Серия
Сестрите Седжуик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watching Amanda, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 49 гласа)
Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Джанел Тейлър. Заради теб

ИК „Плеяда“, София, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-303-7


Първа глава

Красива, тъмнокоса жена с дълго до глезените, скъпо кожено палто и с пухкави наушници от същата кожа изпадна в истерия и затропа с крак пред рецепцията във фоайето на хотел „Метрополитен“. Двете й деца дърпаха бясно изкуствената роза, отскубната от някоя прелестна преди това украса, а междувременно тя размахваше пръст с дълъг маникюр в лицето на Аманда Седжуик.

Аманда, една от многото администраторки, седеше на неудобната малка табуретка зад километричния гранитен плот на рецепцията и едва се сдържа да не скочи и да не захапе пръста на жената. Усмихна се служебно в стил „Метрополитен“ и още веднъж погледна монитора.

— Съжалявам, госпожице Уилингтън, но вашата резервация е само за апартамент с една спалня, а в хотела няма други свободни стаи. Мога да разпоредя да внесат две детски креватчета за вашите…

Жената присви студените си сини очи.

— Детски креватчета ли спомена? Не може да бъде. Длъжна си да ми намериш апартамент, в какъвто отсядам винаги, и още две съседни стаи с две легла за моите деца. Незабавно. И не съм госпожица, а госпожа Уилингтън.

Аманда направи справка наум в „Наръчника на хотел Метрополитен“, който й връчиха, когато започна работа в хотела преди осем месеца:

„Служителите на рецепцията в хотела се специализират главно в приемане на гостите. Политиката на хотел «Метрополитен» е, че гостите винаги имат право, дори когато на пръв поглед изглеждат изпаднали в заблуда или са особено капризни.“

На Аманда й се стори, че „особено капризни“ е евфемизъм на отвратителни.

Е, след като нямаше подходящи съединени стаи в този огромен хотел на трийсет и два етажа, откъде да ги изкопае?

— Бих искала… — започна.

Госпожа Уилингтън се приближи още повече и свали наушниците си.

— Ти си служителка и никак не ме интересува какво би искала. Аз искам съединени стаи, веднага.

„Как се осмеляваш, надута примадона такава! — кресна Аманда… мислено, разбира се. — Искам това, искам онова! А пък аз искам утре моето момченце да се събуди здраво. Искам в този момент да съм си вкъщи с него, вместо да се разправям с теб. Искам толкова много неща…“

Не изрече нито една от тези думи. Не беше в стил „Метрополитен“. Хотелът беше един от най-скъпите в Манхатън. И в качеството си на специалистка по приемане на гостите Аманда трябваше да направи госпожа Уилингтън щастлива.

Но тук се явяваше проблем: нямаше такива стаи — свързани и на всичкото отгоре свободни. Госпожа Уилингтън можеше да се настани в апартамента, а децата — в две стаи с две легла, но през коридора, или да се примири с резервацията. Хотелът беше подслонил участниците в три различни конференции през този уикенд. В културния център „Рокфелер“, само през две-три улици оттук, светеше коледната елха — главната атракция в град, пълен с атракции… и този вторник всичко бе попълнено. „Метрополитен“ беше препълнен с гости.

Точка по въпроса.

Аманда пусна още една служебна усмивка и обясни на госпожа Уилингтън, че пред нея има две възможности: апартамент или две двойни стаи, но не съседни.

Тази пара от ушите на госпожа Уилингтън ли излизаше? „Да, наистина ушите й димят“ — помисли си Аманда. Гневът на госпожата тъкмо щеше да се излее върху главата й, но за неин късмет точно в този момент децата започнаха да се гонят около майка си и да дърпат палтото й.

Истерията на госпожа Уилингтън се удвои:

— Веднага престанете! — кресна на децата, които се изплезиха едно на друго, но се усмириха. Жената приглади пухкавата кожа и насочи вниманието си отново към Аманда, или по-скоро към звънеца до нея и започна да го блъска.

