Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Song of a Dark Angel, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Песента на Тъмния ангел

Английска, първо издание

Превод: Борислава Велкова

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ИК „Еднорог“, 2011 г.

ISBN: 978-954-365-103-0

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Корбет остави Кълпепър и се върна при общината, където, седнал на стълбите, го чакаше Ранулф.

— Извади ли някакъв късмет? — попита кралският пратеник.

— Не кой знае какъв, господарю. Последният Холкъм е починал преди около четирийсет години. Затова пък открих златаря Едуард Орифаб. Градският съветник, който ни помогна и преди, ми каза, че магазинът му се намирал само на няколко пресечки оттук. Аз обаче вече умирам от глад!

Двамата се отправиха към близката кръчма, където се разположиха на една дълга маса, простираща се от едната стена до редицата винени бъчви в дъното. След като видя котката, която се въртеше около касапския тезгях, и мазните петна отгоре му, кралският пратеник реши да си поръча само хляб и ейл. Ранулф обаче имаше здрав стомах и с удоволствие си хапна месна гозба.

Щом приключиха с яденето, помощникът на Корбет го заведе до един грамаден златарски магазин на Кондит Стрийт, чиито стени бяха прясно боядисани в розово, а гредите по фасадата — в черно. Продавачът и двамата чираци, които стояха зад широката сергия отпред, осведомиха кралския пратеник, че господарят им го няма. Въпреки това Корбет и Ранулф се запътиха към магазина и без да обръщат внимание на виковете на слугите на златаря, влязоха вътре. Едуард Орифаб — мрачен мъж с кисела физиономия — седеше зад писалището си, заобиколен от множество сандъци и ковчежета. „Типичен скъперник!“ — помисли си Корбет, едва ли не очаквайки отнякъде да се появи дяволът и да повлече златаря към Ада. Щом чу, че някой влиза, мастър Орифаб се уви по-плътно в обточената си с кожа мантия и подсмръкна. После хвърли един поглед към натрапниците, но почти веднага извърна очи, сякаш беше решил, че не заслужават повече внимание.

— Какво искате? — попита той.

— Като за начало — малко по-радушен прием — отвърна закачливо Ранулф. — Майка ти не ти ли е казвала, че обноските правят човека?

— Зает съм — сопна се златарят и премести една купчина монети.

В следващия момент Ранулф хвана масата и я разтърси, при което монетите се разпиляха. Орифаб мигом скочи на крака и се озъби.

— Мастър Орифаб — намеси се Корбет, — казвам се сър Хю Корбет и съм пратеник на краля. Трябва да ти задам няколко въпроса.

Щом чу това, златарят отстъпи назад и то толкова рязко, че събори стола си. После се усмихна, протягайки врат като някое умилкващо се кутре.

— Не знаех — промълви той.

— Е, сега вече знаеш! — рече Ранулф, който обичаше да тормози надутите богаташи в присъствието на своя господар, Киселата физиономия.

— Какво желаете? Как мога да ви помогна? — заекна Орифаб.

Златарят седна и посочи на посетителите си една пейка пред масата.

Корбет обаче остана прав.

— Познаваш ли съдебния пристав Робърт от Хънстън?

Орифаб стисна устни и поклати глава.

— Преди няколко седмици е идвал тук, за да си прибере някакво наследство — продължи Корбет тихо.

Златарят примигна и сведе поглед към монетите си.

— А, да, сега се сетих.

— Кой му остави наследството?

Орифаб нервно сплете пръсти и с копнеж се взря през прозореца.

— Не мога да ти кажа, сър Хю — смотолеви той. — Тайна е.

— Добре — отвърна Корбет и тръгна да си върви.

В следващия момент Ранулф завря лицето си в това на златаря, почти допирайки се до бледата му буза.

— Мастър Орифаб — изсъска той, — до месец ще получиш призовка да се явиш в Уестминстър. След като го сториш, кралските съдии ще поискат да им отговориш на същия въпрос. Искрено се надявам да им дадеш по-добър отговор от този, който даде на сър Хю!

— Почакай! — златарят скочи на крака, ужасен от мисълта за онова, което би го очаквало в Лондон, и махна на Корбет.

