахуа.

Старейшините не знаели за тайната връзка с единбургския поет. Дори не можели да си представят, че майката на Рафаел носи гена на сините очи, следа от една отдавнашна женитба между скандинавска принцеса и кастилски принц. Но в мозайката, наречена Рафаел, имаше диря и от такава ДНК, чийто носител беше един четвърти войн, викинг.

Стъписаните и загрижени старейшини не се съмняваха, че синеокото дете е изпратено на земята от пантеона на божествата нахуа, който испанските войници опустошили.

След последната битка боговете се оттеглили в едно черно небе, където яростта им избухнала. И ето сега, един от тях беше изпратил това момче. Дали не беше то знак, че някой детрониран бог възнамеряваше да се завърне? Или беше враг, замаскиран като подарък, който да напомня за разгневено от катастрофалната грешка на някакъв върховен праотец на Рафаел божество?

Императорът беше взел завоевателя за дългоочакван бог. Старейшините не биваше да повтарят тази фатална грешка. Посрещнаха Рафаел резервирано. Непрекъснато го обучаваха и проверяваха. Нямаха избор, трябваше да му разкрият тайните на древната империя. Подбрани тайни, при това съвсем благоразумно споделени. Само по този начин можеха да определят кой е той, какъв е всъщност, дар или измама.

Старейшините вярваха, че ще намерят отговор на въпросите си в реакцията му спрямо откровенията, които споделяха или спестяваха. Но Рафаел беше предпазлив като тях.

Нищо не изкопчиха от сериозното момче, освен забележителни умения в уроците, които му преподаваха. Рецитираше поезията нахуа, така сякаш сам я беше сътворил, и със съвършенство рисуваше релефни фигури. Разказваше сложните разкази за боговете, сякаш говореше за собствения си живот.

Но също толкова бързо, сякаш му беше роден, овладя и езика на завоевателя.

Някои старейшини мислеха, че предпочита нахуатъл. Други смятаха, че забелязват болка, която той не можеше да прикрие, когато му разказваха за опустошенията на испаноговорящите войници.

Старейшините искаха да са сигурни. Щяха да свалят ученика си от планината и да го заведат във външния свят, едно пътуване напред във времето и обратно в историята. Щяха да минат по стъпките на неговия испански праотец от морето… до града, който беше разрушил.

След три дни щяха да заминат. В деня, когато щеше да навърши четиринадесет години.

Както винаги, Рафаел прикри смущението си, когато му съобщиха за предстоящото пътуване.

Какво искаха от него? Кой смятаха, че ще се окаже той?

Нямаше отговор, въпреки, че през целия си живот до сега се беше вслушвал във всяка дума на учителите си. Също и в мълчанието им, беше се стремил да долови словата, които те премълчаваха.

Рафаел не желаеше да вижда света на завоевателя. Ненавиждаше го и без да го е виждал. Искаше да остане завинаги в планината, която обичаше… със семейството, което обичаше.

С баща си, на когото беше кръстен Рафаел, и който цял живот обработваше едно малко парче земя, за да изхранва жена си и децата си.

С майка си, която приготвяше неизменната царевична каша, и която също като баща му го възприемаше с почуда, него, когото бяха отстъпили на старейшините. Нямаха избор, въпреки че не предполагаха за кого го мислят старейшините.

С двете си по-малки сестри, които Рафаел обожаваше, а и те него от своя страна.

Рафаел прекарваше много малко време със семейството си. Безценни мигове между уроците, които бяха твърде различни от това, което изучаваха останалите момчета от селото. Да можеше само да се подготвя и той като тях, за съпруг и баща.

За земеделец.

Рафаел знаеше, че във вените му тече и кипи кръвта на завоевателя. Той мразеше тази част от себе си, както и света, който не желаеше да вижда. Ако можеше, щеше да убие конквистадора в себе си. Вече беше сторил това в сърцето си.

Ако можеше по силата на някакво вълшебство да призове духа на обичния си праотец, императора, той щеше да възстанови величието на дома си високо в планината, преди завоевателят да успее да разруши всичко, което може… и да забрани онова, което не може, т.е. стиховете, музиката, очарователните приказки за воюващи слънца, летящи дракони и богове, които спят в облаците лудуват със звездите.

