Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
malkokote (2009)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Конкордия Мерел. В плен на любовта

Американска. Второ издание.

ИК „Румена“, Пловдив, 1992

Редактор: Мария Павлова

Коректор: Красимира Атанасова

ISBN: 954-823-706-7

История

  1. — Добавяне

Глава I

— Не, мила, аз не съм за студена вечеря… Предпочитам масата да бъде сервирана. Среброто и кристалите придават толкова много блясък.

Госпожа Андерсън лежеше на един диван до прозореца и даваше вдъхновено своите нареждания.

Джейн Андерсън с бележник и молив в ръка записваше всички подробности, които щяха да осигурят добрия успех на празненството, давано по случай нейния рожден ден. Тя се засмя леко и отвърна, без да вдигне очи:

— Но, мамо, ще има двадесет и шест поканени без тебе, татко и героинята на деня.

— Ами аз? Нима ме забравяте? — намеси се Едуард Джил, който стоеше прав пред камината, като че беше у дома си.

Всъщност къщата принадлежеше на доктор Том Андерсън, но тази подробност не се отразяваше ни най-малко върху държанието на младия мъж. Той се чувствуваше навсякъде чудесно. Изглеждаше цъфтящ и самоуверен. Беше единствен и любим син, заобиколен от пет сестри, които го боготворяха. Освен това Едуард беше висок, добре сложен и с приятно лице. Всички тези преимущества смекчаваха леката пресиленост на тона му.

— Да, мила, ти си забравила Едуард — настоя кротко госпожа Андерсън.

Джейн погледна Едуард право в очите и му се усмихна.

— Щом аз съм някъде, Едуард, то значи, че и вие сте включен.

Джил се усмихна на свой ред и отвърна с жар:

— И винаги ще бъде така, мила.

Джейн се изчерви и като сведе очи, завъртя около безименния си пръст един пръстен със сапфири и с брилянти. Госпожа Андерсън наблюдаваше със задоволство тази сантиментална сцена. Годежът на дъщеря й все още й се виждаше истинско чудо. Тя никога не допускаше, че Джейн ще има за съпруг такава блестяща партия.

Джейн, с косите си, които не бяха естествено къдрави, с малкото си носле, покрито с лунички! Винаги, когато споменаваше за тези лунички, госпожа Андерсън понижаваше гласа си, като че се касаеше за някакво семейно петно. Тя не можеше да си обясни как дъщерята на една жена с безупречна кожа можеше да бъде толкова онеправдана. Чудно наистина, как Едуард Джил би могъл да се влюби в нея! Двамата млади се бяха срещнали на един следобеден чай у жената на пастора. Едуард беше дошъл на гости от Лондон. Този ден Джейн не носеше дори новата си рокля, но завоюва новодошлия само като му поднесе чинията със сладки. Едуард Джил се влюби лудо още от първия миг, но няколко дни се колеба дали да даде воля на чувствата си. Все пак в края на краищата той осъзна, че животът му щеше да бъде пуст без госпожица Андерсън и следващата седмица, щом остана насаме с нея, поиска ръката й.

Джейн, съвсем изненадана, прие, без да има време да размисли. Малко след това Едуард Джил трябваше да замине за Индия, където баща му го изпращаше по работа. От Бирма той пишеше всяка седмица на своята годеница дълги и пламенни любовни писма. От два месеца се бе завърнал. Той беше проявил бурна радост при срещата си с Джейн и я бе уверил: „Нито за миг не престанах да мисля за вас“.

От своя страна годеницата беше щастлива, че е могла да вдъхне такава дълбока страст. Тя виждаше, че може да се довери на Едуард, че той ще я направи щастлива.

А учудването на госпожа Андерсън нарастваше все повече. На какво се дължеше успехът на Джейн? Тя самата, много по-хубава и блестяща от дъщеря си, бе трябвало да се задоволи да вземе за съпруг един провинциален лекар, чиито амбиции не биха могли да отидат по-далеч от малкото градче Силвърхук, където притежаваше скромна къща.