— Ще ти покажа за какво става дума, сър Хю — прошепна той.

— Но не бива да казваш на никого, особено на жена ми.

Корбет се обърна към Ранулф и направи гримаса. В това време Орифаб се измъкна бързо навън, за да нареди на продавача да се грижи за магазина. После поведе посетителите си по Тауър Стрийт, покрай Грейфрайърс и накрая спря пред една голяма къща, издигната в частен имот. Златарят бутна портата към градината, огледа се плахо наоколо и почука по вратата. Не след дълго на прага се появи хубава млада слугиня, която незабавно ги покани вътре. Щом вратата се затвори зад тях, Ранулф зърна някакво полуголо момиче да притичва по горния етаж и се изкиска. След това тримата бяха въведени в едно малко преддверие и той сграбчи ръката на Корбет.

— Бил ли си някога в бардак, господарю? — попита шепнешком Ранулф.

Корбет присви очи.

— Намираме се в публичен дом!

Кралският пратеник огледа малкото помещение, в което ги бяха поканили. Мебелировката беше скъпа, подът беше застлан с пъстри килими, в малка камина гореше огън. В стаята имаше поне четири тапицирани стола, както и голям полиран шкаф. Двата гоблена на стената обаче убедиха Корбет, че помощникът му е прав — и двата бяха изпълнени в класически стил, и на двата бяха изобразени млади жени в различни фази на голотата, които дръзко демонстрираха прелестите си пред похотливи сатири.

В следващия момент в преддверието влезе някаква висока жена с доста строг вид, който се подчертаваше допълнително от сивите й коси, острите черти и кафявата рокля. Жената се усмихна на Орифаб, но погледът, който отправи към Корбет и Ранулф, беше изпълнен с подозрение.

— Гости ли си ни довел, мастър Орифаб?

— Не сме гости, мадам — отвърна Ранулф, докато златарят нервно пристъпваше от крак на крак. — Ние сме хора на краля.

При тези думи жената отстъпи назад толкова бързо, та Корбет си помисли, че ще избяга.

— Няма за какво да се тревожиш, мадам — рече той. — Не ме засяга какво се върши тук. Мастър Орифаб обаче очевидно иска да ни срещне с някого.

— С Рохезия — прошепна златарят. — Трябва да се срещнат с Рохезия. Съветвам те да им позволиш, мистрес Куикли.

След тези думи Орифаб се повдигна на пръсти и прошепна нещо в ухото на съдържателката на публичния дом. Тя хвърли един страхлив поглед към Корбет и бързо излезе от стаята. Върна се след няколко минути заедно с някаква висока и доста хубава девойка. Новодошлата беше облечена в тясна зелена рокля от тафта, която чудесно подчертаваше пищните й форми и тънкото й кръстче. В същия цвят беше и обточеният със златна нишка воал, под който бяха скрити русите й коси. По пръстите й блещукаха пръстени, на китките й имаше златни и сребърни гривни, а самата девойка изглеждаше невинна и нежна като млада кошута. „Слава Богу, че Мейв никога няма да научи за тази страна на мисията ми“ — помисли си Корбет.

— Разбрах, че сте искали да ме видите, господа.

— Да, но насаме.

Мистрес Куикли и Орифаб бързо излязоха от стаята, а Ранулф затвори вратата след тях. Корбет направи знак на младата жена да седне.

— Ти ли си Рохезия?

— Да, аз съм.

— А знаеш ли кой съм аз?

— Не, мистрес Куикли не ми каза.

— Аз съм сър Хю Корбет и съм тук по заповед на краля. Идвам от Хънстън. Искам да знам защо си оставила на златаря Орифаб една доста значителна сума и си му поръчала да я предаде на съдебния пристав Робърт от селото.

Промяната, която настъпи в девойката след тези думи беше забележителна. Очите й изведнъж се изпълниха със студенина, чувствените й устни се превърнаха в тънка гневна линия, а златистият тен на лицето й помръкна.

— Това не е твоя работа, сър.

— Не чакай добро, ако не отговориш. Пак повтарям — защо остави пари за съдебния пристав Робърт?

— Един клиент ме помоли.

Корбет потри брадичката си и дълго се взира в събеседничката си.

