Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Halfway Home, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2013)

Издание:

Мари Бомонт. На път към дома

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ани Друмева

ISBN: 954-11-0212-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Момичето срещу бюрото й беше намусено, гледаше леко предизвикателно и излъчваше тренирано безразличие.

Само че Мики Мълвейни не се подвеждаше лесно. Тя знаеше, че изражението на момичето е само маска, която крие раздразнение и парализиращ страх. Седемте години работа с проблемни младежи я бе научила да прониква отвъд заучената им безучастност. Самата тя неведнъж бе придобивала същия вид, когато бе седяла на нейното място.

— Хайде, Бренди — подкани Мики шестнайсетгодишното момиче. — Ела да ти покажа „Харбър Хаус“.

Отначало Бренди не помръдна и Мики не беше сигурна дали изобщо ще го направи. Накрая се изправи бавно, сякаш всеки мускул на младото й тяло се съпротивляваше.

Мики се престори, че не забелязва нищо и я поведе из просторната „Харбър Хаус“ — дома за момичета в Хюстън, на който беше директор.

— Тук се събираме и посрещаме гости — обясни тя, като посочи една неголяма стая. — Това е трапезарията, а оттук се отива в кухнята. Момичетата готвят и чистят на смени.

Хвърли бегъл поглед към Бренди, но тя беше все така намусена. Жалко, защото под обилния грим, евтините оскъдни дрехи и разноцветната коса личеше, че е хубава. Но Мики се бе сблъсквала и преди със същия проблем.

— Момичетата спят горе.

Тръгна по коридора, сетне нагоре по тясното стълбище. Бренди я следваше мълчаливо. Влязоха в една от спалните на втория етаж.

— Ще спиш в тази стая с Лесли Оливър. Тя е горе-долу на твоите години. Мисля, че ще ти допадне.

Пък и Лесли ще окаже добро влияние на Бренди, помисли си Мики. Лесли беше дружелюбна, отнасяше се с момичетата по майчински и може би щеше да помогне на Бренди отново да намери контакт с околния свят.

За пръв път в очите на Бренди проблесна лек интерес.

— Къде е тя?

— На работа. Другите две момичета — Джоуни Джеферсън и Лайза Париджи — остават след часовете в училище да тренират баскетбол. Ако ти остане време преди работа, донеси си нещата и ги подреди.

Бренди огледа скромно мебелираната, но подредена стая и спря поглед върху двете легла, покрити с еднакви завивки на червени и сини фигури и боядисаните в светли тонове скринове. Без да каже нито дума, тя се отправи към стълбите, които водеха към долния етаж.

— Бренди.

Момичето се спря, но не се обърна.

— Тук всички работим и спазваме правилата — продължи Мики, като се стараеше да говори спокойно. — И ти трябва да ги спазваш, ако искаш да останеш тук. А ние искаме да останеш — добави по-нежно тя.

Бренди се колебаеше. После почти незабележимо кимна и тръгна надолу по стълбите. Мики поизостана, като се опитваше да преодолее желанието си да отиде при нея, да я прегърне и утеши. Но не го направи, защото на този етап Бренди би я отблъснала — още не беше готова за обич и съчувствие. Засега се нуждаеше от нормална среда за живот, каквато Мики можеше да й осигури. Останалото щеше да дойде по-късно.

Бренди беше още едно нещастно същество, излекувано само отчасти. Задачата на Мики беше да я доизлекува и да я пусне в действителния свят. Само че момичето изглеждаше трудно — може би най-трудното, с което си бе имала работа досега. За миг я обзе предишната несигурност. Дори сега, на трийсет години, след като доста време вече бе работила тази работа, която я бе научила да се справя и със собствените си проблеми, и с дипломата, която й даваше право да помага на другите, от време на време я обземаха съмнения. Беше добра в професията си, най-вече защото работеше неуморно. Можеше да помогне на Бренди и щеше да го направи. Въздъхна дълбоко и слезе долу.

След двайсет минути Бренди отиде на работа, а Мики се зае да оправя бъркотията върху бюрото си. Както обикновено то беше отрупано с купчини хартия и колкото и да работеше, те не намаляваха. Джини — секретарката й на половин работен ден — й помагаше, но броят на формулярите, които трябваше да попълва всяка седмица, беше умопомрачаващ.

