Валери Видас
Или! Или! Лама савахтани!

I

Толкова дълго те чаках,

че в съня си посегнах към нещо не твое

и ръцете ми се вкамениха.

 

Толкова дълго те чаках,

че мислите, създаващи подобие на теб

се вкамениха.

 

Толкова дълго те чаках,

че мускулът, пулсирал дотогава:

„Недей да правиш другиму това, коет…“ —

премислено утихна

и се вкамени.

II

Приседнал върху тежките скрижали,

един гранитен, тромав истукан

представяше си твоето длето

от него как ненужното изсича,

ръката как замахва

и как изричаш властно:

„Говори!“

III

Натъкнал се по пътя си привичен

нечакано на някаква купчина,

слепецът по лице в прахта се просна:

опипа туй, което го препъна;

наум каменоделеца прокле

(макар, че друг каруцата с павета

насред гъмжащото тържище бе стоварил)

и — към небето, в мрачно изстъпление —

загъгна яростно: „Или! Или…“