Праотците на Рафаел обичаха тези легенди. Сестрите му също щяха да ги харесат. И родителите му.

Има ли нещо лошо забранените приказки да бъдат разказани по нов начин?

И после… защо малко след като го известиха за предстоящото пътуване, което той мразеше, вечно непоклатимите старейшини му се усмихваха? Защо очите им искряха от надежда?

Защото гласът му се чуваше. Той разкриваше своите тайни и желания, които през целия си живот беше таил.

Дали точно това не искаха учителите му през всичките тези години? Да чуят простите истини?

Да, да! Най-после, Рафаел беше приет, без подозрения.

Радостта му преливаше, и той имаше нужда да остане сам за малко.

Бродеше из гората и търсеше място да се уедини. Най-после, когато радостният му вик на щастие огласи небесата, само прелестните дългоопашатки го чуха. Може би и птиците в мрачната гора щяха да запеят с него.

Рафаел си намери местенце. Но не изкрещя. Песента му замря, щом съзря нещо удивително и неочаквано. Статуя оплетена в лози. Рафаел вложи всичките си сили да я освободи. Трябваше да го направи. Току-що се беше освободил от тежкото бреме на самотата, което от рождението му го притискаше. Заточението на статуята беше траяло още по-дълго, цели пет века, колкото беше възрастта и на бога, чиито митични приключения народът на нахуа не биваше да разказва.

Едва след като разкъса множество лози, Рафаел видя кое божество освобождаваше. Тлалок. Богът на дъждовете. Рафаел можеше да нарисува очертанията му без грешка — изпъкнали очи, озъбена уста, хлопките, с които причиняваше гръм.

Рафаел беше сигурен, че старейшините щяха да се развълнуват от откритието му.

Но той се лъжеше, жестоко се лъжеше.

Старейшините се събраха край очуканата статуя, сякаш носеха огромен камък на плещите си. Най-накрая проговориха, обръщайки се към Рафаел:

— Какво искаш от нас? — попита един от тях.

— Сълзите на децата ли? — прошепна друг.

Рафаел беше намерил това, което търсеше… но единствено за да го изгуби, да го унищожи.

— Сълзите на децата?

Не последва отговор на въпроса му. Твърде късно чу истината, която му се изплъзваше в мълчанието на старейшините.

Приказките не бяха легенди. Нито боговете бяха истински.

Императорът вярваше във всемогъщите божества. Народът нахуа също вярваше в тях.

Старейшините все още вярваха.

Не бяха му казали. Очакваха, че той го знае… освен ако не беше предан на завоевателя.

Не му беше предан, невъзможно беше, та той е земеделец от народа нахуа. Като баща си. Винаги е искал да бъде само това. Рафаел вярваше в много неща: в родителите си, в сестрите си, в песните на дългоопашатките, в реколтата, в светещите звезди, във вулкана, който изпускаше дим в лазурното небе.

Древните приказки очароваха Рафаел, но дали вярваше в тях?

Не.

Възрастните се подготвиха да посрещнат тежката си съдба, въпреки че преценката им за Рафаел не беше съвсем погрешна. Той наистина беше знак, изпратен от бог, който възнамерява да се завърне. Но не бяха познали бога. Предположението им беше логично, като се имат пред вид четиринадесетте години на разцвет на селото.

Дори и най-добронамерените богове имаха своите слабости — екстравагантни изблици на раздразнение и пристъпи на злоба. Тлалок, който не беше от добронамерените, можеше да се окаже особено труден. Заради най-малък каприз той затъмняваше небето, обещавайки дъжд, и в следващия миг скриваше животворната влага от жадната земя. В зависимост от настроението си, или мяташе светкавици от небесата, или привикваше халите на някоя вихрушка.

Ако имаше достатъчно предизвикателство, Богът на дъждовете можеше да изпрати огнения порой на вулканичен дъжд.