— Мисля, че е най-добре да се върнеш с мен в Хънстън — каза най-накрая той, при което в очите на момичето се появиха сълзи. — Освен това ти нося лоши новини. Марина беше убита.

Когато чу последното, Рохезия простена мъчително, а после зарови лицето си в ръце и неудържимо се разхълца.

 

 

На следващата сутрин, след като бяха прекарали остатъка от деня на кея, Корбет, Ранулф и Малтоут напуснаха Бишопс Лин. Преди да тръгнат обаче, те още веднъж се отбиха в публичния дом, където — сгушена в огромен плащ с качулка — ги чакаше девойката, наричаща себе си Рохезия. Когато четиримата излязоха от града и поеха на север към Хънстън, Корбет се постара Ранулф и Малтоут да стоят далеч от младата жена и да не я обсъждат.

Пътуването им премина без произшествия. „Колко хубаво, че не се налага да минаваме през селото!“ — помисли си с облекчение кралският пратеник, когато наближиха имението Мортлейк. Сър Саймън и лейди Алис излязоха да посрещнат гостите си. Корбет прие приветствията любезно, но сдържано — все още не знаеше кой се беше опитал да удави него и слугите му в блатото. После настоя Рохезия да получи стая и нещо за хапване, но каза, че никой друг освен него не бива да говори с нея.

— Освен това ще имам нужда от Кечпоул — обърна се той към Гърни — и от всеки друг страж, когото можеш да ми предоставиш. Искам тези мъже да се въоръжат, да яхнат коне и да придружат Ранулф до Убежището. Той знае какво да прави там. Поръчал съм му незабавно да ми доведе тук мастър Джоузеф и Филип Нетлър.

— Но защо е необходимо всичко това? — настоя да узнае сър Саймън. — Това са мои земи, Хю.

— Да, но волята на краля важи и в тях. Тези двама мъже веднага трябва да се явят в Мортлейк. Едва тогава ще узнаеш защо.

Гърни неохотно се съгласи и преди да е изтекъл и час, Кечпоул и Ранулф, придружавани от дузина въоръжени мъже, препуснаха към Убежището. Междувременно Малтоут се зае да разопакова багажа. Корбет пък посети Рохезия, след което слезе в залата и зачака. Гърни, който вече не можеше да понася мълчанието му, го остави сам и излезе в двора, където се заразхожда нервно напред-назад.

Ранулф се върна точно преди да се мръкне, сред викове и тропот на конски копита. Корбет, който беше застанал с гръб към огъня, се стегна в очакване на предстоящия сблъсък. Гърни се присъедини към него. После Ранулф и Кечпоул въведоха водачите на Пастирите вътре. Ръцете и на двамата мъже бяха вързани и Нетлър изглеждаше доста блед и уплашен. Колкото до мастър Джоузеф — ако не беше Ранулф, той вероятно щеше да се нахвърли върху Корбет. Лицето на водача на Пастирите беше поаленяло от гняв, очите му се бяха разширили, а в ъгълчетата на устата му беше избила пяна.

— Ще си платиш за това, Корбет! Ти, жалко лайно такова! Как смееш да караш слугата си да нахлува в личните ни покои?

Кралският пратеник не му обърна внимание. Вместо това се взря в Ранулф, който му кимна и едва доловимо му кимна.

— Сър Саймън! — обърна се мастър Джоузеф към Гърни, когато последният влезе в залата. — Това задържане е против закона и против Светата църква! Поставяме се под твоя закрила!

— Млъкни! — изрева Корбет.

Мастър Джоузеф беше толкова бесен, че сякаш всеки момент щеше да получи удар.

— Точно така, мастър Джоузеф — млъквай! В противен случай ще се възползвам от властта, дадена ми от краля, и ще те обеся тук, на таванските греди! Сър Саймън, ще ти бъда благодарен, ако освободиш Гилбърт и наредиш да го доведат тук. Нека дойде и моята мистериозна гостенка от Бишопс Лин.

При тези думи мастър Джоузеф притихна и отпусна рамене, след което присви очи и нервно облиза устни.

— За какво е всичко това? — промърмори той.