Клиентелата на доктора беше голяма, но съвсем незавидна. Накрая на годината винаги трябваше да се правят постъпки, за да се получат хонорарите. Освен това госпожа Андерсън упрекваше тайно пациентите на доктора, че винаги раждаха към полунощ! Бедният Том! Единствената му награда беше, че всички в областта го уважаваха. Покрай тези множество неудобства госпожа Андерсън признаваше и едно преимущество. За жена с деликатно здраве като нея беше хубаво да има винаги лекар около себе си. Всъщност доктор Том, както всички го наричаха, още не бе успял да открие естеството на страданията, които измъчваха от години неговата жена. Главният резултат от тази тайнствена болест беше, че близките на жертвата бдяха над нея и бяха винаги готови да й угаждат и да я глезят.

Безспорно, щастието на Джейн беше голямо и госпожа Андерсън представяше с неизказана гордост своя бъдещ зет на възхитените си приятелки. Тя се навеждаше и прошепваше на ухото на всяка от тях: „Едуард е син на един от най-големите вносители от нашите колонии в Ориента. Джейн сигурно ще пътува често, защото съпругът й е натоварен с най-важната работа на фирмата и постоянно пътува“. Въздействието на тези думи беше неизменно и госпожа Андерсън следеше с интерес по лицата на събеседничките си следите на майчината завист. Венчавката щеше да стане към Коледа. Тя съжаляваше малко, че нямаше да стане през юни, когато черквата можеше да бъде украсена с рози, но в края на краищата и грамадните хризантеми щяха да правят хубаво впечатление.

Мечтите на госпожа Андерсън бяха нарушени от гласа на Джейн:

— Разбира се, ако на рождения ми ден времето е хубаво, ще танцуваме в градината. През септември това е възможно. Ще има японски фенери. Маските и домината ще придават живописност на гледката. Това е последният прием, който даваме преди…

Тя млъкна и погледна с мила срамежливост годеника си.

— Изразете се по-ясно — закачи я Едуард.

Джейн се изчерви отново и това много й подхождаше. Цветът на сините й очи ставаше все по-ярък и младежкият блясък на кожата й по-явен.

— Преди да…

— Хайде, мила, очаквам продължението.

— Преди да станем мъж и жена — завърши тя със смях. — Не се преструвайте, че сте глупав като гъска, Едуард! Ах, ето на, спомних си, че татко ми позволи да поръчам гъши дроб. Какво ще кажете за тази изтънченост, мамичко?

— Но, моето момиче, не ставаше дума за гъски… Ти говореше на Едуард… Наистина, Джейн, не те разбирам!

В гласа на госпожа Андерсън личеше явен упрек. Двамата млади хора се разсмяха от сърце. Джейн записа още някои дреболии в бележника си и каза:

— Надявам се, че списъкът ми е пълен, Едуард. Ако сте готов, можем да тръгнем.

Джил бе дошъл на гости у Андерсън в петък вечерта. Той имаше разрешение от баща си да се завърне в Лондон едва в понеделник следобед. Джейн смяташе да изпрати годеника си до гарата и после да вземе автобуса за Молсбъри, където възнамеряваше да прави покупки.

— Мамо, имате ли нужда от нещо? Стойте спокойна, аз ще се справя с всичко — каза младото момиче и се наведе да целуне изящното лице на майка си.

— О, мила, не се тревожи за мен. Аз ще се постарая да бъда толкова добре, колкото ще ми позволи моето печално състояние — отвърна тя с въздишка.

После добави малко по-бодро:

— Постави няколко книги и списания на масичката ми. Ако главата не ме боли прекалено много, ще се опитам да почета. Кажи на Сюзи да ми донесе чая точно в четири часа и да сложи повече масло върху печените хлебчета.

Когато остана сама, госпожа Андерсън се замисли. Бракът с един толкова добре възпитан човек не можеше да даде лоши резултати. Тя си спомняше, че беше чела някъде, че доброто държание и маниери са залог за съпружеско щастие. Дребните жестове правеха приятен всекидневния живот.