А какво ли щеше да стане, когато беше истински ядосан, както сега, защото Рафаел, неговият дар, беше приет с такава радост като знак от друг, съперник нему бог?

Старейшините очакваха суша, която щеше да погуби и растенията, и хората.

Но Тлалок отново ги изигра.

Изсипа се дъжд, както никога до сега, като плач на небесата, който дави земята.

Малко преди хълмът да отстъпи пред стихията, във въздуха се разнесе страхотен рев, бойният вик на едно обидено божество, което си отмъщава.

Тогава настъпи бедствието, лава без огън, океан от колиби и дървета, зърно и кал.

И хора, цели семейства. Родителите на Рафаел така и не разбраха, преди да умрат кой беше синът им. Но осъзнаха, че нямаше никаква надежда и се покаяха, че бяха дали живот на това същество.

Сестрите на Рафаел не го изоставиха. Те стояха до него и му вярваха. Рафаел бягаше със скъпоценния си товар, окрилен от войнска смелост и сестринска обич. Но това не беше достатъчно. Планината се приближаваше все повече и повече, свличаше се под напора на гнева на пренебрегнатия бог.

Когато, обаче, океанът от кал ги връхлетя, те не се удавиха, а подобно на Куетцалкоатъл, който се носел по морето на сал от крилати дракони, бяха измъкнати на повърхността.

Рафаел силно прегърна сестрите си.

Сред многобройните пластове на небесата, Богът на дъждовете кръжеше точно над планинските върхове, в онова искрящо между снега и небето пространство. Небесата на Тлалок бяха предназначени за поразените от гръмотевица и удавените в морето.

Ами, ако брат със сестрите си се изгубеше в океана от кал?

Твърде късно беше Рафаел да повярва на Бога на дъждовете. Но той се молеше за сестрите си. Нека сестрите ми, моля те, нека моите сестри да живеят вечно в блестящите облаци.

В този момент Рафаел почувства успокоение, въпреки че калта пълнеше дробовете му и обливаше сините му очи. Той почувства възвисяването и на трите, почувства стремителния им полет, и в секундите преди тъмнината да обвие всичко, той си беше у дома.

Часове по-късно се събуди на повърхността на океана от кал. Беше горещ, изсушен от слънцето океан, калните му изпечени вълни вече не бушуваха.

Богът, който измъчваше земните хора като събираше дъждовни облаци, само за да ги оттегли, беше изкушил и него с рая, за да го лиши от тази милост. Рафаел беше сигурен, че това е наказанието му, загдето не успя да прозре в мълчанието на старейшините истината, която те криеха.

Но в тази обгоряла от слънцето тишина той долавяше истина. Сестрите му бяха живи и го викаха. Трябваше само да разрови малко, само няколко шепи, и да ги открие.

Какво искаш от нас бяха го попитали ужасените възрастни. Сълзите на децата ли?

Ако Богът на дъждовете жадуваше за такава свидна жертва, то томлението му беше напълно утолено. Затрупаните сестрички на Рафаел плачеха и ридаеха: Помогни ни, Рафаел! Рафаел, умоляваме те, помогни ни!

Докато копаеше, Рафаел ридаеше. Не спираше да копае. С пръстите си оставяше кървави следи в земята.

Той разбра, че е клопка, дълго преди да спре да копае. Сестрите му бяха мъртви, въпреки писъците, които чуваше. Всички бяха мъртви. Той беше сам.

Сам.

С Тлалок.

Нощта падна и едва тогава Рафаел вдигна поглед от изпълнената с писъци земя. Статуята също беше оцеляла. Тя сияеше със сребърно отражение от лунната светлина, изпъкналите й очи и озъбените й уста изглеждаха самодоволни.

Рафаел изкрещя на злорадстващата статуя. Неотдавна му се искаше да крещи от щастие към небесата. Той не спираше да крещи, докато не получи отговор.

Планината отново забоботи и се размърда.

Отново.

Когато статуята залитна към Рафаел, той не се отмести от смъртоносния й път, а зачака, без да бяга чакаше, без да крещи чакаше, все чакаше да го споходи ударът…