Освен Джини, много хора помагаха в „Харбър Хаус“ — имаше управител, семеен консултант, трима домоуправители, икономка, както и Кони Алън — психолог. Насърчаваха момичетата сами да готвят и чистят. Ем Си също помагаше — занимаваше се с всичко останало, но вечно имаше нещо недовършено.

Мики взе една папка с протрити от пипане краища — документите на Бренди Уилифорд. Една от професионалните й тайни бе винаги да бъде една крачка пред момичетата, а това означаваше да знае повече за тях, отколкото самите те. Мики не бе разпитвала Бренди, защото от опит знаеше, че въпросите само ще я настроят враждебно. Папката щеше да подскаже на Мики поне откъде да започне.

Но преди още да успее да отвори папката, външната врата се отвори и някой влезе, като си подсвиркваше фалшиво. Мики се усмихна и подвикна:

— Избърши си краката.

Свирукането моментално се придружи от усърдно търкане. Няколко секунди по-късно на прага на кабинета й се появи нисък жилав мъж с обветрено лице и бяла коса — Мелкиър Кедмън Мълвейки — или по-известен като Ем Си. Стоеше на пръсти и излъчваше първична енергия, а тънката му лукава усмивка показваше, че е доволен от себе си.

— Здрасти, Ем Си — поздрави го Мики и остави папката. — Новото момиче току-що излезе.

— Видях я — отвърна той. — Срещнах я пред къщата и й се представих.

— И как реагира тя?

Ем Си се замисли.

— Беше малко… сдържана. Но това няма да продължи дълго — обеща той, а в сините му очи проблесна пламъче. — Ще се очовечи.

— Не се и съмнявам — усмихна се Мики.

Никой не можеше да устои дълго на Ем Си — както и самата тя — припомни си печално Мики. В края на краищата той бе успял с приказки да я убеди да се върне в живота й, когато никой не й беше необходим.

— Къщата пак се напълни — отбеляза тя.

Ем Си го знаеше много добре, но й бе потребна неговата намеса, за да решат какво да предприемат.

— Така е. Добре че намерих нова сграда.

Мики го зяпна в почуда. Как не се досети? Той винаги беше едно рамо пред нея и останалите и затова се справяше така добре с момичетата в „Харбър Хаус“. Управителният съвет предпазливо бе одобрил идеята за по-голяма сграда, но и през ум не й бе минавало, че той вече се е заел с този въпрос.

— Така ли? — успя само да каже тя.

Не му зададе никакви въпроси — Ем Си си имаше свои методи на действие.

— Да — усмихна се той също като дете, което не може да скрие, че е доволно от себе си. — Собственикът и дъщеря му се местят в Далас, но не иска да продава, а само да даде дългосрочно къщата под наем за цена, която ни устройва.

Струва си да я разгледам, помисли си Мики.

— Как изглежда?

— Голяма. Стара.

— Ем Си…

— Добре де — сви рамене той. — Позанемарена е. Основите й са здрави, но иска много работа. Нали затова съм тук.

Това едва ли е единствената причина, й мина през ума, но още не се досещаше за останалите.

— Хубаво — рече само тя, като си спомни какви чудеса бе извършил с настоящата им къща. — Къде се намира?

— Точно това й е най-хубавото. В Уест Вилидж, недалече оттук. Момичетата няма да сменят училището. Наблизо минава бързият автобус за центъра, така че ще им бъде по-лесно да ходят на работа.

— Уест Вилидж ли? — Тя се вторачи озадачено в него. — А какво ще кажат хората за дом за превъзпитание на момичета в центъра на този квартал?

За миг Ем Си престана да изглежда така уверен в себе си.

— Трудно е да се каже. Къщата е на „Шепърд Драйв“, точно където превръщат старите къщи в търговска зона. Мисля, че ще ни приемат. В Хюстън няма строго райониране, а нотариалните актове за собственост са твърде стари, за да предвидят това. Ще трябва да се срещнем със Сдружението на собствениците и да им обясним с какво точно се занимаваме, преди да развихрят въображението си. Това е най-разумният подход.