— Какво имаш предвид, Хюбърт? — попита Корбет.

Водачът на Пастирите ахна и пребледня.

— О, да, знам, че името ти не е Джоузеф — продължи кралският пратеник. — Казваш се Хюбърт Мъгуел и си осъден като престъпник преди десет години. Затова ще мълчиш и ще ме слушаш! Сър Саймън, ще ти бъда благодарен, ако хората ти хванат тези двама мъже, понеже съм сигурен, че след малко ще започнат да буйстват.

Корбет се приближи до масата, давайки си сметка, че всички са вперили очи в него. Той си наля вино, а после приседна в края на масата, внимателно отпивайки от чашата си. В следващия момент в залата въведоха Гилбърт. Младежът не се беше бръснал от дни, но изглеждаше добре и глуповато се усмихваше. Кралският пратеник му нареди да остане при вратата.

— Скоро отново ще бъдеш свободен човек, Гилбърт. Не бой се.

После влезе Рохезия, все още в грамадния плащ с качулка, и Корбет й направи знак да се приближи към него. Когато тя го стори, той остави чашата си на масата, хвана я за ръката и се взря в бледото й, уплашено лице, което едва се виждаше под качулката.

— Не бой се — побърза да успокои и нея кралският пратеник, а после я поведе през стаята.

Мастър Джоузеф напрегнато следеше развоя на събитията, а когато младата жена отметна качулката си назад, ахна от изненада. Филип Нетлър пък така се ужаси, че падна на колене и започна да скимти като бито псе.

— Бог да ни е на помощ! — извика Гърни. — Това е Бланш! Дъщерята на съдебния пристав! Колко си хубава, Бланш…

— Е, Бланш — започна Корбет, — познаваш ли този човек, който се нарича мастър Джоузеф и се е провъзгласил за водач на Пастирите?

В този момент момичето извади ръка изпод плаща си и замахна към гърдите на „мастър Джоузеф“ с някаква кама. Корбет веднага се хвърли към тях и успя да избие оръжието от ръката на Бланш, но не беше достатъчно бърз, та да й попречи да удари водача на Пастирите през лицето.

— Ах, ти, мръсно копеле! — извика тя.

Мастър Джоузеф се сви между двамата мъже, които го държаха, а кралският пратеник издърпа Бланш встрани.

— Сър Саймън, искам всички да излязат от залата — той остави камата на девойката върху масата. — Освен това настоявам двамата затворници да бъдат оковани във вериги. За всеки случай.

— Искаш всички да излязат, така ли? — попита Гърни.

— С изключение на теб, Ранулф, затворниците и Бланш.

И така, сър Саймън се разпореди. Кечпоул излезе, а когато се върна, носеше със себе си вериги, в които окова китките и глезените на затворниците. Бланш се отдалечи, застана с гръб към тях и се взря в огъня.

Корбет взе камата от масата и я затъкна в колана си.

— Нека започнем от самото начало — рече той. — Преди четири или пет години кралят узна от рицарите хоспиталиери, че свободни младежи и девойки от кралството му често бивали продавани в робство, най-често с цел проституция. На пазарите за роби в Северна Африка ги ценели заради светлите им кожи и коси и плащали за тях луди пари — Корбет се приближи до масата и отпи от чашата си. — Жертви на тази възмутителна търговия — продължи той — са не само английски младежи и девойки, така че тя е била осъждана от много папи и църковни събори. Всъщност това е единственото нещо, срещу което Филип Френски и Едуард Английски са склонни да се обединят, макар и двамата да осъзнават, че е невъзможно да го спрат. Разбира се, това явление е много старо, но след Детския кръстоносен поход преди около сто години то било издигнато до ново ниво и апетитът на търговците на роби се изострил.

— Чувал съм за този кръстоносен поход — обади се Гърни.

— Доста странна история, да — рече Корбет. — Някакво френско овчарче на име Стефан успяло да убеди хиляди деца от цяла Европа да го последват в Светите земи. Разбира се, ако изобщо някои от тях са стигнали дотам, то те са били съвсем малко. Повечето попаднали в ръцете на роботърговците и били продадени из алжирските и египетските пазари.

Гърни се изправи на крака.