Аманда усети как страните й пламват. Побърканата персона удряше звънеца с ненужна сила. Хората пред рецепцията и онези, които се навъртаха в мраморното остъклено фоайе, замръзнаха и я зяпнаха. Дори децата на госпожа Уилингтън престанаха да се замерват с бонбончета и се ококориха към майка си, а би трябвало да са свикнали.

Аманда преброи до три — метод за справяне с крайно капризни гости, препоръчван от „Наръчника на Метрополитен“.

— Госпожо Уилингтън, ако бихте…

Зън! Зън! Зън! Зън! Блъскаше звънеца с всички сили.

— Госпожо Уилингтън! Ах, как се радвам да ви видя отново!

О, боже, гласът на Ан Пилсби, управителката на рецепцията. Шефката на Аманда.

Погледна зад госпожата и видя Ан да изниква ненадейно до нея. Устните на Ан представляваха тънка линия с коралов цвят, когато хвърли унищожителен поглед към Аманда.

— Госпожо Уилингтън — изпадна във възторг Ан, приглаждайки прилепналото си сако от туид. — Надявам се, че нищо не помрачава този следобед и вие сте напълно удовлетворена.

— Не, не съм, дори никак — произнесе госпожа Уилингтън и продължи с гневна тирада за некадърността на Аманда, липсата й на инициатива, на радушно отношение и дипломатичност, особено когато се отнася за съпругата на Еф Уай Уилингтън.

Аманда нямаше представа кой е Еф Уай Уилингтън.

Колко жалко, че в представите на съпругата му, както стана ясно, тя няма своя идентичност.

— Отместете се, госпожице Седжуик — нареди грубо Ан и на практика всъщност я изтика от мястото й, за да седне пред компютъра.

След няколко минути Ан се усмихна.

— Ах, открих идеалния за вас вариант, госпожо Уилингтън. Госпожица Седжуик би трябвало да знае, че пазим винаги стаи за нашите най-скъпи гости. Апартамент за вас както обикновено и две съседни, съединени стаи с нормални легла за вашите прелестни деца. Колко са пораснали! — добави Ан, усмихвайки се на децата, които в момента играеха на самолети с изкуствената роза.

— Ох! — изхленчи една жена и се обърна, за да види какво я е уболо по гърба. Цветето падна в краката й. Погледна свирепо децата, които се кискаха и се криеха в полите на майка си. Жената се надяваше, че майката ще се извини.

Но напразно.

— Какви невъзпитани деца! — измърмори жената и се отдръпна с презрение.

Ан не обърна внимание на инцидента, тъй като очевидно засегнатата дама не беше от богатите, постоянни гости на „Метрополитен“.

— Очаквам да бъда компенсирана, че ме принудихте да удрям звънеца толкова силно — каза госпожа Уилингтън. — Сега ме боли ръката.

„Божичко! — помисли си Аманда. — Шегува ли се?“

— Разбира се — отговори Ан със съчувствена усмивка. — Нежен масаж на ръката в нашия СПА център ще ви подейства чудесно.

Не, не се шегуваше. Нито пък Ан, която излъга за така наречените „запазени за скъпи гости стаи“. Все пак направи някои бързи и хитри размествания на резервациите.

Удовлетворена, госпожа Уилингтън хвана децата си за ръце и се отправи към асансьора. Ан щракна с пръсти и едно пиколо се завтече да вземе багажа на госпожата.

Ан се обърна към Аманда и този път сияйната й усмивка беше заместена от сърдит поглед.

— Аманда, много съм разочарована от поведението ти към една от нашите най-…

Служебният телефон на Аманда зазвъня. Тъй като друг не можеше да отговори, тя реши, че не е уместно да прекъсва речта на своята началничка за метрополитенските похвати на работа.

— Е, хайде, вдигни го — тросна се шефката и поклати глава.

„Мразя тази работа! Мразя тази работа! Мразя тази работа!“ — повтаряше мислено Аманда, докато взимаше телефона.

— Хотел „Метрополитен“, рецепция — произнесе с метрополитенска интонация, което означаваше с пресилен ентусиазъм.

— Аманда, боже, добре че те хванах — прозвуча паникьосаният глас на Лети Монро. — Томи има много висока температура. Над трийсет и девет градуса е! Стана съвсем апатичен. Много се разтревожих, Аманда.