Наистина най-разумният подход, който баща й би могъл да използва, помисли си Мики. Той беше способен да продава хладилници и на Северния полюс.

— Надявам се да успеем, защото веднага след като изпратиха Бренди тук, получих известия за още две момичета, на които се наложи да откажа. Трябва да се преместим, при това бързо.

— Точно така.

Ем Си стана, като хапеше устни и замислено потупваше бедро. Мики го гледаше с обич. Строен, с умни светли очи, на петдесет и две години той още беше привлекателен. Въпреки разнообразния живот, който бе водил, у него имаше стил, класа. Жените го харесваха и той безсрамно флиртуваше с тях. Беше го виждала дори с някои от светските дами от управителния съвет.

Без да добави нищо повече, той се обърна и излезе, но след малко отново се показа вратата.

— Извинявай, мила. Току-що се сетих, че имам работа. Ще се върна за вечеря.

В къщата настъпи тишина, напомняща на затишие пред буря. Мики се загледа в стената пред себе си, където бяха окачени дипломите й. Преди четири години Ем Си се бе появил на вратата на апартамента й в Хюстън и й бе съобщил малко непохватно, че е баща й, когото не бе виждала от дете и едва си спомняше. След години на приспособяване с огорчената си майка, Мики бе станала подозрителна и злопаметна, и не искаше да поема риска да се оставя на грижите на човек, за когото постоянно й бяха повтаряли, че е безотговорен алкохолик. Само че нещо в изражението му, по което бе изписано очакване, че ще тръшнат вратата под носа му, бе засегнало чувствителна струна в душата й. Освен това изпитваше любопитство да се срещне с човека, биологически отговорен за съществуването й, и го пусна да влезе.

Това беше последният път, когато го видя разколебан. Още щом си отвори устата, тя разбра, че няма шансове. Обясни й, че се отказал от морето, подредил е живота си и не се е докосвал до алкохол повече от три години. Сетне я загледа хипнотизиращо със сините си очи, сложи ръка на сърцето си и заяви, че иска да опознае единственото си дете. Тя се разсмя.

Без да разбере как и защо, въпросът му се уреди. Нае апартамента до нейния и стана част от живота й.

Не споменаваха нито дума за миналото си, той удържа на обещанието си и без да губи време се зае да изгражда истински взаимоотношения помежду им. Не му беше лесно, но не се колебаеше, дори когато Мики често се опитваше да го държи на разстояние. С безгранично търпение той беше винаги край нея — непретенциозен, винаги готов да помогне. Тя постепенно се отпусна и полека-лека предпазливо започна да му вярва, особено след като се увери, че не пие.

Погребаната отдавна надежда, че ще намери някой, на когото да разчита, който няма да я изостави, се съживи и започна да расте.

Ем Си се раздаваше така, сякаш искаше да навакса за изгубеното време. Изкара си документ за консултант по въпросите за злоупотребата с наркотици и алкохол и започна да й помага в работата. Много по-скоро отколкото бе предполагала, тя започна да разчита на него за всичко — от подхода към някое трудно дете до боядисването на къщата. И ако още не можеше да го прегърне и се сковаваше, когато той сложеше ръка на рамото й, това си беше неин проблем.

Мики разсеяно приглаждаше краищата на папката и се чудеше как Ем Си бе станал толкова незаменим за нея за толкова кратко време. Това дори я плашеше. От рано се бе научила да разчита само на себе си, а сега се чудеше как би се оправяла без него.

Изключено. Щеше да се оправи и без него. В края на краищата се бе грижила за себе си и за майка си до смъртта й. Да разчитат само на себе си — това беше едно от нещата, които се мъчеше да втълпи на момичетата. Но Ем Си улесняваше безкрайно всичко, при това беше забавен. Чувстваше го все по-близък и скъп.

Не можеше да проумее как се е пръкнала от такъв пробивен и общителен човек. Наследственият фактор явно не беше определящ. Всъщност единствените неща, които й бе предал, бяха ниския ръст, сините очи и силния инстинкт за самосъхранение.