— Това е минало — рече той. — Да поговорим за настоящето. Нима твърдиш, че тези двама мъже, представящи се за водачи на Пастирите, са замесени в търговия с роби? Но нали живеят в бедност…

Смехът на Ранулф прекъсна господаря на имението.

— Сър Саймън, ако отидеш в Убежището и надникнеш в личните покои на тази безценна двойка, ще останеш доста изненадан. Там ще намериш вълнени и копринени завивки, възглавници, натъпкани с гъши пух, цели бъчви, пълни с разкошно вино, доставено специално от Бишопс Лин. Да, останалата част от общността живее на пост и молитва, но тези двамата определено не го правят.

— Обзалагам се — намеси се Корбет, без да откъсва поглед от Бланш, която все още стоеше край огъня, — че освен това мастър Джоузеф и Филип Нетлър са собственици на някои доста желани имоти из цялото кралство. Да не забравяме и за честите им посещенията в Бишопс Лин, по време на които със сигурност се отдават на буйни гуляи из вертепите.

— Това не е вярно — промърмори мастър Джоузеф. — Нямаме нищо общо с това, за което говориш. Сър Саймън, ти си прав. Как бихме могли да се възползваме от тези неща?

— Доста лесно — рече Корбет. — Пътувате из кралството, прекарвайки една година тук, осемнайсет месеца там… После се оттегляте за известно време, за да се насладите на мръсната си печалба — вероятно в някоя хубава къща в Лондон или Линкълн, а щом ви омръзне, отново се появявате на сцената, подобно на артисти в пиеса. Тогава пристигате в някое усамотено селце като Хънстън, преструвайки се на нещо като свети Франциск от Асизи. Примамвате местните младежи и девойки с вашите фантазии за пътешествия до екзотични места и прекарвате известно време с тях. Стараете се да спечелите доверието на местните, но това рядко представлява проблем за вас. В крайна сметка, всяко селско чедо с радост би захвърлило оковите, привързващи го към земята. Родителите също нямат причина да възразяват — за тях това значи едно гърло по-малко за хранене през зимата.

— Но всичко това не може да се организира без знанието и съдействието на корабните капитани! — възкликна Гърни.

— Тази търговия е много печеливша — обясни Корбет. — Затова и много капитани с удоволствие се включват в нея — превозът на роби не изисква нито усилия, нито вложения, никой не задава въпроси и никой не протестира.

— Жертвите биха могли — проплака Нетлър; това беше единственият му опит да се защити.

— Ти опитвал ли си се да избягаш от морски капитан, който е получил добри пари за теб? Ами от някой публичен дом в Марсилия или Салерно или пък от турски харем? А и да избягаш, къде би могъл да отидеш? Ако онези, които те притежават, не те намерят и не те убият, то други с радост ще го сторят. Как би могло едно момиче от Хънстън да се придвижи от Марсилия до Диеп? Та тя не знае и думичка френски, а дори да успее да разкаже историята си, кой би й повярвал? Нашите приятели тук просто биха казали, че е избягала или пък че религиозният обет й е дотегнал и тя е решила да търси щастието си другаде. Но дори някой да й повярва, доказването на думите й може да отнеме години. Дотогава мастър Джоузеф ще е променил името си отново и ще е отпътувал за някоя съвсем друга част на Англия или християнския свят. Сър Саймън, ти самият много добре знаеш колко е трудно човек да получи правосъдие!

— И какво е можело да се изпречи на пътя на тази очевидно добре смазана машина? — попита Гърни.

— Аз — обърна се Бланш, чието лице беше побеляло от гняв. — Сър Хю е прав. Погледни ме, сър Саймън! Срам ме е да се върна у дома, пък и да го сторя, кой би се вслушал в онова, което имам да кажа? Освен това не искам селяните да сочат родителите ми с пръст. Присъединих се към Пастирите. После този кучи син тук, това адско изчадие, уреди да отпътувам за чужбина. Аз обаче извадих късмет — Бланш тежко преглътна. — На борда на кораба подслушах един разговор между капитана и първия му помощник. Двамата не знаеха, че се спотайвам под кърмата, приклекнала като някое псе, и научавам бъдещето си от думите им.