Двамата млади пристигнаха на гарата пет минути преди тръгването на влака. Едуард Джил смяташе точността за една от най-важните добродетели. След като хвърли наляво и надясно по един поглед, Едуард прегърна девойката и я целуна.

— Не мога да ви целувам пред хора и винаги ще се възползувам от подобни случаи… Обичате ли ме, скъпа?

— Разбира се — прошепна тя.

— Щастлива ли сте?

— Знаете много добре!

— Значи, до идната събота.

— Да, разбира се… И гледайте да останете до вторник за празника ми.

Той кимна в знак на съгласие и каза:

— Трябва да избера някой сгоден момент, за да изтръгна съгласието на шефа!

— Не забравяйте да се снабдите с домино.

— Разчитайте на мене. Какъв костюм сте си избрала?

— Искам да ви изненадам. Костюмът ми е много хубав. При това, правя си го сама…

— Сигурен съм, че ще сте прекрасна — каза той нежно.

— Внимание! Влакът тръгва. Бързайте, Едуард.

Едуард се наведе, целуна я още веднъж и се качи във вагона.

Когато излезе от гарата, Джейн едва има време да скочи в автобуса за Молсбъри, който се намираше на четири километра от Силвърхук. Щом пристигна там, тя слезе и се запъти към главната улица. Девойката привърши покупките си много по-бързо, отколкото предполагаше и вместо да чака половин час на площада до завръщането на автобуса реши да измине една част от пътя пеша, до първата спирка. Кошницата й не беше никак тежка и тя тръгна с пъргави крачки.

Джейн вървеше и мислеше за бъдещето. Едуард й бе казал, че ще може да разполага с автомобил. Какви радостни възможности! Как е могла да вдъхне подобна любов. Не бе обмисляла и пресмятала нищо. Тя беше едно обикновено провинциално момиче, докато Едуард беше светски човек, много пътувал и с голям опит. Освен това, въпреки младостта си, той минаваше за забележителен делови мъж. И все пак безспорно нейният годеник беше много влюбен в нея.

Но дали тя самата изпитваше любов, равносилна на любовта на Едуард Джил… Всъщност трябваше ли да си задава подобни въпроси? Не беше ли годеница и нямаше ли скоро да се омъжи?

Досега никакво съмнение не бе осенявало Джейн, защото нещата се бяха развивали съвсем нормално. Дори мисълта за петте сестри на Едуард не я бе смутила нито за миг. Все пак тя знаеше, че досега те не бяха открили нито една смъртна, напълно достойна за техния брат!

Джейн престана да се взира в сърцето си и помисли за облекченията, които тази блестяща женитба щеше да донесе в живота й. Бедният доктор, макар и да работеше свръх силите си, винаги беше в парично затруднение. На няколко пъти Джейн бе долавяла в очите му изражение на страх и тревога. Колко хубаво щеше да е да го облекчи от тежкия товар, да осигури на госпожа Андерсън изтънчения живот, за който тя винаги бе мечтала! Едуард вече бе намекнал, че Джейн ще разполага с личен бюджет, от който тя смяташе да отделя известна част за родителите си. Печката в кухнята трябваше да бъде заменена, покривът трябваше да се поправи и кабинетът на доктора се нуждаеше от нови мебели. Нямаше да е зле да вземат и едно младо и здраво момиче да помага, на старата прислужница, която не се оплакваше, но вече се уморяваше от работата. После Джейн си спомни ужасните скърцания, с които спираше автомобилът на баща й.

Едуард положително нямаше да остави своя тъст да се измъчва така, когато дъщеря му щеше да разполага с луксозна кола. Едуард беше толкова добър, толкова великодушен! Джейн виждаше вече усмивката, която щеше да се появи на устните на баща й, когато той поемеше кормилото на новата кола…

Джейн беше толкова погълната от видението на този въображаем автомобил, че при един завой на пътя едва не попадна под една кола, която се носеше с пълна скорост. Изненадана, тя изгуби самообладание, тръгна наляво, надясно… и най-после спря по средата на пътя… Благодарение на едно рязко натискане на спирачките колата спря на две крачки от нея. В същия миг един мъжки глас изрева гръмко:

— Пази се, малка глупачке!