О, не! Лети, съседка на Аманда и детегледачка на единадесетмесечния й син, не беше склонна да преувеличава. Аманда стисна очи за секунда и се помъчи да овладее уплахата си.

— Лети, вземи такси и заведи Томи веднага в спешното отделение. Ще се срещнем там.

— Тръгвам — отговори Лети. — До скоро.

Аманда затвори телефона.

— Ан — обърна се тя към началничката си, — трябва да тръг…

Ан сложи ръце на кръста и я изгледа.

— Два пъти този месец ти се наложи да си тръгнеш по-рано. Бебетата се разболяват. Това им е работата, Аманда. Отгледала съм две…

„Бебетата се разболявали. Това им била работата…“

— Томи се роди преждевременно, Ан — прекъсна я Аманда през зъби, докато си прибираше нещата в чантата и проверяваше в портмонето дали има пари за такси. — Предразположен е към…

Ан сложи край на обяснението, като махна с ръка.

— Може би, ако го беше кърмила, детето ти нямаше да бъде толкова болнаво.

Аманда трепна, все едно я бяха ударили.

— За твое сведение не ти влиза в работата, дали съм кърмила…

— Не ме интересува личният ти живот, Аманда — вирна брадичка Ан в израз на презрение. — Ако напуснеш поста си, не ми остава друго, освен да те освободя завинаги от задълженията ти в хотел „Метрополитен“. Твоите чести отсъствия пречат на работата, както е отбелязано изрично в „Наръчника за служители на хотел Метрополитен“.

Не! Аманда не биваше да губи работата си. Ако нямаше работа, нямаше да има и здравна осигуровка. А честите възпаления на ушите на Томи с висока температура означаваха и чести посещения при педиатъра.

С оскъдните си спестявания не можеше да си позволи посещения в частен кабинет.

— Ан, моля те! — Престана да се възмущава и започна горещо да се моли. — Томи е много болен. Има трийсет и девет градуса и…

— И както изглежда, твоята детегледачка спокойно може да го заведе в болницата — прекъсна я Ан. — Ако тичам у дома всеки път, когато децата ми вдигат температура, нямаше да стигна до този пост.

— При Томи не става въпрос само за висока температура — продължи Аманда. — Много по-сериозно е…

Ан навря ръка в лицето на Аманда.

— Загубих десет минути от времето си и от времето на този хотел, за да се разправям с теб, Аманда. Не бях ли ясна — достатъчно. За трети път ме принуждаваш да те предупреждавам за твоите отсъствия. Събирай си нещата, предай табелката с името си, униформата и си вземи последната заплата. Ще предупредя в счетоводството. Уволнена си.

„За каква се мислиш, чудовище такова!“ — помисли си замаяно Аманда.

Това не беше истина. Не можеше да е истина.

— Отсъствала съм само когато ми се е налагало да отида в болницата — каза. Откачи табелката с името си и я блъсна в ръката на жената.

— Ох! — извика Ан. — Убоде ме.

Телефонът на бюрото на Аманда зазвъня. Грабна го, като се молеше да не се обажда Лети с още по-лоши новини за Томи.

Не се обаждаше тя. Гост на хотела питаше нещо.

— За теб е — каза на Ан и бутна слушалката в ръцете й, преди да хукне през фоайето, надявайки се веднага да хване такси.

Едва след като усети навън декемврийския студ, осъзна, че е забравила палтото и шапката си.

Махаше като обезумяла към минаващите пред хотела таксита. „Моля те! Моля те! Моля те! — повтаряше тя мислено. — Защо си въобразявам, че днес ми върви“ — въздъхна разочаровано, докато пред нея летяха едно след друго заети таксита. Да се намери такси насред Манхатън не беше лесно, при това в най-оживения час по време на празници. По улиците се тълпяха нюйоркчани и туристи, хукнали нанякъде.

Аманда потрепери, облечена само с тънката униформа. Ако скоро не намереше такси, щеше да загуби още време, тъй като щеше да бъде принудена да се върне, за да си вземе палтото, което беше в служебното помещение „за отдих“ в сутерена на хотела.