Най-после отправи поглед към папката на Бренди. Отвори я и набързо прегледа съдържанието й — свидетелство за раждане, документ за пускане под гаранция, доклади от съда за непълнолетни — толкова много сведения, че папката се бе издула. Мики прегледа по-внимателно характеристиките и оценките от училище. Точно както предполагаше, Бренди нямаше висок успех — умна, но недисциплинирана и немотивирана. Лесно разбра кога е започнала да употребява наркотици — за шест седмици преди около година и половина оценките й се бяха превърнали от посредствени в катастрофални. Едва през последните шест месеца се забелязваше известно повишаване на успеха и накрая, преди завършване на училище, ставаха добри. Мики се постара да запомни това — оттам щеше да започне.

Продължи да прелиства оръфаните страници, докато стигна до психологичната характеристика. Точно нея искаше да види. Официално Бренди се водеше зависима от наркотиците, но това беше само последствие. Характеристиката може би щеше да обясни причините, но Мики вече се досещаше какви са те. Започна да чете.

Историята беше нерадостна… и натрапчиво позната. Бренди Уилифорд беше физически и сексуално малтретирана от втория си баща. Когато накрая казала на майка си, той отрекъл и майката, вече изплашена от него, отначало предпочела да не й повярва. Впоследствие разбрала истината и се развела, но злото било вече сторено. Бренди, лишена вече от всякакво самочувствие, била поела по наклонената плоскост и в продължение на две години опитала почти всичко — алкохол, наркотици, кражби, секс със случайни мъже.

Мики спря да чете за миг, а в главата й нахлуха спомени. Сетне отметна буйната си черна коса от лицето и продължи да чете. Един ден заловили Бренди не само с крадени стоки, но и с марихуана, и я изпратили в клиника за наркомани. Известно време промяна нямало, но постепенно започнала да отбелязва напредък. Решили да я изпратят в „Харбър Хаус“, където да я подготвят за връщане в действителния свят.

Оттук започваше работата на Мики.

Тя затвори папката и забарабани с изгризаните си нокти по бюрото. Макар да бе видяла Бренди за малко, тя се опасяваше, че момичето съвсем не е излекувано, а иска да внуши на околните обратното. Труден случай, но нали с това се занимаваше Мики. Изпращаха й най-трудните случаи като подразбиращ се комплимент, което представляваше безмълвно признание за способностите й. Трябваше да намери подход към Бренди. В края на краищата към самата нея бяха намерили подход.

Имаше и други проблеми, освен Бренди. Домът беше пълен и място щеше да се освободи едва когато някой „завършеше“, което обикновено траеше най-малко шест месеца, дори повече. Но ако Ем Си сключеше онази сделка в Уест Вилидж, скоро щяха да се преместят в нова сграда.

Зачуди се как ще се оправя с жителите на Уест Вилидж. Не бяха свръхбогати, но кварталът беше престижен, гъсто населен и още не беше станал жертва на упадъка, погубил голяма част от града.

Опита се да избие тези мисли от главата си. От опит знаеше, че може да разчита на Ем Си. Остави папката на Бренди на бюрото си и измъкна един обемист формуляр изпод купчините листа.

* * *

— Тогава утре в четири. Ще се видим там.

Камерън Скот Трети затвори телефона, облегна се назад и разсеяно разхлаби възела на вратовръзката си. Усмихна се. Още една наета къща. От първоначалните шестнайсет сгради, включени в първия етап от плана му, оставаха само три за ремонт. С това темпо ще може да започне втория етап от проекта „Вилидж Уок“ значително по-скоро, отколкото бе запланувал.

Завъртя стола си надясно и погледна картата, заемаща почти една цяла стена от огромния му, добре обзаведен кабинет. Улиците бяха увеличени до такъв размер, че ясно се виждаше онази част от Хюстън, която наричаха „Примката“ — пресечната точка на гигантската плетеница от магистрали, опасващи града. Уест Вилидж — почти в центъра на картата — беше оцветен в червено. От двете страни на „Шепърд Драйв“ — оживено шосе, което минаваше през средата на квартала — две групи сгради бяха оцветени в жълто, а други две — в розово. Първият и вторият етап на „Вилидж Уок“ — любимия му проект.