Тя прекоси стаята и заплю мастър Джоузеф.

— Говореха за мен, сякаш бях стока за продан. Преди това бях имала някои съмнения, много смътни, породени главно от погледите, които понякога ми хвърляше капитанът. Аз обаче ги бях отхвърляла като нечестиви мисли — тя се взря в Корбет и гласът й трепна. — Все едно, беше есен, така че бурите не бяха рядкост. В един момент ни застигна една по-страшна и корабът беше принуден да навлезе в Темза. Скочих от борда близо до Куинсхайт. Хората, родени в Норфък, обикновено са добри плувци, така че не ми беше трудно да стигна до брега — Бланш сключи пръсти. — Отначало просех. Монасите и някои монахини се отнасяха благосклонно към мен — тя сви рамене. — В Лондон обаче е пълно със зинали за къшей хляб гърла. Една нощ някакъв моряк се опита да ме изнасили. Беше пиян. Аз му откраднах парите и си купих нови дрехи. После срещнах един търговец от Чийпсайд — девойката сведе глава. — След няколко месеца вече бях събрала достатъчно сребро, за да замина за Бишопс Лин. Но се срамувах да се върна у дома. Както казах — кой би повярвал на историята ми? Въпреки това исках да си отмъстя. Вече разполагах с достатъчно средства и можех да наема някого да убие този демон и всички като него! — Бланш се заигра с крайчеца на ръкава си. — Един от клиентите ми беше златар. С негова помощ успях да изпратя пари на семейството си. Освен това писах на Марина. Дадох писмото на един пътуващ търговец и му обещах да го възнаградя щедро, ако се върне при мен и успее да ми опише правдиво Гилбърт и стария дъб — момичето се сви в един стол. — Не биваше да го правя — добави тя отпаднало. — Заради мен Марина се е опитала да избяга.

Корбет се приближи до мастър Джоузеф и го зашлеви през лицето.

— Заслужаваш си го — прошепна той, след което удари мъжа отново, разкървавявайки устата му. — А това беше заради Марина, която без съмнение си убил!

— Не е вярно! — изпищя мастър Джоузеф.

— Вярно е, копеле такова! — изсъска Корбет.

После кралският пратеник отиде при Филип Нетлър и сведе поглед към него.

— Нали знаеш, че и двамата ще увиснете на бесилото?

В отговор Нетлър просто изскимтя. Корбет приклекна до него.

— Ще увиснеш на бесилото — прошепна той. — Когато кралските съдии чуят за тази история, те без съмнение ще поискат тя да бъде подробно разследвана. После ще бъдеш подложен на мъчения, докато не си кажеш всичко — с кои капитани сте работили, къде сте пращали момичетата и момчетата, къде сте скрили печалбата си… Но това няма да бъде достатъчно, за да бъде въздадено правосъдие, нали? Кажи ми — той ли уби Марина?

Нетлър кимна.

— Да не си посмял, кучи сине! — изкрещя мастър Джоузеф.

После водачът на Пастирите се опита да се нахвърли върху доскорошния си пръв помощник, но оковите около китките и глезените му го спряха и той се строполи на колене. Ранулф го вдигна обратно на крака.

— Ти си убил онази девойка! — каза той тихо. — Тя е бягала от теб. Тичала е през обвитата в мъгла пустош. Един Господ знае накъде се е била запътила. Може би е искала да отиде при семейството си? Или пък се е опитвала да се добере до имението Мортлейк? Ти обаче си разбрал, че нещо не е наред, и си се отървал от нея. Изнасилил си горкото момиче и после си го удушил! — Ранулф придърпа мъжа по-близо до себе си. — Може пък господарят ми да прояви благосклонност към мен — прошепна той — и да ми възложи задачата да те ескортирам до Лондон!

По лицето на мастър Джоузеф плъзна подигравателна усмивка.

— Не забравяй за Гилбърт! — заяде се той.

