Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thing in the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Повестта е публикувана в списание „Космос“, броеве 9 и 10 от 1978 г.

Илюстрация: з.х. Иван Кирков

 

 

Издание:

Автор: Уилям Морисън; Лев Еджубов; Ричард Макена

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1978 г.

Преводач: Николай П. Тодоров; Спас Николов; Цвета Пеева; Николай Кетибов; Невяна Кънчева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: английски; руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7049


5

Отначало Даниълз видя пространство — безбрежно, безкрайно, жестоко, студено, толкова чуждо на всичко, толкова безразлично към всичко, че разумът се вцепенява, и не толкова от страх или чувство за самотност, колкото от осъзнаването, че в сравнение с вечността на Космоса ти си пигмей, безкрайно малка прашинка, неподдаваща се на изчисление. Прашинката изчезва в неизмеримите глъбини, лишена от всякакви ориентири — не, все пак не е напълно лишена, защото пространството е запазило следа, отпечатък, чиято същност не можеш ни да обясниш, ни да изразиш, понеже те не се побират в рамките на човешките представи; следата, отпечатъкът сочат макар и безнадеждно смътно пътя, който е изминало в незапомнени времена друго едно същество. И безразсъдна решителност, дълбока преданост — някаква непреодолима потребност кара прашинката да се движи по тази слаба, неясна следа, накъдето и да води тя, даже и отвъд пределите на пространството, отвъд пределите на времето, или на едното и другото, взети заедно. Движи се без почивки, без колебания и без съмнения, докато следата не го отведе до целта, или не бъде заличена от ветровете — ако в пустошта има ветрове…

„Дали не се крие в нея — запита се Даниълз, — в тази решителност нещо познато, поддаващо се на превод на земния език и затова способно да стане нещо като мост между тези същества от друг звезден свят и моето човешко «аз»?…“

Пустошта, мълчанието и студеното равнодушие на Космоса продължава векове, векове и векове — като че ли пътят изобщо няма да има край. Но Даниълз все пак разбра, че краят е именно тук, сред изсечените от времето хълмове над древната река. И тогава почти безкрайните векове мрак и студ се смениха с почти безкрайни векове чакане: пътят свърши, следата го доведе в непостижими далечини и сега му оставаше само да чака, въоръжен с безгранично, неизтощимо търпение.

Ти говореше за помощ — обърна се към Даниълз искрещото същество. — Но защо? Ти не познаваш онзи, другия. Защо искаш да му помогнеш?

— Нали е живо същество — отвърна Даниълз. — Той е живо и аз съм живо. Нима това не е достатъчно?

Не разбирам — отвърна съществото.

— Според мен е достатъчно ясно — каза Даниълз.

— Как можеш да му помогнеш?

— Вече споменах за генетиката. Как да ти обясня…

— Аз възприех терминологията от твоите мисли. Имаш предвид генетичния код.

— Ще се съгласи ли той, зазиданият в скалите, когото ти охраняваш…

Не го охранявам — отвърна съществото. — Аз просто го чакам.

— Ще трябва дълго да чакаш!

— Аз умея да чакам. Чакам го доста отдавна. Мога още дълго да чакам.

— Някога — заяви Даниълз, — скалите ще се разрушат от ерозията. Но не е необходимо толкова дълго да чакаш. Знае ли той, другият, генетичния си код?

Знае — отвърна съществото. — Той знае много повече от мен.

— Знае ли напълно кода си? — настойчиво повтори Даниълз. — Чак до последната най-нищожна връзка…

Знае — потвърди съществото. — Първата задача на разумния живот е да познае себе си!

— А може ли, ще се съгласи ли той да предаде на нас тези сведения, да ни съобщи генетичния си код?

Предложението ти е дръзко — оскърби се искрещото същество (думата, която то употреби, беше по-силна от дръзко.). — Такива сведения никой не предава другиму. Това е нескромно и неприлично (думите пак бяха малко по-други от „нескромно“ и „неприлично“). Всъщност, това означава да отдадеш в чужди ръце собственото си „аз“. Пълна и безсмислена капитулация.

— Не е капитулация — възрази Даниълз, — а начин да се измъкне от заточението. След сто години, както ти казах, хората от моето племе ще умеят по генетичния код да възсъздават всяко живо същество. Ще могат да направят съвсем точно копие от него.

— Но нали той ще си остане все така зазидан в скалите?

— Само единият от двамата. Първият от близнаците наистина ще трябва да чака, докато ерозията разруши скалите. Но вторият, копието на първия, ще заживее отново.

„Ами ако съществото в скалите — мина му през ума, — изобщо не иска да го спасяват? Ами ако то съзнателно се е погребало под каменните пластове? Може то да е потърсило там убежище? Може би, ако поиска, то би се освободило от тъмницата си така лесно, както този искрещ призрак се измъкна изпод насипа?“

Не, изключено е — отвърна видението, увиснало на края на площадката. — Аз се държах безотговорно. Чакайки го, заспах и съм спал доста дълго.

„Действително толкова дълго — каза си Даниълз, — че над спящия песъчинка по песъчинка се бе наслоила пръст и образувал насип — че откъртените от студа камъни от скалата бяха се срасли със земята, а до камъните бяха израсли група брезички и благополучно бяха извисили стебла, високи тридесет фута…“ В случая той имаше предвид различието в представите за време, което човек просто не можеше да проумее.

„И все пак — каза си Даниълз — нещичко проумях…“ Доловил бе безграничната преданост и безкрайното търпение, с които искрещото същество бе последвало онова, другото през звездните бездни. Не се съмняваше, че бе доловил и следното: разумът на това създание — на предания звезден пес, който, застанал на площадката пред пещерата, сякаш се бе приближил до него, Даниълз, докоснал бе собствения му разум и за миг двата разума, въпреки всичките им различия, се бяха слели в порива на разбиране и признателност — та навярно за първи път от милиони години песът от далечния Космос бе срещнал някого, способен да проумее повелята на дълга и смисъла на призванието.

