Валери Видас
Сънувах сън такъв, когато бях момче…

Сънувах сън такъв, когато бях момче:

поле и дол блатист, сметище и небе;

в полето, на талази — жита и ръж безкрай,

синчец и мак пъстрееха; в дола — за щърка рай —

овчар змии отровни убиваше с кривак.

 

Над сметището градско щом се спуснеше мрак,

замирисваше тежко на смолист чернозем,

на изгнило, на мърша… Мочурлив и зелен,

преди в сън да замре, долът духваше лампите

и в любовни ектении се унасяха жабите…

 

И връхлиташе вятър — бял, замайващ и мек,

жив и странно напомнящ силует на човек:

аз издебвах мига и — с гърди и със устни —

се залепях за него, и не исках да пусна,

и разпенвах жита, и се гмурках във макове,

дъх поемах в синчеца, и — забързан нанякъде,

ме понасяше пак…

                        Но отмаляха ръцете.

Плаках, молих за чудо до несвяст боговете

и треперих, и виках — много беше ме страх.

Той отърси се леко… И така полетях —

над бетонния бункер, на змии обиталище,

над Караколюва дупка — таласъмско свърталище,

над селото, което го удавиха в Тунджа…

 

Някой викваше: „Падаш!“ — и събуждах се в ужас.

 

Порасна момчето. Пресушен е отдавна долът.

Щъркът мести гнездото, от деца и надежда лишен —

няма жаби. Сметището расне. Змиите коварни пълзят.

 

И аз удрям с кривака, доде се събудя съвсем.