Веднага след това човекът, който шофираше, скочи на земята. Той беше висок, с широки рамене, облечен в костюм от шевиот. С гневен поглед и заканително вдигнат пръст той се приближи към Джейн и извика:

— Защо се лутате така по пътя като уплашен заек?

Джейн беше вече достатъчно развълнувана от внезапното връхлетяване на автомобила, а грубото държание на непознатия съвсем я обърка. Големите й сиви очи се разшириха. Тя се изчерви като божур и започна да се задъхва:

— Какво?… Какво? — заекна девойката, като че не можеше да повярва, че се обръщат към нея.

Мъжът продължи:

— Не можете ли да вървите вдясно? Пътят не е запазен само за вас. Само един малоумен може да се движи по такъв начин… Може би за първи път излизате, без да държите майка си за ръка?

Смразена от враждебния тон, Джейн не намираше думи, за да отговори. Очите на мъжа, който едва не я бе смазал, мятаха мълнии. Той добави:

— Защо не вървяхте встрани на пътя, ами по средата, като че водехте някакво шествие? Никога ли не сте виждали автомобил, та се завъртяхте около моя като муха!

„Това е вече много! — мислеше в същото време Джейн. — Нарече ме глупачка, уплашен заек, малоумна, а сега и муха!“

Най-после мисълта за собственото й достойнство я накара да дойде на себе си. Тя запита възмутено:

— Господине, давате ли си сметка, че едва не ме убихте?

— Не, вие едва не станахте причина да ме съдят за убийство — отвърна той. — От години карам кола и за първи път ми се случва подобно произшествие.

— Вас щяха да ви съдят, а мене да ме погребат! — отвърна хапливо Джейн.

— Да, а аз щях да прекарам няколко години в затвора.

— Да, защото вие сте отговорен.

— В никакъв случай.

— Това е неоспоримо — вие не изсвирихте и не бяхте намалили скоростта при завоя, а налетяхте отгоре ми като ураган.

— Откъде да знам, че има пешеходец по средата на пътя?

— Да не би да мислите, че е достатъчно да си купи човек една мощна кола, за да стане господар на пътищата и да завива без предупреждение? Имам голямо желание да ви замъкна в близкия участък и да ви предам на полицията — завърши тя и като вдигна глава, челото й стигна едва до рамото на противника.

После Джейн разтърси косата си с цвят на тъмно злато и го погледна право в очите.

— Зная, излишно е да се опитва човек да спори с жени — процеди през зъби непознатият. — На разумните и спокойно посочени доводи те противопоставят само истерични викове.

— О, това е малко силно казано! — възкликна вбесена Джейн. — Аз още не си бях отворила устата, когато вие се разкрещяхте.

— Е, да, но после си наваксахте загубеното! — прекъсна я той. — Впрочем, засега вие не сте в гроба, нали? Моята кола не ви е докоснала? Не сте одраскана. Тогава защо толкова шум и крясък?

— Не аз започнах! Вие изскочихте от колата си нарочно, за да ме обидите по най-груб начин!

— Аз? Аз съм бил груб? — запита той с обезоръжаваща невинност. — Какво ви казах?

— О, нищо… Нарекохте ме първо глупачка, после малоумна…

Възмущението й беше толкова голямо, че тя не можа да продължи.

— Всичко, което ви казах, се отнасяше само за начина, по който се движите по пътя — натърти младият мъж.