— А, да, горкият Гилбърт! — Корбет остави Нетлър и застана до Ранулф. — Истината е, че ти си взел огърлицата на убитата девойка и си я подхвърлил в къщата на Гилбърт. По това време бедното момче и майка му вече са били избягали, подплашени от подхвърлените шепнешком обвинения срещу тях. Ти просто си пуснал огърлицата на пода и хладнокръвно си се върнал в Убежището, осъждайки една старица на смърт чрез удавяне и, ако не беше Божията милост, сина й на смърт чрез обесване — кралският пратеник погледна към пребледнелия Гърни. — Не си ли спомняш, сър Саймън? Не помниш ли колко внезапно си тръгна мастър Джоузеф от съдебното заседание в енорийската църква? Тогава си помислих, че е доста странно един религиозен водач да изостави толкова бързо трупа на една от своите, но вече знам, че му е било все едно. Марина вече не го е интересувала.

— Но как разбра истината? — попита Гърни.

— Новопридобитото богатство на съдебния пристав Робърт ме накара да се замисля. Запитах се: защо му е на някакъв загадъчен благодетел да дава пари на златар от Бишопс Лин и да го моли да ги предаде на бедния съдебен пристав от затънтеното рибарско селце Хънстън? — Корбет се приближи до Бланш и нежно постави ръката си върху рамото й. — Предполагам, че баща ти също се досеща откъде са дошли тези пари — той погледна през рамо. — Сър Саймън, приключих с тези злодеи. Имаш ли място за тях в тъмницата си?

Гърни кимна.

— Затвори ги тогава там, но ги дръж разделени. Нетлър може да реши да свидетелства срещу съучастника си и да се остави на милостта на краля. Ако наистина го стори и ни предостави всички подробности — имена, дати и прочие — може да си спечели някакво облекчение на присъдата.

Нетлър вдигна очи и лукаво погледна към кралския пратеник. Мастър Джоузеф изруга и се опита да се нахвърли върху него, но успя само да се строполи на пода сред дрънчене на вериги. Гърни почти беше стигнал до вратата, за да повика хората си, когато водачът на Пастирите успя да се изправи обратно на крака.

— Чакай! — изкрещя той.

Корбет се обърна и въпросително повдигна вежди.

— Искаш да си признаеш всичко честно и откровено ли, мастър Джоузеф?

— Как пък не!

— Какво тогава?

— Мога да ти дам сведения.

Кралският пратеник се приближи.

— За какво?

— За съкровището.

— Какво съкровище? — попита Корбет.

Водачът на Пастирите вдигна окованата си във вериги ръка, за да избърше кръвта от устата си, и злобно се взря в кралския пратеник.

— Първо ми дай думата си.

— Няма начин да бъдеш помилван, мастър Джоузеф, Хюбърт Мъгуел, или както там предпочиташ да се наричаш. Ти ще увиснеш на въжето при всички положения!

— Не се безпокоя за себе си. Още сега съм готов да се кача на ешафода. Смъртта не ме плаши изобщо. Известно ми е, че ще отида в Ада, където ще танцувам с дявола и ще те чакам да дойдеш, Корбет!

— Какво искаш тогава?

— В Лотбъри имам къща, жена и дете. Знам, че все някога ще научиш за тях. Искам да ми обещаеш, че близките ми няма да пострадат и че къщата няма да им бъде отнета.

— Сетих се къде съм те виждал! — намеси се внезапно Ранулф. — Беше преди години в Лондон, в един публичен дом в Съдърк. Как се наричаше тогава? Май носеше някакво френско име, а? А, да — Алфонс. Бях там. Ти отговаряше за гардероба на момичетата — помощникът на Корбет се приближи. — Никога не забравям лица, но твоето не можах да си го спомня ясно — той извинително се усмихна на господаря си, — понеже онази вечер имах по-приятни занимания. Кажи ми — колко пъти си сменял името си?

Мастър Джоузеф се ухили.

— По-често, отколкото на теб ти се е налагало да се замислиш — той погледна към Корбет. — Е, имам ли думата ти, кралски пратенико?

— Зависи от сведенията, които ще ми дадеш.

Мастър Джоузеф се накани да развали уговорката, но в крайна сметка сви рамене и се дотътри малко по-близо до кралския пратеник.

— Тук съм от осемнайсет месеца. Всички говорят за съкровището. Проучих нещата оттук-оттам, но нищо не открих. После обаче дойдохте ти и онзи кисел чиновник с черните дрехи и започнахте да разпитвате за Алан от Блатото.