„Нека да спре свободно такси“ — замоли се тя отново с протегната ръка.

Да! Едно такси закова точно пред входа на хотела и точно пред Аманда. „Благодаря“ — прошепна тя към смрачаващото се небе. Втурна се към таксито и хвана дръжката на вратата, готова да я отвори, щом слязат онези, дето се бавеха вътре.

„Побързайте, моля ви!“ — подкани нервно наум потъналите в сладки приказки пътници на задната седалка. Мъжът държеше портфейл, а жената, обърната с лице на другата страна, притискаше към ухото си сребрист мобилен телефон.

Докато наблюдаваше как мъжът плаща и чака да му върнат рестото, реши, че ще направи още един опит да поговори утре с Ан, когато дойде да си вземе палтото. Може би госпожа Злобарка ще бъде в по-добро настроение. Или ще се намери мъничко коледно състрадание в сърцето й.

„О, хайде!“ — увещаваше ги Аманда безмълвно. Най-после мъжът се накани да слезе и Аманда му отвори вратата. „Слизай, бързо, бързо!“ — подканяше го тя. Той говореше по своя телефон, подавайки ръка на жената, която продължаваше да стиска мобилния телефон.

Най-накрая жената се показа. Аманда се вцепени. Беше сестра й.

В действителност полусестра. Оливия Седжуик.

Без изобщо да поглежда към Аманда, въпреки че се намираше до нея, Оливия спусна елегантно крак и стъпи на бордюра, като каза по телефона: „Това е положението.“

Както стоеше Аманда зяпнала от изненада до отворената врата, мъжът пъхна нещо в ръката й, после поведе Оливия и двамата влязоха в хотела.

Аманда разтвори дланта си, където имаше банкнота от пет долара.

„Е, нима това не е унизително?“ — помисли си тя, сядайки в таксито и обяснявайки на шофьора посоката. Приятелят на Оливия явно я взе за прислуга в хотела заради униформата, от онези, които посрещат пристигащите гости.

Шофьорът включи брояча и потегли, а междувременно Аманда хвърли поглед през стъклото и зърна Оливия и мъжът да се поздравяват с някакви елегантно облечени хора, разположили се на едно канапе във фоайето. Гледаше как Оливия се усмихва, а след това се разсмя, докато подаваше ръка, после таксито се включи в потока от коли на платното и тя изгуби от поглед сестра си.

Виж ти! Оливия Седжуик от плът и кръв. Прониза я внезапна болка, усещайки завист и копнеж, което я учуди. Смяташе, че се е примирила със съвсем различния начин на живот на своите сестри още преди години, и това повече няма да я засегне.

„Кога за последен път я видях? — се питаше Аманда. — Ами другата ми сестра — Айви? Или нашият баща, носител на наградата «Баща непукист» — Уилям Седжуик.“

Бяха минали години, откакто за последен път говори с баща си, но знаеше с абсолютна точност кога се чу със сестрите си: преди единадесет месеца, в деня на раждането на Томи, в една снежна януарска сутрин.

Тъй като се роди преждевременно, само го зърна и го отнесоха в отделението за недоносени бебета. Измина доста време, преди да може да го види, и междувременно я обзе такъв копнеж за нейните близки и копнеж новороденият й син да си има семейство, че взе телефона в болничната стая и се обади на Оливия, но се включи телефонният секретар. Остави съобщение, че е станала леля, че бебето и тя са добре и се намират в болница „Линъкс Хил“.

Същото съобщение остави и на другата си сестра Айви. След това се обади в офиса на баща си, понеже нямаше друг номер на Уилям Седжуик. Макар че беше едва осем часа сутринта, секретарката вдигна телефона. Уилям бил там, но имал съвещание и наредил да не го безпокоят по никакъв повод. На Аманда не й се искаше да омаловажи раждането на неговия внук с някакво безлично съобщение, но не беше сигурна дали Уилям ще й се обади, ако не бъде информиран за важността на събитието. Секретарката, чийто глас прозвуча много мило, честити сърдечно на Аманда и я увери, че баща й ще узнае голямата новина, щом се отворят вратите на съвещателната зала.

Сигурно е било някакво безкрайно дълго съвещание.