През изминалите двайсетина години все по-интензивното движение бе направило къщите по „Шепърд Драйв“ по-малко предпочитани от тези във вътрешността на квартала. Обитателите им бяха измрели или се бяха преместили да живеят другаде и къщите се продаваха на ниски цени, като ги превръщаха в апартаменти с нисък наем или в магазини. Скоро щяха да западнат и по-тихите улици във вътрешността. Така ставаше с много от по-старите райони в Хюстън, но Камерън не искаше това да засегне Уест Вилидж.

За щастие можеше да направи нещо, за да го предотврати. Протегна ръка към шкафа с папките и извади една, на която пишеше „Вилидж Уок — предвидени печалби“ и я постави върху излъсканото си бюро. Въпреки че производството на петрол в Хюстън западаше, той бе успял като предприемач и търговец на недвижими имоти, благодарение на безпогрешния си усет и почти загадъчното чувство, накъде ще се ориентира пазарът, но и благодарение на късмета си, и всичко това му предостави възможност да се съсредоточи върху проекта „Вилидж Уок“.

Именно затова измисли този план. Събрал бе неколцина инвеститори, купил бе къщите по „Шепърд“, ремонтирал ги бе и сега ги даваше под наем на търговците. Магазините и галериите там нямаше да са евтини краткотрайни сделки както в някои новите квартали на Хюстън, а част от внимателно проектирана търговска зона, която щеше да донесе големи печалби на него и на инвеститорите и щеше да запази сградите и цялостния облик на квартала.

Ще стане. Ще го постигне.

Дотук всичко вървеше дори по-добре, отколкото бе предвидил. Вече беше разговарял със собствениците и всички бяха изразили готовност да продават на подходяща цена. Е, почти всички. Едуард Брок, възрастният собственик на къщата в югоизточния ъгъл на плана, се колебаеше. Казал му бе, че не толкова иска да остане там, колкото, че не желае да живее сам поради напредналата си възраст. Възнамеряваше да се премести в Далас, където живееха децата му, но обичаше дома си и не можеше да се реши да се раздели с него.

Камерън му съчувстваше, защото сам той бе израснал в Уест Вилидж и родителите му още живееха там. Всъщност се бе върнал в Уест Вилидж преди няколко години, като купи и ремонтира къща на няколко пресечки от тази на родителите си, макар че можеше да си позволи да живее, където си избере в Хюстън. После бе уговорил няколко амбициозни млади семейства да се преместят във Вилидж, включително приятелите си Кийт и Пени Роудс, които се настаниха да живеят срещу него. Уест Вилидж беше хубав квартал — място, където човек с готовност би прекарал живота си, но къщата на Брок беше част от лицевата част на „Шепърд“ и Камерън беше убеден, че накрая старецът ще приеме предложението му.

Изведнъж го обзе безпокойство. Протегна се. Насъбралата се в него енергия напираше да се освободи. Съзнаваше, че твърде дълго е седял зад бюрото. Искаше да отиде на обекта. Необходими му бяха конкретни резултати. Или по-добре да пробяга няколко мили.

Върна папката на мястото й и се надигна, но телефонът иззвъня.

— Камерън? Обади се на втора линия. Мис Кънингам.

Дори електронното ехо на вътрешния телефон не можа да заглуши нотката на присмех, прозвучала в гласа на Вики.

— Благодаря, Вики — подсмихна се Камерън.

Мис Кънингам му се обаждаше толкова често, че ако минеше ден, без да я чуе, имаше чувството, че нещо му липсва. Вдигна слушалката с едната ръка, а с другата взе молив, защото от опит знаеше, че ще му потрябва.

— Здравейте, госпожице Кънингам — поздрави я искрено той. — Как сте?

Джесамин Кънингам, богата наследница, беше дългогодишна председателка на Сдружението на собствениците в Уест Вилидж и нищо не убягваше от погледа й. Живееше на една пряка от „Шепърд“ и винаги знаеше какво става из квартала. Бе изучила няколко поколения, тъй като учителството по нейно време бе една от няколкото обществено приемливи професии, достъпни за изтънчени неомъжени жени. Сега наближаваше осемдесетте и беше застрашителна личност в очите на някои и трън в очите на други, но несъмнено командваше квартала. Камерън я познаваше от дете, обичаше я, възхищаваше й се и се радваше на компанията й, дори когато му досаждаше с приказките си.

— Камерън.