Корбет кимна.

— Ти откъде научи за него?

— Обещай, че жена ми и детето ми няма да пострадат!

Кралският пратеник отвърна на погледа на мъжа и прехапа устни.

— Искам да ми дадеш думата си! Да ми се закълнеш тържествено тук в присъствието на свидетели!

— Е, добре, давам ти дума — отвърна Корбет.

— Върви тогава в Убежището! — рече мастър Джоузеф. — Там ще научиш много неща за Алан от Блатото. Имам думата ти, нали?

Кралският пратеник кимна и нареди:

— Отведете ги!

Щом вратата се затвори след задържаните, Корбет се приближи до Бланш.

— Всичко свърши — прошепна той.

Жената се огледа наоколо.

— Грешиш, сър Хю, всичко току-що започна. Мастър Джоузеф ще увисне на бесилото. Ти ще се върнеш в Лондон. А утре сутрин аз ще потегля обратно към публичния дом в Бишопс Лин.

— Няма нужда да го правиш — отвърна кралският пратеник.

Момичето вяло се усмихна.

— Да, да, знам. Но какво ме чака тук? Цял живот да превивам гръб на полето? Да търпя презрителните погледи на съселяните си до деня на смъртта си? Не, предпочитам да се върна в града — тя приглади предницата на роклята си. — Ще си помисля. Може би някой ден… Утре сутрин обаче ще замина — тя погледна към Гърни. — Сър Саймън, ще ми осигуриш ли ескорт?

— Разбира се.

— А обещаваш ли да не казваш нищо на баща ми?

Гърни кимна.

Корбет проследи с поглед девойката на излизане от залата.

— Цялото село ще разбере — промърмори Ранулф.

— Естествено — отвърна Гърни. — В малка общност като нашата клюките се разпространяват като пламъци в сухо сено — той въздъхна и се изправи на крака. — А сега ще те оставям, Хю. Ще наредя да ти донесат нещо за ядене в стаята. Гладен си, нали?

— Да.

Господарят на имението посочи към Ранулф.

— Ще ме придружиш ли?

— Докъде?

— До Убежището. Трябва да съобщя на така наречените Пастири, че всичко е свършило. Някои от тях ще могат да се приберат по домовете си пеша, а на други ще дам пари, за да го сторят — Гърни погледна към Корбет. — Какво предлагаш да правим с притежанията им?

— Нека си вземат личните вещи — отвърна Корбет. — Предполагам, че всичко останало ще изчезне, щом селяните узнаят за случилото се. Съмнявам се, че богатството на мастър Джоузеф е там. Вероятно ще минат месеци, преди служителите от Хазната да успеят да го открият. Сигурно има някоя и друга къща, пари, пръснати на различни места… Нашият затворник е ловък престъпник и аз не мисля, че ще увисне на бесилото толкова бързо, колкото му се иска.

— А наистина ли мислиш, че съучастникът му може да бъде помилван? — попита Ранулф.

— Ако направи онова, което съдиите поискат от него, вероятно ще прекара няколко месеца в затвора, след което ще бъде изпратен в изгнание до живот — Корбет мрачно се засмя. — Сигурен съм, че мастър Нетлър познава достатъчно капитани, които могат да му осигурят безопасно отплаване за чужбина — той постави камата на Бланш върху масата. — Но сега върви със сър Саймън, Ранулф.

След тези думи кралският пратеник излезе от залата и се отправи към стаята си. Щом го видеха, слугите му мятаха по някой страхлив поглед, след което разтревожено си зашепваха помежду си — значи мълвата за случилото се вече се беше разнесла. По пътя си Корбет срещна и вече свободния Гилбърт. Младежът пристъпваше от крак на крак и глуповато се усмихваше на лейди Алис, която се опитваше да пъхне в ръцете му храна и няколко монети. Когато най-после стигна до спалнята си, кралският пратеник седна в леглото си и се замисли за младите хора, чийто живот е бил погубен от Пастирите. После легна, взря се в таванските греди и си заблъска главата над парчето пергамент във формата на сърце, което Кълпепър му беше дал в Бишопс Лин.