— Може да се опитаме да го освободим, като разрушим скалите — предложи Даниълз. — Аз, разбира се, вече мислих за това, но се изплаших да не го раним. Пък и трудно ще убедя хората…

Не — отвърна съществото, — не можем да го измъкнем. Има много неща, които ти не би разбрал. Но първото ти предложение е достойно за внимание. Ти каза, че не притежаваш достатъчно знания в областта на генетиката, за да предприемеш веднага необходимите действия. А опита ли да се посъветваш с други същества от твоето племе?

— Говорих с един — отвърна Даниълз, — само че не ме доизслуша. Реши, че съм се побъркал. Но в края на краищата той не бе и най-подходящият човек, с когото трябваше да поговоря. Навярно, по-късно ще съумея да поприказвам с други хора, но не сега. Колкото и да ми се ще да му помогна, сега нищо не ще постигна. Те ще ми се присмеят, а аз не понасям присмеха. След стотина години, а може би и по-рано ще мога…

Ти няма да живееш сто години — обади се звездният пес. — Ти спадаш към недълголетен вид. Което, навярно, обяснява и стремителния ви възход. Целият живот тук е недълговечен и това е дало на еволюцията шансове да формира разума. Когато попаднах на вашата планета, тук живееха само безмозъчни твари.

— Прав си — отвърна Даниълз. — Аз няма да живея сто години. Дори и ако смятаме от деня на раждането ми, пак не ще доживея до сто години, а по-голямата част от живота ми вече е отминала. Не е изключено и да съм изживял и целия си живот. Защото ако не се измъкна от тази пещера, буквално след два-три дена ще умра.

Протегни ръка — предложи искрещото същество. — Протегни ръка и ме пипни, събеседнико.

Даниълз протегна ръката си, но тя мина през святкащото същество, без нищо да усети — нима можеш да пипнеш въздуха.

Ето, виждаш ли — забеляза съществото, — аз не съм в състояние да ти помогна. Няма никакви начини нашите енергии да си взаимодействуват. Много съжалявам, приятелю. (Думата, която избра призракът, не съответствуваше напълно на понятието „приятел“, но беше хубава дума и, както се досети Даниълз, може би означаваше много повече от „приятел“).

— И аз съжалявам — отвърна Даниълз. — Искаше ми се още да поживея.

„Значи — каза си Даниълз, — срещата ми с пратеника на другата цивилизация е безсмислена. Ако по някакво чудо не сляза от тази площадка, нищо няма да мога да направя, абсолютно нищо… А от друга страна, защо пък да съм длъжен да се грижа за спасяването на съществото, зазидано в скалите? Най-важно е сега аз да оживея, а не да се безпокоя, че с моята смърт зазиданият ще загуби последния си шанс за спасяване…“

— Но, може би, нашата среща — обърна се Даниълз към искрещото същество, — все пак не е напразна? Сега, когато ти разбра…

Дали съм разбрал или не — забеляза съществото, — няма значение. За да постигнем целта, аз би трябвало да предам получените сведения на онези, които са край далечната звезда, но даже и да бих могъл да се свържа с тях, те не биха ме удостоили с внимание. Аз съм твърде нищожен, нямам право да беседвам с висшите същества. Единствената ми надежда са съществата от твоето племе, и то само при условие, че ти оцелееш. Защото аз долових мимолетната ти мисъл, че ти си единственият, способен да ме разбере. Между съществата от твоето племе няма друг, който би допуснал дори мисълта за моето съществуване.

Даниълз кимна. Това беше самата истина. Никой от живеещите на Земята хора не притежаваше неговите способности. За съществото в скалите той беше единствената, макар и слаба надежда — но преди надеждата да стане реална, трябва да намери някого, който да го изслуша и да му повярва. И не просто да му повярва, а да пренесе тази вяра през годините в онези далечни времена, когато инженерната генетика ще има много по-големи възможности от сега.

Ако успееш да се измъкнеш жив от това критично положение — заяви песът от космическата бездна, — тогава аз, навярно, ще мога да потърся енергия и технически средства за осъществяване на твоя замисъл. Но ти трябва да си наясно, че аз не съм в състояние да ти предложа начин за спасение.

— Ако случайно някой мине наблизо — отвърна Даниълз — или ако почна да викам, може да ме чуят…

И той завика с всички сили, но не получи отговор. Снежната виелица заглушаваше виковете му — пък и той прекрасно разбираше, че в такова време хората си седят по правило в къщи. Накрая се умори и прилегна на камъните да си отдъхне. Искрещото същество все така висеше над площадката, но толкова бе загубило формата си, че приличаше на наклонена, посипана със сняг коледна елха.

Даниълз се стараеше да не заспи, затваряше само за миг очи и веднага пак ги отваряше — внимаваше клепачите му да не стоят дълго затворени, за да не го налегне сънят. Добре беше да се пораздвижи, да потупа раменете си, за да се сгрее — но тялото му бе станало тежко като олово и ръцете не искаха да действуват.

Усети как тялото му се отпуска, помъчи се да стане. Но волята му бе притъпена, много по-уютно бе на каменния под. Можеше да си позволи да отдъхне, преди да напрегне силите си, за да стане. Най-странното е, че дъното на пещерата изведнъж се покри с кал и вода, а над главата му изгря слънцето и отново стана топло…

Той скочи уплашен и видя, че стои до глезен във вода, която се разлива чак до хоризонта, а краката му са затънали в лепкава черна тиня.