След тази размяна на враждебни думи двамата противници не бяха направили нито крачка към известно помирение. И наистина, непознатият съвсем не изглеждаше разположен да иска извинение, каквото Джейн очакваше. Тя не можа да не си помисли за учтивостта, която Едуард проявяваше във всички случаи. Не предугаждаше ли той винаги всичките й желания? Как би желала сега да е тук, за да даде един хубав урок на този грубиян. Девойката стоеше права срещу „грубияна“ и когато вдигна очи, забеляза с голямо учудване, че човекът, който й се виждаше като плашило, я гледаше усмихнат. Като по чудо внезапно лицето му се бе просветлило. Заплашителният, буреносен поглед се бе смекчил. Цветът на очите му изглеждаше да е нещо средно между черно и тъмносиньо. Усмивката, в която имаше нещо особено младежко, откриваше два реда великолепни зъби между чисто очертаните устни.

— Е, наистина — каза той с любезна закачливост, — вие може да се ласкаете, че сте такава войнствена натура!

Тази забележка накара Джейн да излезе вън от себе си. Тя вдигна глава и отвърна презрително:

— Виждам, че е съвсем излишно да се опитвам да ви накарам да разберете вината си. Никога не съм срещала толкова невъзпитан човек. Нямам желание да продължавам този разговор. Довиждане.

Джейн тръгна по пътя и отмина автомобила, който след малко потегли и се отдалечи в противоположната посока.

Тя изпита истинско удоволствие, задето най-после се отърва от досадния непознат и се почувствува горда, че бе устояла тъй храбро на грубото му нападение. Сравнението с Едуард се налагаше: ако той беше на мястото на непознатия, колко различно щеше да бъде държанието му! Той щеше да скочи от автомобила, да прояви тревога, да изкаже съжаленията си! Щеше да се извини за своето неблагоразумие… Не й ли искаше извинение за най-малкия пропуск, не й ли целуваше почтително ръка? Винаги в такива случаи приятно чувство на доверие и сигурност изпълваше сърцето й.

Каква разлика между него и този нахалник, който не само че не се извиняваше, задето едва не я бе смазал, но дори се нахвърляше върху нея с обвинения! Очевидно, той трябва да беше свикнал на подобни случки. Тя съжаляваше, че не бе съобразила да запомни номера на колата му, за да го посочи в участъка.

Звукът на една автомобилна сирена я накара да помисли, че автобусът идваше най-после. Тя забави крачките си и тъкмо, когато щеше да се спре, за да направи знак на шофьора, един звучен глас — вече познат — стигна до ушите й:

— Това е вече прекалено! Вие повтаряте престъплението си! Ще разберете ли някога, че не трябва да се върви по средата на пътя?

В същото време мощната кола се изравни бавно с нея, като почти я докосна. Джейн подскочи, обърна се и срещна проницателния поглед на непознатия. Тя извърна глава и каза:

— Нарочно, за да ми кажете това ли се върнахте?

— Бъдете уверена, че не бих си губил времето така. Върнах се, защото забелязах, че съм тръгнал в грешна посока. Аз продължих направо, а трябваше да свия вляво още на първия кръстопът. Защо няма табели с указания на пресечките?

Като произнасяше тези думи, той гледаше младото момиче, като че ли искаше да стовари върху него тази небрежност. После, като промени тона, прибави:

— Още много ли ще вървите така?

— Немного — отвърна тя хладно.

— Искате ли да ви откарам с колата?

— Не, благодаря. Предпочитам да дочакам автобуса.

Той започна да се смее особено весело и Джейн забеляза закачливото изражение на очите му, които допреди малко изглеждаха тъй страшни.

— Сигурно се страхувате да не ви изям? — запита той с безразличие.

Джейн се изчерви леко и отвърна:

— Може би щях да изпитам подобен страх, ако отдавах някакво значение на вашата личност, но случаят не е такъв!

— Ах, нима? До такава степен ли съм ви безразличен? Ех, както обичате… Впрочем, човек, който предпочита раздрънкан автобус пред една мощна кола, заслужава да ходи пеша!

После той даде газ и изчезна с най-голяма бързина, като остави девойката поразена от безкрайната му дързост и безочливост. Нима не можеше да разбере, че тя би предпочела всяка бричка пред мощната кола, чието кормило държеше той?

В края на краищата, след като напразно чака автобуса, Джейн се видя принудена да тръгне пеша за Силвърхук.