Гласът й прозвуча бодро, както винаги, но този път пропусна да отвърне на любезния му поздрав.

— Да?

Зачуди се дали не бе възникнал някакъв по-сериозен проблем от последния път, когато работниците не бяха разчистили добре района и вятърът бе довял късче кафява хартия в двора й. Камерън започна да драска нещо в бележника върху бюрото.

— Говорих днес с господин Брок и той ми каза какво е решил да прави с къщата си — рече тя и направи театрална пауза.

— Това е добре.

Сигурно бе решил да я продаде. Но какъв беше проблемът? Въпреки оплакванията на госпожица Кънингам от бъркотията заради ремонта на сградите, тя бе одобрила проекта и дори се чувстваше съпричастна към него.

— Може да промениш мнението си, след като ме изслушаш — добави с тон на обреченост старата учителка. — Той мисли да я дава под наем на някакъв дом за момичета наркоманки — повиши тон тя. — Камерън. — В гласа й прозвуча нотка на предупреждение. — Това не е хубаво.

— Кое? — Той изпусна молива. Изумен, не схващаше какво казва тя. — Защо?

— Защото смятахме да контролираме района, да се чувстваме в безопасност…

— Не. — Нещо му подсказа, че е извършил немислимото — бе прекъснал госпожица Кънингам, но беше прекалено поразен, за да се притеснява за това — Искам да кажа, защо ще го прави? Той знае, че аз искам къщата.

Госпожица Кънингам като че ли не го чу.

— Имал чувството, че ако я даде под наем, винаги можел да се върне. Но продадял ли я, изгубвал я завинаги.

Камерън преглътна думата, която се канеше да произнесе. Дори в този напрегнат момент госпожица Кънингам нямаше да му прости. Нерви, каза си той. Но дом за момичета наркоманки? В търговската зона на квартал като Уест Вилидж? Това означаваше неприятности за всички заинтересовани страни.

— Защо не ми е казал? — Камерън се опита да запази спокойствие. — Аз щях да я взема под наем.

— Точно това му казах и аз. Но той иска да запази къщата като жилище, такава каквато е, а не да я превръщат в ресторант или магазин.

Различни мисли минаваха бързо през главата на Камерън. Това наистина можеше да попречи на плановете му за втория етап.

— Камерън? Чуваш ли ме?

— Да, мадам. — За миг Камерън се върна в трети клас и чу госпожица Кънингам да произнася името му за стотен път, опитвайки се да му направи забележка да не гледа през прозореца по време на час. — Съжалявам. Замислих се.

— Трябва да предприемем нещо. Това са объркани момичета, Камерън. Как можем да бъдем сигурни в тях? Мислех, че проектът изключва такава възможност.

Той долови укора в гласа й.

— Така е, госпожице Кънингам — отговори той и стисна челюсти. — Ще поговоря с Брок. Ще се споразумеем някак.

Докато затваряше телефона, Камерън се чудеше какво да измисли. Засега нямаше никакви идеи. Може би когато се поуспокои, ще измисли нещо. Надяваше се новината да не се разпространи, преди да овладее положението. Не искаше да настройва обитателите на Уест Вилидж срещу проекта си. В края на краищата той беше на тяхна страна — от самото начало вършеше всичко с обич.

Махна очилата си и разтърка очи. По всичко личеше, че му предстоят неприятности.

* * *

Мики се вгледа с нежелание в страница седма, ред трети от големия формуляр и се зачуди как някой би разбрал, още по-малко — следвал указанията за попълване. Нищо странно, че хората не искаха да се занимават със социална дейност. Работата с проблемни момичета беше нищо в сравнение с документацията. По-добре да я остави на счетоводителя Дейв. Той вършеше чудеса с цифрите и за изненада на Мики това му доставяше удоволствие. Тя хвърли формуляра обратно върху купчината листа.

Тъкмо протягаше ръка към друг, когато долови някакво движение. Вдигна очи и видя огромния тигров котарак на прага.

— Здрасти, Руни — изтананика нежно тя.

Той й отвърна със звук, наподобяващ нещо средно между стържене с пила и скърцане и тя се загледа в безпристрастните кехлибарени очи, едното от които останало завинаги полуотворено.

— Влизай.

