Валери Видас
Като към вехт портрет…

И сякаш аз не съм живеел никога,

и зла измислица е мойто съществуване!

Ат. Далчев

Като към вехт портрет

във селска гостна стая

към мен се приближават:

специалисти фотографи цъкат, удивени

от несъмнените ми качества

на дагеротипен уникат.

Жени, видели явна прилика

със някогашен свой любим,

изтриват с длан прахта от рамката:

„Красавец е, нали?“

Сестрата на стопанката поискала да ме изхвърлят —

напомнял съм и някого, тъй казва,

от който преди време била лъгана.

Хлапето и посочва с пръст към ъгъла

и шепне някак тайнствено:

„Това е татко.“

А никой думица за мен не проговаря,

ни думица за мен,

за мен самия.

Онези, които ме познаваха…

Но всъщност тях едва ли ги е имало.