Валери Видас
Наесен

Сладникав дъх на спомени и дим

посрещна ме в града на моето завръщане.

Потънала в пелин, заспала беше къщата

и съхнеха по плочите невкусени смокини.

В музея жълтите листа премитаха,

в очакване на някакъв велможа,

а вехтият войвода тъй отдавна

забравен бе под старата липа,

че само птиците поспираха да сложат

в калпака му по няколко пера.

Домът на първата любов не съществуваше —

оставил кости под хотелски паркинг.

Четях прощални думи за приятели.

Великодушно кимах на предатели.

Дори реката бе недружелюбна —

под погледа ми влачеше надолу

останките на едро ловно куче.

Площадчето пред банката, с тревясал калдъръм,

бе препокрито с казионен мрамор,

по който в девет вече беше пусто.

Удари сънно часовникът на кулата…

Във мен се блъсна градският кретен,

пелтечейки рефрена си безсмъртен;

смъкна се тежко по стъпалата в двора

на магазинчето, до църквата стаено,

и във сандък със златни херувими

захърка, с нос към купола беззвезден.

Беше пиян — безумен и безгрижен.

Аз бях със всичкия си. Трезвен.