Тя потупа подканващо стола до себе си. Котаракът приклекна, прибра едрите си бутчета под тялото, застина за миг и се хвърли във въздуха. Приземи се безупречно. Неизменно влизаше в стаята по този начин и никой не знаеше защо го прави. Мики предполагаше, че някога в безрадостната му младост, някой е затръшнал вратата под носа му.

Той се поразходи по бюрото, като се озова най-отгоре върху купчината листа с плавен и силен скок.

Мики го почеса под брадичката и той изопна шия от удоволствие, като мъркаше дрезгаво, а единият му зъб както обикновено се подаваше изпод белега на устната. Мики спря да го чеше и бързо дръпна ръка на безопасно разстояние. Котаракът я погледна за миг, а сетне, като стъпваше внимателно по книжата на бюрото, се настани удобно в кутията върху него — любимото му място за дрямка, прозя се с широко отворена уста, като изложи на показ два реда големи остри зъби, бавно притвори очи и заспа.

Руни — този отстъпник и развратник. Живееше с Мики от малък, след като го прибра полуумрял от глад, мръсен и изподран от уличен бой. Изкъпа го, нахрани го и след време той заглади косъма и надебеля. Само полуотвореното му око, оголеният зъб и белегът на лявото му ухо му придаваха вид на побойник.

Руни беше общителен, дори прекаляваше понякога. Представата му за внимание от страна на хората далеч надхвърляше тяхната и често захапваше нищо неподозиращите си почитатели за ръката или глезена, за да засвидетелства обичта си. Всички обитатели на „Харбър Хаус“ се бяха научили да го милват внимателно и Мики от време на време го носеше на работното си място, където той се чувстваше като у дома си.

Руни действително заслужаваше дом. Обичта им беше взаимна. До появата на Ем Си Руни беше най-близкото й същество. Вглеждаше се в него и сякаш виждаше себе си — леко наранена, но не и победена.

На външната врата се почука енергично и тя се сепна. Намръщи се. Едни от неочакваните й гости бяха полицаите, които понякога идваха да съобщят лоша новина за някое от момичетата. Но в момента всички се справяха добре, дори Бренди. Изминаха няколко дни от пристигането й и ако не друго, тя поне следваше правилника, макар че повечето мълчеше. Мики стисна палци и отиде да отвори вратата.

Тя се отваряше лесно само когато времето беше много сухо. Мики я заблъска и на третото дръпване успя да я отвори. На прага стоеше не полицай, а висок мъж, облечен в добре скроен делови костюм и дипломатическо куфарче в ръка. Сигурно е търговец на канцеларски мебели. Кой знае?

— С какво мога да ви бъда полезна?

Опитваше се да отгатне какъв е. Беше висок, но не мършав, и атлетичното му телосложение се очертаваше през костюма. Очила с метални рамки. Гъста, поизрусяла тук-там от слънцето, коса, правилни черти, тен. Не точно красавец, но привлекателен. Сякаш бе слязъл от корицата на списание. Мики вдигна очи и срещна погледа му. Размишленията й изведнъж секнаха.

Сивите му и хладни като планинско езеро очи я гледаха изпитателно през очилата. В тях се четеше спокойна самоувереност. Не изглеждаше нахакан, само сигурен в себе си. С каквото и да се занимаваше, този мъж явно го правеше добре. Тя устоя на подтика си да отстъпи назад и се опита да извърне поглед от него, но не можа. Останаха за миг загледани един в друг, без да говорят. Накрая тя отмести очи, но имаше чувството, че той стои твърде близо до нея.

— Господин Мълвейни вкъщи ли е? — попита той с плътен приятен глас.

Мики се зачуди дали познава баща й, или търси главата на семейството.

— Съжалявам, но ще се прибере късно тази вечер. Аз съм дъщеря му, Мики Мълвейни — усмихна се любезно тя. — Може би ще ви помогна.

— Казвам се Камерън Скот, госпожице Мълвейни.

Той протегна ръка и тя се поколеба за миг, преди да я поеме. Ръкостискането му беше крепко и изненадващо твърдо.

— Аз съм посредник и търговец на недвижими имоти в Хюстън и бих желал да разговарям с баща ви относно предложението за нова сграда за вашия дом за момичета.